П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (20)

Двадесета глава

Човек може да загуби дар слово както от вест за неочаквано нещастие, така и от новина за непредвидена радост. Така можем да си обясним неспособността на Вайолет Уодингтън на членоразделна реч, след като чу новината. Най-накрая тя все пак накара гласните си струни да се размърдат и произведе едно треперливо „Какво!“.

— Да, госпожице. — Мамчето Прайс погледна към нея с надежда. Това, от което се нуждаеше в момента, бе съвсем малко морална подкрепа. — Надявам се, че съм постъпила правилно?

След като преглътна и се покашля, за да отстрани последствията от шока, временно парализирал говорния й апарат, Вайолет изрече бавно:

— Мисля, че сте постъпила съвсем правилно.

И стисна зъби, за да не позволи на думите, които смяташе да добави, да изскочат от гърлото й, защото точно в този момент Тони влезе в салона.

— Чаят ти е готов, мамче. — Той видя Вайолет и кимна леко: — Здрасти, Вай.

— Идете да изпиете чая си, госпожо Прайс — предложи любезно Вайолет. — Сигурна съм, че ще ви подейства добре.

Мамчето Прайс беше на същото мнение.

— Много вярна приказка, скъпа — каза тя. — Мога да изгълтам цяла кана.

Тони я придружи до вратата и я затвори след нея. После се върна обратно при Вайолет, леко озадачен. Причината за неговото удивление бяха очите й, които проследиха внимателно тези негови маневри. Това не бяха очи на бясна и гневна жена, каквито би могло да се очаква да бъдат. Те излъчваха някаква странна топлота и дружелюбност.

Хрумна му обяснение за този феномен. Вайолет се беше върнала, мислеше си той, с намерението да го убеждава и да настоява да промени мнението си посредством прикоткване и мили думи. Той не смяташе, че характерът й е особено годен за подобен род маневри, но за всеки случай стегна редици за защита.

Нямаше намерение да губи време и премина веднага на въпроса.

— Ами, Вай… аз му казах — съобщи той новината и се подготви за бури и хали.

— Цялата истина?

Тя го гледаше със странна усмивка.

— Цялата истина — потвърди Тони.

— Постъпил си много добре — каза меко Вайолет.

Усмивката й вече издаваше нежно благоразположение. Така сигурно се е усмихвала дамата на своя рицар, поемащ на кръстоносен поход. Тя се приближи към него и пъхна ръцете си в неговите.

— Ти наистина ли си помисли, че ще те оставя, ако му кажеш истината? Само те изпитвах, скъпи. Исках да видя дали имаш куража да постъпиш правилно, независимо от обстоятелствата.

Тони я гледаше в няма почуда. Завладя го странно усещане като в сън — участваш в някаква сцена, но през цялото време си наясно, че това не се случва наистина. Ушите му чуваха думите й, но разумът му се бунтуваше срещу тях. Не, не, Вайолет не можеше да говори по такъв начин. Тя никога не беше говорила така…

„Само те изпитвах, скъпи“… Подобни фрази отсъстваха от нейния речник. Това не бяха думи, които някой нормален човек можеше да употреби. Звучаха като субтитри от стар ням филм.

Но ако все пак това бе истинската Вайолет, къде беше крила досега това свое великодушие и добронамереност?

Тя го целуна бързо.

— Трябва да вървя — каза Вайолет. — Имам да върша милион неща. Ела да ме видиш довечера, когато затвориш бръснарницата.

След тези думи тя се обърна и бързо излезе, като остави Тони да гледа с празен поглед към вратата, зад която изчезна. Смаяният ексграф почти не усети целувката. Умът му бе твърде зает с разплитане на загадъчния смисъл на нейните думи.

И неочаквано челюстта му се стрелна надолу като лястовичка, пикираща към земята — най-накрая бе осъзнал какво означават думите на бившата му, както той се надяваше, годеница.

Зад него проговори глас.

— Тони.

Той се завъртя на пета. Поли стоеше на прага на дамското отделение, в ръцете си държеше чаша.

— Донесох ти чая, Тони — каза тя тихо. — Ще изстине.

Тони мълчеше. Лицето му беше посивяло. Той протегна ръка механично.

— Благодаря.

