П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (7)

Седма глава

Шокиращият въпрос бе последван от изумена тишина. Малко по-късно тя бе нарушена едновременно от сър Хърбърт и лейди Лидия — сър Хърбърт издаде странен остър звук като овца, откъснала стрък жилава трева, докато лейди Лидия достигна по-бързо до словесната форма на изказ.

— Каква история? — попита тя, чупейки пръсти в опит да потисне вика, напиращ на устните й.

— За смяната на бебетата.

— Значи ти е казала? — изрече Тони без следа от емоция.

— Да.

— Проклета жена! — избухна сър Хърбърт. — Какво право има да ти говори подобни измислици?

— Струва ми се, че тя искаше да го каже на някого — каза Поли. — Сигурна съм, че и друг да беше на мое място, едва ли щеше да се сдържи. А и тя знае, че харесвам господин Прайс.

— Ти го харесваш? — възкликна Фреди с чистосърдечна почуда.

— Да, харесвам го. Още от първия ми ден в салона се държи добре с мен. И повярвайте ми, няма друг в този бранш, който да се отнася така с момичетата, които работят за него. Господин Прайс винаги е бил безупречен в отношението си към мен, ето защо искам да бъде щастлив.

Сър Хърбърт изпухтя.

— Това е чудесно, мило момиче, но ти сигурно не очакваш, че лорд Дройтуич…

— Точно затова — продължи Поли, — ако има някаква истина в тази история, бих искала да ви помоля като лична услуга да не казвате на господин Прайс.

— Какво!

— Да не казвате на господин Прайс.

— Да не казваме на господин Прайс ли те чух да казваш? — заекна от изумление Фреди. — Да не казваме?

— В момента господин Прайс е един щастлив човек — обича работата си и е ужасно горд, че се справя така добре. Често го чувам да казва, че някой ден ще се премести на Бонд стрийт. Говори с въодушевлението на дете, което планира тържеството за рождения си ден. Казвам ви, той е точно на мястото си. Вложил е цялото си сърце и душа в бизнеса и ще бъде нещастен без него. Мисля, че ще съсипете целия му живот, ако изведнъж му дадете титла и такова огромно имение.

— Виж ти! — това беше казано от лейди Лидия, която първа се съвзе, за да изкоментира неочакваната гледна точка, от която бе разгледан случаят. — Това е любопитен начин да се погледне на ситуацията.

— Единственият възможен — отсече твърдо Фреди. Той се усмихна на Поли и побърза да изкаже пълното си одобрение. — Не знам дали съзнаваш това — каза той, — но всяка дума, откъснала се от устата ти, е като истинска перла от най-чиста проба.

— Просто се опитвам да погледна нещата откъм разумната им страна. На този свят никой не е щастлив, ако не е на мястото си. И кралят се чувства зле, когато го стягат обувките.

— Дори и Соломон — побърза да увери сър Хърбърт компанията с тон на благоговеен възторг — не може да се сравни с това момиче.

— На господин Прайс ще му бъде много трудно, ако го направите граф. Той непрекъснато се притеснява да не направи някоя издънка.

— Тя иска да каже — поясни Фреди, който имаше бегла представа за американския начин на изразяване, — да не извърши някоя грешка, нещо, което обществото не одобрява.

— Защото смята, че хората ще му се смеят. А той мрази му се присмиват. Знам го добре — потвърди Поли замислена, — защото съм опитвала.

Тони изглежда бе единственият човек сред присъстващите, който не мислеше, че всичко се подрежда върховно.

— Да — обади се той, — може би си права за Сид. Но пък за мен ще бъде дяволски некомфортно да живея с пари, които принадлежат на друг и да чувам как ме наричат лорд Дройтуич, когато знам, че не съм нищо друго освен натрапник.

Фреди поклати глава укорително.

— Мислиш нездравословно, момчето ми. Много нездравословно. Коригирай, ако обичаш, работата на машинката.

— Във всеки случай — обади се и лейди Лидия, — струва ми се, че ще ти бъде по-приятно да живееш тук, отколкото на Мот стрийт и да чуваш, че те наричат господин Прайс.

— Има нещо вярно в думите ти.

— А освен това трябва да мислиш и за Вайолет.

— Ами да — побърза да пусне в действие новото оръжие сър Хърбърт, — нали не искаш да загубиш Вайолет?

— Какво искаш да кажеш с това „да я загуби“? — смъмри го лейди Лидия строго. — Титлата не значи нищо за Вайолет. Тя ми го каза.

— Именно — побърза да се поправи сър Хърбърт. — Именно. Чудесно, безкористно момиче.

— Тогава не мислиш ли — включи се и Поли, — че щом момичето е толкова чудесно и безкористно, ще е честно да измамиш надеждите й?

— Много добре казано — съгласи се сър Хърбърт.

Той погледна Тони с очакване. Лейди Лидия направи същото, Фреди също го фиксира с поглед много по-красноречив от другите два. Решението на Тони значеше много за Фреди.

— Добре — разтвори безпомощно ръце Тони. — Какво значат някакви си угризения на съвестта между приятели. Да оставим нещата такива каквито са.

— Ура! — викна Фреди.

— Благодаря на бога! — въздъхна лейди Лидия.

