Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wheels, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Издателска къща „М-Л“, София, 1992
Превод: Веселин Лаптев
Художници: Ивайло Нанов, Лъчезар Русанов
Печат „Полипринт“ АД, Враца
Arthur Hailey. Wheels
Pan Books Ltd, London, 1971
История
- — Добавяне
Глава девета
И тъй, отмина денят, в който Адам и Ерика Трентън не успяха да хвърлят мост над все по-дълбоко разтварящата се пропаст помежду им; денят, в който Брет Делъсантоу отново повярва в ориона, но продължаваше да се безпокои за бъдещето си като творец; денят, в който Барбара Залески удави безсилието си в няколко чаши мартини, а баща и изкара поредната смяна в „парния котел“. Този ден отмина и дойде следващият. Точно тогава в централната част на Детройт стана едно дребно на пръв поглед събитие, което нямаше нищо общо с тези петима души, но след няколко месеца последиците му щяха да окажат пряко въздействие върху техния живот.
Време: осем и трийсет вечерта. Място: центърът на Детройт, Трето Авеню, близо до Брейнар. На ъгъла е спряла полицейска кола, в която няма никой.
— Залепи си черния задник за стената! — изкомандува белият полицай. С фенерче в едната ръка и револвер в другата, той насочи яркия лъч към Роли Найт, който премигна заслепен.
— Ръцете зад главата и се обърни! По-живо, мръсен пандизчия!
Роли Найт се обърна, а белият полицай нареди на цветнокожия си колега:
— Обискирай това копеле!
Младият негър с дрипави дрехи се шляеше без посока по Трето Авеню, когато до него внезапно закова патрулната кола и насреща му с пистолети в ръце изскочиха двамата полицаи.
— Кво съм ви направил? — най-накрая се сети да попита той, после изведнъж се разкикоти: — Ох, човече, гъделичкаш ме!
Ръцете на втория полицай шареха по вътрешната страна на бедрата му.
— Млък! — сряза го белият блюстител на реда — ветеран в службата, с жестоки очи и отпуснато шкембе, получено от дълги години возене в патрулните коли. Беше успял да преживее хиляди нощни дежурства, но винаги си оставаше напрегнат.
Черният полицай, с няколко години по-млад от колех ата си и със значително no-малък стаж, отдръпна ръцете си и каза:
— Чист е. — После се дръпна няколко крачки встрани и тихо попита: — Какво значение има цветът на неговия задник?
Белият се стресна. В бързината съвсем беше забравил, че тази вечер обичайният му партньор е в отпуск по болест и беше заменен от чернокож полицай.
— По дяволите! — раздразнено изръмжа той. — Не ми обръщай внимание. Ти не можеш да се сравняваш с този измет, въпреки че цветът на кожата ти е същият!
— Много ти благодаря! — жлъчно отвърна черният полицай. Понечи да добави още нещо, но вместо това каза на човека до стената: — Можеш да свалиш ръцете си и да се обърнеш.
Нареждането беше изпълнено и белият полицай остро запита:
— Къде беше през последния половин час, Найт?
Познаваше Роли Найт по име не само защото често го срещаше из района си, а и защото беше чел полицейското му досие, в което бяха вписани две присъди за различни срокове затвор. При едното от обвиненията сам беше сложил белезниците на ръцете му.
— Къде съм бил ли? — Чернокожият младеж започна да се съвзема от шока на изненадата. Въпреки че бузите му бяха хлътнали, а тялото — мършаво от хроническо недохранване, в очите му нямаше никакъв страх. С блеснал от омраза поглед той добави: — Ходих да оправя една бяла повлекана с голям задник! Не й знам името… Казва, че нейният човек бил дърт и тлъст шопар и не може да го дигне… Когато й се прииска истински мъж, винаги идва насам!
