Артър Хейли
Колела (18)

Глава осемнайсета

Ако се съдеше по състоянието на Кийт Йейтс-Браун, рекламната агенция ОДЛ беше нервна и неспокойна. Това се дължеше на факта, че бяха започнали да снимат документалния филм „Автомобилният град“ без предварително написан сценарий.

— Но сценарий трябва да има! — държеше на своето Йейтс-Браун и нервно стискаше слушалката в нюйоркския си кабинет. — Как иначе ще защищаваме интересите на нашия клиент, как ще правим предложения?

От другата страна на линията беше Барбара Залески от Детройт, която напразно се опитваше да обясни на своя шеф, че в работата си най-малко от всичко се нуждае от вмешателството на Медисън Авеню. Такова вмешателство би превърнало очертаващия се вече честен и откровен филм в блудкав сироп, искаше да му каже тя. Но вместо това се зае отново да му обяснява виждането на режисьора Уес Гропети — талантлив и авторитетен творец, чието мнение уважаваха всички.

— На книга можем да напишем каквото ни хрумне — беше казал Гропети. — Но това съвсем няма да означава, че сме уловили характера на детройтското гето. Донесли сме тук цялата тая сложна снимачна и звукозаписна техника именно затова — да направим опит да уловим атмосферата.

Със своята гъста брада и дребничък ръст режисьорът приличаше на настръхнал врабец. С вечното черно таке на глава, той се славеше като човек, който пренебрегва словото и обръща внимание предимно на визуалния образ.

— Искам обитателите на гетото — всички тези безделници, жени със съмнителна репутация и гамени — да ни кажат сами какво мислят за себе си, защо считат всички нас за проклети глупаци! — продължи той. — А това означава да ни разкажат всичко — за своята омраза, надежди, радости и разочарования; за начина, по който се хранят, дишат, спят, развратничат и се потят; за онова, което виждат и подушват… Всичко това ще заснемем без никакви репетиции. Няма да пипаме и езика им. Най-много да боцна тоз-онзи по задника, за да го ядосам, и толкоз. Но тъй или иначе, те трябва да говорят, а ние ще получим възможност да видим Детройт с техните очи, с очите на гетото.

Барбара уверяваше Йейтс-Браун, че този подход дава отлични резултати.

Прибягвайки до техниката на cinema verite^[1], c ръчни камери й минимум снимачни приспособления, Гропети кръстосваше надлъж и на-шир из гетото, убеждаваше хората да разказват свободно и непринудено за своя живот. Барбара, която вземаше участие в повечето от тези експедиции, бързо се убеди, че с гениалния си усет към най-същественото Гропети смайващо добре съумяваше да накара хората да забравят за окото на камерата и светлината на прожекторите. Никой не разбра какво точно им шепне в ушите, преди те да проговорят. А от време на време, в продължение на дълги минути, той просто скланяше глава към рамото си и ги гледаше. Това неизбежно водеше до желаната реакция — смях, неприязън, враждебност, безочливост, гняв, а понякога, както в случая с един особено красноречив чернокож младеж, и до откровена омраза.

Когато беше уверен в необходимия отклик, Гропети внезапно отскачаше настрана и задействуваната по скрит негов сигнал камера запечатваше оживения израз на лицата и спонтанно изречените слова. Повтаряше този трик с безгранично търпение, докато получи истинския образ на личността пред камерата — добра или лоша, приятелски или враждебно настроена, но винаги жизнена и реална, освободена от тромавата намеса на сценарий и режисура.

Барбара остана възхитена от отделните кадри и епизоди, които видя. От операторска гледна точка те се доближаваха до дълбочината и качеството на най-добрите образци, оживени от магическото чувство за реалност на Гропети.

Принуден да изслуша всичко това, Йейтс-Браун отбеляза:

— Но след като заглавието е „Автомобилният град“, може би трябва да напомниш на Гропети да заснеме и някакви коли все пак… А не само хора. Естествено, ние предпочитаме коли, които произвежда нашият клиент.

