Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wheels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Издателска къща „М-Л“, София, 1992

Превод: Веселин Лаптев

Художници: Ивайло Нанов, Лъчезар Русанов

Печат „Полипринт“ АД, Враца

 

Arthur Hailey. Wheels

Pan Books Ltd, London, 1971

История

  1. — Добавяне

Глава седма

На около четирийсет километра от Детройт върху площ от петстотин акра плодородна мичиганска земя беше разположен изпитателният полигон на компанията. Със своя единствен, препречен от двойна полицейска бариера вход и строго охранявани граници той наподобяваше средновековна твърдина. На бариерата се проверяваха най-внимателно документите на всички посетители и никой не можеше да влезе без предварително издаден пропуск.

Цялата площ на полигона беше заобиколена с висока ограда от бодлива тел, зад която патрулираха пазачи. От вътрешната страна на оградата растеше буен храсталак — надеждна преграда срещу любопитни очи.

Компанията пазеше толкова ревниво своите най-важни тайни, разбира се. А това бяха експериментите с нови модели леки и товарни автомобили, с отделни техни компоненти, както и изпитанията за здравина на вече произведените модели.

Опитите се провеждаха върху пътища с обща дължина от двеста километра; пътища, които не водеха доникъде. Настилката им се колебаеше от най-лошата до най-добрата в света. Сред пътните, образци фигурираше едно точно копие на страховито стръмната Филбърт Стрийт в Сан Франциско, по която, както твърдят самите кореняци, може да се спусне само някой безумец. Имаше и белгийски паваж — толкова неравен, че подлагаше на невероятно усукване всеки болт, заварка и нит на изпробвания автомобил, а човекът, който го управлява, трябва да внимава да не прехапе езика си от друсането. Още по-груба бе настилката, която имитираше африкански ловни пътеки — цялата изпъстрена с коренища, големи камъни и дълбоки кални дупки. Върху нея най-често се изпробваха качествата на камиони и автомобили с повишена проходимост.

Една част от пътя, изградена върху равен терен, беше известна под името Алея на серпентините — дълга поредица от остри завои без никакъв помощен наклон. Изпробваната там кола се напряга до краен предел, защото на този участък се кара с изключително високи скорости.

В момента Адам Трентън пришпорваше със сто километра в час един експериментален орион по Алеята на серпентините. При резките завои гумите на колата пронизително пищяха и от тях излизаше дим. При всеки пореден завой под натиска на центробежните сили купето правеше отчаяни опити да се освободи от ръката на водача и тримата мъже вътре имаха чувството, че всеки момент ще се преобърнат. Адам хвърли бегъл поглед назад. Седнал в средата на задната седалка. Брет Делъсантоу се беше превързал с предпазен колан, а с дветe си ръце беше сграбчил страничните опорни колони.

— Току-що черният дроб и далакът ми си размениха местата! — изкрещя той. — Чакам следващия завой, за да ги наместя!

До Адам с невъзмутимо изражение на лицето седеше Йън Джеймисън — русоляв шотландец от отдела по механика. Адам се досещаше какви са мислите му в този момент — той си мислеше, че лашкане-то по завоите днес е напълно излишна работа, тъй като професионалните изпитатели отдавна бяха подложили ориона на всички видове най-жестоки тестове и колата ги беше издържала успешно. Днес тримата си бяха поставили за цел да открият причините на едно ШВД (професионално съкращение, което механиците използуваха, за да обозначат шум, вибрации и друсане), което се появяваше в ориона само при много високи скорости. На път за скоростната писта те се отбиха на Алеята на серпентините и Адам тайно се надяваше, че лашкането по острите завои ще го освободи поне частично от напрежението, което натрупа на сутрешната пресконференция.

Напоследък това напрежение, появяващо се обикновено още в ранните часове на деня, беше все по-чест негов гост. Преди няколко седмици отиде да се прегледа. Лекарят го подложи на най-разнообразни тестове и накрая изрази мнение, че организмът му е напълно здрав, ако не се смята леко повишената киселинност на кръвта. После спомена нещо от сорта на „предразположение към язва“ и му препоръча по-малко тревоги. „Планината е точно толкова стръмна, колкото изглежда в очите на човека, заел се да я изкачи“ — каза му той.

