П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (19)

Деветнадесета глава

Посещението в църквата бе направило малко или може би нищо, за да върне спокойствието на мамчето Прайс. Когато влезе в салона, тя приличаше на човек, помъкнал тежко бреме на крехките си плещи. Мамчето пристъпваше така, сякаш на раменете й бяха метнали воденичен камък.

Сид я удостои само с разсеян поглед. През изминалите две седмици той бе изпитвал носталгичен копнеж по тази жена, но сега откри, че му е невъзможно да й засвидетелства нищо повече от бегло внимание. Мислите му бяха изцяло заети със собствените му скърби.

— Здрасти, мамче — поздрави я Сид разсеяно.

Изглежда под натиска на по-силни емоции госпожа Прайс също не даде всичко от себе си, за да оживи срещата. С нетърпението на махмурлия, очакващ сутрешната си чаша бира, и тя бе тръпнала при мисълта за тази среща, но кой знае защо не показа нито радостта, нито умилението, каквито човек би очаквал да демонстрира след дългата раздяла. Ако Сид беше в състояние да я загледа по-внимателно, щеше да открие в поведението й странно смущение. Тя побърза да седне на един стол, като избягваше погледа му.

— Здрасти, Сид — отвърна мамчето Прайс.

— Добре ли си, мамо?

— Боли ме главата — оплака се мамчето.

— И мене ме боли — сподели и Сид, — само че в другия край.

— Сър Хърбърт и лейди Лидия излязоха да ви търсят, госпожо Прайс — осведоми я добросъвестно Поли.

Мамчето кимна.

— Видях ги. И си говорихме.

— О, видяла си ги, значи — избухна Сид. — Аз също очаквам с нетърпение да си разменя няколко думи с тях.

Гласът му изтъня до писклив кряк и мамчето Прайс, като примигна болезнено, притисна с трепереща ръка челото си.

— Имам да им казвам доста неща на тия двамата — продължи Сид, — неща, които ще им накъдрят косите. Ще им дам да се разберат! Ще покажа аз на сър Гадника Басинджър откъде изгрява слънцето!

— Не викай, скъпи — умолително проблея мамчето Прайс. — Толкова ме боли главата. Поли, съкровище, умирам за чаша чай.

— Ще се кача да ви направя.

— След малко — намеси се Тони — Поли ще сложи котлето.

Той я придружи до вратата на дамското отделение и й прошепна:

— Ще дойда и ще ти помогна. Ще препечем заедно кифличките… Тони и Поли!

Тя мушна за секунда ръката си в неговата и двамата излязоха заедно. Докато минаваха през дамското отделение и се качваха по стълбите, където се помещаваше фамилното жилище, Сид ясно чу как гласът на Тони се извиси в песен. Това му се стори противно, дори лигаво. В този момент всичко от рода на пеенето, свирукането и подобни на тях звукови упражнения му се струваха безвкусни и арогантни.

Но много скоро умът му се върна обратно на по-съществената и спешна тема — Сид не можеше да се примиря с нанесеното му оскърбление.

— Какво — пожела да узнае той — искаха от тебе вещицата Лидия и свинята Хърбърт?

Някои обществени среди щяха да останат шокирани от начина, по който Сид нарече един уважаван баронет и дъщерята на поколения графове, но да не забравяме, че той беше дълбоко засегнат. Ако тази зловеща двойка е търсела мамчето Прайс, то причината за това би могла да е само една.

Мамчето Прайс потвърди подозренията му.

— Караха ме да не свидетелствам, скъпи.

— Такава била работата, значи — гласът на Сид потрепера. — Опитват се да манипулират главния ми свидетел в навечерието на процеса! Да му се не види! Хубава двойка! С морал като на две усойници в тревата са те! Ще наема адвокат, за да разбера дали не мога да ги тикна в затвора заради това.

— Изглежда сър Хърбър взема много навътре нещата, скъпи.

— Ще ги вземе още по-навътре, когато приключа с него — изкрещя Сид.

— Той май си мисли, че не си особено подходящ за позицията.

— Ха! Че защо да не съм? — Сид я фиксира с проницателния поглед на прокурор, подлагащ свидетел на кръстосан разпит. — Виж сега — изиска той пълното й внимание. — Я ми кажи каква точно е твоята представа за един граф?

Мамчето Прайс се смути.

— Знам ли — вдигна тя ръце безпомощно.

— Сигурно си го представяш като някой страшен умник — първо ходи по концерти, пък после се мята на необяздени мустанги. Да, обаче си в грешка. Седемдесет процента от тях никога не са помирисвали концерт в живота си. А осемдесет и пет… искам да кажа, че има и такива, които изобщо не са се качвали нито на кон, нито на магаре.

— Сигур ги знаеш тия неща — каза мамчето Прайс с известна доза съмнение в гласа.

