Артър Хейли
Колела (8)

Глава осма

Ерика Трентън успя да намери нощницата, която й трябваше, чак в „Лейдлоу-Белдън“ — един добре подреден магазин в квартала Трой. Преди това обиколи магазините в Бърмингам, но не видя нищо подходящо. А после просто се разходи из квартала с откритата си спортна кола, наслаждавайки се на факта, че има определена цел.

Съмърсет Мол — широк и модерен площад източно от булевард Биг Бийвър — беше изпълнен със скъпи магазини, които съществуваха главно благодарение на живеещите в Бърмингам и Блумфийлд Хилс заможни семейства на високопоставени служители в автомобилния бранш. Ерика често пазаруваше тук и отлично познаваше всички магазини, включително „Лейдлоу-Белдън“.

Още в мига, в който я съзря, разбра, че точно това й трябва. Нощницата беше от тънък бледобежов найлон и се продаваше в комплект с пеньоар. Цветът отлично хармонираше с цвета на косата й, а тя дълго беше мислила какъв ефект трябва да постигне — да бъде просто една сладка малка блондинка. Реши, че чувствеността й ще бъде най-добре подчертана от умело положено блестящо червило в оранжев цвят.

Плати нощницата с чек, тъй като нямаше открита сметка в този магазин, а после се упъти към щанда за козметика. Искаше да си купи и червилото, защото не помнеше дали у дома има точно същия цвят.

Пред щанда имаше хора и докато чакаше реда си, Ерика се зае да разглежда изложените разноцветни червила. Без да иска, се заслуша в разговора на продавачката от щанда за парфюмерия с една около шейсетгодишна клиентка.

— Искам го за подарък на снаха си. Просто не мога да реша… Дайте да помириша онзи „Норел“.

Отегчената брюнетка зад щанда постави съответната мостра върху стъклото.

— О, да — възкликна жената. — Точно това ми трябва! Ще взема от него, в опаковка от трийсет грама.

Продавачката свали от лавицата зад гърба си една бяла кутийка с черни надписи и я постави пред клиентката.

— Петдесет долара, включен е и данъкът върху продажбата^[1]. В брой ли ще платите или с чек?

Възрастната дама се поколеба:

— О, не предполагах, че е толкова скъп…

— Имаме и по-малки опаковки, мадам…

— Не, не… Това, знаете, е за подарък. Трябва… Не… По-добре да си помисля…

Жената се отдръпна и продавачката почти моментално изчезна зад завесата, която водеше към задните помещения на магазина. Кутийката с парфюма остана върху-щанда.

Внезапно в главата на Ерика се появи една абсурдна и напълно лишена от логика мисъл: „«Норел» е моята марка парфюм. Защо да не си го взема?“

Парализирана от този толкова странен импулс, тя се поколеба, но точно в този миг дойде и следващото послание: „Хайде! Губиш време! Действувай!“

По-късно си спомни, че изчака достатъчно дълго, питайки се дали това наистина е нейното съзнание.

Но в онзи миг, привлечена сякаш от силен магнит, тя бавно тръгна към пустеещия щанд за парфюми и без каквото и да било колебание или излишни движения пусна кутийката в ръчната си чанта. Тази чанта се закопчаваше с пружина, която при затварянето остро изщрака. Стори й се, че в помещението прогърмя пушечен изстрел и всички втренчват погледи в нея.

„Какво направих, божичко!“

Разтреперана, тя се страхуваше да помръдне. Всеки миг очакваше върху рамото й да се стовари нечия тежка ръка, нечий разобличителен и обвиняващ глас да изкрещи: „Крадла!“

Не стана нищо подобно, но тя знаеше, че трябва да стане.

И какви обяснения можеше да даде? Абсолютно никакви! Доказателството за кражбата се намираше в собствената й чанта. Изведнъж умът й започна трескаво да работи. Дали да не извади кутийката и да я постави обратно там, където си стоеше, преди да я обземе този нелеп и невероятно глупав импулс? Никога през живота си не беше правила подобно нещо, никога не беше дори помисляла за него!

Чувайки ясно ударите на сърцето си и все така трепереща, Ерика се запита: „Защо? Каква е причината за това, което току-що извърших, ако изобщо има причина?“ Нямаше абсолютно никаква нужда да краде и в това именно се криеше абсурдът. Можеше да си купи не само парфюм като този, но и всичко, което пожелае. В портмонето й имаше предостатъчно пари, имаше и чекова книжка.

Още не е късно да извика продавачката, да извади пари и да плати бялата кутийка. При условие че действува незабавно, разбира се. Веднага, още в този момент!

Не го направи.

Очевидно нищо не се случи, защото никой не беше видял. Иначе отдавна вече да са я разпитали и прибрали, съобрази тя. Извърна се и огледа магазина с преднамерено небрежен поглед. Всичко си беше както обикновено. Никой не се интересуваше от нея, хората дори не я поглеждаха. Продавачката на парфюмерийния щанд не се виждаше никъде. Без да бърза, Ерика се върна пред щанда с козметиката.