Докато Адам го слушаше и едва сдържаше нетърпението си, през главата му мина мисълта, че медиците би трябвало да имат по-задълбочени познания относно психическото състояние на своите пациенти. А през това време докторът му обясняваше, че човешкият организъм притежава вродени предупредителни системи, ето защо ще е най-добре, ако вземе отпуск и отиде на почивка. Адам обаче отдавна се беше примирил с мисълта, че през тази година отпуск няма да има. Най-накрая докторът стигна до същността на онова, за което го беше посетил пациентът му, и предписа либриум в ограничени дози. Адам бързо ги увеличи, а освен това започна да взема и валиум, за който изобщо не спомена пред лекаря. Днес вече беше глътнал няколко хапчета, последното от които непосредствено преди да напусне административната сграда. Ефект обаче нямаше. Уверил се, че острите завои и бързото каране не намаляват напрежението му, той измъкна ново хапче от джоба си и скришом го налапа.

После си спомни, че все още не беше казал на Ерика нито за посещението си при лекаря, нито за хапчетата, които се криеха на дъното на куфарчето.

Малко преди края на Алеята на серпентините той леко намали скоростта и се насочи към пистата за високи скорости. Скоростомерът бързо се върна на цифрата сто, после бавно стигна до сто и двайсет. Дърветата, полянките и кръстосващите се пътища отстрани се сляха в една плътна стена.

Адам провери здравината на предпазните колани и каза:

— Сега ще пораздрусаме това бебче!

Колата стъпи на правата и скоростомерът продължи да се покачва. За част от секундата очите му срещнаха погледа на шофьора, чиято кола задминаха. Йън Джеймисън се наведе да види показанията на скоростомера, който наближаваше сто и трийсет. Русолявият инженер беше най-големият специалист по проучването на нежелани шумове и вибрации.

— Всеки момент ще го чуем — каза той.

Скоростта беше 135 километра в час. Въздушното течение се засили и грохотът му заглуши всичко останало. Адам натисна до дъно педала на газта, след което включи автоматичния контрол на скоростта и предаде мощността на двигателя в разпореждане на компютъра. Скоростта продължаваше да се увеличава и наближи 140.

— Ей сега — каза Джеймисън и в същия момент колата рязко се разтресе. Вибрацията беше толкова силна, че всичко в купето затрептя и запя със свой собствен глас. Адам усети, че от високата скорост погледът му леко се замъглява. В следващия миг колата се изпълни от остър метален бръм, който бързо утихна. — Точно навреме — доволно продума инженерът. Сякаш щеше да остане разочарован, ако дефектът случайно не беше се проявил, помисли си Адам.

— По панаирите… — Брет Делъсантоу беше принуден да крещи, за да го чуят останалите, а думите му излизаха на пресекулки от силното друсане: — По панаирите… хората пари дават… да ги возят така…

— Едва ли много хора ще разберат, ако го оставим така — каза Адам. — Малцина шофьори карат със сто и четирийсет…

— Но някои все пак карат — припомни му Йън Джеймисън.

За съжаление това е истина, помисли си Адам. Шепа щураци ще натиснат педала до 140, а между тях положително ще се случат един-двама, които ще се стреснат от внезапната вибрация, ще изгубят управлението и ще убият или наранят не само себе си, но и други участници в движението. Дори и без катастрофа това ШВД рано или късно ще стане публично достояние, а хора като Емерсън Вейл само това и чакат. Точно няколко отделни катастрофи при висока скорост, придружена от неправилна шофьорска реакция, ликвидираха преди няколко години модела „Корвейр“ на „Дженеръл Мотърс“. И това стана, въпреки че по времето, когато Ралф Нейдър произнесе своята публична присъда над тази кола, недостатъците по корвейера отдавна бяха отстранени. Обществеността вече се беше настроила против нея и тя трябваше да бъде спряна от производство.

Адам и шепата специалисти, които знаеха за вибрациите на ориона при високи скорости, нямаха никакво намерение да позволят подобно развитие на нещата. Именно такива инциденти са причина за пословичната неразговорливост на високопоставените хора от света на автомобилите и благодарение па нея слуховете за евентуални несполуки съвсем рядко проникват навън. В момента пред тях стоеше един основен въпрос как може да се отстрани вибрацията и колко ще струва това? Именно този въпрос обясняваше присъствието на Адам на изпитателния полигон. Сроковете бяха такива, че ръководството на компанията го беше упълномощило да вземе самостоятелно решение.

