Йън Ървайн
Тъмна е луната (30)

30.
Пиршеството на чакалотите

Талия се издърпа върху късия пристан и пропълзя към настланата пътека. Щом някоя дъска проскърцаше тихичко под тежестта на тялото й, тя тутакси се обливаше в пот. Понякога луната надничаше през облаците и осветяваше чакалотите, които дремеха по калните брегове. Тези твари бяха дълги по четири-пет разтега, а разтвореха ли челюсти, можеха да налапат дете наведнъж. Най-едрият я съпроводи с поглед и размаха огромната си люспеста опашка.

От пътеката тя се хвана за увиснал клон на едно високо дърво и се покатери. Нямаше друг безопасен начин да се добере до сушата, защото в края на пристана бдеше поне един часови. Прехвърляше се от дърво на дърво.

Щом се развидели достатъчно, Талия се премести така, че да вижда почти целия остров. От едната страна бяха пръснати казарми и складове. Върху хълмче стърчеше огромна къща, заобиколена от дървета. Талия се препотяваше и отпъждаше рояците хапещи мушици. Денят се изниза, но тя изобщо не успя да налучка къде може да са затворили Пендер. Извади хляба и сиренето от джоба си, понечи да се настани удобно на клона и изтърва храната. Нямаше смисъл да се спуска от дървото — десетина рака веднага се събраха да разкъсат сухия краешник и после бързо се пръснаха на всички страни.

Явно това беше ден за отдих. Защото моряци, офицери и пазачи се мяркаха тук-там, но не бяха заети с някаква работа. Талия се оглеждаше за някой роб или недоволен слуга, който може би щеше да й каже охотно къде държат Пендер.

По-късно неколцина опърпани роби започнаха да трупат дърва за голям огън насред обширната ливада. Надзирателят ги навикваше често, наблизо стояха и двама пазачи. Нямаше начин да заговори някой от групичката. Други роби пренасяха товари между складовете, казармите и къщата, дори се случваше да минат под скривалището й, но наоколо все се мяркаше пазач.

Към края на следобеда огладня жестоко. Не можеше да отдели поглед от корените на водните гъсталаци, облепени със сочни стриди. Никой не се заглеждаше към нейното дърво. Тя се смъкна, отряза няколко корена и се върна на клона.

Отваряше стридите с острието на ножа и ги поглъщаше една по една. Наистина се оказаха тлъстички и сочни, но долавяше нещо необичайно във вкуса им.

Вече й се струваше, че е виждала всеки обитател на острова поне десетина пъти. По здрач нисък мъж излезе тромаво от склад, превит под тежестта на чувал. Изглеждаше изтощен и примирен. Може би щеше да отговори на въпросите й.

Тя се прокрадна и закрачи до него към няколко скупчени една до друга бараки. Мъжът я изгледа косо изпод широката си шапка и пак се вторачи надолу.

— Трябва да говоря с тебе — подхвана тя.

Той се опита да ускори крачка, но се задъхваше под товара.

— Оставете ме на мира, иначе лошо се пише и на двама ни. Вървете си, откъдето сте дошла.

— Ти как разбра, че не съм от острова?

— Нямате нашийник.

На шията му имаше широк обръч от гъвкава стомана, инкрустиран отпред с червен гранат. Кожата отдолу беше възпалена и ожулена.

— Заприказва ли ме човек отвън, това ще ми струва живота. И с вас ще се разправят. Шпионите нахраниха чакалотите три пъти тази година.

В бараката мъжът се напрегна да вдигне чувала нависоко, за да го сложи върху цяла купчина други.

— Не съм от митницата — увери го Талия. — Търся един приятел.

Робът нагласи чувала.

— Имате приятели тук? Ами вървете да дърдорите с тях и не ми дотягайте.

Талия му се изпречи.

— Чуй ме! — зашепна настойчиво. — Бел Горст хвана моя приятел онази вечер. Дебелак на име Пендер. Тук ли е?

— Не се съмнявам, макар че не видях никакви непознати освен вас. Говори се, че утре ще има мъчения до смърт. Цял ден помагах да трупат дърва за огъня.

Мъжът понечи да се провре покрай нея, Талия пък се опита да го спре, но колкото и да беше нисък, той се оказа жилав като стомана и се отскубна. Тя го повали на пода, сборичкаха се, шапката му се търкулна по земята и в гаснещата светлина на деня неговата дълга коса лъсна като платина.

Гърбът й се смръзна. Тя пусна ръката му и се вторачи. Косата, продълговатото измършавяло лице, заострената брадичка… в миг изчезнаха всякакви съмнения. Дългото дирене завърши.