Барбара усети, че финансовият контрольор вече съжалява за пълната свобода на действие, която й бяха дали. Същевременно той много добре знаеше, че всеки филм трябва да бъде ръководен от някого. А този човек е тя — поне докато ръководството на ОДЛ не вземе официално решение за нейното отстраняване или уволнение.

— Ще има и коли — увери тя Йейтс-Браун. — На клиента ни, разбира се. Няма да ги подчертаваме, но няма и да ги прикриваме. Хората спокойно ще могат да различават Марките им.

После му разказа за вече завършените снимки в завода за монтаж, за акцента върху кампанията за набиране на неквалифицирани кадри, за Роли Найт.

По време на снимките в завода малцина от работниците разбраха, че всъщност Роли е в центъра на вниманието на камерата. Постъпиха тъй както поради нежеланието на Роли за подобна реклама, така и за да запазят реалистичната атмосфера.

Цялата работа беше уредена без излишен шум от Ленард Уингейт — кадровика, който прояви интерес към задачата на Барбара още по време на срещата им в апартамента на Брет Делъсантоу. В завода се знаеше само, че по неизвестни причини част от поточната линия трябва да бъде заснета без прекъсване на производството. Единствено Уес Гропети, Барбара и операторите знаеха, че през по-голямата част от времето камерите само се насочваха към конвейера, а истинските снимки са концентрирани изцяло върху Роли Найт.

За звуков ефект използуваха обичайния за цеха грохот. По-късно, при прослушването, Барбара откри, че тази адска какофония е изключително подходяща за заснетите кадри.

Гласът на Роли Найт трябваше да бъде записан по-късно — вече в квартирата на Роли и Мей-Лу. Там щеше да дойде и Ленард Уингейт, а Барбара умишлено пропусна да информира Йейтс-Браун, че и Брет Делъсантоу ще присъствува.

— Само не забравяйте, че харчим един куп чужди пари, които после ще трябва да отчитаме! — предупреди я Йейтс-Браун.

— Засега не надвишаваме рамките на бюджета — отвърна Барбара. — А по всичко личи, че клиентът е доволен от нашата работа. Поне такова е мнението на председателя на директорския съвет…

В слушалката нещо прогърмя — по всяка вероятност Кийт Йейтс-Браун беше подскочил от стола си.

— Влязла си във връзка с председателя на директорския съвет на нашия клиент?!

Едва ли щеше да предизвика по-силно впечатление, ако му беше казала, че се е срещала с папата или с президента на Съединените щати.

— Той просто се отби да види как работим. А на другия ден Уес Гропети прожектира в кабинета му част от готовите кадри.

— И ти допусна този бърборко до петнайсетия етаж?!

— Уес е на мнение, че е намерил общ език с председателя.

— Той си мисли така! А ти даже не беше с тях, така ли?

— Бях заета.

— О, велики боже! — Барбара съвсем ясно си представи как финансовият контрольор пребледнява и се хваща за главата.

— Нали ти сам ми каза, че председателят проявява интерес към нашата работа и аз мога да му докладвам от време на време? — припомни му тя.

— Но не и по този начин! Без дори да ни уведомиш предварително, за да знаем точно какво ще му докладваш! А колкото за това, че си пуснала Гропети при него сам…

— Тъкмо щях да ти кажа — прекъсна го Барбара. — На следващия ден председателят ми позвъни и каза, че нашата агенция проявява похвално широки възгледи (това са точните му думи), ангажирайки за своя филм режисьор като Уес Гропети. Препоръча ни да му предоставим пълна свобода на действие, тъй като филмът трябва да стане максимално добър. Всичко това ще го пише в официалното писмо, което изпраща до агенцията.

От другата страна на линията долиташе учестено дишане.

— Още не сме получили никакво писмо… А когато пристигне… — Пауза. После: — Барбара, вероятно се справяш много добре… — В гласа на Йейтс-Браун се прокраднаха умолителни нотки. — Но много те моля да не рискуваш и да ми съобщаваш незабавно за всеки свой контакт с председателя на директорския съвет!

Тя обеща, а Кийт Йейтс-Браун все още нервно настоя за наличието на сценарий.