Сети се, че наистина има нужда от парфюм, но начинът, по който се сдоби с него, изведнъж й се стори безразсъдно глупав и опасен. Вече никога няма да прави подобни неща! Но сега, когато парфюмът вече беше в чантата й, пътят за отстъпление бе отрязан. Всеки опит да поправи грешката си би довел единствено до неприятности — ще се наложи да дава обяснения и сигурно ще я обвинят в кражба. По-добре да си спести това.

Една от продавачките на щанда за козметика се освободи и Ерика с очарователна усмивка на уста я помоли да разгледа червилата в оранжев цвят. Тя съвсем ясно съзнаваше, че опасността все още не е отминала. Беше твърде вероятно продавачката от парфюмерията да открие липсата и да си спомни, че Ерика е била наблизо. Инстинктът я подтикваше незабавно да изчезне, но разумът я възпираше — знаеше, че ще бъде далеч по-малко подозрителна, ако си остане на мястото. И тя остана, като продължаваше да рови безцелно червилата пред себе си.

Пред парфюмерията застана клиентка и след миг иззад завесата излезе чернокосата продавачка. Тя поздрави своята клиентка, после изведнъж си спомни и хвърли бърз поглед към мястото, където Беше поставила кутийката с „Норел“. На лицето й се изписа учудване и тя се обърна да огледа лавицата. Но там имаше доста кутийки от същата марка, много от които бяха с тегло от трийсет грама. Ерика съвсем ясно долови колебанието на момичето: дали е поставило кутийката обратно на мястото й, или не?

Скришом я наблюдаваше. Новата клиентка зададе някакъв въпрос и момичето й отговори, като продължаваше притеснено да се оглежда. В един миг погледът й се спря върху Ерика, която се усмихна на продавачката пред себе си и каза:

— Ще взема ето това.

Просто с гърба си усети как очите на другата щандистка бавно се отместват от нея.

Нищо повече не се случи. Продавачката сигурно беше разтревожена от небрежността си и неизбежните в подобни случаи санкции. Отваряйки чантата си само колкото да измъкне някаква банкнота, Ерика плати червилото и изведнъж усети как се успокоява. Обзета от непонятна палавост, на излизане тя най-спокойно се отби на парфюмерията и поиска да види парфюм марка „Норел“.

Безпокойството я сграбчи отново, когато наближи изхода. То бързо прерасна в ужас, като си помисли, че отдавна са я видели, но чакат да се насочи към вратата, за да бъдат сигурни в обвинението си. Спомни си, че някъде беше чела за прилагането на такива трикове. Паркингът отвъд стъклото изведнъж й се стори едно райско кътче със сигурността на своята анонимност — близко и в същото време безкрайно далечно.

— Добър ден, госпожо. — До нея внезапно изникна някакъв мъж на средна възраст с посивели коси. Устните му бяха разтеглени в любезна усмивка, разкриваща два реда безупречни зъби.

Ерика замръзна на мястото си. Почувствува как сърцето й леденее от ужас.

— Надявам се, че-всичко е било както трябва, госпожо…

Тя с мъка успя да раздвижи внезапно пресъхналите си устни:

— Да… Благодаря…

Мъжът любезно разтвори вратата пред нея:

— Приятен ден, госпожо.

Облекчението я обля като пълноводна, живителна струя. Беше на-вън, свободна!

Обзета от невероятно чувство за лекота, тя бавно потегли от паркинга. Сега, когато всичко вече беше зад гърба й, страховете, които бра в магазина, й се струваха глупаво преувеличени. Въпреки това не преставаше да се пита какво я беше накарало да постъпи така.

Настроението й отново рязко се промени — обхвана я чувство на необуздан възторг. Толкова добре не беше се чувствувала от седмици!

 

 

Доброто й настроение се задържа през целия следобед и тя с желание се зае да приготви вечерята. Напомни си, че днес в домакинството не трябва да има никакви пропуски.

Спря се на бургундско задушено не само защото Адам го обичаше, а и защото сервирането в общо блюдо сигурно щеше да роди онази интимност, на която тя толкова много разчиташе. Масата в трапезарията беше подредена с изключителна грижливост. Дългите жълти свещи в сребърни поставки хвърляха красиви златисти отблясъци върху разкошния букет свежи хризантеми, които Ерика купи на път за вкъщи. Реши да разположи цветята така, че те да бъдат първото нещо, което Адам ще види, когато се прибере. Както винаги след посещението на мисис Гуч къщата блестеше от чистота. Около час преди завръщането на Адам тя запали дебелите цепеници в камината.

За нещастие обаче Адам се забави. В това нямаше нищо необичайно, но този път той пропусна да й телефонира. Стана седем и половина, осем без четвърт, накрая осем… Ерика започна да се притеснява. Час по час надничаше през прозореца, след което хвърляше бърз поглед на трапезарията и отваряше вратата на хладилника, за да се увери, че приготвената преди цял час зелена салата е запазила своята свежест. Телешкото филе беше нарязано на малки парченца, готови бяха и съответните подправки и сосове. Минута след пристигането на Адам вечерята можеше да бъде поднесена.