Той също се изправи и отвърна на погледа й.

— Дойдох чак от Туркад да те търся, Джеви — тихо натърти Талия.

— Коя си ти?! Вече не ме наричат с това име.

Затрепери и се олюля. Гръклянът му подскачаше.

— Лилис ми го каза. Твоята дъщеря.

— Лилис! — ахна Джевандер.

Сълзите се посипаха по бузите му като дъждовни капки по прозорец. Залитна и се хвана за ръката й.

— Лилис е жива? — Сграбчи раменете й и ги раздруса. — Кажи ми веднага!

— Жива и здрава — изфъфли Талия, също поддала се на вълнението. — Когото и да срещне, разпитва за тебе. Не се отказва.

Джеви се изчерви и я пусна.

— Извинявай, дано не те е заболяло.

Затвори вратата на бараката и седна тежко на чувалите.

— Лилис!… Това трябва да е сън. Всеки ден, през който не бях до нея да я пазя и отглеждам, все едно се раздирах отвътре. Но нищо не можех да направя. — Изведнъж се изопна от обзелата го надежда. — Тя да не е тук, в Ророс?

На Талия й домъчня, че ще го разочарова.

— Уви, тя е в другия край на света — чак в Зайл, под закрилата на библиотекаря Надирил.

— Могъщи приятели си е намерила! — слиса се Джевандер.

— Аз я отведох там миналата зима — продължи тя. — Преди това е живяла по улиците седем години. Не й е било лесно, но не мисля че душата й е загрубяла.

— Лилис беше слънцето на живота ми след смъртта на Грейзи. — В очите му пак напираха сълзи. — Сега ми е по-тежко, отколкото когато не знаех. Ако имаше как да си върна свободата… Но Бел Горст е дяволско изчадие, постарал се е да няма начин. Той е заклинател.

— Тъй ли било? — проточи Талия. — Колко интересно… Значи така ви държи тук, а? Не се предавай. Моят кораб ще дойде, когато притъмнее.

Джевандер опипа железния нашийник.

— Нощем ни заключват в онази укрепена барака зад складовете. Но щом знам, че Лилис е жива, нищо няма да ме спре. Нищо освен окования ми врат! Всеки от нас има нашийник и ще умре, ако се махне от острова. Само мъртъв ще го напусна.

— Впрочем и аз поназнайвам нещичко за заклинанията. Чакай да погледна.

Тя пристъпи към Джевандер и плъзна пръсти по желязото и граната. В евтиния кристал имаше пукнатина. Мъжът трепна, когато тя случайно докосна разранената му кожа.

— Няма да ти навредя — обеща Талия. — Май се оказва, че знам за Тайното изкуство повече от Бел Горст, щом силите му стигат само за това.

— Забавих се прекалено — избълва Джевандер и пак се обезсърчи. — Бягай, докато можеш.

Някой кресна наблизо и той се измъкна през открехнатата врата. Талия се върна при крайбрежните шубраци. Щом притъмня достатъчно, тя пропълзя по клоните към пътеката. Там обаче се натъкна на непреодолима пречка. Часовият стоеше на единственото място, където клоните се простираха над дъските. И недалеч от него имаше още двама, които си приказваха оживено. Уговореното с Осейон време отмина, а тя не можеше нищо да направи. Нападнеше ли часовите, мигом щеше да разбуни целия остров. Пак се напъха между гъстите листа и зачака.

Най-сетне двамата се отдалечиха, третият закрачи нехайно в същата посока. Талия се смъкна на пътеката и отиде към края на пристана. Може би Осейон още я чакаше, макар че бяха минали часове. Изведнъж я преряза болка в корема, която скоро стихна. В края на пристана гореше един-единствен фенер. Тя застана от другата страна и даде уречения сигнал. Никой не отговори, а се чуха стъпките на часовия. Тя се провря под парапета, хвана се за подпора й се сви под дъските. Току-виж мракът и мъглата я скриеха.

Мъжът спря недалеч от нея и се облегна. Не помръдна дълго. Дойдеше ли от нейната страна, сигурно щеше да я забележи. Ръцете я боляха, а под краката й неприятно шаваха някакви твари. Неочаквано същата болка в корема я накара да се сгърчи.

Тя се опита да подскаже недоловимо на часовия, че трябва да се махне. Този похват не винаги водеше до успех — мнозина бяха устойчиви на мисловно внушение.

Мъжът се изпъна така, че краката му буквално се отлепиха от дъските. Озърташе се трескаво. Явно имаше неразвити дарби за Тайното изкуство. Талия си опита късмета още веднъж, по-ненатрапчиво, и сякаш острие се заби между очите й. Заложбите на часовия се оказаха неимоверно затруднение, той се защитаваше от въздействието, без дори да подозира.