— Знам ги, разбира се. Проучил съм въпроса. И всички ония простотии, които са ми разправяли досега, са само куп измишльотини. Ей това е истината. Знам го от вътрешен човек.

След последните думи на Сид мамчето Прайс започна да рови из полицата под огледалото.

— О, скъпи! — простена тя. — Главата ми ще се пръсне. Къде е оня одеколон с пръскалката, дето го държеше някъде туканка?

— Казвам ти, ще стана граф и по нищо няма да се различавам от който и да е от тях.

Мамчето Прайс прекъсна издирването и го погледна печално.

— Но ще бъдеш ли щастлив, скъпи?

— Разбира се, че ще бъда щастлив.

Мамчето Прайс въздъхна.

— По-рано ти беше щастлив. Тук, в тоз салон. Толкоз отдавна ми се струва, че е било, а са минали само две седмици… Не мога да намеря оня одеколон.

— Виж на горната полица — нареди Сид.

— Помниш ли какви гощавки сме си устройвали? Ти си умираше за наденички и картофено пюре! — Тя отново въздъхна. — Ако искаш да си граф, няма да мога вече да ти готвя наденички и пюре.

Този проблясък от миналото видимо разтърси Сид. За миг той като че ли поомекна, но след това отново се взе в ръце.

— Животът — каза той с наполеоновски тон — не е само наденички и пюре. Трябва да приема съдбата си.

— О, боже, о, боже, о, боже!

— Няма полза да ми божкаш заради разлятото мляко. Каквото има да става, ще стане.

Мамчето Прайс заподсмърча отчаяно, а Сид, който забеляза как външната врата се отваря, изстреля едно предупредително: „Я!“. Хладна и строга, Вайолет Уодингтън се бе върнала от своите покупки, за да разбере окончателното решение на Тони. И ако на външен вид го докарваше близо до Снежната кралица, то вътрешно тя кипеше от гняв, вероятно със същия градус като този на Сид.

— О! — възкликна тя, като гледаше ту единия, ту другия. — Искам да видя… ами, господин Прайс… предполагам, че трябва го нарека.

Сид одобри правилния избор на имената и посочи с палец зад гърба си.

— Прайс е горе. Приготвят чай заедно с Поли Браун.

Устните на Вайолет се изопнаха в тънка червена линия.

— О, каква домашна идилия! — възкликна тя със сподавен смях. — Тъй като ще бъде грубо от моя страна да ги прекъсвам в такъв момент, може би вие ще му предадете, че съм била тук и му предлагам да ми пише. Той ще разбере.

— Ей го, най-сетне — обади се неочаквано мамчето Прайс — беше намерила одеколона, който търсеше.

— Преди да тръгна дискутирахме нещо — обясни Вайолет. — Искам да знам какво е неговото решение.

— Ще се кача да му кажа, че сте тук.

— О, не се притеснявайте.

— Не се притеснявам. А може и аз да глътна чаша чай.

— Много ви благодаря.

— Удоволствието е мое — каза Сид любезно. — Чао… Исках да кажа до скоро.

И той хлътна в упомената вече врата, водеща към дълбините на бръснарската обител. А мамчето Прайс, все още заета да разтрива слепоочията си с одеколона, усети, че дължи някакво извинение за заниманието си.

— Да ма извинявате, госпожице, че правя това пред вас — каза тя, като прекъсна процедурата си за момент, — ама имам ужасен главобол.

— Този следобед като че ли всички имаме главоболие — каза Вайолет. — Надявам се, че не прекъснах някакъв поверителен разговор.

— О, не, госпожице. Говорехме си. Сид ми казваше, че ще стане граф, а аз се опитвах да му подскажа, че тая няма да я бъде.

Вайолет ококори хубавите си, но мразовити очи. Тук се крие нещо, помисли си тя.

— Странно.

— Странно ли, госпожице?

— След като вие сте главният свидетел, който може да докаже, че той всъщност е графът…

Върху лицето на мамчето се изписа страх и тя потрепери като „Титаник“ при срещата си с айсберга.

— О, госпожице! — изстена мамчето Прайс. — Чудя се дали направих каквото трябваше.

— Ако питате мен — отсече Вайолет, — не! Той ще бъде нещастен.

— И аз тъй си мислех, госпожице. Затуй, когато сър Хърбър ме пресрещна пред църквата, аз направих каквото направих.

Вайолет не схвана същността на думите й.

— Струва ми, че не разбирам. Какво направихте?

Мамчето Прайс погледна заговорнически към вратата и снижи гласа си до шепот.

— О, госпожице — изшептя тя, — сега сърце не ми дава да кажа на Сид, ама подписах онзи документ, дето сър Хърбър написа от мое име, че историята, дето я разказах, е измислица.