Йън Ървайн
Тъмна е луната (48)

48.
Изкушението на Каран

Затвориха ги в тъмна стая, където беше много студено. Минаха няколко минути, преди зашеметеният от удара Лиан да осъзнае къде се намира. Хълбокът му опираше в ледена повърхност, но главата му почиваше на топло и меко.

Отвори очи. Светлина се процеждаше само през процепи със странни очертания. Каран бе наместила главата му в скута си. Тя долови, че се е освестил, усмихна се и плъзна хладна длан по насинената му буза.

— Колелото се завърта… — промълви тя. — Така се срещнахме, нали?

Целуна го по очите, по клепачите, после и по устните. От желание цялата гореше. Целуна го по шията и пръстите й напипаха копчетата на ризата му.

— Но тогава не те познавах и прекалявах с възхищението си. История за глупак, а? Че имало ли е някога по-глупава двойка от нас? Ти остана сляп за най-уязвимото място в твоя план — искаше да се пазариш с Великия предател.

— Тъй си е, но поне хареса ли ти сказанието? — отпаднало попита той.

Каран прихна.

— Що за самолюбие! Да, добро си беше, но май бих дала гласа си за другото. — Нацупи устни, сви вежди като наставница на ученици и заговори с пресилена строгост. — Щом питаш, искам да изтъкна няколко слабости. Уводът беше неудовлетворителен и защото го проточи, и защото беше съмнителна връзката му с основната тема. Повтаряше се в изразите и в идеите. Сравнението между мирмидите и гашадите, както и между Наси и Идлис, беше твърде натрапчиво. А краят…

— Достатъчно! — възкликна Лиан с показен гняв, но едната му ръка се уви около кръста й. — Нищо достойно за похвала ли нямаше?

— Ами… — поумува тя, докато му помагаше да смъкне ризата й — …не беше зле като поука. Ще пропусна другите недостатъци освен един — справи се с предизвикателството, а ние още сме си в кулата. Как ще отговориш на това?

— Хъм… — поклати глава той. — Знаех си, че пропускам най-важния извод.

Двамата се разкикотиха. Един от гашадите надникна през шпионката и ги видя да се смеят и да се галят. Каза си, че са доста странни врагове.

 

 

— Все пак се питам дали не поукраси малко истината… — промърмори Каран по някое време.

Лиан неохотно надигна глава от гърдите й и изобрази усилен размисъл.

— Може и да съм си позволил… мъничко хитруване. Не изрекох лъжа, но не на всички откъси им беше мястото в това сказание, а и аз ги попресилих. В крайна сметка наруших непростимо Първото правило на разказвача.

— Правило на разказвача! — изсумтя Каран и пак притисна главата му към тялото си. — Само напълно безнравствени типове като разказвачите могат да усукват и усложняват нещо, което всеки от нас върши. Впрочем да излъжеш врага си изобщо не е грехота. Бих го направила всеки път, без да ми мигне окото. Но да надхитриш Великия предател — мисля, че си заслужава летописците да съставят отделно сказание за това. Някое от по-незначителните — побърза да добави тя.

— Изкуството на разказвача е древно и благородно — надуто изрече Лиан. — То е недостъпно за пошлото невежество.

— И аз ли съм от невежите, които хулиш? — попита тя с лукава усмивчица. — Има и още нещо, което всички вършат. И то ли е присъщо само на пошлото невежество?

— Не и когато участвам аз — веднага отвърна Лиан.

Каран го претърколи по гръб.

— Предавам се! — изпъшка той.

 

 

Лиан плъзна пръсти по шията й и изведнъж попита:

— Къде е твоята сребърна верижка?

— Продадох я в Туркад. Щеше да ми се пръсне сърцето от мъка.

Той се вторачи в нея.

— Заради мен, нали? А аз тогава мислех, че си ме изоставила.

— И все пак те обичах. Страхувах се за тебе. Прахосах толкова пари за подкупи, за да те измъкна от тъмниците на Игър.

— Колко?

— Три златни тела.

— О-о… — стъписа се Лиан. — Колко жалко…

— И пак бих го направила. — Полежаха прегърнати блажено и тя се сепна. — Но отдавна исках да те питам нещо за верижката.

— Какво? — сънено смънка той.

— Знакът на майстора… знаеш, че всички стари писмена са ми интересни.

Лиан пък се отнасяше с безразличие към клеймата на незнайни бижутери, но отвори очи.