Изключи компютъра и намали скоростта до трийсет километра в час. После още два пъти я ускори до 140. Ив двата случая вибрацията и моментът на нейното появяване бяха идентични.

— Листовите ламарини на това купе са други — сети се изведнъж той. Намираше се зад волана на ръчно направен прототип, каквито между другото бяха всички изпитателни модели, тъй като серийното производство още не беше започнало.

— Това няма никакво значение за вибрацията — охлади надеждите му Йън Джеймисън. — Изпробвахме и едно точно копие на бъдещия сериен модел, а друго поставихме на динамометъра. Всички вибрират при една и съща скорост.

— Човек има чувството, че присъствува на женски оргазъм — обади се Брет. — И звуците са същите… — Обърна се към инженера и попита: — Има ли някакви отрицателни последици?

— Мисля, че не.

— Тогава ще е жалко да го премахнем!

— Престани с твоите глупости, за бога! — сопна му се Адам. — Разбира се, че трябва да го премахнем! Ако вместо това имахме проблеми с външния вид на колата, сигурно нямаше да си в такова добро настроение!

— Добре де! — отстъпи Брет. — Сигурно вибрира нещо друго.

Напуснаха скоростната отсечка и Адам натисна спирачките толкова рязко, че колата поднесе и тримата й пасажери увиснаха на предпазните си колани. Спря на затревената площ отстрани, разкопча колана и излезе навън да запали цигара. Другите бавно го последваха.

Адам потръпна от хладния въздух. Напорист вятър гонеше есенните листа, а слънцето беше изчезнало зад ниско надвисналите дъждовни облаци. През дърветата се виждаше леко набраздената повърхност на близкото езеро.

Мислеше върху решението, което трябваше да вземе. Отлично знаеше, че ако това решение се окаже погрешно, цялата вина ще бъде негова и на никой друг.

Неловкото мълчание беше нарушено от Йън Джеймисън:

— Ние сме сигурни, че вибрационният ефект се предизвиква от гумите и повърхността на пътя в онзи момент, в който едно от двете влезе в унисон с нормалните вибрации на каросерията.

С други думи, колата няма конструктивни дефекти, помисли си Адам, а на глас запита:

— Можем ли да премахнем тази вибрация?

— Положително — отвърна Джеймисън. — Съществуват два начина за това: да се промени конструкцията на страничната обшивка, а заедно с нея и мястото на торсионите — тук той изреди цял куп технически подробности — или да се добавят усилващи планки към пружините.

— Хей! — подскочи Брет. — Това не означава ли, че ще се наложат външни промени, ако се спрете на първия начин?

— Точно така — отвърна инженерът. — Ще трябва да се измени цялата долна част на купето непосредствено до предната врата, а освен това ще трябва да се намалят размерите на балансьорите.

Лицето на Брет видимо помръкна. Адам прекрасно разбираше чувствата му в този момент, тъй като предложената възможност би наложила основно реконструиране и нови изпитания в момент, в който всички вече бяха приели ориона за окончателно оформен автомобил.

— А какво ще трябва да се добави? — попита той.

— Според извършените експерименти ще трябва да се усили предната част на пода и да се сложи една балансираща планка непосредствено под командното табло. — Инженерът се зае да обяснява как точно трябва да се свърже планката с торсионите, как да мине под кормилната колона, без да се набива в очи.

Адам търпеливо го изслуша, а после зададе най-важния въпрос:

— Разходите?

— Сигурно няма да ти харесат. — Предвиждайки реакцията му, инженерът за миг се поколеба, после тихо добави: — Около пет долара.

— Всемогъщи боже! — изстена Адам.

Трябваше да вземе изключително трудно решение. И двете възможности водеха до тежки последици. Първата от тях — реконструкцията — щеше да бъде по-евтина (разходите за преустройство на машини и инструменти ще бъдат някъде между петстотин хиляди и един милион долара), но тя би довела до закъснение на пусковия срок от три до шест месеца — един почти сигурен провал.

От друга страна, укрепването на пода и поставянето на допълнителна балансираща планка на един милион коли ще струва цели пет милиона, а според прогнозите на специалистите компанията ще произведе и пусне на пазара далеч повече от един милион ориона. Ето как се натрупват допълнителни разходи за милиони долари, без да се брои изгубената печалба! За създателите на един нов автомобил пет долара е огромна сума. Обикновено при тях се пресмята всяка стотна и поевтиняването на производството с два-три цента се счита за сериозен успех.

