Артър Хейли
Колела (29)

Глава двайсет и девета

В началото на септември орионът беше официално представен на широката публика, печата и автомобилните представителства.

Пресконференцията за журналистите от цялата страна беше проведена в Чикаго. След нея се състоя разкошен прием с обилни закуски и напитки. Хората говореха, че това е един от последните подобни приеми. Напоследък автомобилните компании бяха стигнали до една проста истина — повечето журналисти пишат това, което виждат, и за техните материали съвсем няма значение дали са били хранени с черен хайвер и шампанско или просто с бира и сандвичи. Защо тогава да се правят тези огромни разходи?

Нищо обаче, поне за близкото бъдеще, не предвещаваше настъпването на дългоочакваните промени в системата на автомобилните представителства, на които новият модел беше показан в Ню Орлиънс, и празненствата продължиха цели шест дни.

Това беше една блестяща феерия на шоубизнеса, на която присъствуваха над седем хиляди представители на компаниите и автомобилни търговци, придружени от съпруги и любовници. Пристигаха тук от всички краища на страната с помощта на специално наета въздушна флотилия, сред която фигурираха дори и няколко огромни „Боинг-747“.

Всички големи хотели в града бяха ангажирани, включително „Ривъргейт Одиториъм“ с неговото нашумяло нощно музикално шоу, което, по думите на един изумен посетител, „спокойно може да издържи цяла година по сцените на Бродуей“. Финалът на това шоу беше направо умопомрачителен — пробивайки блестящия Млечен път, под акомпанимента на сто цигулки от небето бавно се спускаше огромна сияеща звезда, която, докосвайки центъра на сцената, се разпръскваше на хиляди искри и под бурните аплодисменти на зрителите разкриваше своята сърцевина — един блестящ орион.

Следващите дни бяха изпълнени с всевъзможни атракция, игри и забавления, а вечер над пристанището се изстрелваха фойерверки, чиито разноцветни пламъци се разпадаха, за да се подредят в нощното небе в огромни сияещи букви:

Адам и Ерика присъствуваха на този фестивал. Брет Делъсантоу също беше тук, а с известно закъснение към тях се присъедини и Барбара Залески.

Едната от двете вечери, през които Барбара беше в Ню Орлиънс, четиримата отидоха да вечерят в ресторант „Брентън“ във френския квартал. Адам, който добре познаваше Мат Залески, се поинтересува за състоянието му.

— Вече диша самостоятелно и може да движи малко лявата си ръка — отвърна Барбара. — Иначе продължава да е напълно парализиран.

Адам и Ерика промърмориха своите съчувствия.

Естествено, Барбара не спомена за ежедневните си горещи молитви към бога да прибере баща й и да му спести страшната мъка, която се четеше в очите му. Но много добре знаеше, че може и да не умре — някой й беше казал, че най-старият член на фамилията Кенеди — Джоузеф Кенеди, живял цели осем години напълно парализиран.

Разказа на семейство Трентън за плановете си да прибере Мат у дома, в Ройъл Оук, и да му наеме специална болногледачка. Двамата с Брет щяха да живеят и на двете места — в Ройъл Оук и в апартамента на Брет.

Говорейки за Ройъл Оук, тя се сети и за нещо друго.

— Брет започна да отглежда орхидеи.

След което с усмивка на уста им разказа как Брет поел грижата за зимната градина на баща й и дори си купил специален наръчник за отглеждане на орхидеи.

— Красотата на линиите и цветовете на орхидеята направо ме смайва — поясни Брет, докато се занимаваше с една мида в чинията си. — Може би от тях ще се роди цяла генерация нови автомобили. С готови имена… Какво ще кажете например за двуместно купе с подвижен покрив, което носи името Aerides masculosum?

— Събрали сме се тук за ориона — напомни му Барбара. — Пък и името му се произнася далеч по-лесно.

Не каза нищо на Адам и Ерика за едно случило се неотдавна дребно произшествие, защото съзнаваше, че ще постави Брет в неудобно положение.

Двамата нощуваха на няколко пъти в Ройъл Оук след удара на баща й. Една вечер Брет се беше прибрал по-рано и тя го завари пред разтворения статив, с комплект нови бои до себе си. Рисуваше орхидеи. По-късно й каза, че за модел използувал онази Catasetum saccatum, на която преди близо година се бяха възхищавали заедно с Мат Залески, а след това старецът се беше ядосал на Брет и Барбара настоя за извинения.

