Артър Хейли
Колела (26)

Глава двайсет и шеста

Понякога Мат Залески си задаваше въпроса дали някой извън автомобилната промишленост съзнава колко малко се е променила поточната линия за монтаж на автомобили от времето на първия Хенри Форд.

В момента се движеше край тази, на която застъпилата преди час нощна смяна се занимаваше със сглобяването на новия модел на компанията орион, който все още беше тайна за широката публика. Подобно на повечето ръководители в завода Мат Залески съвсем не считаше, че работното му време е изтекло заедно с края на дневната смяна. Той неизменно оставаше поне час след нея — докато следващата смяна навлезе в нормален работен ритъм — и винаги имаше готовност да се намеси, ако нещо не е в ред. А това неизбежно се случваше, защото както ръководителите, така и обикновените работници все още не бяха усвоили добре новото производство.

На събранието на майсторите в кабинета на Мат, проведено малко след застъпването на нощната смяна, бяха обсъждани точно такива проблеми. Преди петнайсетина минути то приключи и в момента Мат извършваше обичайната си обиколка из цеховете, като опитното му око не пропускаше нито едно от местата, на които евентуално биха могли да възникнат трудности.

Мислите му отново се върнаха към Хенри Форд — пионера на серийното автомобилно производство.

За всеки посетител на автомобилните заводи безспорно най-интересна е линията, от която слизат напълно готовите коли. Дълга около километър и половина, тя прави силно впечатление преди всичко защото пред посетителя се разкрива един цялостен акт на съзидание. Началото й отбелязваха няколко заварени едно за друго стоманени парчета, които, сякаш оплодени, растяха и се умножаваха, променяха формите си и ставаха все по-познати. Целият процес наподобяваше твърде много растежа на ембриона в утробата на майката. Той беше достатъчно бавен, за да го доловят страничните наблюдатели, и достатъчно бърз, за да предизвика техния интерес. Движението напред наподобяваше течението на река — най-често то се осъществяваше по права линия, но не липсваха острите завои и разклоненията. В процеса на оформянето си всяка нова кола придобиваше своя индивидуалност по цвят, форма, размер, отделни детайли и различни допълнения — всичко това я правеше толкова различна от останалите, че тя сякаш придобиваше и пол. Накрая, точно както узрелият и вече готов за живота ембрион се разделя с утробата на майката, готовата кола стъпва на своите четири крака и оживява след краткото завъртане на стартерния ключ. Наблюдателят на този процес изпитва чувството, че е свидетел на раждане и чува първия вик на младенеца. А младенецът — поредният нов автомобил — спокойно слиза от конвейера и на собствен ход поема към складовете.

Мат Залески се беше срещал с хиляди посетители, защото всеки пристигнал в Детройт турист иска да се поклони пред олтара, пред люлката на националното автомобилостроене. Всички без изключение се, възхищаваха от наблюдавания процес и без да имат понятие от реалното състояние на нещата, охкаха и ахкаха пред чудесата на автомобилното производство. Заводските екскурзоводи, които бяха обучени да виждат потенциален клиент във всеки турист, разказваха само такива неща, които засилваха възторженото учудване на посетителите. А в действителност поточната линия, пък и целият монтажен цех са лишени от каквато и да било автоматизация и конвейерът продължава да бъде просто една старомодна транспортна лента, окичена с автомобилни детайли като коледна елха. От инженерна гледна точка той е най-малко впечатляващата част от съвременното автомобилно производство, при което качеството на готовата продукция често се колебае като стрелката на развален барометър. А не трябва да се забравя най-главното — работата на конвейера като цяло зависи напълно от качеството на ръчния труд на работниците.

Същевременно цеховете за производство на двигатели, макар и по-малко впечатляващи, отдавна са напълно автоматизирани. Там цяла серия изключително сложни технически операции се върши от роботизирани машини, които, подредени в редици, работят напълно самостоятелно под контрола на компютри. Единствените хора в тези цехове са шепа висококвалифицирани специалисти, които само от време на време правят корекции в заложените програми. В случай че някой от автоматите извърши погрешна операция, той незабавно се самоизключва и чрез вградената в него алармена инсталация привлича вниманието на специалистите. През останалото време си вършеше работата с безукорна точност, съвсем по зададената програма, и нито спираше за обяд, нито прескачаше до тоалетната, нито пък се отбиваше на приказки при съседната машина. Благодарение на всичко това двигателите показваха далеч по-малко дефекти от останалите автомобилни части, разбира се, когато се експлоатираха в съответствие със заводските предписания.

Но ако старият Хенри можеше да излезе от гроба, той вероятно би останал крайно изненадан от факта, че конвейерът на 70-те години се отличава толкова малко от поточните линии по негово време, помисли си Мат Залески.