Гадеше й се неудържимо, коремът я присви. Проклетите стриди! Мускулите на ръцете й омекнаха, единият й сандал издрапа по грапавата подпора. Мъжът се извъртя. Усещаше напрежението му. Изглежда, Бел Горст обичаше да проверява неочаквано хората си.

— Клари, ти ли си? — тихо попита той.

Главата на Талия се размъти. Тя изскочи иззад парапета в мига, когато той се обърна с гръб към нея.

— Ей!…

Той посегна към късата си сабя. Талия се хвърли към него. Сандалът й се подхлъзна на мокра дъска и вместо да го просне с първия удар, тя просто се вряза в него с рамото напред. Пиратът я хвана за косата и заби коляно в корема й. Останала без дъх, Талия се свлече на пристана. Часовият, отдавна свикнал да се разправя безпощадно с противниците си, се помъчи да забие крак в гърлото й. Тя едва събра сили да се търкулне встрани и да се изправи тромаво. Ако не го довършеше веднага, щеше да я убие.

Той замахна със сабята си. Талия избягна удара, улови ръката му, възползва се от инерцията на неговото движение и го метна яростно през рамо. Тежкото тяло разцепи парапета и мъжът падна с вик във водата. Тя се озърна — пробягаха вълнички, нещо се замята под повърхността и скоро вече нямаше никакво движение.

А на нея й прилоша още повече. Преви се от повръщането и разстройството. Накрая се изми, колкото можа, и легна на пътеката. Губеше скъпоценно време. Всеки миг можеше да дойде смяната на мъртвия часови, а тя беше безсилна.

Излелият се проливен дъжд я принуди да се размърда. Погледна към небето и през парцаливите облаци видя, че мъглявината-скорпион се е преместила. Значи беше късна нощ, а не й олекваше. Предстоеше й много работа и не знаеше как да навакса изгубените часове.

 

 

Най-после се добра до бараката за затворниците. През нощта беше заключено, но отвън стоеше само един пазач. Този не се отличаваше с бдителност, а макар и обзета от ужасна слабост, Талия беше веща в занаята си. След минута отвори вратата.

Вдигна по-високо фенера, който взе от пазача. Стотина роби се размърдаха от светлината. Нощните посещения на Бел Горст ги плашеха до полуда.

— Джевандер… — повика тя тихо. Той се показа веднага и опипа нашийника си. — Ще видим какво можем да направим — обеща Талия. — Да предложа ли свобода и на останалите?

— Защо не? Но не ги познавам добре. Стоя настрана от всички.

— Ще ме чака кораб до острова — каза тя по-силно, но не и така, че да се чуе извън бараката. — Ако някой иска да дойде с мен, да решава веднага.

Изправиха се още двама. Другите я зяпаха намусени и с безразличие. Талия не се учуди — робството твърде бързо прекършва човешкия дух.

— Да вървим към пристана, корабът ще доплава скоро.

Навън Талия извади малко медно клинче от джоба си, овлажни го с език и опря връхчето в червения кристал на нашийника. Така се напрегна, че тялото й се разтресе, но разгада вложеното заклинание. Внезапно минералът се разтроши със зеленикав проблясък и се изрони от основата.

— Ох, заболя… — Тя се преви от напразни напъни да повърне. — Дали?…

— Свободен съм — прошепна Джевандер, откъсна нашийника и го запрати в шубраците, после я прегърна. — Свободен! Талия… А ти добре ли си?

— Всъщност не съм. — Талия примижа, защото всичко се раздвояваше пред очите й. — Имам късмет, че сте само трима.

— Какво става?! — изсъска Джеви.

Недалеч от тях се разнесоха крясъци й глухи удари, чуваше се хрущене, звук от прекършено дърво.

— Представа си нямам — смънка тя премаляла.

След като отърва и другите двама от нашийниците, остана съвсем без сили. Скоро щеше да се развидели, на изток небето порозовя. В сивкавия полумрак пред тях се откри ужасяваща гледка — навсякъде пълзяха чакалоти с окървавени муцуни, които се биеха за късове месо и кости. Грамаден стар звяр стискаше мъж в челюстите си и го размахваше наляво-надясно. Нещастникът пищеше, след миг нещо изпращя в тялото му, той провисна безжизнено и животното го отнесе нанякъде.

— Ти ли го направи? — прошепна втрещеният Джевандер.

— Май моите приятели са… попрекалили — също толкова тихо отвърна тя. — Ох, главата ми!