Белият полицай направи крачка напред и очите му се наляха с кръв. Само след миг дулото на пистолета му щеше да потъне в насмешливо предизвикателната черна мутра. После щеше да каже, че Найт го е ударил пръв, а той е действувал в законна самоотбрана. Партньорът му ще потвърди — неведнъж го беше правил. Но в миг се сети, че тазвечерният му партньор е един от тях и лесно може да му създаде главоболия. Ето защо успя да се овладее, успокоявайки се с мисълта, че тоя мръсен негър, който се прави на умник, няма къде да му избяга. При подходящ случай ще си по получи, и то с лихвите!
— Не си играй с огъня, ами казвай къде си бил! — сопна се черният полицай.
Младият негър се изплю на тротоара Независимо от цвета на кожата си, ченгето винаги е враг. А черното ченге е още по-противно, тъй като е лакей на белитe. Все пак се овладя и махна по посока на приземната кръчма от другата страна на улицата.
— Ей там.
— Откога?
— Час… А може би два… или три… — сви рамене Роли Найт. — Кой ще ти ги брои…
— Да проверя ли? — обърна се към колегата си чернокожият полицай.
— Ами! Само ще си загубиш времето… Ще кажат, че е бил там. Всички са мръсни лъжци!
— Във всеки случай трябва да има криле, за да стигне толкова бързо дотук от пресечката на Западния булевард и Второ Авеню — отбеляза черният полицай.
Преди броени минути им бяха съобщили за въоръжен грабеж близо до Фишъри Билдинг, който се намираше на осемнайсет пресечки оттук. Двамата престъпници бяха изчезнали с кола последен модел.
Секунди по-късно патрулната двойка забеляза Роли Найт, който вървеше по Трето Авеню абсолютно сам. И макар че беше почти невероятно един пешеходец в тази част на града да има нещо общо с грабежа в другия му край, белият полицай, разпознал Найт, нареди да спрат и в следващия миг излетя навън с пистолет в ръка. Ще не ще, чернокожият трябваше да го последва. Знаеше много добре защо вършеха всичко това — съобщението за въоръжен грабеж автоматично им даваше право да спират и обискират всеки подозрителен тип, а другият явно обичаше да се гаври с хората. Разбира се, фактът, че винаги спираха чернокожи, беше чиста случайност.
Чернокожият полицай беше уверен, че между злобата и бруталността на колегата му (добре известни на всички в участъка) и страха, който го обземаше при всяко дежурство в гетото, съществува пряка зависимост. Страхът има своя специфична миризма и черният полицай съвсем ясно я долови у другия още в мига, в който получиха съобщението за грабежа, след това отново — когато изскочиха от колата с оръжие в ръка, а дори и сега — в този момент. Под влияние на страха долният човек става още по-долен. А когато този човек е облечен и в официална власт, той твърде скоро се превръща в истински дивак.
Разбира се, в тези среди страхът е нещо обикновено. Всъщност ако някой детройтски полицай заяви, че не познава подобно чувство, той положително ще се окаже лишен от въображение новак. В гетото, където нивото на престъпността е сред най-високите в страната, представителят на властта неизменно играе ролята на мишена — мишена на омраза, на тухли и ножове, нерядко и на куршуми. А там, където оцеляването е въпрос на предпазливост, присъствието на страха е нещо съвсем нормално. Такова е и състоянието на подозрителност и бърза реакция пред лицето на опасността. Това беше една истинска война, в която полицията неизменно бе на фронтовата линия. И както във всяка война, така и тук хората бързо забравяха онези добродетели, които са ги направили цивилизовани същества — например такт, любезност, учтивост и търпение, — а тяхното място се заемаше от крайните им противоположности, многократно подсилени както у едната, така и у другата воюваща страна.
Черният полицай знаеше, че живеейки в постоянен страх, малцина от колегите му успяваха да съхранят у себе си някаква човечност. И ако все още се намираха такива, те бяха хора, които добре разбираха повелята на времето, настроенията на черните, тяхното безсилие, дългия низ от несправедливости в историята на тяхната раса. Този тип полицаи, независимо от цвета на кожата си, искрено се стремяха към, по-малко бруталност в тази война, но те бяха единици и трудно можеха да променят общото състояние на нещата.
