П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (14)

Четиринадесета глава

След първата си визита в салона Фреди беше успял да смени дрехите си и в момента се кипреше в елегантен костюм за езда. Погледът, с който изучаваше Тони след двуседмичната раздяла, съдържаше голяма доза почуда, докато познатото лице на Фреди изпълни гърдите на Тони е приятна сладост.

— Старият стабилен Фреди! Влизай и си вземи малко брилянтин. Ако беше дошъл по-рано, щях да те почерпя с шампанско, но бутилката вече е отнесена.

— Изглеждаш страшно свежарски, Тони. Браво, браво. Понаминах край твоята бърлога сутринта. Предадоха ли ти?

— Да. Жалко, че се разминахме. Можех да те подхраня с един обяд.

— Не се коси, драги. Обядвах с Тъби Бриджнорт и неговия бъдещ тъст. Старецът е по-богат от Рокфелер и по-плешив от яйце.

— Какво яйце?

— Каквото ти душа поиска.

— Но защо споделяш с мен нещастието на бедния плешага?

— Защото му препоръчах чудодейния лосион на Прайс „Дерма виталис“ и съм сигурен, че го заинтригувах.

— Какъв напорист млад дявол си, Фреди — изказа най-искрено възхищението си Тони. — Сега вече ми просветна. Така ще капне нещо и в моя джоб.

— Защо пък в твоя?

— Защото аз съм собственик на микстурата.

Фреди изпухтя с досада.

— Не се прави на магаре, братле. Няма още дълго да висиш в тоя салон.

— Ти наистина ли мислиш, че има някакъв шанс Сид да не предяви претенциите си?

— Шанс ли? — Фреди изпухтя още веднъж. — Работата е почти опечена. От ден на ден навлекът все повече започва да прилича на спаружена краставица. Ето например снощи ми разказваше за стария си живот като безгрижен бръснар. Със сълзи на очи си спомняше за Саутенд и занимателните игри на дартс и кегли, боевете с кокосови орехи, охлюви и желирани змиорки, с които си е запълвал свободното време… Казвам ти, нашият човек вече издиша, наистина издиша.

Фреди неочаквано млъкна. Обиколката му из салона го беше отвела пред огледалото и сега съсредоточено разглеждаше отражението си. Една елегантно облечена ръка се вдигна и прокара прилежащите й пръсти по личната брадичка.

— Я виж ти!

— Какво има?

— Като че ли имам нужда от бръснене.

Всеки, виждал реакцията на боен кон при зова на тръбата за атака, би си припомнил тази батална картина, забелязвайки реакцията на Тони при тази забележка. Тялото му потръпна, в очите му се появи жаден за подвизи блясък и той нетърпеливо присви устни.

— Така ли? — промълви Тони с шипящ глас, с какъвто може би е проговорил Мойсей, виждайки Обетованата земя от върха на планината Писга. — Значи имаш нужда!

Фреди така и не забеляза тези демонстрационни маневри. Беше седнал в стола и бе облегнал глава назад.

— Къде е онзи тип, с когото говорих тази сутрин? Онзи с очилата.

— Имаш предвид Мийч, бившия служител на Трюфо?

— Точно него. Я го свикай и му кажи, че си му намерил занимание. Нямам много време.

— Остави всичко на мен — каза Тони, уви жертвата си в чаршаф и започна да точи бръснача.

Обезпокоен до крайност от нахлулите мисли в главата му, Фреди изправи гръб.

— Какво правиш, братле?

— Приготвям нещата. Пестя време.

— О!

След тези думи Фреди се облегна назад с облекчение, докато Тони усърдно започна да разбърква пяната. Лицето му доби тържествено изражение. В миналото имаше моменти — като този например, когато въпросната дребна напаст беше отмъкнал детския му стик за голф и го беше счупил — когато се беше питал защо Фреди е изпратен на този свят. Сега знаеше. И душата му се изпълни с благоговение към Провидението, което не върши нищо без цел.

— Да знаеш само — обади се Фреди, който имаше много за споделяне.

— Да?

— Учим Прайс да язди.

— О?

— Трябва да го видиш само. Тръшва се на земята като чувал с картофи.

Макар да бе зает с отговорната задача да насапунисва лицето на своя клиент, Тони се почувства длъжен да отправи предупреждение.

— Трябва да бъдеш внимателен, старче. Я си представи, че си счупи врата.

— Ей, устата ми — викна Фреди. — Пфу-пфу-пфу!

Тони прекрати временно сапунисването и погледна Фреди изпитателно.

— Какво има? Какво ти става с устата?

— Пълниш ми я със сапун, тъпоумен левак такъв.

— Извинявай. Сапунисването е като горенето на връхчета. Изисква точна ръка.

След тази мъдра забележка Тони завърши благородното си занимание и Сид пристигна съвсем навреме, за да види как същият взема бръснача и се навежда над нищо неподозиращата си жертва.