Стоеше пред нея и я гледаше без да може да каже дума. Тишината се проточи безкрайна и мъчителна. Някъде надолу по улицата засвири прегракнало пиано. Омнибусите сновяха насам-натам по Брамтън роуд. Лондон продължаваше да е все така зает със своите дела.

Тони остави чашата.

— Аз не съм подлец, Поли — каза той бавно.

— Знам, че не си, Тони.

Той се свлече в един стол. Усещаше се замаян.

— Видя ли… това? — попита той.

— Да.

— Чу ли какво каза?

— Да.

Скован допреди малко от шока, Тони изведнъж стовари с бяс юмрук върху облегалката на стола.

— Какво да правя, дяволите да го вземат?

Поли не каза нищо. Лицето й бе бледо и два ситни като мъниста предни зъба се впиваха като игла на шевна машина в малката устна.

— Тя каза, че ако изтропам всичко на Сид… ако му кажа какво е намислило семейството… че го прави на глупак, за да го откаже… ще ми бие шута. Мислех си, че нещата се нареждат идеално. Бях сигурен, че го мисли съвсем сериозно. А сега ми казва, че не било така. Че само ме изпитвала… И не мога да се измъкна.

— Не.

— Как мога да се измъкна?

— Не можеш.

— Но, Поли!…

— Лош късмет.

— Лош късмет ли! — Той се изсмя истерично, после внезапно млъкна. — Съжалявам. Държа се като дете. Но ти не трябва да говориш подобни неща. Много са смешни. Човек не може да се сдържи. Да те загубя било лош късмет!

— Лицето му се изкриви и почервеня.

— Няма да го направя — викна той. — Проклет да бъда, ако го направя. Не ме е грижа, ако съм свиня и ако всички мислят, че съм свиня. Ще отида при нея и ще й обясня. Ще й кажа какво си за мен. Ще я моля да ме пусне да си вървя. Ще…

Поли поклати глава.

— Не можеш.

— Но, Поли…

— Не. Просто няма да си ти.

Тони рязко се облегна на стола. Пианото засвири марш и кракът му неволно затактува в крак с ритъма.

— Никога няма да се почувстваш щастлив — каза Поли, — ако направиш нещо подло. Нито пък аз ще бъда щастлива. Винаги съм си мислела, че тя е от момичетата, които не биха се оженили за теб, ако нямаш нищо. Смятах, че мотото й е: „Ти даваш, пък после давам аз“. Но съм сгрешила. Тя е чудесна. Не можеш да я изоставиш, Тони.

— Но, за бога! Как ще преживеем остатъка от живота си? Ти ме искаш. Аз те искам. Години и години…

— Не можеш да я изоставиш. Знам това.

— Но, Поли…

— Забравих си одеколона — изведнъж проговори глас зад тях.

Мамчето Прайс влезе в салона и тръгна към полицата. Както и Поли преди няколко минути, и тя носеше в ръка чаша чай — факт, който бе накарал Сид да препусне след нея.

— Ей, какво става? — викна Сид.

Мамчето Прайс се обърна.

— Искам си одеколона, скъпи.

— Отвеяна стара откачалка, ти взе моята чаша.

Това беше новина за мамчето и тя погледна чашата с удивление.

— Така ли?

Сид се развълнува.

— Надявам се на Господа — каза той набожно, — че няма съвсем да си изгубиш главата, та да не можеш да обелиш дума на заседанието след един месец! Това направо ще е капак на всичко.

На мамчето Прайс й се стори, че мигът на истината е настъпил. Тя би предпочела да го отложи, но сърце не й даваше повече да гледа как момчето й живее в блаженно неведение.

Тя издаде странен, блеещ звук.

— Сид… Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Имаш да казваш нещо и на комисията в Камарата на лордовете — помни това!

Прекъсвайки грубо този съдбоносен разговор, в салона нахлу групичка от трима. Лейди Лидия, следвана от сър Хърбърт и Вайолет. Сид ги изгледа с омраза.

— Я! — викна той. — Шампионите по ментосване и преструване — мъжки и женски екземпляр! Сър Пепелянка и лейди Усойница Басинджър!

Баронетите винаги са били крайно чувствителни към подобно посрещане. Ако сър Хърбърт бе от другия пол, човек би могъл да каже, че се е накокошинил. Той изпъчи гърди и лицето му се оцвети в бледомораво.

— Моля, моля, моля — опълчи се не много оригинално той.

— Кокошки не коля! — отвърна Сид сърдечно.