— Към благодарностите можем да добавим и тази — допълни сър Хърбърт, — че наквасената стара чанта е заспала в библиотеката, така че няма да продължава да броди из къщата и да дрънка пред всеки, който й се изпречи на пътя.

— Моля за извинение, милорд — каза Слингсби от прага, — но дали Ваша светлост може да ме информира за местонахождението на Прайс?

Сър Хърбърт подскочи като прободен с харпун кит и изгъргори в опит да каже нещо. Схванатите му гласни струни най-накрая пропуснаха едно дрезгаво „Какво!“

— Само не ми казвай, че тя не е в библиотеката! — изшептя със същия дрезгав тон и лейди Лидия.

— Библиотеката е празна, милейди.

Поли нададе кратък вик на мрачно просветление.

— Сигурно се е преструвала на заспала! Само за да ме разчисти от пътя си. О, защо съм толкова наивна! Никога няма да си го простя, никога.

Тя се отправи към вратата, а сър Хърбърт вдигна ръка, за да я спре.

— Почакай малко.

— Да — намеси се и Фреди. — Ние се нуждаем от теб тук. Слингсби!

— Сър?

— Намери тази млада проказа Прайс и го изпрати тук.

— Много добре, сър.

— Ами сега — обади се отново Фреди, когато вратата се затвори след иконома. — Ако тя е изтропала на Прайс своята сензация, ни остава само една едничка надежда. — И той махна с ръка по посока на Поли. — Наследничката на Соломон, момичето с изпъкнало чело.

— Да — съгласи се лейди Лидия. — Ако можеш да изложиш аргументите си по същия начин, по който ги изложи пред нас, ти ще можеш да убедиш Прайс така, както убеди лорд Дройтуич.

— Мисля обаче, че не вземате предвид нещо много важно — лорд Дройтуич имаше сериозен интерес да се остави да бъде убеден — отбеляза мъдро Поли.

— Да, да, да — съгласи се сър Хърбърт. — Обаче ако му кажеш, че това е твърде голяма хапка за неговата уста…

— Изобщо не бих споменала подобно нещо на господин Прайс. Кажеш ли, че не може да се справи с нещо, той моментално се захваща с него.

— Неприятна личност! — намеси се отново Фреди. — Винаги съм го казвал.

Лейди Лидия не сдържа емоциите си.

— Но ако преди дванайсет години покойният лорд Дройтуич е отказал да подготви този млад мъж за свой наследник, какъв граф може да стане от него сега.

— Знам какъв ще бъде отговорът му.

— Слушаме те.

— Той ще признае, че от него ще излезе доста ексцентричен пер, но едва ли по-ексцентричен от някои други, които цял живот са били такива.

— И ще бъде съвсем прав — съгласи се Тони.

— Е, както и да е — заключи Поли. — Все пак ще отида и ще видя какво е станало.

— Върви — даде благословията си сър Хърбърт. — Върви и разузнай положението.

— И повярвай ми — допълни Тони, като й отвори галантно вратата, — много съм ти благодарен за всичко, което правиш за нас.

Поли му се усмихна и тръгна, докато Тони затвори вратата и зае мястото си в Съвета.

— А сега ме чуйте всички — взе думата сър Хърбърт в качеството си на самопровъзгласил се председател. — Мисля, че най-доброто, което можем да направим, когато този младеж дойде тук, е да атакуваме веднага и да му предложим пари.

— Да — подкрепи го лейди Лидия — една примамлива сума.

— Точно така, сума, която да не може да откаже — включи се отново сър Хърбърт, — но само при условие, че подпише документ, че се отказва от претенциите си за титлата.

— Съгласен — одобри Фреди. — И имайте предвид, че трябва да го направим нехайно, без хъмкане и заекване, сякаш ей сега ни е хрумнало.

— Разбирам какво искаш да кажеш — кимна сър Хърбърт.

— Ясно ми е. Все едно не ни е грижа за цялото това нещо.

— Правилно — обади се и лейди Лидия ентусиазирано. Тони обаче внесе минорен тон в тази ода на радостта.

— О, по дяволите всичкото това шушукане и заговорничене! — възпротиви се той.

Фреди се почувства задължен отново да раздруса по-големия си брат.

— Виж какво, старче — подхвана той с назидателен глас, — в живота има моменти, когато единственото спасение е да се заговорничи и то да се заговорничи до дупка. Можеш само да благодариш на съответните по-висши инстанции, че имам почетна значка от Оксфорд по заговорничене.

— Смяташ, че подобно държане се налага, така ли?

— Всъщност е от жизненоважно значение.

— Чувствам се гадно.

— Но изглеждаш страхотно. И така, колеги. Безгрижни физиономии готови! Да омаловажаваме и да се забавляваме.

На вратата се почука. Съветът замръзна.

— Влез — каза Тони.

В стаята влезе прислужникът Чарлс.

— Извинете, милорд — каза Чарлс. — Поръчахте ми да ви напомня да се преоблечете по-рано тази вечер.

Съветът си отдъхна.

— Благодаря, Чарлс.

— Чарлс — повика го сър Хърбърт.

— Да, сър Хърбърт?

— Случайно да знаеш къде е младият Прайс?

— В килера, сър Хърбърт — каза Чарлс. — Говори с майка си.