— Как изглеждаше?

Тя очерта с пръст заплетен знак на пода.

— Не беше така…

Изтри линиите и започна отначало. На третия път успя. Лиан се подпря и погледна отблизо.

— Убеден съм, че познавам този знак. Това ли беше въпросът ти?

— Видях и име, гравирано по-късно с доста несигурна ръка, за разлика от знака. Фиа… Фиам… Фиакра!

— Фиакра! — Лиан буквално подскочи. — Сигурна ли си?

— Виждаше се ясно, което значи, че верижката не е носена дълго след гравирането му. Коя е Фиакра? Някоя от приятелките ти ли?

— Убитото сакато момиче от преданието! — възкликна той. — И клеймото… Ами да! Това е знакът на Шутдар. — Закуцука развълнуван из стаичката. — Колко е древна тази верижка, ако е създадена от Шутдар! Подарил я е на момичето малко преди да унищожи флейтата. Ето защо Кандор е изградил Голямата кула в Катаза, като е използвал за образец верижката. Но какво го е подтикнало?… Каран, трябва да намеря тази верижка.

— Няма я — сви рамене тя, леко разтревожена от новата му приумица. — Когато излезем оттук, ще попитам Шанд при кой прекупвач я е занесъл. Може още да е при човека.

— Може би… — проточи Лиан със съмнение.

Представяше си само един начин да излязат някога оттук, но сега не искаше да мисли за това.

 

 

След още няколко часа нахълтаха двама от пазачите им и откъснаха Лиан от нея.

Тя остана насаме със страховете си, но след няма и половин час я изведоха. Върнаха я в залата, където машината си висеше във въздуха. Тъкмо навреме, за да види как завличат Лиан върху никаква плоча, вградена в пода. Тя скочи, но не успя да се пребори с пазачите.

Рулке стоеше върху машината и размахваше юмрук. Каран не чу какво казва той, защото въздухът около творението му се разкриви и Лиан изчезна. Рулке веднага слезе да се посъветва с гашадите и тя долови, че машината не е проработила правилно. Никой не знаеше къде е запратен Лиан.

Стомахът й се сви от ужас. Рулке се развика на тантурестия Джарк-ун, който се почеса по широкия гръб, завря се под машината и дръпна нещо. Пак неуспех. Накрая и Рулке се пъхна отдолу да погледне. Гласовете зазвучаха по-гръмко, изваждаха части от творението и ги нагласяха отново. Каран имаше време да се овладее. Не искаше да показва, че е разтревожена за Лиан, дори че той не й е безразличен.

Гашадите шетаха наоколо. Позна неколцина от премеждията си в пещерите на Ашмод. Идлис, разбира се, сега със сцепена устна и отекла буза. Розовоокият албинос Ребан. Фанатичната млада жена с див поглед и бръсната глава, чието име тъй и не научи.

Изглежда премахнаха затруднението. Рулке провери какво са направили, пак скочи върху машината, побутна леко лостовете и се усмихна. Гашадите се изнизаха, в залата останаха само тя и Рулке. Той може би очакваше поредната изненада от нея, но Каран не бе намислила нищо. Какъв смисъл имаше да бяга, без да е постигнала онова, за което бе дошла? Вече не се боеше за себе си.

В разговорите си с Лиан, Рулке често бе проявявал някакво весело презрение. Сега обаче наблюдаваше Каран предпазливо и тя изведнъж осъзна колко нелепо е положението. Усмихна се. Не вярваше той да се плаши от нея, но се чувстваше неуверен. Тя се различаваше от другите му врагове. Ако знаеше колко всъщност й бе провървяло преди и що за безсилен враг има насреща си…

А Рулке като че се притесни от усмивката й. Очевидно искаше нещо от нея и не знаеше как да изтръгне съгласието й.

— Защо се смееш? — изрази той недоумението си. — Имам пълна власт над тебе.

— Но не си убеден в това — възрази Каран. — Безпокоиш се как бих могла да постъпя, затова ми е смешно. Приличам на стрелец, който е пуснал единствената си стрела, и няма какво друго да прави, освен да чака с празни ръце.

Той млъкна задълго. Накрая тя се престраши и попита:

— Какво искаш от мен?

Гласът й трепна накрая и сега беше негов ред да се засмее. Хвана я за рамото и я побутна към диван в дъното, където имаше и масичка, отрупана с пълни блюда. Каран седна сковано колкото се може по-далеч от него. Това също му се стори забавно.