Днес, няколко дни след този разговор, Уес Гропети, все така без никакъв сценарий, реши да заснеме заключителните кадри, посветени на програмата за набиране на неквалифицирани работници и на Роли Найт.

Ранна вечер.

В тясната, задушна и зле обзаведена стаичка се бяха натикали цели осем души.

Над Детройт властвуваше зноен летен ден, с пълно безветрие В гетото беше още по-горещо и макар слънцето да се беше скрило зад хоризонта, жегата не намаляваше нито вън, нито зад стените на сградите.

Между осемте бяха Роли Найт и Мей-Лу по простата причина, че всички се намираха в тяхното жилище. Макар и малка, стаичката изпълняваше двойно предназначение — беше едновременно всекидневна и спалня, а в „кухнята“ (ако така можеше да се нарече малко по-голямото от стенен долап помещение) бяха натъпкани мивка само със студена вода, разнебитен газов котлон и няколко лавици от грубо сковани дъски Баня и тоалетна липсваха. Тези удобства бяха разположени на долния етаж и от тях се ползуваха обитателите на още десетина квартири.

Роли беше мрачен и очевидно съжаляваше, че се е захванал с цялата работа. Мършава и приличаща на момиченце с тънките си крачета и кокалести ръце, Мей-Лу — в началото напълно шашардисана, постепенно започваше да се съвзема под влияние на спокойния и уверен глас на Уес Гропети, който тихо й говореше. Въпреки жегата върху главата на режисьора продължаваше да се мъдри неизбежното черно таке. Зад него се бяха изправили операторът и тонтехникът, които бяха успели да вкарат апаратурите си в тясната стаичка с цената на доста усилия До тях с отворен бележник в ръце стоеше Барбара Залески, а Брет Делъсантоу с усмивка отбеляза, че слънчевите очила пак са забравени високо в косите й.

В момента снимачното осветление беше изключено, но всички знаеха, че когато го включат, в стаята ще стане още по-горещо.

Ленард Уингейт извади чиста ленена кърпичка и избърса изпотеното си лице. Двамата с Брет се притискаха до стената, стараейки се да заемат минимално пространство.

Изведнъж, по таен знак на Гропети, техниците включиха осветлението и ролките на магнетофона се завъртяха.

Мей-Лу примигна от ярката светлина. Режисьорът продължаваше да й шепне и след малко тя кимна и престана да се мръщи. Гропети ловко се плъзна встрани, извън обсега на камерата.

Мей-Лу заговори с напълно естествен глас, сякаш никой около нея не смущаваше мислите й.

— Няма никакъв смисъл да мислим за бъдещето, както ни съветват някои хора. За такива като нас бъдеще никога не е имало… — Сви рамене и добави: — И сега е същото.

— Стоп! — разнесе се гласът на Гропети.

Светлините yгacнaxa, a режисьорът се приближи до Мей-Лу и отново й зашепна. След няколко минути, през които останалите мълчаливо чакаха, прожекторите отново светнаха, а Гропети се дръпна настрана.

Лицето на Мей-Лу се оживи.

— Ами да, взеха ни цветния телевизор — обяви тя и хвърли поглед към празния ъгъл на стаята. — Дойдоха двама и казаха, че не сме си плащали вноските. Единият искаше да знае защо изобщо сме го купили. Рекох му: „Мистър, точно днеска нaпpaвиx вноската — остави ми го да си гледам довечера! Какво значение имат няколко дни!“ — Гласът й постепенно затихна, когато добави: — А трябваше да му кажа: „Знае ли някой какво ще стане утре?“

— Стоп!

— За какво им е да снимат всичко това? — шепнешком се обърна Брет към изправения до него Ленард Уингейт.

Високопоставеният негър продължаваше да бърше лицето си с кърпичката.

— Работата е там, че тези двамата си имат големи неприятности — прошепна в отговор той. — Видели за пръв път в живота си някакви пари, те се втурнали да купуват като луди — мебели, цветен телевизор и разни други неща. И, естествено, не могат да посрещнат вноските. Сега са им взели част от нещата, но това още не е всичко…

— Какво друго има? — попита Брет.