Когато го бръснеха, Фреди винаги затваряше очи. Затвори ги и сега. Направи го без притеснение, защото чу, че вратата се отваря и предположи, че онзи тип с очилата не след дълго ще вземе инициативата в свои ръце и ще започне да се труди върху брадата му. В този сюблимен миг дори и грам предчувствие за надвиснала опасност не погъделичка мозъчните му центрове. Вярно бе, че в момента умът му сънливо предъвкваше въпроса дали доброто, чисто, старомодно сухо мартини не е за предпочитане пред всички онези „японски утра“ и „гущерови сливици“, по които всички така бяха лапнали напоследък. Но мислите бяха до тук. Нищо повече. И тези омайни, приятни мечтания бяха прекъснати от тихия глас на Тони.

— Знаеш ли, Фреди — каза Тони замислено, — сигурно това е велик момент в живота на един бръснар — първият клиент, на който не е пуснал кръв.

Фреди мигновено отвори очи. Гледката го накара да се вцепени от ужас, защото младият насапунисан мъж, който видя в огледалото, напомняше диво животно, спряло на крачка от капана, скрит сред тревата.

— Хей, какво става! По дяволите! — изпищя Фреди.

— Всичко е наред, старче.

— Всичко е наред ли?

Сид не можа да издържи повече на драматизма на ситуацията. През последните няколко мига той така и не можа да си намери място — приличаше на боксьор-ветеран, натъкнал се случайно на дружеско меле. Видът на пяната, нейният мирис и цялата сценична постановка бяха надигнали в него неустоимо желание да се докосне, да се гмурне за миг в неотдавнашното си битие.

И той се втурна напред с вик.

— Стой! Дай ми това!

И Сид изтръгна бръснача от ръката на Тони, след което застана пред него решителен, твърд и строг — същински Роланд (легендарен рицар, известен със своята храброст и честност, възпят в средновековната поема „Песен за Роланд“, бел. пр.), извадил дългия си остър меч срещу врага.

— Косата ми се изправя — обясни намесата си той, — когато гледам аматьор.

Фреди, вместо да благодари на небесата за щастливото си избавление, нададе възмутен кряк.

— Ей! — викна той. — Какво, по дяволите, правиш тук!

— Сядай обратно в стола.

— Добре, но мътните…

— Няма ли да млъкнеш — процеди Сид през стиснатите си зъби. Колебанието, ръководило поведението му десет минути по-рано, бе изчезнало… Усещането, че е пинг-понг в ръцете на Съдбата — и то често употребяван пинг-понг — го бе напуснало. Сега той беше силен, властен — мъж, който върши своята работа върху своята собствена територия.

Фреди размисли. И реши да отложи за по-подходящо време въпроса защо Сид е на Мот стрийт, Найтсбридж вместо върху кон на Принс гейт. Той бе млад мъж с практичен ум. Нуждаеше се от бръснене. И щеше да бъде обръснат от експерт. Да оставим нещата на естествения им ход, си каза най-младата издънка на древния род. Затова затвори очи и отново се отпусна назад в стола.

— Давай — каза той кратко.

Тони гледаше мъжа зад бръснача с огромно изумление.

— Но, лорд Дройтуич! — възкликна той.

Сид му хвърли хладен поглед.

— Да, аз съм лорд Дройтуич — каза той — и не вярвай на този, който ти набива в главата противното. Вярно е и друго — от седмици си мечтая да обръсна някого.

— Познавам това чувство — прекъсна го Тони.

— А сега ме гледай.

— Гледам.

— Можеш да научиш много от човек, който е виртуоз в своята работа.

Тони се примъкна по-близо.

— Схванах идеята — каза той. — Засичаш, застъпваш, обираш.

Сид дишаше тежко. Така би могъл да диша хирург насред сложна операция. Да, той се гордееше със своята работа.

— Следиш ли ме? — каза той. — Трябва внимателно да определиш каква е посоката на косъма… накъде расте… виждаш ли? И да я следваш, ето така.

И той с грациозни движения обезкосми бузата на Фреди.

— Ако тръгнеш обратно, какво ще се случи?

Сид беше адресирал въпроса си към Тони без да подозира, че Тони вече не е единствената му публика. По време на горните професионални напътствия малка група от трима беше влязла в салона незабелязана нито от Тони, нито от Сид. Първа се появи лейди Лидия, следвана плътно от Вайолет Уодингтън и сър Хърбърт. Идеята да се видят с Тони още през първия ден от своя престой в Лондон беше възникнала спонтанно у тях, както по-рано и у Фреди. Гледката на младия мъж, който скоро съвсем законно ще носи титлата лорд Дройтуич — освен ако не се случеше някакво чудо — в ръце с бръснач, ги раздруса така здраво, сякаш всички едновременно бяха настъпили оголен кабел.

— Ако тръгнеш обратно — продължаваше безплатния си урок Сид, — какво ще се случи? Ще изтръгнеш фоликулите на космите. Веднъж при мен работеше един… младеж на име Пъркинс… и ме питай дали успях да го науча да следва посоката на косъма? Изобщо не можах да му го набия в кратуната. Повтарях всеки път, докато веднъж така ми писна, че му казах: „Млади човече, ще го направиш ли или не…“

Но историята, която вероятно имаше доста поучителен завършек, така и не беше разказана докрай. Защото в този момент потисканите чувства у лейди Лидия се надигнаха в гърдите й като гореща лава и експлодираха в едносричното (или по-скоро двусрично) възклицание:

— Аха-а!