— Двамата с твоя старец стигнахме до заключението, че това цвете прилича на птица в полет — поясни й Брет. — И май това беше единственият въпрос, по който постигнахме единодушие.

Малко неочаквано той беше предложил завършената картина да поставят в болничната стая на баща й така, че той да може да я гледа по всяко време.

— Старият мишелов няма кой знае какви развлечения там. Обичаше своите орхидеи и сигурно ще му бъде приятно да гледа тази картина.

Тогава, за пръв път след нещастието с баща й, Барбара не успя да се овладее и се разплака.

Сълзите й донесоха облекчение и не след дълго тя се почувствува далеч по-добре. Разбираше, че просто много й се беше насъбрало и скромният знак на внимание от страна на Брет отприщи дълго сдържани емоции. Тя ценеше това внимание особено високо, защото знаеше, че той работи с пълна пара по новия проект „Фарстар“, който скоро щеше да бъде обсъден от ръководителите на компанията по време на специално заседание за генералните насоки на бъдещото планиране „Фарстар“ поглъщаше цялото време на Брет и той почти не се занимаваше с други неща.

По време на вечерята в Ню Орлиънс Адам също намекна за новата кола, като внимателно избягвате да споменава името й.

— Ще се радвам да видя предстоящата седмица зад гърба си — обърна се към Барбара той — Орионът вече е предаден на търговците и специалистите по маркетинг, а там, в нашата ферма, вече никне нова реколта.

— Още две седмици и голямото плямпане почва — добави Брет, а Адам само кимна с глава.

Барбара чувствуваше, че както Брет, така и Адам са невероятно увлечени от проекта „Фарстар“, и пак се запита дали Брет ще успее да осъществи намерението си да напусне автомобилната промишленост в края на годината. Знаеше, че Адам още не е чул за неговите планове, а когато научи, сигурно ще започне да го разубеждава.

На свой ред и тя им разказа за работата си. Напълно готовият филм „Автомобилният град“ бил посрещнат от критиката с горещо одобрение Рекламната агенция ОДЛ, Барбара и режисьорът Гропети бяха получили топли благодарствени писма от председателя на дирекционния съвет на компанията и — нещо от особено значение — една от големите американски телевизионни компании беше дала съгласието си да излъчи филма по време на най-гледаните часове от денонощието с „благотворителна“ цел. В резултат авторитетът на Барбара в агенцията беше стигнал непознати до този момент висини и двамата с Гропети вече бяха получили поръчка за нов филм от друг клиент на ОДЛ.

Трентънови я поздравиха, а Брет просто сияеше от гордост.

Скоро разговорът им отново се завъртя около ориона и разточителния разкош, с който го представяха на търговците.

— Постоянно се питам защо трябва цяла седмица да се празнува — каза Ерика.

— Трябва й ще ти обясня защо — отвърна Адам. — Търговците и посредниците виждат най-добрите страни на новата кола именно по време на подобни празници. За тях тя сега е просто едно бижу, опаковано от „Тифани“. Отнасят тези впечатления у дома си и изгарят от нетърпение да видят новото бижу в своите складове и изложбени зали.

— Но там ще го видят доста по-различно — намеси се Брет. — Прашно и мръсно от транспортирането, без капаци на колелата, с омаслени калници и лайсни, цялото покрито с лепенки. Изобщо, в трагичен вид!

— Точно така — кимна Адам. — Но търговците и посредниците вече са видели колата в най-добрата й светлина. Знаят колко добре изглежда, когато е напълно готова за изложбените зали. Ето защо ентусиазмът не ги напуска и те се заемат да я продават с пълни сили.

— Да не забравяме и помощта на рекламата — каза Барбара с лека въздишка — Познавам доста хора, за които рекламната шумотевица е чисто безумие, но тя все пак дава резултати.

— Иска ми се и в този случай да е така — тихо промълви Ерика. — Не за друго, а просто защото виждам колко дълбоко сте ангажирани и тримата с този орион.

Адам стисна ръката й под масата и се обърна към другите двама.