— Бих могъл да те употребя за какво ли не — подхвърли Рулке многозначително.

Тя се вторачи в очите му.

— Не се съмнявай, че ако се опиташ, ще те улуча с ножа не където те е ударила Елиенор, а по-долу.

Той незабавно стисна двете й китки с пръстите на едната си ръка, ухили се на нейната безпомощност и й отне ножа.

— Не ме разигравай! — побесня Каран. — Щом толкова настояваше да дойда тук, има някаква причина. Според тебе притежавам дарба, която ще ти бъде полезна. Явно не успя да прехвърлиш и Лиан там, където искаше. Как тогава ще насочиш машината си към далечните места, които са истинската ти цел? Аз съм ти необходима за това.

Усмивката му избледня.

— Старателно са те подготвили.

— Никой не ме е подготвял. За какво друго ще ме искаш? Хората с дарбата на усета се срещат рядко. Знам добре, че моите способности са неподатливи на принуда. Безполезна съм ти, ако нямаш моето съгласие.

— Май подценяваш и силата, и решимостта ми. Веднъж вече те принудих!

Рулке, изглежда, не бе схванал какво се бе случило в гората близо до Нарн, но тя реши да не го осветлява по въпроса.

Настъпи тишина. Каран опразни ума си от всякакви мисли, обърнала към себе си всички чувства и опасения. Рулке я гледаше и не продумваше. Чуха гърмеж и още една осветителна ракета озари небето. За миг тя го видя отчетливо — всяко косъмче в ресниците, всеки белег и бръчка. Осъзна с изумление, че въпреки всички изсипани върху му хули, у него има благородство. Каква сила на характера излъчваше това лице, каква мощ огряваше очите, каква устременост към целта. Погледите им се срещнаха и тя изпита в пълна степен първичното му обаяние. После устните му трепнаха, белнаха се остри зъби и Каран пак се стресна — у него може би се криеше и хищник.

 

 

Рулке се взираше в Каран със същото изострено внимание. Наглед беше толкова дребничка и млада. В прадедите й от коренната раса нямаше нищо забележително. Знаеше, защото бе възложил на гашадите да научат всичко възможно за нея. Просто стар род, едва цивилизован според представите на самия Рулке, пък и склонен към безумие — доказателство за това беше и нейният предтеча, струпал грозната купчина камъни, в която се намираха. Но потеклото на баща й стигаше чак до Елиенор. Оставаше една загадка. Откъде се бе взела нейната дарба за усет и най-вече изумителната й способност за създаване на мисловна връзка? Аакимите нямаха такива заложби.

Където и да се криеше разковничето, той не разполагаше с друг носител на дарбата, която бе открил у нея още в Нощната пустош. Трудно щеше да и намери заместник. Нямаше време. Трябваше да научи още подробности за Каран.

 

 

Каран още се взираше в него. В погледът й не се четеше нищо, тя се молеше лекичко и хапеше горната си устна. Трепереше. Студът хапеше до кости в тази зала с прозорци без стъкла. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна, като с мъка удържаше паниката. Бе абсолютно беззащитна пред Рулке, като бебе пред чакал.

— Досещам се за какво копнееш — поклати глава той. — Искаш да се върнеш в онова порутено имение, където кокошките мътят из стаите, за да си навъдите дечица с твоя любим летописец.

Каран поруменя.

— Защо осмиваш живота ми? Ти си онзи, който не спира да говори, че иска да съхрани своята раса. Но щом бездруго съм тук, ще постъпя както намеря за добре. Трябва да се опълчваме на тираните, иначе всички ще бъдем поробени.

— Празнословие! Чуй тогава още един принцип — свободата е анархия и никому не носи добро. Само аз мога да ви дам мира и безопасността, които са ви толкова скъпи.

— Ти ни предлагаш робство и смърт! — троснато изрече Каран.

— Позволила си да те залъгват с приказки, измислени да плашат децата. Защо да съсипвам онова, което искам да владея? Под моя власт не би имало войни, няма разни дребни народи да се дърлят и да пилеят силите си в ежби.

— Ти ще унищожиш всичко, което сме съградили.

— Красотата на Сантенар е в неговата култура, в разнообразието. Ще ги съхранявам. Ако ни познаваше, щеше да си убедена в нашата любов към изкуството и историята. Аз предлагам мир. Щом подчиня всички сили, скрити в тази машина, ще въведа ред в Сантенар. И ти можеш да участваш в това, ако ми помогнеш.