Наскоро назначеният директор на полицията си беше поставил задачата да издигне нивото на детройтската полиция именно като увеличи броя на служителите с умерено поведение. Но между него и добрите му намерения се изпречваше внушителният контингент на действуващите полицаи, които, подобно на тоя тук, си бяха чиста проба расисти, ръководени единствено от своя страх и вкоренени предразсъдъци.
— Къде работиш, леке? — заповеднически попита белият полицай.
— Ами… и аз като тебе — гледам да ми минава времето, без да бачкам!
Лицето на полицая отново се наля с кръв. Чернокожият му колега ясно съзнаваше, че ако той самият не беше тук, юмрукът на дебелия отдавна вече да беше размазал изпитото лице на младежа, което нагло му се хилеше насреща. Реши да се намеси.
— Хайде, изчезвай! — заповяда той на Роли Найт. — Дрънкаш прекалено много!
Влязоха в колата и другият яростно просъска:
— Ще го спипам аз това копеленце! Бог ми е свидетел, ще го спипам!
Сигурно, помисли си чернокожият полицай. И това ще стане може би още утре или вдругиден. Тогава, когато до теб ще е редовният ти партньор, който ще гледа на другата страна, докато пребиеш момчето или го арестуваш по изфабрикувано обвинение. Подобни отмъщения бяха ежедневие.
Изведнъж чернокожият полицай се измъкна от мястото си зад волана и каза:
— Почакай ме малко. Връщам се веднага.
Роли Найт беше изминал около трийсет метра от мястото на инцидента.
— Ей, ти! Я почакай! — извика чернокожият полицай и тръгна към него. Когато го настигна, той заплашително се наведе напред, но гласът му прозвуча приятелски: — Партньорът ми е бесен и се закле, че ще те пипне! Ти си един глупак с голяма уста и не ти дължа никакви услуги, но все пак ще ти кажа: скрий се някъде, докато му мине. Най-добре да изчезнеш от града!
— Ха! Черното ченге било Юда! Защо пък трябва да ти вярвам?
— Както искаш — сви рамене другият. — Исках просто да те предупредя… После да не съжаляваш!
— И как предлагаш да изчезна? Отде да взема бричка, кльопачка? — Макар и зададен с презрителен тон, въпросът прозвуча далеч по-малко враждебно.
— Тогава не заминавай, а просто се покрий.
— Това Не е лесна работа, човече.
Чернокожият полицай знаеше, че е така. Никак не е лесно да останеш незабелязан по цели дни и нощи, особено ако някой те търси, а другите знаят къде се намираш. Всеки, който познава каналите на гетото, може на безценица да получи информацията, която го интересува — достатъчно беше да обещае дребна услуга, а често и заплахите вършеха същата работа. Тук лоялността не се котира. Виж, ако хлапакът успее да изчезне нанякъде, отсъствието би му било от полза.
— Защо не работиш? — попита полицаят.
— Нали чу кво му казах на онзи шопар… — ухили се Роли Найт.
— Престани да се правиш на умен! Искаш ли да работиш?
— Отде да знам — неохотно отвърна Роли. Знаеше, че регистрираните в полицията трудно намират работа.
— Автомобилните заводи набират работна ръка — поясни полицаят.
— Скапана работа!
— Много от нашите работят там.
— Веднъж опитах — изръмжа Роли Найт. — Но някаква бяла свиня, рече „не“.
— Опитай пак. Ето. — От джоба на униформената си риза полицаят измъкна картичка, която беше получил от свой приятел в „Работна сила“. На нея беше напечатан адресът на агенцията с работното й време и някакво име.
Роли Найт сгъна картичката и я пъхна в джоба си.
— Кат ми дойде напън, ще има върху какво да се изпикая, приятелче…
— Твоя работа — отвърна чернокожият полицай и тръгна към колата.
— Какво означава всичко това? — подозрително го изгледа белият.
— Поуспокоих го малко — отвърна другият и замълча.