— Е, сега вече можем да бъдем спокойни!

След седмица — когато орионът зае мястото си в изложбените зали на търговците из цяла Северна Америка, стана очевидно, че той беше прав.

 

 

„Не помним друг случай, при който появата на нов модел кола да е предизвиквала толкова голям интерес сред потребителите — писа седмичникът «Отомоутив Нюс», най-авторитетното американско автомобилно издание. — Поръчките придобиват такива размери, че създателите на ориона скачат от радост, производителите му работят до изнемога, а конкуренцията е в паника“

В този дух бяха мненията и на останалите средства за масова информация.

„Орионът притежава голяма част от онези отдавна обещавани приспособления за сигурност и опазване на природната среда, а освен това с много красив“ — писа „Сан Франсиско Кроникъл“. „Това вече, да!“ — възкликна „Чикаго Сън Таймс“, а „Ню Йорк Таймс“ подчерта „Не е изключено орионът да символизира края на една цяла епоха, която наистина стимулираше техническия напредък, но често отдаваше предпочитанията си на стилистичните еквилибристики. Едва сега можем да кажем, че техническите нововъведения и външното съвършенство вървят ръка за ръка.“

Хюб Хюитсън и новият орион се появиха на първите корици на „Нюзуик“ и „Тайм.“ По този повод един сияещ от гордост представител на Отдела за обществени контакти заяви:

— За последен път това се беше случвало, когато президентът на „Форд“ Лий Йакока представи модела „Мустанг“!

След всичко това не беше чудно, че ръководството на компанията започна обсъждането на проекта „Фарстар“ в приповдигнато настроение.

Това беше последното и най-важно производствено съвещание от предвидените три срещи на високо равнище. Проектът „Фарстар“ вече беше преминал успешно през първите две и сега или щеше да получи зелена улица (което означаваше, че след около две години на пазара ще се появи новата кола), или пък — подобно на много проекти в миналото — ще бъде отхвърлен и погребан завинаги.

На първите две заседания, които, общо взето имаха неофициален характер, се излагаха най-различни мнения и преценки както в полза, така и против проекта, разгаряха се остри дебати. Същото щеше да се случи и на това решително заседание но вече на най-високо ниво. Сравнено с предишните две, то можеше да се оприличи на официален прием в строго вечерно облекло пред приятелски обяд по риза с навити ръкави.

Съветът по планиране на производството, в който днес бяха включени петнайсет души, започна да се събира малко след девет сутринта. Съвещанието беше насрочено за десет но по отдавна установена традиция хората идваха доста по-рано и запълваха времето си с приятелски разговори.

Съвещателната зала — малка и луксозно обзаведена аудитория с подковообразна маса от блестящо лакирано дърво — се намираше на петнайсетия етаж на главнатa административна сграда. Там където подковата се извиваше бяха наредени пет кресла от черна кожа с високи облегалки. На тях щяха да седнат президентът, председателят на дирекционния съвет и тримата вицепрезиденти по производствените въпроси, най-старши от които беше Хюб Хюитсън. Останалите столове около масата бяха с обикновени облегалки и другите членове на съвета щяха да ги заемат, без да спазват някаква предварително определена йерархия.

Срещу отворения край на подковата беше поставена невисоката катедра за докладчиците. Днес тя щеше да бъде предоставена почти през цялото време на Адам Трентън. Зад нея имаше малък екран за прожекция на филми и диапозитиви.

Малко встрани от подковата беше малката масичка, върху която щяха да работят двете секретарки на съвещанието. В кулоарите и прожекционните кабини се тълпяха консултанти и експерти с дебели черни бележници в ръце, в които, според думите на един духовит участник в съвещанието, можеше да се намери отговорът на всеки въпрос, който човек би могъл да измисли.

Но въпреки приповдигнатото настроение от успеха на ориона, което би могло да заблуди страничния наблюдател, съвещанието щеше да бъде тежко и напрегнато. Защото именно на такива форуми се решаваше къде да вложи своите милиарди компанията, къде да вложи не само тях, но и своята репутация, своето бъдеще. На подобни форуми се вземаха най-важните и обикновено най-рискованите решения в света на капитала, които често бяха чист хазарт, тъй като всички проучвания и изчисления, от които зависи окончателното „да“ или „не“ по даден проект, се правеха предимно на базата на инстинкта и комерческия нюх.