Поне засега не се забелязваха никакви пропуски в работата и Мат Залески се върна в остъкления си кабинет на мецанина Вече нищо не го задържаше в завода, но съвсем не му се искаше да се прибира в празната къща на Ройъл Оук. От нощта, в която Барбара го напусна, бяха изминали вече няколко седмици, но въпреки това не бяха направени опити за сдобряване. Мат се опитваше да не мисли за дъщеря си и нарочно насочваше мислите си към други неща — както например преди малко към Хенри Форд. Но въпреки усилията Барбара не му излизаше от главата. Щеше му се недоразуменията им да се изгладят, по някакъв начин и все очакваше Барбара да му телефонира. Но тя мълчеше. Дълбоко убеден, че не родителят трябва да предприеме първата стъпка, той също не й се обаждаше. Не можеше обаче да се освободи и от една друга мисъл — мисълта, че дъщеря му продължава да живее с онзи вятърничав дизайнер Делъсантоу!

Мат седна зад бюрото си и хвърли поглед върху графика за следващия ден. Тъй като той беше един от дните в средата на седмицата, от конвейера щяха да слязат няколко „специални“ коли, предназначени за висши ръководители на компанията, за техни приятели или просто за хора, които имаха достатъчно връзки и влияние да си осигурят автомобил, сглобен с особено внимание. Майсторите бяха предварително известени за серийните номера на тези коли, същото се отнасяше и за Отдела по контрол. Което означаваше, че всички операции по тяхното сглобяване ще бъдат обект на специално внимание. Работниците по оборудване на купетата бяха получили нареждане да монтират допълнителни възглавнички за глава и да отделят повече време на тапицерията и вътрешното обзавеждане. Двигателите и трансмисиите на тези коли също щяха да бъдат внимателно проверени, след което Отделът по контрол на качеството щеше да се заеме с цялостен оглед за откриване на евентуални пропуски. Двайсетина от „специалните“ коли щяха да получат заводските ръководители, които, използувайки ги за придвижване от и до работното си място, имаха задължението да наблюдават ходовите им качества.

Но Мат Залески знаеше добре, че предварително планираните „специални“ коли, особено онези, които бяха предназначени за шефовете, често им поднасяха сериозни неприятности Винаги се намираха работници, които питаеха оправдана или неоправдана неприязън към началството и немалко от тях с охота се възползуваха от възможността „да си го върнат на шефа“. На практика това най-често се осъществяваше чрез превърналата се в легенда бутилка от лимонада, която, „забравена“ в херметически заварения праг под вратите, ще дрънка и тропа дотогава, докато колата се намира в движение. Същият ефект се постига и когато на тези места се „забрави“ някакъв инструмент или обикновено парче метал. Друг номер беше заваряването отвътре на капака на багажника — на опитния електроженист бяха достатъчни само няколко секунди за подобна операция, след като проникне в багажника през мястото на задните седалки Често се оставяха разхлабени един-два от най-важните болтове По тази причина Мат Залески и хората с неговото положение предпочитаха да поръчват собствените си коли под фиктивни имена.

Мат постави работния график обратно върху писалището. Нямаше смисъл да го преглежда, защото през този ден той вече няколко пъти го беше правил.

Крайно време беше да си тръгва. Надигайки се от стола, отново се запита къде ли е сега Барбара. Изведнъж усети смъртна умора.

Докато слизаше по металното стълбище, той долови някакъв необичаен шум — викове и тропот от бягащи нозе. Спря се и машинално започна да се ослушва, тъй като повечето от произшествията в завода имаха пряко отношение към професионалните му задължения. Шумът идваше откъм южното кафене.

— За бога, доведете някой от охраната — извика нечий възбуден глас.

След секунди Мат Залески вече бързаше към местопроизшествието, а отвън се разнесе вой на приближаващи се сирени.

Чистачът, който беше открил сгърчените тела на двамата касиери и Франк Паркланд, прояви съобразителност и веднага телефонира в полицията. В момента, в който Мат Залески дочу виковете на насъбраните се хора, към местопроизшествието вече се бяха отправили линейката на „Бърза помощ“, заводската охрана и градската полиция.

Все пак той стигна до стаичката на чистачите преди тях. Докато си пробиваше път между тълпата възбудени хора, очите му за миг зърнаха сгърченото на пода тяло на Франк Паркланд, с когото сe бе разделил преди около час и половина, след приключване на производственото съвещание. Очите на Паркланд бяха затворени, а лицето му или по-скоро онази негова част, която не беше залята от стичащата се между косите му кръв, имаше сивопепеляв цвят.