— Викат му запор — отвърна Уингейт. — Влиза в действие по силата на един мръсен и отдавна изживял времето си закон, който според всички политици трябва да бъде променен, но никой не го променя!

Уес Гропети беше навел глава по обичайния си начин и говореше с Роли.

Уингейт продължи:

— Заплатата на Найт вече е била поставяна под запор. През тази седмица в счетоводството е пристигнало още едно съдебно нареждане за запор, а според колективния трудов договор два запора означават автоматическо уволнение.

— По дяволите! Не можете ли да направите нещо?

— Може би ще мога. Зависи от Найт. Като свършат, ще поговоря с него.

— А струва ли си да разкрива живота си пред камерата?

— Казах му, че не е длъжен — сви рамене Уингейт. — Това е неговият личен живот. Но, изглежда, и на него, и на момичето им е все едно. Пък може и да им се иска да помогнат на някого, знам ли?

Дочула последната фраза, Барбара се обърна към тях:

— Според Уес това ще допълни цялостната картина. Освен това всичко ще бъде редактирано по най-благоприятния за тях начин.

— Нямаше да бъда тук, ако не бях уверен в това — отвърна Уингейт.

Режисьорът продължаваше да инструктира Роли.

С тих, но напрегнат глас Уингейт се обърна към Брет и Барбара:

— Вероятно поне половината от проблемите на Найт се дължат на собственото ни отношение към съществуващата система — на отношението, което имаме към нея вие и аз. Добре — залавяме се да помогнем на някого, както помогнахме на тези две хлапета. И какво? Очакваме, че те моментално ще възприемат всичките онези дребно-буржоазни ценности, които ние придобиваме след дълги години живот по собствените си норми. Същото е и с парите Макар Найт да не е свикнал с тях, защото никога не ги е имал, ние очакваме той да борави с тях така, сякаш цял живот е разполагал с пари. И какво става, когато не успее? Предават го на съда, правят запор върху заплатата му и го уволняват. Забравяме, че доста хора от нашите среди са затънали до гуша в дългове, макар че са свикнали да боравят с пари. Но когато това се случи на човек като него — Уингейт кимна към домакина, — нашата прехвалена система моментално го изхвърля на боклука!

— Не позволявайте това! — прошепна Барбара.

— Не съм магьосник — тъжно поклати глава Уингейт, — А такива като Найт съвсем не са малко.

Светлините отново пламнаха и режисьорът им хвърли предупредителен поглед. В притихналата гореща стаичка ясно прозвуча гласът на Роли Найт:

— Като поживееш тук, на много неща се научаваш. Знаеш, че по-добро няма да стане, каквото и да ти разправят Освен това нищо не е вечно… — По лицето му внезапно пробягна усмивка, която в следващия миг отстъпи мястото си на обичайното навъсено изражение: — Тъй че е по-добре нищо да не очакваш… Когато нямаш нищо, не боли!

— Стоп! — нареди Гропети.

Снимките продължиха още цял час. Гропети мълчаливо слушаше, после изведнъж започваше да уговаря за нещо Роли. И той разказваше за живота си в гетото, за работата си в монтажния цех. И макар че младият чернокож работник говореше просто и със запъване, думите му обрисуваха съвсем точна картина на съществуващото положение, даваха искрена оценка на собствената му личност — невинаги благоприятна, но неизменно точна. Вече гледала предишните кадри, Барбара беше убедена, че записът на тази изповед ще прозвучи вълнуващо и убедително.

Последният кадър бе заснет, светлините угаснаха и Уес Гропети смъкна такето, за да избърше изпотеното си чело със смачкана кърпа.

— Прибирай! — кратко нареди на техниците той. — Всичко е в торбата!

Един по един присъствуващите пожелаваха лека нощ на Роли и приятелката му и бързаха да се измъкнат навън. В стаята остана само Ленард Уингейт. Другите решиха да вечерят в детройтския прес-клуб, където по-късно щеше да ги намери и Уингейт.