Нямаше намерение да прави скандали, а в момента съвсем не му беше до спорове. Макар че четирийсет процента от жителите на Детройт бяха чернокожи, едва през последните години полицията престанa да бъде стопроцентово бяла. Предразсъдъците обаче си останаха и те особено ясно се чувствуваха в полицейските участъци. След бунтовете през 1967 година чернокожите полицаи станаха значително повече, но техните чинове, брой и влияние не внасяха баланс в мощната Асоциация на детройтските полицаи, чиито членове бяха почти без изключение бели. Чернокожите дори не можеха да разчитат на честно споразумение, ако се стигнеше до открита конфронтация.
И тъй, патрулната двойка продължи своето дежурство във враждебна несигурност — състояние, което съвсем точно отговаряше на расовото напрежение в целия град Детройт.
У всеки човек, независимо дали е бял или черен, перченето е само фасада. Вътре в себе си Роли Найт беше доста уплашен.
Страхуваше се от белия полицай, когото неразумно беше предизвикал. Вече съжаляваше, че позволи на неукротимата яростна омраза да надделее над предпазливостта. Изпитваше ужас от затвора, където щеше да остане дълго време, ако отново го осъдят. Зад гърба си Роли имаше три присъди, две от които на различни срокове затвор. Каквото и да се случеше оттук нататък, той не можеше да се надява на условна присъда.
Само чернокожият в тази страна действително познава бездната на животинско отчаяние и пълна деградация, до която стига американският затворник. Разбира се, белите затворници също страдат, с тях също се отнасят зле, но те никога не могат да изпитат това, което са принудени да понасят чернокожите. Наистина някои затвори са подобри от други, но разликата между тях е такава, че човек се сеща за твърдението, според което някои части на ада били с десетина градуса по-хладни от останалите. Чернокожият обаче знае, че независимо от затвора, в който е попаднал, той ще си получи пълната порция малтретиране и унижения, че ден и нощ е заплашен от грубо физическо насилие, включително опасни наранявания. А в случай че този затворник е физически слаб като Роли — нещо, което по принцип се дължи на дълги години недохранване и крехко по рождение здраве, — тогава мъките му стават просто непосилни.
Страховете на младия негър се подсилваха и от опасението, че при евентуален обиск в стаята му ще бъде открито известно количество марихуана. Той самият пушеше по малко, но по-голямата част от това количество беше за продажба. Печалбата му беше нищожна, но това бе единственият начин за преживяване през няколкото месеца след освобождаването му от затвора. За полицията обаче марихуаната би била съвсем достатъчен повод да го предаде отново на прокурора. След което го чакаше пак затвор.
Ето защо още същата нощ, изнервен от предположението, че може би вече е следен, Роли Найт закопа марихуаната в едно запустяло място с ясното съзнание, че и последният му източник на препитание изчезва.
Тази мисъл се въртеше в главата му и на следващата сутрин и именно тя го накара да извади смачканата картичка, която бе получил от чернокожия полицай. В резултат не след дълго се озова пред Центъра за набиране на работна ръка за автомобилните компании. Влезе вътре без особени надежди — толкова дълго време не беше очаквал нищо хубаво от живота, че надеждата беше напълно непознато за него чувство. Ето в какво се състои огромната невидима пропаст, която разделя имащите от нямащите като Роли Найт; включително и онези от имащите, които се опитват да разберат по-малко щастливите си братя, но за съжаление рядко успяват.
Отиде в Центъра и поради простия факт, че нямаше какво да прави.
Сградата беше близо до Дванайсета улица и подобно на повечето постройки в „черното дъно“ на гетото, представляваше паянтова съборетина без стъкла на прозорците, само някои от които бяха предпазени от капризите на времето с прегради от набързо сковани дъски. Допреди няколко месеца постройката стоеше празна и бързо се рушеше. Дори и сега след грубото боядисване и повърхностно потягане разрухата продължаваше да личи. Хората, които работеха там, често се питаха дали някоя сутрин няма да я намерят срутена.
Все пак старата постройка и двете съседни къщички изпълняваха една важна функция — те бяха предният пост на програмата за набиране на неквалифицирани работници за автомобилните компании.