— По дяволите! — не можа да сдържи огорчението си Адам и хвърли въпросителен поглед към Брет.

— Според мен положението съвсем не е розово — призна с неохотa дизайнерът.

Гневното избухване на Адам преди малко съвсем не беше първото им спречкване, откакто двамата работеха съвместно по проекта „Орион“. Нерядко и Брет не можеше да сдържи нервите си. Но все пак успяваха да запазят приятелските отношения помежду си, а именно това беше главното, защото не след дълго започваха работа по най-новия проект на компанията, получил кодовото название „Фарстар“[1].

— Да oтидем в лабораторията — предложи Йън Джеймисън — Там сме подготвили една кола с допълненията, за които говорихме.

— Добре, да вървим да я видим — кисело се съгласи Адам.

 

 

Брет Делъсантоу вдигна глава и недоверчиво попита:

— И според теб тия две парчета старо желязо ще ни струват цели пет долара? — След което очите му отново се върнаха върху прикрепената с болтове стоманена лента, която преминаваше под пода на ориона.

Адам Трентън, Брет и Йън Джеймисън се намираха на специалната площадка под динамометъра и внимателно разглеждаха предложеното укрепване. Със своите метални плочки и ролки, между които бяха поставени най-различни контролни уреди, динамометърът приличаше на огромен сервизен крик, върху който може да бъде изследвана всяка кола, и то при условия, максимално близки до пътните.

Тримата вече бяха успели да разгледат балансиращата планка, поставена непосредствено под кормилната кутия.

— След като изчислим точно стойността на материалите и труда по закрепването, може би ще можем да смъкнем няколко цента от общите разходи, — обади се Джеймисън. — Но при всички случаи това ще бъдат само центове.

Педантичността на инженера, зад която се долавяше слаб интерес към всичко, свързано с общата стойност и икономията, продължаваше да дразни Адам.

— Питам се дали в този случай конструкторският отдел не прекалява с презастраховането! — сопна му се той. — Наистина ли имаме нужда от всичко това?

Ето го вечния въпрос, който производителите задават на конструкторите. Хората от производството непрекъснато обвиняват конструкторите за включването на ненужни според тях допълнения, които не само увеличават теглото и стойността на автомобила, но и значително влошават динамичните му показатели. Ако оставим „ковачите“ Да правят каквото си искат, нашите коли ще станат здрави колкото Бруклинския мост, ще возят като бронетранспортьори и ще траят колкото Стоунхендж[2], твърдяха те. Естествено, мнението на конструкторите беше диаметрално противоположно: „Ние наистина залагаме на сигурността, защото, ако нещо не е монтирано както трябва, цялата отговорност пада върху нас. Оставим ли производствениците да правят колите така, както им харесва, те наистина ще създадат свръх-лек автомобил — вероятно шасито му ще бъде от балсамово дърво, а двигателят — от ламарина!“

— В случая от наша страна няма никакво презастраховане! — сопна се на свой ред Джеймисън. — Успяхме да намалим вибрациите до съвсем приемливо ниво! Вероятно ще можем и изцяло да ги отстраним, но това би струвало прекалено скъпо.

— Дай да видим какво сте направили — въздъхна Адам.

Водени от Джеймисън, тримата се насочиха към желязната стълба, водеща до лабораторията по шум и вибрации.

Отвън сградата на лабораторията приличаше на самолетен хангар, а отвътре беше разделена на многобройни малки и големи помещения, в които се решаваха загадките на вибрациите при всички модели коли, които компанията произвеждаше. И не само на колите — в момента например спешно се работеше върху причините, които караха новата спирачна система на един модел дизелови локомотиви да пищи като хваната натясно мома. Изискванията на пласментния отдел бяха категорични — спирачната сила не бива да намалява, но локомотивите трябва да спират, а не да пищят, сякаш някой ги изнасилва. Друг проблем пред лабораторията постави Отделът за производство на електродомакински уреди — макар и по-ефикасен, часовниковият механизъм на тяхната електрическа фурна се оказал доста по-шумен от този на конкуренцията. Служителите на отдела знаеха много добре с какво недоверие посреща купувачът всеки непознат шум и бяха сигурни, че силното цъкане на часовника ще се отрази неблагоприятно върху продажбите. Ето защо се бяха обърнали към лабораторията за вибрации и шум. Настояваха за туширане на цъкането, без да се прибягва до смяна на самия часовников механизъм.