Той търпеливо изчака всички да преминат през тясното коридорче с олющена от времето боя и едва осветено от мъждива крушка, да се спуснат по паянтовото стълбище и да излязат от сградата. През отворената врата нахлу вонята на гниещи отпадъци и Мей-Лу стана да я затвори.

— Искате ли нещо за пиене, мистър? — попита го тя.

Уингейт понечи да откаже, после изведнъж промени решението си.

— Да, моля.

От един рафт на миниатюрната кухничка момичето свали бутилка ром с три пръста течност на дъното и я разпредели по равно в две чаши. Прибави кока-кола и лед и подаде едната на Уингейт, а другата на Роли Найт. После тримата седнаха в пригодената за най-различни цели стаичка.

— За това, което правиха тук тази вечер, хората от киното ще ви изпратят известна сума пари — започна Уингейт. — Няма да бъде кой знае каква, но аз лично ще се погрижа да я получите.

Мей-Лу колебливо се усмихна, а Роли запази мълчание.

Уингейт отпи една глътка и попита:

— Знаеше ли за втория запор?

Роли продължаваше да мълчи.

— Днеска му казали — обясни Мей-Лу. — Наистина ли вече няма да получава пари?

— Няма да получава част от заплатата си. Но ако изгуби работата си, пари няма да получи никой. — Уингейт се зае да им обяснява какво представлява запорът върху заплатата и начинът, по който кредиторите събират парите си по нареждане на съда. Накрая добави, че автомобилните компании, пък и много други работодатели ненавиждат тази система, но са принудени да се подчиняват на закона.

Както и предполагаше, нито Роли, нито Мей-Лу бяха разбрали за първия запор, а Роли нямаше и понятие, че според клаузите на колективния трудов договор между профсъюза и компанията той автоматически губи мястото си при пристигане на нареждане за втори запор.

— За това си има причина — поясни Уингейт. — Запорите създават куп допълнителна работа на счетоводството, а тя струва доста допълнителни средства на компанията.

— Шибана история! — избухна Роли и закрачи напред-назад из стаята.

Ленард Уингейт въздъхна.

— Прав си, ако искаш да чуеш честното ми мнение. Точно по тази причина ще направя опит да ти помогна… ако, разбира се, пожелаеш…

Мей-Лу хвърли поглед към Роли и навлажни устните си с език.

— Иска, мистър, как да не иска… Напоследък не е на себе си… Много е разстроен…

Каква ли е причината, запита се Уингейт. Ако действително е научил едва днес за запора, както твърди Мей-Лу, той не можеше да бъде разстроен от това. Реши да не насилва нещата.

— Мога да направя за вас следното — започна той. — При условие, разбира се, че наистина го желаете. Мога да накарам някой да прегледа финансите ви, да ги вкара в ред и да се опита да ви даде последна възможност да започнете на чисто.

После се зае да им обяснява как функционира системата, открита преди години от кадровия директор на „Крайслър“, Джим Робсън, и възприета от почти всички автомобилни компании.

Обясни им, че още днес трябва да му представят пълен списък на взетите на изплащане вещи, който той ще предаде на някой от кадровиците в завода на Роли. В свободното си време този човек ще прегледа списъка, за да получи пълна представа за задълженията им. После ще позвъни на кредиторите и ще се опита да ги убеди да приемат изплащането на дължимите суми на по-малки вноски и за по-продължителен срок, в замяна на което те да оттеглят жалбите си до съдия-изпълнителя. Обикновено при подобни случаи кредиторите проявяват отстъпчивост, тъй като знаят, че ако техният длъжник изгуби работата си, те няма да получат нито цент независимо от наложените запори.

После работникът — в случая Роли Найт — ще бъде запитан каква е минималната седмична сума, с която би могъл да преживява.

След определянето й чековете със седмичната му заплата ще бъдат изпращани директно в „Кадри“. Всеки петък Роли ще се отбива там да ги разписва и да ги предава на човека, който се е заел да оправи финансите му. В този кабинет всеки петък се струпват най-малко петдесет души, каза им Уингейт. И всички те са благодарни, че някой се грижи за финансовите им затруднения.