Един от административните служители на нощната смяна, който беше дотичал с очевидно безполезна за случая аптечка, беше сложил главата на Паркланд в скута си и измерваше пулса му След миг вдигна глава и срещна погледа на Мат:

— Мисля, че е жив, мистър Залески. Единият от другите двама — също. Само не зная колко ще издържат…

В този момент пристигнаха хората от охраната и от „Бърза помощ“, които незабавно пoexa нещата в свои ръце. Малко по-късно към тях се присъединиха и полицейските служители от района — първо униформените, а после и детективи в цивилно облекло.

За Мат вече нямаше работа тук, но той не можеше да си тръгне, защото заводът бе плътно блокиран от кордон полицейски коли. Очевидно полицията беше на мнение, че грабителите убийци (междувременно се потвърди, че единият от тримата нападнати действително е мъртъв) все още се намират на заводска територия.

Не след дълго Мат се върна в своя кабинет на мецанина и тежко се отпусна на стола. Не беше способен да предприеме каквото и да било.

Беше дълбоко разтърсен от вида на тежко ранения Франк Паркланд. Както и от ножа, стръчащ от тялото на човека с индианските черти. Мъртвия той все пак не познаваше, но с Паркланд бяха приятели. Въпреки че заместник-директорът и майсторът често имаха конфликти, а преди около година бяха стигнали и до открит скандал, разприте им се дължаха единствено на напрегнатата работа. При нормални условия те се уважаваха и не криеха взаимната си симпатия.

Защо всичко това се случи на него, на добрия човек, запита се Мат. В завода беше пълно с хора, към които, ако изпаднат в подобно положение, той би изпитвал далеч по-малко съчувствие.

Изведнъж усети, че въздухът не му достига, а в гърдите му се надига някаква заплашителна вибрация — сякаш вътре някаква птица размахва криле и се опитва да излети навън. Изплаши се и лицето му се покри с едри капки пот. Това чувство той познаваше добре. Преди много години, на борда на своя самолет Б-17-Ф високо над европейската земя сред разцъфващите смъртоносни цветя на немските зенит-ки, той неведнъж го беше изпитвал и отлично знаеше какво представлява то. Страх от смъртта!

Усети, че с него става нещо сериозно и се нуждае от помощ. Някак отдалеч, сякаш ставаше въпрос за друг човек, той започна да размишлява: сега ще вдигне телефона и човекът отсреща незабавно ще извика Барбара — ще й предаде, че баща й иска да разговаря с нея. В момента не знаеше точно какво ще й каже, но беше сигурен, че когато я види, думите ще дойдат сами.

Когато най-после реши да вземе слушалката, откри, че не може да се помръдне. Нещо странно ставаше с тялото му. Цялата му дясна страна беше напълно безчувствена, сякаш кракът и ръката му бяха изчезнали без следа. Направи опит да извика, но за свое голямо учудване и разочарование не успя да направи дори и това. Опита пак, но от гърлото му отново не излезе никакъв звук.

Точно в този миг в съзнанието му внезапно изплуваха — ясни и подредени — думите, които искаше да каже на Барбара: въпреки недоразуменията помежду им тя си остава негова дъщеря и той я обича така, както някога беше обичал нейната майка — жената, на която Барбара толкова много приличаше… Искаше да й каже още, че ако намерят начин за помирение, той ще направи опит да проявява по-голямо разбиране към нея и нейните приятели.

Изведнъж Мат усети, че в лявата страна на тялото му все пак мъждука искрица живот. Реши да се изправи, като се опре само на лявата си ръка, но тялото отказа да му се подчини и той се плъзна на пода между писалището и въртящия се стол. Така го намериха малко по-късно — в пълно съзнание и с широко отворени очи, в които се четеше мъка от собственото му безсилие да произнесе онези слова, които неудържимо напираха на устните му.

После, за втори път през тази нощ, в завода пристигна колата на „Бърза помощ“.

— Вие, разбира се, знаете, че баща ви е имал и друг удар преди този — обърна се към Барбара лекарят от болницата „Форд“ на следващия ден.

— Едва днес го научих — отвърна тя. — Не ми беше казвал нищо.

Сутринта една от секретарките в завода — мисис Айнфелд — съкрушено й призна, че преди няколко седмици Мат Залески е имал пристъп и тя го отвела у дома със собствената си кола. Но той я помолил да не казва на никого и тя го послушала.

— Взети заедно, двата случая напълно се вместват в класическата схема — каза лекарят, специалист кардиолог с почти оплешивяла глава и жълтеникаво лице. Едното му око играеше в нервен тик и Барбара си помисли, че изглежда уморен както повечето жители на Детройт.

— Щеше ли нещо да се промени, ако баща ми не беше скрил за първия си пристъп? — попита тя.