Сложи нови цепеници в буйно разгорялата се камина и усети как в трапезарията и всекидневната става все по-топло. Реши, че не е зле да проветри, но в момента, в който отвори прозореца, камината започна да пуши. Тя бързо го затвори и се загледа в бутилката „Шато Латур“, реколта 1961 година, от специалните им запаси. Беше я отворила още в шест часа, защото си мислеше, че ще я наченат към седем и половина. След кратък размисъл занесе виното в кухнята и го запуши с тапата.

Върна се обратно във всекидневната и включи стереосистемата От касетката прозвучаха последните акорди на някаква мелодия, а след кратката пауза започна „Бахамските острови“ — една песен, която познаваше и обичаше, а преди години и пееше с пълен глас, докато баща й подръпваше струните на китарата. Но тази вечер нежното калипсо само увеличи тъгата й и тя с носталгия си спомни за родния дом.

Бриз полъхва над стръмния бряг,

гален от сини води

Това са Бахамите, моите Бахами,

остров прекрасен сред бурно море.

 

Слънце и пясък, приказни плажове,

странни цветя край пътеката —

място за весел, безгрижен живот.

 

Лагуни, корали, бисерен блясък,

мои Бахами — място за сладки мечти

Скочи и изключи магнетофона по средата на песента, после бързо попи с кърпичката си внезапно бликналите сълзи, които за малко да размажат старателно положения грим.

В осем и пет телефонът иззвъня и Ерика се втурна към него. За съжаление не беше Адам, а някакъв междуградски разговор „за мистър Трентън“. От кратките реплики на телефонистката Ерика разбра, че го търси сестра му Тереза от Пасадина, Калифорния. На въпроса дали иска да разговаря с някой друг от семейството Тереза, която прекрасно знаеше кой може да бъде този друг, след кратко колебание отвърна:

— Не. Трябва ми лично мистър Трентън. Предайте му, моля, да ме потърси.

Стиснатостта й ядоса Ерика. Тя с удоволствие би побъбрила дори и с нея. Макар и да знаеше какво е финансовото й положение — овдовяла преди година, Тереза беше принудена да се грижи сама за четирите си деца, — Ерика не разбираше какво пък толкоз може да се-икономиса от един междуградски разговор.

Записа номера на централата в Пасадина и остави слушалката.

Адам се обади чак в осем и двайсет. Не по телефона, а по монтирания в колата му късовълнов радиопредавател. Обясни й, че в момента се движи към къщи по магистралата Саутфийлд. Значи след четвърт час е тук. Имаха уговорката вечер приемникът на Ерика, монтиран в кухнята, да бъде постоянно включен и от време на време Адам й нареждаше „да задействува маслинката“ — израз, който разбираха само двамата и който означаваше, че в дадения момент той просто умира за едно ледено сухо мартини. Мислено Ерика се поздрави за избора на вечерята — подготовката на някои по-трудни за изпълнение блюда положително би развалила цялата им вечер. Взе две високи чаши за мартини и ги сложи в камерата, а после се зае да смесва напитките.

Остана й време точно колкото да прескочи до спалнята, за да пооправи прическата си, да си сложи нов слой червило и да се пръсне с още няколко капки парфюм… От онзи същия. От огледалото, което отразяваше фигурата й в цял ръст, се увери, че домашната роба „Пейсли“, подбрана с толкова внимание, с колкото бе подбирала всички останали елементи на тоалета си, стои безупречно върху тялото й. Доловила стърженето на ключа в ключалката, тя се втурна по стълбите, нервна като млада булка.

— Извинявай за закъснението — бяха първите му думи.

Както винаги Адам изглеждаше свеж и сякаш недокоснат от умората, с бистри очи Сякаш за него дългият работен ден сега започваше. С течение на времето Ерика се научи да разпознава признаците на напрежение, които се криеха зад безупречния му външен вид, но сега не беше сигурна дали са налице.

— Няма значение — усмихна се тя и го целуна. Добре съзнаваше, че ще допусне непростима грешка, ако започне да му се цупи за изстиналата вечеря като някоя немска домакиня. Адам разсеяно отвърна на целувката й и докато тя наливаше мартинито във високите запотени чаши, започна да обяснява какво го е задържало.

— Двамата с Илрой бяхме при Хюб. Така ни беше насвил, че и през ум не ми мина да се измъкна, за да ти телефонирам.

— Насви тебе? — Като всяка съпруга на отговорен служител в компанията, Ерика прекрасно знаеше кой е Хюб — Хюбърт Дж. Хюитсън, — вицепрезидентът, под чието ръководство се осъществяваха автомобилните операции в цяла Северна Америка, могъща фигура с почти неограничена власт в компанията. Той имаше право да назначава и уволнява всички, с изключение на председателя на дирекционния съвет и президента — единствените по-старши от него служители. Всички познаваха високите му изисквания и той не се колебаеше да действува безмилостно срещу онези, които не ги спазваха.

— И мен покрай другите — отвърна Адам. — Но накрая вече си личеше, че бурята отминава. Утре ще е преглътнал всичко.