— Не ми пробутвай твоите глупости, ако обичаш!

— Да не ти ги пробутвам, така ли? — засмя се Сид зловещо. — А вие какви ми ги пробутвахте с вашия долен заговор? Я не ме карай да се смея, че ми е цепната устната. Мислехте си, че ще ме откажете от моите законни права, а? Кофти късмет! Но аз ще спечеля независимо от машинациите ви.

— Няма — каза лейди Лидия.

Сид се обърна, за да посрещне този нов удар.

— Ха! И защо?

— Защото — намеси се отново сър Хърбърт — притежавам документ, подписан от госпожа Прайс пред свидетел, в който тя изрично подчертава, че в нейната история няма нито капка истина.

Ченето на Сид бавно се отдели от мястото си и запотъва надолу. Очите му направиха опит да излязат от орбитите си, той спря погледа си върху сър Хърбърт, после се облещи срещу лейди Лидия и накрая, като се обърна, фиксира и мамчето Прайс. Тези негови очи по всяка вероятност приличаха на очите на Цезар, виждайки Брут.

— Какво, какво!

Мамчето Прайс подсмръкна смутено.

— Това исках да ти кажа, скъпи!

Тони пристъпи напред. Досега бе само ням зрител на битката, завършила с кърваво поражениие за Претендента. Този въпрос вече не го засягаше, затова с безразличие вдигна ръка, а сър Хърбърт постави в нея документа с вида на човек, поставящ скъпоценности в сейф.

— Да — каза сър Хърбърт. — Вземи го, Тони. И за бога пази го добре.

И той застана близо до племенника, сякаш се страхуваше от някое отчаяно действие и бе готов да послужи като защитен вал между Сид Прайс и Тони. Тони отиде до бръснарския стол, седна на облегалката и зачете намръщен.

Мамчето Прайс отново заговори:

— Надявам се да съм постъпила правилно.

— Много правилно — отвърна й сър Хърбърт сърдечно. — Много правилно. Изключително правилно.

— Благодаря, сър Хърбърт. Същото ми каза и госпожицата тук.

Тони изправи рязко глава.

— Каква госпожица?

— Таз госпожица, скъпи — каза мамчето Прайс, посочвайки Вайолет, в чиито очи се бе промъкнало неочаквано смущение. — Казах й точно преди ти да дойдеш и тя изглеждаше много доволна от туй, дето бях направила.

— Разбира се — каза сър Хърбърт.

— Напълно естествено — добави и лейди Лидия.

Тони стисна юмрук и хартията изхрущя между пръстите му.

— Казала си й преди да дойда? — повтори той. — О!… Ясно.

Няколко дълги мига той се вглежда във Вайолет замислено, след което се изсмя и се обърна.

Сега вече нещата си дойдоха на мястото. Великодушието и добронамереността, които толкова го бяха поразили, намериха своето обяснение.

Сър Хърбърт продължаваше да забива острието в кървящия дух на Претендента.

— Може би дори ти — каза той, обръщайки се към Сид — си способен да разбереш, че сега твоят случаят автоматично отпада от дневния ред?

Тежка въздишка разлюля гърдите на Сид и той погледна мрачно мамчето.

— Трябваше да се сетя какви ще ги нацвъкаш, още щом се запъти към църквата — каза той.

Следващите думи на сър Хърбърт бяха изречени с много по-дружелюбен тон. Вече бе започнал уреждането на по-маловажните детайли.

— Макар сега вече да разбираш, че не можеш да имаш абсолютно никакви претенции към него, сигурен съм, че лорд Дройтуич ще се отнесе щедро с теб. Ако например искаш да се преместиш на Бонд стрийт, не се съмнявам, че…

Внезапно замлъкна, защото пронизителният писък, нададен от спътницата му, би отнел дар словото и на по-надарен оратор. Но като видя причината, той се присъедини към вокалната й изява, надавайки вик в по-ниска октава.

— Тони!

Тони седеше върху ръба на мивката. В лявата си ръка държеше съдбоносния документ, а в дясната си ръка — запалка. В следващия миг хартията вече пукаше и се виеше в пламъци.

— Тони!

Този път възклицанието беше на Вайолет и той я погледна с лека усмивка. Хартията падна на пода във вид на черна пепел. Тони се изправи.

— Горенето изисква твърда ръка — отбеляза доволно той.