— Носи ти се такава слава, че не разчитам на твоите обещания. Не искам да имам нищо общо с твоя свят.

— Дори Готрайм ли не искаш?

— Искам само онова, което вече ми принадлежи.

— Тогава ще го запазиш, щом само то ти е нужно. Стига да ми помогнеш. Иначе…

— Ето, върнахме се към заплахите. Предпочитам да си откровен.

— Кой друг ще ви наложи мира, който не постигате от пет хилядолетия? Няма да е Фейеламор, този свят не я интересува. Ако тя осъществи целите си преди мен, цялата ви планета ще бъде опустошена. Какво да кажем за другите ти приятели? Игър е куха съдина, озлобен и умопомрачен глупак. Неговите войни и интриги са средство да се докопа до мен и сбъдне ли се някога мечтата му, ще се спаружи вътрешно като спукан балон. Тенсор ли? Безнадежден окаяник. И малкото, което аакимите имаха, беше прахосано под неговото водачество. Назови ми някой по-подходящ.

— Мендарк? — напомни Каран, макар че името му нагарчаше в устата й.

— Та той целият е изтъкан от поквара! Виж в какво се превърна Туркад под негово управление и ще разбереш какво би донесъл на Сантенар.

Каран не отговори.

— Аз и никой друг — меко я увери Рулке.

— И какво искаш?

— Не чу ли моето сказание? Искам моята раса да има бъдеще, нищо повече.

— От Преданията научавам друго!

— Защото летописците ме очерниха по желание на нечестните си господари.

— Имаш нахалството да говориш така? Преди няколко часа ни се хвалеше как сте завладели Аакан.

— В младостта на нашата цивилизация бяхме насилници, но тогава ни подтикваше принудата да оцелеем в пустотата. Дойдохме на Сантенар да поправим грешка… моя грешка, признавам — но събитията след това не бяха по мое желание.

— Гашадите измъчваха моята страна с твоето име на уста. Банадор е в развалини. Хиляди хора останаха без подслон.

— Гашадите прекалиха, за което бяха наказани.

— А ти ще възстановиш ли разрушеното?

Рулке помълча.

— Доколкото е възможно. Ако победя!

„Мир… Ако можеше…“

— Щом станеш владетел, ще се превърнеш в деспот. Пак от Преданията знаем как развращава властта.

— Проклетите ви Предания! Трябва само да протегна ръка и ще имате онова, което винаги сте желали. Няма ли да ми помогнеш?

Той прозря колко е разколебана и се постара да прикрие нетърпеливата жажда в очите си.

— Като си помисля, че всичките ми планове зависят от тебе — малко невзрачно същество. Животът пулсира толкова слабичко във вас, хората от коренната раса. Петдесет-шестдесет години, най-много век… и с вас е свършено. Дори вашите заклинатели, които овладяват дара на дългия живот, се похабяват душевно и губят целите от погледа си. Виж Мендарк, виж Шанд! Сравни ги каквито са сега с онова, което можеха да бъдат. Нищо чудно, че сте толкова ограничени, а постиженията ви така дребнави. Аз съм минал през адски пламъци, закален съм и изкован наново по-як. Дори хилядолетие не стига да ме отклони от целта.

Каран се извърна и опря лакти върху студения перваз на прозореца. На изток няколко звезди още блещукаха в наближаващата зора, но откъм планините се вклиниха облаци и ги закриха.

Пак се загледа в Рулке.

— Но ти си Великият предател. Не можеш да ме убедиш.

Върна се изнемощяла на дивана.

— Щом е така, ще те заставя — блеснаха очите му.

— Колко си самонадеян! Изобщо не проумяваш нрава ми.

Сама се удиви на дързостта си. Спомни си как и Емант успяваше да я тормози някога, но сега тя се опълчваше на самия Рулке. Знаеше си, че упорството е излишно. Ако имаше време, той би сломил всекиго.

— И аз се питам каква си. Явно не съм опознал докрай произхода ти.

Тя трепна силно. „Трикръвна!“ От това нямаше къде да избяга.

Рулке се провикна към стълбата:

— Джарк-ун! Вижте къде се е пренесъл летописецът и го върнете тук! — Пак се вторачи в Каран. — Няма да ми се репчиш толкова, когато стъпя на гърлото на твоя любим — обеща й тихо той.