После разказа на Ерика за добавките по ориона и свързаните с тях допълнителни разходи — основната причина за гнева на вицепрезидента. Веднага след завръщането си от изпитателния полигон той се яви на доклад при Илрой Брейтуейт. Вицепрезидентът по производствените въпроси реши, че ще е най-добре незабавно да запознаят Хюб със състоянието на нещата и още днес да си получат заслуженото. Така и стана.

Но независимо от своята граничеща с грубост прямота Хюб Хюитсън беше здравомислещ човек и вероятно вече се бе примирил с добавките и неизбежните допълнителни разходи, Адам беше уверен, че взетото на полигона решение е правилно, но въпреки това продължаваше да бъде напрегнат. Едва след изтичането на доста минути започна да усеща влиянието на чашата мартини, която държеше в ръката си.

Подаде тази чаша за второ питие и се тръшна в едно кресло.

— Тук е ужасно горещо тази вечер — продума той. — Защо гори камината?

Беше седнал до подредените с толкова внимание цветя. Бутна вазата настрана, за да направи място за чашата си.

— Помислих си, че ще е по-уютно — отвърна Ерика.

Той впи поглед в нея.

— Което идва да ми каже, че в повечето случаи този дом е лишен от уют, така ли?

— Не съм казала такова нещо.

— А може би трябваше да го кажеш. — Той се изправи и започна да се разхожда из стаята, докосвайки с ръце познатите вещи. Стар навик, който безпогрешно издаваше безпокойството му. „Защо не се опиташ да докоснеш мен? — мислено го попита Ерика. — Ще получиш повече отзивчивост.“ А на глас каза:

— О, щях да забравя — получи се писмо от Кърк. До нас двамата. Направили са го редактор в университетския вестник.

— Аха — незаинтересовано промърмори Адам.

— За него това е важно — продължи тя, после не можа да се сдържи и добави: — Не по-малко, отколкото е служебното издигане за теб.

Адам рязко обърна гръб на излъчващата зной камина и раздразнено отвърна:

— Вече свикнах с мисълта, че Грег ще стане лекар, и неведнъж съм ти казвал, че в крайна сметка това ми харесва. Ще му бъде трудно, докато се дипломира, но поне ще върши нещо полезно. Не очаквай обаче от мен — нито сега, нито по-късно — да изпитвам радост от факта, че Кърк ще стане журналист или каквото и да е там, свързано с вестниците!

Ерика вече съжаляваше за насоката, която беше взел разговорът им. Дълго преди тя да се появи в живота им, синовете на Адам бяха решили своето бъдеще. Въпреки това в многобройните им разговори по-късно тя неизменно подкрепяше техния избор и ясно даваше да се разбере, че се радва на нежеланието на момчетата да следват стъпките на баща си в автомобилния бизнес.

Доста по-късно разбра, че е постъпвала неразумно. Момчетата щяха да тръгнат по пътя си и без нейната помощ, но у Адам се наслои трайната горчилка, че никой в семейството не харесва неговата работа.

Реши на всяка цена да изглади зараждащия се конфликт:

— Писането на статии в печата също е полезна работа.

Той раздразнено тръсна глава. Споменът за тазсутрешната пресконференция все още бе твърде пресен и колкото повече мислеше за нея, толкова по-малко му харесваше тя.

— Ако познаваше толкова журналисти, колкото познавам аз, сега щеше да си на друго мнение. Голяма част от техните писания са повърхностни, Липсва им елементарна умереност, бъкат от предразсъдъци, неточности и грешки, въпреки че всеки драскач предварително бърза да се обяви за безпристрастен. А посочиш ли им грешките, веднага започват да се оправдават с липсата на време… Прибягват до това оправдание така, както инвалидът се ползува от патерицата си. Изглежда, на вестникарските шефове и на цялата останала пасмина никога не им е хрумвало, че ако работят малко по-бавно и внимателно проверяват фактите около отпечатваните събития, биха носили доста по-голяма полза на обществото. Най-много ме дразни обаче, че те не забелязват собствените си несполуки, а критикуват и самоволно издават присъди над чуждите!

— Има истина в това, което казваш — замислено продума Ерика. — Но то не може да се отнася до всички вестници и до всички хора, които работят в тях.

Адам беше готов да спори и тя усети, че този спор лесно ще прерасне в кавга. Решена на всяка цена да не се стига дотам, тя прекоси стаята и нежно взе ръката му.

— Да се надяваме, че Кърк ще бъде по-добър от тези, за които говориш, и ще ни изненада приятно — мило се усмихна тя.

Физическият контакт, толкова рядък гост между двамата напоследък, й достави неподправено удоволствие. Душата й се изпълни с предчувствия за нарастване на това удоволствие още преди вечерта да е отминала.

— Хайде да оставим този разговор. Любимата ти вечеря чака.

— Съгласен съм — отвърна Адам. — Дай да хапнем набързо, защото трябва да прегледам някои документи.

Ерика пусна ръката му и се отправи към кухнята. Питаше се дали мъжът й съзнава колко често е започнал да използува тези думи напоследък. Бяха се превърнали в нещо като вечерната молитва за вярващите.