Естествено, най-много грижи на лабораторията създаваха автомобилите. Наскоро имаха сериозни проблеми с новия вариант на един отдавна наложен модел — в осъвременената му каросерия се получаваше един твърде неприятен дрънчащ звук, който след дълги тестове разкри своя първоизточник — променената форма на челното стъкло След седмици на изтощителни експерименти инженерите от лабораторията най-накрая успяха да отстранят този неприятен дефект. Дрънченето внезапно изчезна, когато върху пода на автомобила беше прикрепена малка метална планка. Никой, включително и самите откриватели на тази „рационализация“, не можа да разбере защо точно такава планка и точно на това място премахна шума Но това не беше от значение. Важното беше, че го премахна.

В момента върху динамометъра се провеждаха серия от изпитания на модела „Орион“. Тази машина имитираше най-различни пътни условия при всички скорости на движение, а с помощта на автоматиката и дистанционното управление колата можеше да бъде изпитвана в течение на часове, дни и седмици, без да помръдва от ролковите носачи.

Орионът, който допреди малко разглеждаха изотдолу, вече беше готов за старт. Адам Трентън и Йън Джеймисън прекрачиха стоманените носачи и влязоха в купето. Зад волана се настани Адам.

Брет Делъсантоу, уверил се, че допълненията няма да наложат промени по външния вид на колата, реши да остане на открито и да огледа още веднъж декоративната предна решетка след извършените неотдавна малки корекции. Дизайнерите предпочитат да оглеждат своите творби на открито, „на тревата“, според собствения им жаргон. Откритото пространство и естественото осветление нерядко създават такива визуални ефекти, които не могат да се видят дори и в най-добре оборудваното ателие. Така, поставен за пръв път под ярка слънчева светлина, орионът изведнъж се оказа с черна като катран предна декоративна решетка вместо с предварително замислената сребърносива. Наложи се спешно да бъде променен наклонът й, за да се постигне търсеният ефект.

От остъклената кабинка над контролния пункт надникна младо момиче в бяла престилка.

— Каква настилка ще желаете, мистър Трентън? — попита то.

— Я дай някой по-разбит път — каза инженерът. — Най-добре някой от Калифорния.

— Добре, сър. — Момичето се върна в кабинката и след малко отново се показа на вратата. В ръцете си държеше магнитен диск. — Това е Шосе номер седемнайсет между Оукланд и Сан Хосе — съобщи то, след което нагласи диска върху конзолата и свърза края на лентата с една празна касета.

Адам завъртя стартерния ключ и двигателят на ориона равномерно забоботи. Знаеше, че лентата, която вече се въртеше в кабинката, ще предаде по електронен път точната характеристика на споменатото шосе върху ролките на динамометъра под колата. В лабораторията разполагаха с хиляди подобни ленти, върху които с помощта на свръхчувствителна апаратура бяха запечатани безчет пропътувани километри по пътищата на Европа и Северна Америка. Добри или лоши, реалните пътни условия можеха да бъдат пресъздавани по всяко време както за изпитания, така и за проучвания.

Адам включи на скорост и даде газ.

Бързо вдигна осемдесет километра в час и орионът не помръдваше, макар че колелата му се въртяха върху ролките с бясна скорост. Друсането се усещаше доста осезателно.

— Много хора си мислят, че калифорнийските магистрали са едва ли не чудо — каза Йън Джеймисън. — И остават шокирани, когато им покажем колко неравни са всъщност.

Километражът показваше сто и пет километра в час.

Адам кимна. Знаеше, че производителите на автомобили съвсем не одобряват начина, по който се изграждат пътищата в Калифорния — с тънка настилка, тъй като климатът на този щат изключва замръзването. Но липсата на достатъчна дебелина водеше до хлътва-не и напукване на бетонните блокове, особено по онези магистрали, по които често пътуват тежки камиони. Колите скачат от блок на блок и тези скокове са причина за значителни вибрации и друсане.

Скоростта на ориона наближаваше сто и трийсет.