След това човекът от „Кадри“ ще внесе на свое име парите на Роли, тъй като официално компанията не се занимава с подобни операции. От тази сметка ще изплаща вноските на кредиторите, а за остатъка ще издава чек на името на Роли. Именно с този чек той ще трябва да се оправя през седмицата. Когато всички кредити бъдат погасени, кадровикът ще закрие сметката и Роли отново ще получава пълната си заплата.

Тези финансови операции могат да бъдат проверени по всяко време, а цялата процедура е напълно безплатна, създадена специално за да се помогне на изпадналия в парични затруднения работник.

— Няма да ти е лесно — предупреди го Уингейт. — Ще трябва да караш с много малко пари, ако искаш да се оправиш.

Роли понечи да протестира, но Мей-Лу го изпревари:

— Добре, мистър! — Тя погледна Роли с поглед, в който се долавяше едновременно респект и детинско въодушевление. — Съгласен си, нали? Да, да, съгласен си!

Роли само се поусмихна, и сви рамене.

Съвсем ясно беше обаче, че нещо друго продължава да измъчва Роли Найт. Ленард Уингейт инстинктивно усещаше, че то е нещо сериозно — много по-сериозно oт това, за което разговаряха. Още веднъж се запита какво ли е.

 

 

— Седим и се питаме дали онези двамата ще съумеят да се измъкнат — обърна се Барбара към току-що седналия на масата Ленард Уингейт.

Тя беше единственият член на прес-клуба, измежду тях и автоматически пое ролята на домакин. Заедно с Уес Гропети и Брет Делъсан-оу бяха стояли на бара до пристигането на Уингейт и едва сега се настаниха около една от свободните маси.

Детройтският прес-клуб е един от най-добрите в страната — малък, но с опитно ръководство и отлична кухня. Много хора мечтаеха да станат негови членове. Изненадващо за тесните му връзки с автомобилната промишленост, но вероятно тъкмо за да не се подчертават тези връзки, по стените тук почти липсваха познатите навсякъде из Детройт автомобилни атрибути. Единствено изключение представляваше силно увеличената снимка на заглавна страница от 1947 година, която мрачно обявяваше:

ФОРД Е МЪРТЪВ

ОТКРИТ Е ВКОЧАНЕН В НЕОТОПЛЕНА КВАРТИРА,

ОСВЕТЕНА ОТ ГАЗЕНА ЛАМПА

Но в замяна на това преобладаващата част от стените бяха покрити с военни и космически снимки, които сякаш искаха да докажат на посетителите, че журналистите често страдат от далекогледство.

Едва след като си поръчаха напитки, Уингейт отговори на въпроса на Барбара:

— Иска ми се да отвърна утвърдително. Но не мога да бъда сигурен и затова е виновна самата система. Вече говорихме за нея. Хора като нас могат да се справят с нея, но за тях не е така.

— Тази вечер говорите като революционер, Ленард — намеси се Брет Делъсантоу.

— Това още не означава, че съм такъв — криво се усмихна Уингейт. — Мисля, че не притежавам достатъчно решителност за подобно нещо, освен това не отговарям на условията… Имам добра работа и пари в банката. А който има тези неща, иска да си ги запази, а не да ги вдигне във въздуха! Все пак ще ви кажа нещо — аз зная какво превръща хората от моята раса в революционери!

При тези думи той неволно докосна издутия вътрешен джоб на сакото си. Там бяха документите, които взе на тръгване от Мей-Лу. Фактури, договори, платежни искания на банките. В колата си той им беше хвърлил един поглед просто от любопитство. Това, което видя, го изпълни с възмущение.

Предаде с няколко думи разговора си с Роли и Мей-Лу, без, разбира се, да споменава конкретни цифри. Усети загрижеността на останалите от създалото се положение.

— Нали видяхте как са обзавели стаята си — подхвърли той.

Всички кимнаха, а Барбара каза:

— Не е кой знае какво, но все пак…

— Бъдете честна — прекъсна я Уингейт. — Знаете не по-зле от мен, че цялото им обзавеждане е боклук!