Малко след като най-подранилите участници в съвещанието започнаха да заемат местата си, в залата се появиха и първите чаши с кафе. Това също беше традиция, в която влизаше и неизменната кана с изстуден портокалов сок за председателя на дирекционния съвет, който избягваше да пие горещи напитки през деня.

Аудиторията вече беше почти пълна. Малко преди девет и половина в нея влетя и Хюб Хюитсън със своята типична енергична походка. Взе една чаша кафе и направи знак на Адам и Илрой Брейтуейт, които разговаряха наблизо. После разтвори папката, която носеше със себе си, пръсна няколко скици върху заседателната маса и самодоволно обяви:

— Току-що ми ги донесоха! Навреме, а?

Към тях се приближи вицепрезидентът по въпросите на проектирането и промишления дизайн и четиримата се надвесиха над масата. Излишно беше да питат какво представляват тези скици — върху всяка от тях беше отпечатана търговската марка на някоя от трите големи компании и те изобразяваха нови, непроизвеждани досега автомобили. Очевидно всички те щяха да бъдат конкурентите на „Фарстар“ след около две години, ако, разбира се, проектът получи зелена улица.

Сребърната лисица тихо подсвирна.

Пръв проговори вицепрезидентът по дизайна.

— Странно, колко сходни са идеите им с нашите — каза той.

Хюб Хюитсън сви рамене:

— Ами и те се ослушват точно като нас. Четат същите вестници, правят същите проучвания… Не по-зле от нас виждат накъде върви светът… А и в техните ведомости се разписват немалко умни момчета. — Първият вицепрезидент хвърли кос поглед към Адам и попита: — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че нашата кола е далеч по-добра. А имаме предимство и но време.

— Не си ли прекалено сигурен?

— Ако така изглежда отстрани — значи е вярно — сви рамене Адам.

Лицето на Хюб Хюитсън светна в усмивка.

— И аз пращя от самоувереност — призна си той. — Какво пък, идеите ни са добри… сега остава да ги продадем и на другите!

Той се зае да събира скиците, а Адам си помисли, че не след дълго ще се съберат да изследват конкурентните автомобили до най-дребните детайли и може би ще променят нещо в собствения си проект.

— Често се питам какво ли ни струва сдобиването с подобни скици? — зачуди се той.

— Не толкова много, колкото вероятно допускаш — усмихна се отново Хюб Хюитсън. — Чувал ли си някога за съществуването на наистина добре платени шпиони?

— Май не съм — поклати глава Адам.

До промишлен шпионаж прибягваха всички големи автомобилни производители, макар че никой от тях не го признаваше открито. Разузнавателната централа на тяхната компания, естествено, под съвсем невинно наименование, се помещаваше в няколко тесни и забутани стаички в Центъра за проектиране и промишлен дизайн и там се стичаше за анализ огромен поток от най-разнообразна информация.

Главни доставчици на тази информация бяха научните сътрудници с инженерно образование от редовете на конкуренцията. Подобно на събратята си навсякъде по света те умираха да правят публикации, а често в докладите им пред конгресите на разни технически дружества се съдържаха известно количество фрази и изрази, които, макар и сами по себе си незначителни, след съпоставянето им с информация от други източници, нерядко даваха вярна представа за начина на мислене и насоките в дейността на конкуренцията. Хората, които се занимават с автомобилен шпионаж, наричат тези инженери „наивни пеленачета“.

Далеч, по-малко наивен обаче беше потокът от информация, пристигащ от детройтския Атлетически клуб — любимо заведение на цял куп отговорни служители от автомобилния бранш. Често някои от тях се опитваха да смаят колегите с нещо ново пред чаша питие. За няколко години агентите на съответните шпионски центрове бяха събрали купища пикантни клюки, но сред тях се откриваха и сведения от изключителна важност.

Друг източник на информация бяха фирмите за производство на металообработващи машини, които нерядко обслужваха едновременно по две, пък дори и по три големи автомобилостроителни компании. В резултат на това клиентът, дошъл да контролира производството на собствената си поръчка, често е в състояние да хвърли по някой уж случаен поглед и върху поръчките на конкуренцията. Един опитен конструктор е в състояние да получи представа за задната или предната част на съответния автомобил само след кратък поглед върху съответната преса, а след това безпогрешно да ги възпроизведе в собствения си кабинет.