— Сега трябва да се появи — отбеляза Джеймисън.

В същата секунда колата се изпълни с непознат досега шум, придружен от леки вибрации, които почти се сливаха с неравностите на калифорнийския път. Но общият ефект беше такъв, че едва ли би стреснал пътуващите в колата хора.

— И това е всичко, така ли? — попита Адам.

— Това остана — увери го Йън Джеймисън. — Другото поеха планките. Вече ти споменах, че търсим приемливо ниво на вибрациите, а не пълното им отстраняване.

Адам намали скоростта, а инженерът добави:

— Нека опитаме и на гладка настилка.

На конзолата беше поставена друга лента (част от междущатско Шосе номер 80 в Илинойс). Неравностите изчезнаха, а шумът и вибрациите си останаха на сравнително ниско ниво.

— Сега ще опитаме най-лошата възможна настилка — обяви инженерът. Махна с ръка на момичето, което се усмихна и кимна с глава.

Адам отново натисна педала, но още при сто километра в час колата започна опасно да подскача.

— Това е Шосе номер деветдесет в Мисисипи, близо до Билокси — обяви Джеймисън. — То беше поначало разбито, а след урагана „Камил“ стана почти неизползваемо. В момента се намираме върху един участък, който все още не е ремонтиран. Разбира се, никой разумен човек няма да развива подобна скорост върху него, освен ако не е решил да сложи край на живота си.

При 125 километра в час пътните условия станаха толкова лоши, че обичайните за всяка кола вибрации изчезнаха напълно, удавени в общия грохот. Йън Джеймисън изглеждаше доволен. Изчака скоростта да намалее и каза:

— Хората не могат да проумеят колко здрава трябва да бъде нашата конструкция, за да издържи на всички видове пътни настилки, между които подобните на тази тук съвсем не са рядкост.

„Тоя отново изключи и се пресели в абстрактния свят на технокра-та конструктор“ — помисли си Адам. Но това нямаше значение. Важното беше, че вибрационните проблеми на ориона могат да бъдат преодолени. Вече беше решил, че въпреки огромните разходи ще се наложи да прибягнат до варианта с добавките, за да избягнат отлагането на дълго подготвяния дебют. Без съмнение вицепрезидентът по административните въпроси Хюб Хюитсън, който считаше ориона за своя свидна рожба, ще вдигне шум до бога, когато чуе за петте милиона долара допълнителни разходи, но ще трябва някак си да го преглътне. Така как го и Адам вече (почти) го беше преглътнал.

Слезе от колата, следван от Йън Джеймисън. Остави мотора да работи, а момичето от кабината пое управлението. Двамата останаха отстрани и не след дълго се увериха, че при 120 километра в час външните вибрации на купето не бяха по-значими от вътрешните.

— Сигурен ли си, че допълнителното укрепване ще издържи на продължителна употреба? — попита Адам.

— Абсолютно — отвърна инженерът. — Подложихме го на всички видове изпитания и останахме доволни.

„Това си е Джеймисън — помисли Адам. — Доволен до пръсване!“ Продължаваше да се дразни от спокойствието и увереността, които излъчваше русолявият шотландец.

— Никога ли не ти е минавало през ума, че цялата ви работа тук е ялова? — попита го той. — Че нищо не произвеждате, а само смъквате това-онова от предварително създадени продукти?

— Е, все пак произвеждаме нещичко — невъзмутимо отвърна Джеймисън и махна с ръка към бясно въртящите се ролки на динамо-метъра. — Виждаш ли ги? Всички динамометри на лабораторията са свързани с един генератор и при всяко изпитание, което провеждаме, ролките произвеждат електричество. Имаме договор с „Детройт Едисън“[3] и им продаваме получената електроенергия. — Той хвърли предизвикателен поглед към Адам и добави: — Понякога си мисля, че нашият принос е не по-малък, отколкото на Отдела за планиране на производството!

Адам примирително се усмихна.

— Дано не мислиш така, когато става въпрос за ориона — отвърна му той.

— Дано! — съгласи се Джеймисън.

Бележки

[1] От англ. FARSTAR — далечна звезда. — Б.пр.

[2] Местност в Англия, известна с праисторическите си паметници — Б.пр.

[3] Една от трите най-големи компании — производителки на електроенергия в Детройт. — Б.пр.