Адам я последва.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Сложи подправките на салатата и я разбъркай.

Справил се както винаги бързо и сръчно с поставената задача, той видя бележката за телефонния разговор на Тереза от Пасадина.

— Ти почвай, а аз ще видя какво иска Тереза — каза й той.

Веднъж хванала слушалката, сестрата на Адам рядко се задоволяваше с две-три изречения, независимо дали разговорът е междуградски, или не.

— Толкова дълго те чаках! — изрази протеста си Ерика. — Не искам сега да вечерям сама. Ще й се обадиш после — сега там е едва шест часът!

— Е, добре… Ако наистина всичко е готово…

Ерика се разбърза. Сместа от олио и масло беше готова, предварително затоплена в чинията за фондюто. Тя я пренесе в трапезарията и я положи върху специалната поставка. После запали сухия спирт, под нея. Всичко останало вече беше сервирано и масата изглеждаше много изискана.

Когато поднесе огън към върха на първата свещ, Адам не издържа и се обади:

— Има ли смисъл да ги палим?

— Разбира се.

В светлината на свещите той видя виното и се намръщи.

— Мислех, че това вино го пазим за някой по-специален случай!

— Колко специален?

— Идущия месец сме поканили Хюитсън и Брейтуейт със съпругите им — напомни й той.

— Хюб Хюитсън едва ли би направил разлика между „Шато Латур“ и „Колд Дък“^[2], така че му е все едно! Не можем ли ние да бъдем специалният случай, просто ние двамата?

Адам набоде парченце телешко филе и го постави в металната чиния, в която сиренето вече беше започнало да се топи. После мълчаливо се зае със салатата си. След известно време внезапно попита:

— Защо никога не пропускаш да ухапеш хората, с които работя, или пък самата ми работа?

— Така ли?

— Много добре знаеш, че е така! И то още от първия ден на нашия брак!

— Може би го правя, защото чувствувам, че трябва да се боря за всяка минута интимност!

Вътре в себе си обаче призна, че наистина често и в повечето случаи — както преди малко с Хюб Хюитсън — напълно безпричинно пуска стрелите си.

Напълни чашата на Адам и тихо промълви:

— Извинявай. Подмятането ми беше снобско и напълно излишно. Ако наистина искаш да поднесеш на Хюб Хюитсън „Шато Латур“, още утре ще отида да купя нова бутилка.

„А може и да я взема по начина, по който се сдобих с новия си парфюм“ — помисли си тя.

— Това няма значение — отвърна Адам. — Забрави какво съм казал.

 

 

— Здравей, голямо началство! Къде ходиш? Да не би да си броил акциите си? — Контраалтът на каката, който Адам помнеше от детинство, жизнерадостно бръмна в слушалката през трите хиляди километра разстояние, които ги деляха. Тереза беше седем години по-възрастна от Адам, но въпреки немалката им разлика те се разбираха отлично, а когато синът й стана юноша, Тереза често започна да търси и да се вслушва в съветите на брат си.

— Знаеш как е при мен, сестричке. Нямам способността да се раздвоявам и това ми пречи да си бъда по-често у дома. Понякога започвам да се питам как е било възможно да се положат основите на тази промишленост без мен!

— Ние всички се гордеем с теб — отвърна Тереза. — Децата често говорят за вуйчо си Адам. Според тях един ден той ще стане президент на компанията!

Тереза открито се радваше на успехите на брат си, а той с неудоволствие призна пред себе си, че неговото служебно издигане радва много повече сестрата, отколкото съпругата му.

— Как се чувствуваш, сестричке? — попита Адам.

— Самотна съм — отвърна тя и след кратка пауза добави: — Да не би да си очаквал нещо друго?

— Не, не съм… Но се питах дали вече…

— Не се е появил някой ли?

— Нещо такова…

— Имаше един-двама… Аз не изглеждам съвсем зле и като вдовица, знаеш…

— Знам.

Това беше истина. Макар че след около година навършваше петдесет, Тереза имаше великолепна фигура, излъчваше класическата хубост на чувствена жена.

— Лошото е, че когато в продължение на цели двайсет и две години съм имала до себе си истински мъж, неволно започвам да сравнявам с него всички останали… А това, разбира се, не е в тяхна полза.

Клайд — съпругът на Тереза, имаше изключително разностранни интереси въпреки прозаичната професия на счетоводител. Преди година беше загинал при самолетна катастрофа и Тереза остана сама с четирите деца, които бяха осиновили след доста години брак. А това наложи коренна промяна в начина й на живот — както психологическа, така и финансова. Второто беше област, от която никога не си беше правила труда да се интересува.

— Как си с парите? — попита я Адам.

— Мисля, че всичко е наред. Но всъщност обадих ти се точно по този повод. Понякога ми се иска да си някъде по-наблизо…

Макар че покойният му зет беше оставил достатъчно средства за издръжка на семейството, смъртта го завари с не особено стабилни финанси. Адам помагаше на Тереза да се оправя, доколкото това беше възможно от разстояние, разбира се.