Несвързани с автомобилното производство външни централи, за чиято дейност само можеше да се предполага, често прибягваха до по-различна тактика. Например наемаха уволнени от конкуренцията служители, принуждавайки ги тайно да изнасят техническа документация. Често се стигаше дори дотам, че всяко кошче за отпадъци се подлагаше на внимателна проверка. От време на време някой добър специалист без особени морални задръжки „се внедряваше“ на работа при конкуренцията. Но това бяха груби методи, за които висшето началство предпочиташе да не чува нищо.

Мислите на Адам се върнаха върху фарстара и предстоящото заседание на експертния съвет.

Стрелките на стенния часовник показваха точно-девет и петдесет, когато в залата влезе президентът на компанията, следван от председателя на дирекционния съвет. Някога динамичен и способен ръководител, днес, по мнението на Адам и много други висши служители, президентът вече беше „остарял“. Предстоеше му да излезе в пенсия и мястото му вероятно щеше да заеме Хюб Хюитсън.

— Какви модификации на фарстара ще предложите за Канада? — запита един глас до него.

Той принадлежеше на ръководителя на канадския филиал на компанията, когото бяха поканили на съвещанието просто от учтивост.

— Тепърва ще уточняваме този въпрос — отвърна Адам, но въпреки това му даде някои сведения. Беше сигурно, че канадският модел ще носи името „Индипендънт“^[1] и върху емблемата на капака му ще бъде изобразен кленовият лист^[2]. Иначе колата няма да се отличава по нищо от американския фарстар.

Събеседникът му кимна с глава.

— Достатъчно е да имаме все пак някакви различия, за да можем да се опрем на нещо.

Адам отлично го разбираше. Макар че канадците караха коли, които бяха произведени от работници, членуващи в американски профсъюзи, във филиали под пълния контрол на американския капитал, те от чисто национална гордост продължаваха да се самозаблуждават, че разполагат със своя независима автомобилна промишленост. Голямата тройка години наред се присмиваше на тази заблуда и с прикрито чувство за хумор титулуваше шефовете на канадските си филиали президенти, макар че властта им беше далеч по-малка от тази на някой детройтски директор на завод. В допълнение на тази политика компаниите си бяха направили труда да създадат няколко „изключително канадски“ модела коли. Но отдавна на Канада се гледаше просто като на обикновен регионален пазар и специалните модели (с незначителни промени във външния вид) тихомълком се изоставяха. Вероятно канализираният „Фарстар“ под името „Индипендънт“ ще бъде последният автомобил от този вид.

В десет без една минута всички членове на съвета бяха заели местата си Председателят на дирекционния съвет отпи глътка портокалов сок и каза:

— Ако няма други мнения, предлагам да започваме.

Хвърли поглед към Хюб Хюитсън и запита:

— Кой ще говори пръв?

— Илрой — беше краткият отговор.

Очите на всички се спряха върху вицепрезидента по производствените въпроси.

— Господин президент, господа — започна Сребърната лисица, като отчетливо произнасяше думите. — Днес предлагаме на вниманието ви проекта „Фарстар“ с препоръката той да бъде внедрен в редовно производство. Всички вече сте запознати с проекта, планирането на средствата и гипсовия модел. Само след минута ще навлезем в подробностите, но преди това ми се ще да кажа още няколко думи. На първо място, както и да наречем тази кола, тя няма да носи името „Фарстар“. Това кодово название беше избрано просто защото по време на първите ни идеи проектът изглеждаше безкрайно далеч от практическа реализация в сравнение с проекта „Орион“ Но изведнъж положението се промени — проектът вече не е фарстар^[3] — тази кола ни е необходима днес, тъй като ще бъде произведена само след две години, а на езика на производството това е едно и също.