— Кой знае — сви рамене специалистът. — Щеше да получи някакви лекарства, но крайният резултат спокойно можеше да е същият. Впрочем сега това няма значение…

Разговаряха в коридора, който водеше към реанимационното отделение на болницата. През остъклената врата тя можеше да види баща си на едно от четирите легла в стаята. Червен гумен маркуч водеше от устата му до разположения наблизо апарат за изкуствено дишане, боядисан в мръснозеленикав цвят. С равномерно бръмчене апаратът дишаше вместо него. Очите на Мат Залески бяха отворени. Лекарят й обясни, че сега е под упойка, но впоследствие сигурно ще бъде в състояние да вижда и чува, а Барбара се запита дали баща й усеща присъствието на младата негърка на съседното легло, която също се бореше със смъртта.

— Вероятно някога в миналото баща ви е получил увреждане на сърдечните клапи — продължаваше лекарят. — При първия лек удар парченце тъкан се е откъснало от сърцето и е проникнало в дясното мозъчно полукълбо — онова, което контролира движенията на лявата половина от тялото.

Колко безстрастно, звучи всичко това, помисли си Барбара. Сякаш описва някаква механична операция, а не внезапното рухване на едно човешко същество.

— След този първи удар баща ви се е възстановил само видимо — добави кардиологът. — Това не е било истинско оздравяване. Нарушени са били защитните функции на организма и затова вчерашният удар в лявото полукълбо на мозъка има толкова тежки последици.

Снощи я намериха у Брет, за да й кажат, че баща й е получил инсулт и се намира в болницата. Брет я докара дотук, но остана да чака отвън.

— Ще дойда, ако имаш нужда от мен — стисна съчувствено ръката й той. — Но твоят старец не ме обича и едва ли ще промени отношението си към мен само защото се е разболял. Може би ще се разстрои, ако ни види заедно.

На път за болницата Барбара изпита остро чувство на вина. Запита се дали, напускайки дома си, тя не бе допринесла за това, което се случи на баща й. Внимателното отношение на Брет, за което тя, му беше дълбоко благодарна, само подчертаваше трагичността на собственото й положение — най-скъпите й на този свят същества не могат да намерят общ език помежду си! Безспорно, ако нещата бъдат подложени на внимателен анализ, виновен за това положение е баща й, но въпреки това тя съжали, че беше престанала да му се обажда. А на няколко пъти много й се искаше да го стори!

Снощи й разрешиха само кратко свиждане, по време на което един млад ординатор й каза:

— В момента той не може да контактува с вас, но прекрасно знае, че сте тук.

Останала без дъх, тя тихичко зашепна всички онези думи, на които Мат без съмнение би се зарадвал, ако можеше да ги чуе: че съжалява за неговата болест, че ще бъде наблизо и често ще го посещава в болницата. Очите й не се отделяха от неговите. Нищо в неподвижния му поглед не подсказваше, че той разбира словата й, но тя изпита усещането, че у него се надига някакво напрежение — сякаш искаше нещо да й каже… Дали пък не беше й се сторило?

— Какви са шансовете на баща ми? — обърна се тя към кардиолога.

— За оздравяване ли? — изпитателно я погледна той.

— Да. И моля да бъдете напълно откровен. Искам да зная истинското състояние на нещата.

— Някои хора не искат…

— Аз обаче искам!

Кардиологът въздъхна и тихо започна:

— Шансовете на баща ви за пълно оздравяване са равни на нула. По мое мнение той ще остане парализиран за цял живот, с напълно неподвижна дясна част на тялото и тотална загуба на говора.

Настъпи мълчание. След няколко секунди Барбара промълви:

— Бих искала да седна, ако не възразявате.

— Разбира се. — Лекарят внимателно я поведе към близкия стол. — Това е жесток удар за вас. Мога да ви дам успокоително, ако желаете.

— Не, благодаря — поклати глава тя.

— Все някога щяхте да узнаете цялата истина — добави лека-рят. — Освен това сама настояхте за откровеното ми мнение.

Двамата насочиха погледи към остъклената врата на реанимация-та, зад която Мат Залески продължаваше да лежи напълно неподвижно, без да дава признаци на живот. Апаратът все така дишаше вместо него.

— Баща ви е в автомобилния бранш, нали? — попита лекарят. — В завод за монтаж на коли, доколкото разбрах… — За пръв път от началото а разговора им у него се долови нещо, като човешка топлота.

— Да — кимна Барбара.

— Доста пациенти имаме оттам… доста. — Ръката му направи неопределено движение към града, простиращ се някъде отвъд стените на болницата. — Все имам чувството, че там се води страшна битка. Дават се много жертви. Страхувам се, че и баща ви е една от тях.