— Бих могъл да прескоча за ден-два, ако имаш остра нужда от мен — предложи той.

— Не. Имам нужда от теб точно там, където си — в Детройт. Тревожат ме инвестициите на Клайд в „Стивънсън Мотърс“. Носят ми добри пари наистина, но там е вложен почти целият ми капитал и все се питам дали да не продам своята част и да вложа парите си в нещо по-сигурно…

Тази история беше известна на Адам. Съпругът на Тереза беше луд по автомобилния спорт и непрекъснато обикаляше пистите на Южна Калифорния. Познаваше куп състезатели, между които и, Смоуки Стивънсън. Необичайно за хора като него, Смоуки заделяше, голяма част от спечелените от ралита пари — в течение на няколко: години той беше един от асовете — и по-късно, използувайки името: си и създадените връзки, успя да открие собствена фирма за продажба-на коли в Детройт. Фирмата му беше официален представител на компанията на Адам. Съпругът на Тереза стана анонимен съдружник на бившия състезател, отпускайки почти половината от необходимия капитал. Съгласно завещанието му акциите от неговата част преминаха в разпореждане на Тереза.

— Сестричке, нали каза, че получаваш пари от Стивънсън?

— Да. В момента не разполагам с точните цифри, но ако е необходимо, мога да ти ги изпратя. Според експертите, които поеха бизнеса на Клайд, постъпленията съвсем не са лоши. Тревожи ме това, което пишат вестниците — че фирма за продажба на коли е рискована инвестиция, тъй като много от тях фалират. Ако това се случи със Стивънсън, ние с децата ще се окажем в сериозно затруднение.

— Напълно е възможно — призна Адам. — Но ако имаш късмет да притежаваш акции от здрава и преуспяваща фирма, продажбата им би била голяма грешка.

— Зная. И точно по тази причина имам нужда oт съвета на близък човек. Никак не ми е приятно да те моля за подобно нещо, Адам. Зная колко си претрупан с работа. Но не би ли могъл все пак да отделиш малко време за Смоуки Стивънсън, да разбереш как върви бизнесът, да си съставиш някакво мнение? А след това да ме посъветваш как да постъпя. Вече говорихме за това, ако си спомняш.

— Спомням си. И мисля, че още тогава ти обясних какви трудности мога да срещна. Автомобилните компании забраняват на своите служители да имат нещо общо с търговията на готовата продукция. Не мога да направя нищо, преди да съм разговарял с хората от Комисията, защищаваща интересите на компанията.

— А това удобно ли е? Няма ли да ти донесе неприятности?

Адам се поколеба. Неприятности действително щеше да има. За да изпълни желанието на Тереза, трябваше да изиска основно проучване на фирмата „Стивънсън“, което включва ревизия на счетоводните операции, методите на работа и всичко останало. Тереза, разбира се, ще му даде всички официални пълномощия. Но те ще бъдат в защита на нейните интереси, докато интересите на компанията — негов работодател, са съвсем друго нещо. Той е длъжен да съобщи за намеренията си на ръководството на компанията още преди да осъществи какъвто и да било контакт с който и да било търговец независимо от мотивите си. Илрой Брейтуейт и Хюб Хюитсън съвсем няма да изпаднат във възторг от подобно негово желание, като мислите им ще бъдат съвсем лесни за отгатване — един ръководител от ранга на Адам е в състояние да прави сериозни финансови услуги на всеки търговец на автомобили. Това именно е причината, поради която всички автомобилни компании са въвели строги ограничения за участие на своите служители в близки до производството дейности. Постоянната Комисия за защита интересите на компанията се занимава точно с неща от този род — най-вече с личните инвестиции на служителите и членовете на техните семейства. В края на всяка календарна година данните за тези инвестиции се публикуват върху специални формуляри, които удивително приличат на формулярите за данъците върху доходите. Разбира се, има хора, които заобикалят Комисията и влагат парите си на името на свои роднини при пълна секретност, разбира се. Но наложените от Комисията ограничения бяха в общи линии разумни и висшите служители стриктно се придържаха към тях.

Значи ще трябва да се яви пред Комисията и да я запознае с аргументите си, помисли си Адам. В края на краищата той самият няма да спечели нищо — просто ще защищава интересите на една вдовица и нейните деца, а това не може да не придаде допълнителна емоционална сила на молбата му. Всъщност колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-малко причини за безпокойство откриваше.

— Ще видя какво мога да направя, сестричке — проговори в слушалката той. — Още утре ще задвижа нещата в службата, но вероятно ще минат една-две седмици, преди да получа официално разреше-ние Нали разбираш, че не мога да постъпя по друг начин?

— Разбирам. Освен тона не е толкова важно кога ще започнеш. Важното е аз да зная, че си поел грижата за нас. — В гласа на Тереза се долови облекчение и той съвсем ясно си я представи в този момент — загриженото изражение, което се появяваше на лицето й винаги когато трябваше да се концентрира върху нещо трудно, сигурно бе изчезнало, сменено от онази топла усмивка, която караше всеки мъж да се чувствува добре. Сестра му винаги беше предпочитала важните решения да се вземат от мъж, но през последната година доста често й се беше налагало да ги взема сама.