Илрой Брейтуейт замълча за момент, поглади сребърната си грива и продължи:

— По наше мнение този тип автомобил, несъмнено революционно нов, с положителност ще завладее пазарите. Впрочем открихме, че и нашите приятели от другата страна са на подобно мнение. — Сребърната лисица махна с ръка към папката със скици пред Хюб Хюитсън — Ние сме на мнение, че вместо да чакаме фарстара или подобна на него кола да ни бъде наложена от обстоятелствата — както това стана с някои други дейности напоследък, — трябва сами да я предложим на потребителя. Лично аз мисля, че е настъпило времето отново да минем в настъпление и да бъдем Пионерите в бранша Точно тази тенденция лежи в цялата концепция на проекта „Фарстар“ Сега можем да преминем към подробностите.

Брейтуейт кимна на Адам, който чакаше близо до катедрата.

— Да започваме.

Екранът зад Адам оживя и той започна:

— Диаграмите, които виждате, отразяват празнината на пазара, която ще бъде запълнена от фарстар и потенциалното му състояние след две години.

Знаеше изказването си наизуст, тъй като многократно го беше репетирал. През следващите два часа щеше да следва предварително нахвърляния „сценарий“, лежащ на катедрата пред него, въпреки че на подобни съвещания докладчикът често е прекъсван и отрупван с въпроси.

Докато на екрана се редуваха диапозитивите и Адам кратко ги коментираше, умът му непрекъснато се връщаше върху това, което каза Илрой преди малко. Изненада се от идеята му за открита офанзива на компанията по две причини. Първо, такава забележка изобщо не беше необходима и, второ, Сребърната лисица имаше репутацията на изключително предпазлив ръководител, който внимателно проверява накъде духа вятърът, преди да се ангажира с каквото и да било. Вероятно и Брейтуейт е заразен от новите идеи и онова характерно за целия автомобилен бранш нетърпение във време, когато „старите вълци“ се оттеглят или умират, а мястото им се заема от нови сили.

Думите на Брейтуейт за пионерите напомниха на Адам за сър Пърсивал Стайвесънт, който беше използувал подобен израз в разговора им преди пет седмици. Оттогава насам Адам и Пърс разговаряха още няколко пъти по телефона. Адам все повече харесваше идеята да оглави онази компания на Западното крайбрежие, но все пак взе съгласието на Пърс да отложи окончателното си решение до пускането на ориона и днешното заседание относно бъдещето на фарстара. След него обаче трябваше да реши дали да замине за Сан Франциско за детайлни преговори, или пък направо да откаже на Пърс.

По време на двудневната си почивка на Бахамските острови той отново повдигна въпроса за предложението на Пърс пред Ерика. Тя беше категорична:

— Трябва да решиш сам! Аз, разбира се с удоволствие бих се преместила да живея в Сан Франциско… кой на мое място не би го направил? Но предпочитам да те гледам щастлив в Детройт, отколкото нещастен в някое райско кътче… А и в двата случая ще бъдем заедно, нали?

Той се зарадва от тези думи, но душата му продължаваше да се разкъсва от съмнения и колебания.

Изведнъж излагането на проекта „Фарстар“ беше рязко прекъснато от острия глас на Хюб Хюитсьн:

— Нека спрем за момент и да поговорим за нещо, с което по-нататък неизбежно ще се сблъскаме! Искам да ви кажа, че този фарстар е най-грозният разбойник, който съм виждал някога!

Типично за стила на този човек изказване — дори и да подкрепя някаква идея, той напълно съзнателно повдига възможните възражения и предизвиква останалите към откровени дискусии.

Около подковообразната маса се разнесе одобрителен шепот.

Адам, който очакваше подобно развитие на нещата, спокойно отвърна:

— Разбира се. Още от самото начало сме си давали сметка за този факт.

След което се зае да обяснява концепцията, криеща се зад проекта на кола от този тип. Концепцията, изразена сполучливо от Брет Делъсантоу на проведеното преди няколко месеца среднощно съвещание: „Имаме пред себе си Пикасо, а продължаваме да правим коли, които сякаш слизат от платната на Гейнсбъро!“

Това стана същата онази вечер, в която Адам и Брет посетиха демонтажната лаборатория и след това проведоха „мъжки“ разговор с Илрой Брейтуейт и двамата млади специалисти от Отдела по планиране, единият от които се казваше Касталди. Именно в тогавашните спорове и разговори се роди концепцията, която защитаваха днес: защо да не предприемат умишлен и дързък опит за създаването на една грозна според действуващите стандарти кола, но в замяна на това кола, която отговаря на най-съвременните изисквания за опазване на околната среда, а и на духа на нашето съвремие — ерата на функционалността? И по този начин тази кола да бъде възприета като красива?