Тази програма наричаха „помощна“. Създадена след големите расови вълнения в града, тя представляваше опит да се осигури работа на забравените от всички обитатели на черното гето, които години наред се водеха безработни в различни статистически справочници. Въведоха я автомобилните компании, а след това към нея се присъединиха и други. Естествено, общественото мнение беше обработено по подобаващ начин и всички научиха за хуманните подбуди на автомобилните магнати. По-цинично настроените наблюдатели обаче твърдяха, че същите тези магнати просто се страхуват от една неизменно войнствено настроена общност, с която, волю-неволю, трябва да съжителствуват. Не бяха малко тези, които съвсем иначе обясняваха „хуманните“ подбуди на автомобилостроителите. Те припомняха, че програмата се е родила едва след като пламъците на горящия град през онази 67-а година буквално облизали главната квартира на „Дженеръл Мотърс“. Бяха прави във всичко с изключение на факта, че първата стъпка направиха не „Дженеръл Мотърс“, а „Форд“.
Но независимо от подбудите всички бяха единодушни по три съществени пункта: „помощната“ програма бе крачка напред. Тя трябваше да бъде направена поне двайсет години по-рано. Никога нямаше да бъде направена обаче, ако не бяха бунтовете през 67-а година.
Общо взето, въпреки многобройните грешки и недомислия програмата действуваше успешно. Автомобилните компании снижиха изискванията си и много от отхвърлените преди хора получиха работа. Както се очакваше, един немалък процент от тях отпаднаха, но в същото време удивително голям брой доказаха, че всичко, от което се нуждае неудачникът, е просто малко шанс. В деня, в който там се появи Роли Найт, служителите й вече бяха натрупали значителен опит.
Той седна в чакалнята, където върху наредените в редици столове седяха четирийсетина мъже и жени. Подобно на търсещите работа хора, и столовете бяха с най-различни форми и модели. Все пак хората имаха нещо общо помежду си — всички до един бяха чернокожи. Разговори почти не се водеха. Роли Найт трябваше да чака почти час, преди да го повикат. През цялото време дремеше — именно този навик му помагаше да не забелязва дългите празни дни, които съвсем не бяха малко в живота му.
Беше все още сънен, когато го повикаха в една от шестте кабинки. Спря поглед на човека зад бюрото и се прозя.
Служителят — бузест негър на средна възраст, беше облечен в спортно сако и тъмна риза с отворена яка. На носа му бяха закрепени солидни очила с рогови рамки.
— Чакането винаги уморява — усмихна се приятелски той. — Баща ми казваше, че когато човек седи на задника си, се уморява повече, отколкото когато цепи дърва. И по този случай аз самият съм нацепил доста дърва!
Роли Найт погледна ръцете му и каза:
— Ама май отдавна не си пипал брадва…
— Тук сте прав — отвърна служителят. — И това ми помага да установя нещо друго — вие сте човек, който вижда нещата и мисли. Въпросът ми е дали се интересувате от цепенето на дърва или от някоя друга, не по-малко трудна работа?
— Де да знам — отвърна Роли и започна да се чуди защо изобщо беше дошъл тук. Скоро щяха да стигнат до затворническото му минало и да сложат точка.
— Но вие сте тук, защото се нуждаете от работа, нали? — Служителят хвърли поглед към жълтата бланка, която една от секретарките навън беше попълнила. — Така ли е, мистър Найт?
Изненадан от това „мистър“, Роли само кимна с глава. Не можеше да си спомни кога за последен път го бяха наричали така.
— Да започнем с данните ви — каза служителят и притегли към себе ри кочан с печатни формуляри. Кандидатите за работа отдавна вече не попълваха въпросниците сами, тъй като в миналото доста хора отпадаха по простата причина, че едва четяха и пишеха и не бяха в състояние да отговорят на едно от най-важните изисквания на съвременното бюрократично общество — да попълнят формуляр. Сега това вършеха служителите и то беше важна част от нововъведенията в програмата.
Повечето въпроси отхвърлиха бързо.