— Каква част от акциите на „Стивънсън Мотърс“ притежаваше Клайд? — попита Адам.

— Четирийсет и девет процента. В момента положението не се е променило. Вложил е около двеста и четирийсет хиляди долара… Затова се притеснявам.

— Той фигурира ли като официален съдружник?

— Не. Фирмата е на името само на Смоуки Стивънсън.

— Най-добре ми изпрати всички документи, включително извлечение от изплатените дивиденти — нареди й той. — Напиши едно писмо и на Стивънсън. Кажи му, че имам необходимите пълномощия и ще се свържа с него, за да надникна в бизнеса му. Разбра ли?

— Разбрах. Благодаря ти, скъпи. Много ти благодаря. Предай поздравите ми на Ерика. Тя как е?

— О, добре е.

 

 

Когато Адам се върна, Ерика вече беше прибрала чиниите и седеше с подвити крака на дивана в дневната. Видяла то да влиза, тя махна с ръка към масата и каза:

— Направих ти кафе.

— Благодаря. — Той си наля чаша и отиде до антрето да вземе куфарчето си. После се отпусна в едно кресло до полуизгасналия огън и започна да вади книжата.

— Какво искаше Тереза? — попита Ерика.

Той й обясни с няколко думи молбата на сестра си.

— И кога ще свършиш всичко това? — недоверчиво го изгледа тя.

— Още не зная. Ще трябва да намеря време.

— Но кога? Искам да зная.

— Когато човек е решил да свърши някаква работа, той намира време — леко раздразнен отвърна Адам.

— Ти не си от хората, които намират време! — За пръв път от началото на вечерта в гласа й се долови раздразнение: — Ти отнемаш времето на някой друг или на нещо друго! Не означава ли всичко това, че ще трябва да посещаваш този търговец безброй пъти? Да разпитваш хората, да научиш всичко за неговия бизнес? Аз зная как ще го направиш — задълбочено и подробно като всичко, за което се залавяш. А това изисква много време, нали?

— Предполагам — съгласи се той.

— Но няма да използуваш работното си време, през деня, през седмицата…

— Вероятно не.

— Значи остават вечерните часове и почивните дни. Търговците на коли работят и тогава, нали?

— В неделя не работят! — рязко отвърна Адам.

— Ура!

Поне тази вечер Ерика не бе имала намерение да се държи така. Искаше й се да бъде търпелива, сговорчива и нежна, но внезапно я обхвана чувство на горчивина. Съзнаваше, че е по-добре да мълчи, ала не издържа:

— Може би точно този търговец ще отвори дюкяна си и в неделя, ако го помолиш както трябва! Ако му обясниш, че са ти останали няколко часа за дом и съпруга и трябва да ги запълниш с нещо!

— Слушай — опита се да й обясни Адам. — Това не е работа в истинския смисъл на думата. Не бих се заел с нея, ако зависеше от мен. Правя го заради Тереза.

— А да направиш нещо заради Ерика? Или ще й дойде прекалено много, а? Я почакай, защо не Използуваш и годишната си отпуска — тогава би могъл…

— Ставаш глупава! — отсече той.

Извадените от куфарчето книжа бяха наредени в полукръг около него. Като тотемите на магьосник върху тревата, помисли си тя. А до тях имат достъп само изпадналите под влиянието на тази ужасна магия, специално удостоените… В този омагьосан кръг гласовете долитаха някак изкривени, а думите губеха своя смисъл.

Но Адам беше прав. Тя наистина се държи капризно и глупаво.

Застана зад него. Имаше чувството, че се е оградил с документите си така, както децата се ограждат с линиите между каменните плочки на тротоара.

Положи ръце върху раменете му и доближи лице до неговото.

— Не мога да откажа на сестра си — примирително промълви той и погали ръката й. — Как да го направя? На мое място Клайд положително би направил за теб много повече!

Тя усети как настроението им най-неочаквано се променя. Значи все пак има начин да се проникне в омагьосания кръг! Сигурно трябва най-напред да си помислиш, че това е невъзможно, и тогава изведнъж номерът става.

— Зная — отвърна Ерика. — Но все пак съм благодарна, че той не е на твое място. — С облекчение почувствува как проявената преди малко нервност я напуска. Сякаш сепната в миг на интимна нежност, тя тихо прошепна:

— Понякога страшно ми се иска всичко между нас двамата да бъде както в началото! Но аз наистина много рядко те виждам! — После го почеса лекичко зад ушите както правеше някога и добави: — А все още те обичам! — С усилие на волята сдържа напиращия в нея вик: „Искам тази вечер да ме любиш! Много искам!“

— Аз не съм се променил — отвърна Адам. — Нямам причини да се променям. Зная какво имаш предвид, когато споменаваш миналото. Може би след пускането на ориона ще имаме повечко време да си го припомним.

Но тези думи прозвучаха някак неубедително. И двамата знаеха, че след ориона идва ред на фарстар — кола, която вероятно ще изисква още по-големи усилия. Очите на Адам неволно се върнаха върху разпръснатите пред него документи.