Оттогава насам бяха направени немалко корекции и модификации, но основната концепция за фарстар си остана непроменена.

Тук, в тази зала, Адам внимателно подбираше изразите си, тъй като експертният съвет за производствено планиране съвсем не е компания, пред която биха минали поетични откровения. По тази причина сравнението с Пикасо трябваше да отстъпи място на здравия практицизъм, Нямаше как да спомене и Роуина, въпреки че именно споменът за нея го беше вдъхновил през онази нощ. Този спомен все още го топлеше. Естествено, Ерика никога няма да чуе нещо за онази нощ, макар и да беше убеден, че би го разбрала, ако някога реши да й разкаже всичко.

Споровете по външния вид на фарстара приключиха, но Адам знаеше, че скоро отново ще се върнат на този въпрос.

Хюб Хюитсън разлисти дневния ред пред себе си и попита:

— Докъде бяхме стигнали?

— Страница четирийсет и седма — помогна му Брейтуейт.

Председателят кимна с глава.

— Да вървим нататък.

Час и половина по-късно, след продължителни и безплодни дискусии, вицепрезидентът по техническото изпълнение отмести хартиите пред себе си и се наведе напред.

— Ако някой преди година беше дошъл при мен с идеята за производство на такава кола, аз не само бих го изхвърлил от кабинета си, но сигурно бих му казал да си търси друга работа!

В залата настъпи пълно мълчание. Все още изправен зад катедрата. Адам мълчаливо чакаше.

Шефът на техническото изпълнение Нолан Фрайдхайм — сивокос ветеран от бранша — беше най-стар сред събралите се тук вицепрезиденти. Беше човек с груби обноски, а по набразденото му от бръчки лице рядко можеше да се види усмивка. И той, подобно на президента на компанията, скоро щеше да се пенсионира, но за разлика от шефа си вече имаше определен заместник (присъствуващ на заседанието в момента) и твърд срок за напускане — след около месец.

Възрастният ръководител бавно натъпка лулата си и драсна с клечка кибрит, докато останалите продължаваха да чакат в пълно мълчание. Всички си даваха сметка, че това е последното заседание за него. Накрая той бавно проговори:

— Точно така бих постъпил само преди година! И вероятно щяхме да се разделим с един добър специалист… и с една добра кола! — Дръпна няколко пъти от лулата си и я постави на масата. — Може би точно по тази причина вече ми е време да се оттегля и аз се радвам, че това време настъпва… Не разбирам дооста от онова, което става днес… Много неща не одобрявам и никога няма да одобря! Но напоследък открих и нещо друго — всичко това все по-малко ме засяга… И още нещо: каквото и да решим днес, както и да се потите за тоя фарстар или каквото там име му лепнете впоследствие, аз лично ще си хвърлям въдицата някъде край Флорида Кийс. Спомняйте си за мен, ако ви остане свободно време… Ама май няма да ви остане…

В залата се разнесе добродушен смях.

— Все пак ми се иска да ви оставя в наследство една своя мисъл — продължи Нолан Фрайдхайм. — Още от самото начало бях против производството на тая кола, а и сета съм на същото мнение. Някои части от нея, особено външният й вид, направо обиждат представата ми за съвременен автомобил. Но дълбоко в душата си — там, където се раждат правилните решения на мнозина от нас, чувствувам, че именно тази кола ще завладее пазара, като й дойде времето. — Шефът по техническото изпълнение, се надигна да подаде чашата си за нова порция кафе и приключи: — Вътрешното ми чувство казва „да“. По мое мнение програмата „Фарстар“ трябва да бъде приета!

— Благодаря ти, Нолан — промълви председателят на дирекционния съвет. — И аз изпитвах същите чувства, но ти съумя да ги изразиш съвършено точно!

Към одобрителните гласове в залата се присъедини и този на президента на компанията. В резултат само след броени минути официалното решение на съвета зае мястото си в протокола: зелена светлина пред проект „Фарстар“!

Адам се почувствува странно празен. В душата му нямаше нищо. Целта беше постигната, а следващото решение щеше да бъде негово и на никой друг.