Име: Найт, Роланд Джоузеф Луис. Възраст: двайсет и девет години. Адрес: той го продиктува, без да споменава, че тясната стаичка в дъното на коридора принадлежи на друг човек, който само временно го беше приютил. Не спомена също, че още следващата седмици този адрес може да се окаже невалиден, ако на собственика му хрумне да го изхвърли. Но по-голямата част от живота си Роли беше прекарал именно в подобни стаички, в разни приюти или просто на улицата.
Родители: той продиктува имената. Фамилиите им се различаваха, тъй като родителите му не бяха женени, нещо повече — дори не бяха живели заедно. Служителят го прие като нещо напълно нормално. Роли отново не добави онова, което си спомни: знаеше кой е неговият баща само защото майка му често споменаваше името му. Смътно си спомняше, че веднъж: дори го беше видял: начумерен плещест мъжага с белег на лицето, който не прояви никакъв интерес към сина си. Преди време някой му каза, че баща му е в затвора с доживотна присъда. Нямаше никаква представа дали е още там, или вече е умрял. За майка си, с която малко или повече беше живял, преди улицата да го погълне (приблизително до петнайсетгодишната си възраст), знаеше само, че в момента се намира в Кливланд или Чикаго. Няколко години не беше чувал нищо за нея.
Образование: осми клас. В училище се проявяваше като умно и паметливо момче. И сега си беше такъв, когато се сблъскваше с нещо непознато. Но отдавна вече знаеше колко много трябва да се учи един чернокож, ако иска да се измъкне от тинята. И знаеше, че никога няма да го направи.
Последна месторабота: Напъна се да си спомни имена и адреси. След училище се беше захващал с цял куп неквалифицирани дейности — почистваше автобуси, ринеше сняг, миеше коли. После дойде голямата криза от 1957 година и в Детройт вече не се намираше никаква работа. Затъна в безделие, което се нарушаваше единствено от периодичното ровене из боклуците, дребните кражби и първата присъда за задигане-то на някаква кола.
— Имате ли досие в полицията, мистър Найт? — попита служителят.
— Имам.
— Страхувам се, че ще ми бъдат необходими известни подробности. Трябва да ви предупредя, че всичко се проверява, затова е по-добре сам да ми кажете истината.
Роли сви рамене. Разбира се, че проверяват мръсниците. Излишно е да му го казват.
Започна с присъдата, която получи-за кражбата на колата. Тогава беше на деветнайсет години и го осъдиха на една година условно.
Има ли значение как беше станало! Интересуваше ли се някой, че колата бяха откраднали други, а той се качи на задната седалка само за да е повесело? После ги спря полицията и всичките шестима младежи вътре бяха обвинени в кражба На следния ден, малко преди да бъде изправен пред съдията, Роли получи предложение признава се за виновен и в замяна получава само условна присъда. Слисан и уплашен, той прие. Обещанието беше спазено и всичко приключи за броени секунди. Доста по-късно разбра, че ако се беше посъветвал с адвокат (както би постъпил на негово място всеки бял младеж), вероятно изобщо нямаше да бъде осъден и всичко щеше да мине с официално предупреждение от съда. Никой не му каза, че признавайки се за виновен, той си осигурява криминално досие, което като зъл дух ще виси над главата, му цял живот. Именно това досие направи значително по-тежка следващата му присъда.
— И какво стана после? — попита служителят.
— Бях в пандиза.
Това се случи година по-късно. Отново кражба на кола, този път истинска. И още две други, за които не го хванаха. Присъдата — две години затвор.
— Друго?
Ето го възловия момент. Когато стигнеха дотук, те неизменно затваряха книгите си. Съжаляваме, но работа за вас няма. Дано се задавят със скапаната си работа! Роли отново се запита за какво ли всъщност дойде.
— Въоръжен грабеж. Oт пет до петнайсет. Излежах четири в джексънския пандиз.
Бижутерски магазин. Двама се вмъкнаха късно през нощта. Цялата им плячка беше шепа евтини часовници. На излизане ги спипаха. Роли беше имал неблагоразумието да носи и един револвер двайсет и втори калибър. Това беше достатъчно за тежка присъда и никой не обърна внимание на факта, че той не беше го вадил от джоба си.