„Не бързай — каза си Ерика. — Не настоявай прекалено!“

— Докато ти работиш, аз ще изляза да се поразходя — проговори тя. — Нещо ми се ще да се пораздвижа…

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя поклати глава:

— По-добре си свърши работата.

Знаеше, че ако сега го накара да тръгне с нея, ще се захване с бумагите си или късно през нощта, или в малките часове на новия ден.

Върху лицето на Адам се изписа неприкрито облекчение.

 

 

Пред къщата Ерика плътно се загърна в коженото яке, което бе наметнала, и енергично закрачи. Косата си беше увила в някакъв шал. Острият вятър, който през целия ден шибаше „автомобилния град“, вече стихваше, но въздухът си оставаше все така студен. Ерика обичаше да се разхожда вечер — навик, който й беше останал от Бахамски-те острови. Не се отказа от него и тук, въпреки че приятели и съседи я предупреждаваха да престане. През последните години престъпността в Детройт нарасна заплашително и дори в предградия като Бърмингам и Блумфийлд Хилс — някога считани за напълно безопасни — зачестиха кражбите и въоръжените нападения.

Но Ерика предпочиташе да рискува, вместо да се откаже от любимата си разходка.

Макар нощта да беше тъмна, луната и звездите бяха скрити зад плътната пелена на облаците, — Ерика ясно виждаше пътя си на светлината, която идеше от къщите на Куортън Лейк. Зад прозорците се мяркаха фигури и тя неволно се замисли за тези непознати семейства, за техните спречквания и неразбирателства, за техните конфликти и проблеми. Без съмнение всички ги имаха, а разликата помежду им се определяше единствено от степента на тези проблеми. Запита се по какво ли се различават от нейния браковете зад тези непознати стени?

Повечето от съседите им бяха хора от автомобилния свят и в последно време разводите тук се превърнаха в съвсем обичайно явление. Решилият да се разведе високоплатен специалист с удивление и благодарност откриваше наличието на такива данъчни закони, които му позволяваха да си възвърне свободата с цената на щедра издръжка, която почти не накърняваше личните му доходи. Издръжката се начисляваше върху премиите към заплатата му и бившата съпруга получаваше онова, което иначе би отишло в държавната хазна под формата на подоходен данък. Благодарение на този факт някои хора от бранша вече бяха успели да се разведат и по два пъти.

Естествено, новините в печата бяха най-вече за здравите и щастливи бракове, каквито имаше много. Те — изпълнените с обич и уважение семейства — правеха доброто впечатление. Ерика извика в съзнанието си имената на онези, които запамети веднага след пристигането си в Детройт: Рикардо, Гърстънбърг, Кнудсен, Якока, Рош, Брамблет… Спомни си и за някои блестящи втори бракове — на Хенри Форд, Ед Коул, Рой Шапен, Бил Мичъл, Пийт и Кони Ист, Джон Делорийн. Както винаги всичко зависеше от отделния човек.

Разходката й продължи около половин час, а на връщане заръмя ситен дъждец. Тя подложи лицето си на капките и го държа така, докато хубавичко се намокри. Изпитваше истинско удоволствие.

Прибра се тъй тихо, че Адам — все така заровен сред бумагите си — изобщо не я усети. Горе се избърса и среса косата си, а после се съблече и се мушна в новата нощница. След кратък, но критичен поглед в огледалото стигна до заключението, че тънкият бежов найлон й отива дори повече, отколкото бе очаквала в магазина. На-черви се с оранжевото червило и щедро се напръска с „Норел“. След това се изправи на вратата на всекидневната и попита:

— Още дълго ли ще работиш?

Адам я погледна за миг, после отново сведе очи към разтворената пред него синя папка.

— Може би още половин час.

По всяка вероятност изобщо не забеляза прозрачната нощница, тъй като тя едва ли би могла да се конкурира с папката, върху чиято корица беше написано: „Статистически справочник за регистрацията на леки и товарни автомобили по щати“. Ерика застана зад стола му с надеждата, че уханието на парфюма ще окаже своето въздействие. Но получи само една разсеяна целувка и още по-разсеяното:

— Лека нощ, не ме чакай…

Със същия успех би могла да се полее и с камфоров спирт, помисли си тя, докато изкачваше стъпалата към спалнята.

Легна си и зачака, без да се покрива със завивките. По тялото й бавно плъзнаха тръпките на желанието. Сега ще стисне клепачи, а когато ги отвори, Адам ще бъде надвесен над нея…

Сепна се и отвори очи. Часовникът до леглото показваше един след полунощ. Бяха минали не трийсет минути, а цели два часа! След малко долови стъпките му по стълбата.

— Господи, колко съм уморен! — прозя се той, вече в стаята, след което сънливо се съблече, отпусна се в постелята и още в следващата секунда потъна в непробуден сън.

До него, напълно разсънена, Ерика лежеше, без да шава. После изведнъж изпита усещането, че отново е навън и меките дъждовни капки се стичат по лицето й.