— Но какво oт това! — възрази Брет. — След като не могат да си позволят нещо по-добро…

— Едва ли ще повторите думитe си, когато разберете колко са платили. — Уингейт отново докосна пачката документи в джоба си. — Току-що хвърлих един поглед върху фактурата за тези мебели и мога да ви кажа, че цената им е поне шест пъти по-висока от реалната. За, парите, които са платили, или по-скоро за това, което са се задължили да изплатят, те биха могли да си набавят наистина качествено обзавеждане от почтени фирми като „Дж. Л. Хъдзън“ или „Сиърс“.

— А защо не са го направили? — попита Барбара.

Ленард Уингейт положи ръце върху масата и се наведе напред.

— Защото, мои мили наивни и състоятелни приятели, те никога през живота си не са виждали нещо по-добро! Защото никой никога не ги е учил да пазаруват, да сравняват цени. Защото, когато си вечно без пари, няма никакъв смисъл да знаеш подобни неща. Защото са отишли в магазин на бели, който функционира в заселен с чернокожи район, и там са ги измамили… ох, как добре са ги измамили! Защото такива магазини има много, и то не само в Детройт. Зная всичко това, защото се е случвало й на други от нашите хора.

На масата се възцари мълчание. Поръчката им пристигна и Уингейт отпи от своето уиски с лед. Няколко секунди по-късно отново проговори:

— Има и още една малка подробност, пряко свързана с надбавките за мебелите и останалите им покупки. Пресметнах набързо и изчислих, че им събират лихва някъде около деветнайсет-двайсет процента от общата стойност на стоките!

Уес Гропети тихо подсвирна.

— А дали вашият човек от „Кадри“, който ще се срещне с кредиторите им, ще може да направи нещо за намаление на цените и лихвите? — попита Барбара.

— За лихвите — може би — кимна Ленард Уингейт. — Вероятно аз сам ще се заема с това. Когато позвъним от името на компанията в някоя банка, там обикновено проявяват разбиране. Защото прекрасно знаят, че стига да поискаме, можем да ги подложим на доста осезателен натиск. Но за мебелите… — Той поклати глава. — Нямаме никакви шансове. Онези мошеници ще ни се изсмеят в лицето. Продават стоката си за толкова, колкото могат да вземат, а после препращат документите в банката и искат отстъпка. Малките хорица като Найт плащат разликата… ако, разбира се, успеят да издържат.

— А той ще запази ли работата си? — попита Барбара. — Роли имам предвид.

— Смятам, че мога да обещая това, ако не се случи нещо друго — отвърна Уингейт.

— Стига с тия приказки, за бога! — намеси се Уес Гропети. — Хайде да ядем!

Брет Делъсантоу, който през цялата вечер беше необичайно мълчалив, не пророни нито дума и по време на храненето. Беше дълбоко развълнуван от всичко, което видя тази вечер — условията, при които живеят Роли Найт и Мей-Лу, тясната мизерна стаичка в порутения и затънал в смет жилищен блок, хилядите подобни сгради в района, някои от които изглеждаха значително по-зле, общата бедност и занемареност на цялото гето. И друг път беше ходил там, но никога досега не беше оставал толкова поразен, никога видяното не беше го разтърсвало толкова дълбоко.

Бе помолил Барбара да присъствува на снимките както от любопитство, така и поради факта, че тя самата беше всецяло погълната от тях. Но съвсем не очакваше, че видяното ще му донесе толкова дълбоки душевни вълнения.

Не би могъл да каже, че е нямал понятие за проблемите на детройтското гето. Изправил се пред отчайващо мрачните постройки, той не зададе въпроса, който би задал всеки наивник: защо тези хора не се преместят другаде? Добре знаеше, че живеещите тук хора — особено чернокожите — се намират в здрав капан. И той е както икономически, така и социален. Колкото и високи да бяха наемите в гетото, в предградията те бяха още по-високи. Освен това беше твърде малко вероятно някое предградие да допусне чернокожи заселници, защото, независимо от далеч по-прикритите си и изтънчени форми, расовата дискриминация продължава да съществува навсякъде. Така например в Диърборн, където е главната квартира на „Форд“, при последното преброяване не беше регистриран нито един чернокож жител. Този факт лесно можеше да се обясни с враждебното отношение на сравнително добре обезпечените бели семейства, които твърдо подкрепяха коварните маневри на своя кмет — човек със солидни връзки и обществено положение.