— Освободили са ви предсрочно за добро поведение, така ли?
— Ами! Просто надзирателят почна да ми завижда за готината килия!
Негърът на средна възраст срещу него вдигна глава:
— Шегите са хубаво нещо — винаги помагат. Но трябва да ми кажете дали наистина сте освободен за добро поведение.
— Може и тъй да се каже…
— Добре, значи примерно поведение. — Служителят нанесе сведението в картона, после попита: — А какво е поведението ви сега, мистър Найт? Имате ли някакви неприятности с полицията?
Роли поклати глава. Нямаше никакво намерение да разказва на тоя чичо Том за снощните си неприятности, нямаше намерение да му признае, че ще бъде в беда, ако не успее да се държи далеч от бялата свиня, която беше раздразнил и която щеше да го спипа при първа възможност благодарение на скапаните им закони. Тази мисъл върна предишните му страхове и му напомни причината, поради която беше тук: ужасът, който изпитваше от затвора. Служителят продължи да му задава въпроси и прилежно записваше отговорите. Роли беше изненадан от факта, че все още го разпитват, вместо да му посочат вратата, веднъж вече чули думичките „въоръжен грабеж“.
Онова, което не знаеше (нямаше кой да му го каже, а той не четеше вестници), беше фактът, че едно от нововъведенията на помощната програма предвиждаше доста по-меко отношение към бившите затворници.
Изпратиха го в друга стая, където се съблече за медицински преглед. Лекарят — бял младеж, който работеше равнодушно, но със смайваща бързина — спря за миг да огледа кльощавото тяло и хлътналите бузи на Роли.
— Каквато и работа да получиш, ще трябва да използуваш част от заплатата си, за да се поохраниш. Иначе няма да издържиш. Повечето от тукашните кандидати изпращаме в леярната, но там не е за теб. Ще препоръчам да те изпратят на конвейера.
Роли го слушаше с нескрито презрение. Вече мразеше и хората, и цялата им система. За какво се мисли това мазно бяло копеле? За дядо господ? С удоволствие би му теглил една и би си тръгнал, ако не беше толкова натясно. В едно обаче беше абсолютно сигурен — каквато и работа да му дадат тия тук, няма да стои на нея и ден повече от необходимото.
Прекоси чакалнята и отново влезе в стаичката на човека с формулярите.
— Лекарят твърди, че все още дишате и не вижда дупки, през които да прониква дневна светлина, когато отворите уста. Ето защо ще ви предложа работа на последния конвейер. Работата е трудна, но заплатата е добра — профсъюзът има грижата за това. Ще приемете ли?
— Нали затуй съм дошъл?
Какво още иска тоя мръсник? Да му целуне краката ли?
— Приемам отговора ви за положителен. Ще минете неколкоседмичен курс на обучение, който също ще ви се заплаща. Оттатък ще ви запознаят с подробностите — къде да отидете, кога ще започнете. А, и още нещо…
Роли безпогрешно отгатна, че сега идва ред на проповедите. Май тоя бял негър ще се окаже някой смахнат холиролър[1]!
Служителят свали poговите си очила, облегна се на бюрото и преплете пръсти.
— Вие сте умен, умеете да пресмятате. Разбирате, че в момента получавате отсрочка, коя го се дължи на благоприятно за вас стечение на обстоятелствата. Днес хората във фирми като нашата проявяват съзнание, което невинаги са имали. Независимо че идва късно, то вече е факт, а и много други неща се променят. Няма значение дали го. Вярвате, или не. — Топчестият служител със спортното сако взе един молив, повъртя го из ръцете си, после го остави обратно на масата и продължи: — Може би никога досега не сте получавали отсрочка и тази ви е първата. Аз поне съм склонен да мисля така. Но не бих си свършил работата както трябва, ако не ви предупредя, че за човек с вашето досие друг шанс няма да има… поне при нас. Много хора минават оттук. Някои от тях успяват да се закрепят, други — не. Успяват онези, които искат. — Служителят впи настойчив поглед в Роли. — Стига сте били глупак. Найт, възползувайте се от шанса си! Друг съвет не мога да ви дам. — После протегна ръка и добави: — Желая ви успех!