Брет знаеше и друго — изпълненият с добри намерения Комитет за нов Детройт, превърнал се неотдавна в корпорация „Нов Детройт“ и създаден непосредствено след расовите размирици през 1967 година, прави немалко опити да подпомогне обитателите на гетото. Неговите хора бяха успели да съберат известни средства за започване на ново строителство. Но един от тях откровено призна: „Притежаваме лозунги в излишък, но не ни достигат тухлите.“ И макар че от вълненията през 1967 г. бяха минали доста години, не беше направено нищо друго, освен някои епизодични опити за подобряване на положението, довело до тях. А как би постигнал нещо един отделен човек, след като колективните усилия на толкова хора не са довели до нищо, запита се Брет.

После си спомни, че и по отношение на Нейдър бяха поставяли абсолютно същия въпрос.

Усети погледа на Барбара върху себе си и се обърна. Тя му се усмихна, но не го подкачи за необичайната му мълчаливост — двамата вече се познаваха достатъчно добре, за да обясняват настроенията си. Тази вечер тя изглежда великолепно, помисли си Брет. По време на разговора одухотвореното й лице издаваше неподправен интерес, интелект, сърдечност. Нито една oт познатите му жени не беше на нивото на Барбара и именно поради този факт той продължаваше връзката си с нея въпреки упоритото й нежелание за интимност.

Брет знаеше, че Барбара е изключително доволна от работата си върху филма и сътрудничеството си с Уес Гропети.

Междувременно режисьорът отмести чинията и взе салфетката, за да избърше устата и буйната си брада. Все така с неизменното черно таке на глава, дребничкият Гропети беше успял да унищожи огромна порция „Бьоф Строганов“, гарнирана с макарони и обилно полята с вино. Издаде звук на задоволство и се облегна назад в стола си.

— Ями кажете, Уес — започна Брет, — вълнували ли сте се някога истински oт това, което снимате?

На лицето на режисьора се появи учудено изражение.

— Всъщност ме питате дали тръгвам на кръстоносен поход, дали се опитвам да вадя душата на хората?

— Да — кимна Брет. — Точно това имах предвид.

— Пазил ме бог! — възкликна Гропети. — Естествено, аз, съм заинтригуван… трябва да бъда такъв. Но това трае само докато снимам. После — сбогом! — Той потърка брадата си и махна парчето макарон, което беше убягнало на салфетката. — Няма никакво значение дали снимам ливада с лютичета или клоака — вълнуват ме единствено точният ъгъл на снимките, най-подходящият обектив, осветлението, синхронът на звука… нищо друго! Пълната ангажираност е за хората, които си имат щатно място!

Брет кимна с разбиране и промълви:

— И аз мисля така.

 

 

В колата, вече на път към дома на Барбара, Брет попита:

— Е, как е? Добре ли върви филмът?

— Отлично! — отвърна тя, сгушила се до него на седалката. Беше толкова близо, че лицето му докосваше косите и, когато се извръщаше към нея.

— Радвам се за теб, знаеш ли?

— Зная — тихо отвърна тя.

— Никога не бих искал жената, с която живея, да няма нищо лично свое — нещо, което да си е само нейно…

— Ще запомня това в случай, че ми се наложи да живея с теб.

За пръв път от няколко месеца насам отваряха въпрос за възможността да живеят заедно.

— Мислила ли си за това oт тогава?

— Мислила съм — отвърна тя. — И това е всичко.

Брет млъкна, тъй като оживеното движение на пресечката между Джефърсън и магистралата Крайслър ангажира вниманието му. Малко по-късно попита:

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя поклати глава.

— Колко още ще продължат снимките?

— Вероятно около месец.

— И все ще бъдеш заета?

— Сигурно. Защо питаш?

— Заминавам за Калифорния — отвърна Брет.

Тя се опита да разбере причините за внезапното му пътуване, но той не й каза нищо определено.