С чувството, че е бил изигран, без да знае точно как, Роли неохотно пое протегнатата ръка.
Отвън му обясниха как и къде да отиде на работа.
Курсът на обучение, финансиран от компанията и от правителствени субсидии, продължаваше два месеца. Роли Найт издържа десет дни.
В края на първата седмица получи чек за сума, каквато отдавна не беше виждал в ръцете си. Двата почивни дни преминаха в непрекъснат запой, но в понеделник все пак успя да стане навреме за автобуса, който го отведе в учебния център на другия край на града.
Във вторник обаче умората го надви. Събуди се едва когато слънцето огря лицето му през отдавна немитите стъкла на прозореца. Сънливо се надигна, премигна няколко пъти и погледна навън. Уличният часовник сочеше почти пладне.
Знаеше, че се е провалил и пак е без работа. Реагира с пълно безразличие. Не изпита нищо подобно на разочарование, защото още от самото начало знаеше как ще завърши всичко това. Кога и по какъв начин ще настъпи краят, беше просто подробност.
Роли Найт и десетки хиляди като него никога не използуваха житейския си опит за придобиване на известна далновидност. Когато си се родил без нищо, когато не получаваш нищо и си се научил да живееш без нищо, далновидност просто не съществува. Съществува само днешният ден, сегашният миг. Голяма част от невежите и плиткоумни мислители от света на белите наричат това състояние „некадърност“ и безпощадно го заклеймяват. Социолозите, които притежават по-голяма доза съчувствие и отзивчивост, нарекоха този синдром „ориентация към настоящето“ и „недоверие в бъдещето“. Роли никога не беше чувал подобни фрази, но те съвсем точно се покриваха с инстинктите му. В този миг инстинктът му прошепваше, че все още е уморен, и той отново си легна.
През следващите дни не направи никакъв опит да се върне в учебния център или в кантората за наемане на работна сила. Отново започна дa се шляе и да виси по ъглите. Понякога успяваше да изкара някой долар, понякога — не. Но най-странното беше, че ченгето, с което се беше сдърпал, го бе оставило на мира.
Цялата му трудова дейност беше свързана с една-единствена последица — или поне в онзи момент изглеждаше така.
Около месец по-късно в стаята, която все още обитаваше по милост, се яви един посетител. Той се оказа инструкторът от учебния център, когото Роли Найт добре помнеше — едър и червендалест бивш заводски майстор с изтъняла коса и голямо шкембе. Беше се задъхал от изкачването на стълбите до третия етаж.
— Ти защо напусна? — рязко запита той.
— Спечелих Ирландската регата[2], човече. Вече нямам нужда от работа.
— Какви хора! — Посетителят с отвращение оглеждаше мизерната стаичка. — Само като си помисля, че нашите данъци отиват за такива като тебе, и направо ми призлява! Ако зависеше от мен… — Той остави изречението си недовършено и извади някаква хартия. — Я се подпиши тук. Вътре пише, че не искаш вече да посещаваш курса.
Роли равнодушно подписа. Единственото му желание беше всичко да се свърши по-бързо.
— А ето и няколко чека за разноските на компанията, които трябва да бъдат възстановени. — Човекът разрови бумагите си и добави — Тях също трябва да подпишеш.
Роли подписа и чековете, четири на брой.
— А следващия път се постарай да не създаваш толкова главоболия на хората! — неприязнено приключи разговора инспекторът.
— Върви по дяволите, дебелак! — отвърна Роли и се прозина.
Нито Роли, нито неговият посетител подозираха, че през цялото време на разговора им една скъпа кола последен модел търпеливо чакаше на улицата срещу порутения пансион. В нея седеше висок и представителен негър с посивели коси, който с интерес проследи влизането на инструктора от подготвителния курс в къщата. Когато едрият червендалест мъжага излезе и подкара колата си, скъпата лимузина го последва на дискретно разстояние — така както го беше следвала през по-голямата част от следобеда.