Джеви обаче прояви завидно самообладание.

— Намери ли твоя човек?

— Не! — изпъшка Талия. — Изобщо не знам къде го държат.

— Докато те нямаше, аз огледах. Той е в килиите под къщата. Стой тук, ще го намеря.

— Ще отидем заедно. Ако Пендер е пострадал, дори двамата едва ще го извлечем оттам.

Тя се тътреше по моравата, подпирайки се на рамото му. Едното крило на великолепната врата бе изтръгнато с пантите, в опустошеното фоайе навсякъде имаше кръв, кичури коса и парцали от разкъсани дрехи.

— Накъде? — изграчи Талия.

— Надолу по тези стъпала.

Вляво от тях се подаде почервеняла муцуна. Изглежда в стаята имаше библиотека, защото над очите на съществото се виждаше залепнал разръфан лист от книга.

Талия се подхлъзна и двамата се търкулнаха по стълбата на оплетено кълбо от ръце и крака. Долу не завариха никого от пазачите. Затворниците се бяха долепили безмълвно до решетките, но никой не поиска да го пуснат. Шумът отгоре подсказваше какво ги чака.

Намериха Пендер в последната килия — жалка мърлява развалина с кръвясали очи. Талия изобщо не се досещаше къде да търси ключове, а и вече не можеше да разбие ключалката. Джеви скоро се върна с голям лост, с който двамата огънаха прътите на решетката. Някак издърпаха дебелака през пролуката.

Пендер като че не я позна. Излизането от къщата не беше по-лесно от влизането, защото два чакалота се бореха във фоайето за нечии останки. Джеви помогна на Талия и Пендер да се измъкнат през един прозорец. Дебелакът се оглеждаше, сякаш бе попаднал приживе в подземния свят.

— Пендер! — развика му се Талия и го стисна за раменете. — Ставай! Невъзможно е да те носим.

Той се надигна по обраслата с лози стена, задъхан като след изнурително бягане.

— Пендер, виж! Този е Джевандер, бащата на Лилис.

Думите й го втрещиха достатъчно, за да дойде на себе си. Пълното му лице засия в усмивка на най-чиста радост и той протегна запотената си десница.

— Лилис ми е най-милата приятелка. Тя ме спаси, когато паднах в морето. Търся те от половин година.

Джеви го прегърна и двамата се просълзиха. Талия също се трогна, но прошепна:

— Хайде да тръгваме.

Прекосяването на моравата беше особено рисковано. По покривите на бараките се бяха скупчили оцелели, сред тях и тъмнокожо момиче с щръкнали плитчици. Тя безгрижно махна с ръка на Пендер, но той не я забеляза. Талия се помъкна към малкия пристан и спря след две-три крачки. Там щъкаха пълчищата чакалоти, които ръфаха отпадъците от кланиците и се хапеха помежду си.

— Осейон… — изхриптя тя. — Идиот такъв, какво си сторил?!

— Невъзможно е — отсече и Джеви.

— Тогава да идем на големия пристан? — предложи Пендер.

— Ръждивия не би ни търсил там — безпокоеше се Талия. — А и нали „Кинжалът“ е до онзи пристан.

— Нямаме избор!

А от водата напираха още чакалоти. Скоро покривите щяха да бъдат единственото безопасно място. Впуснаха се в смъртно опасно криволичене по моравата. На Талия й призляваше не само от стридите, но и от употребата на магия. По същото време иззад къщата други хукнаха към кораба. Повечето стигнаха невредими до него, сред тях и Бел Горст, който не изглеждаше толкова страшен с късата копринена нощница и мършавите си боси крака.

— Какво да правим? — завайка се Пендер.

— Продължаваме натам, няма друг начин.

Цяла глутница чакалоти се опитваше да ги догони. Талия на два пъти се изплъзваше на голям чакалот, преди да се свлече на пътеката. Дърветата около пристана бяха изсечени и бегълците нямаше къде да се покатерят.

— Ще се опитаме да превземем „Кинжалът“, онези там не са много!

Препуснаха по пристана, но пиратите тутакси ги зърнаха. Сигурно се заблудиха, че всички роби са се изтръгнали на свобода, защото се уплашиха и опънаха платната, които се издуха от първия по-силен порив на вятъра. Бързоходният съд се отдалечи стремително.

Един от робите изкрещя — чакалотите ги бяха последвали. Талия отчаяно се насилваше да изгради илюзия, за да спре „Кинжалът“. Точно пред него се появи призрачен силует на друг кораб. Кормчията реагира по инстинкт, завъртя щурвала и изрева на малцината моряци да обърнат платната.

— Това е илюзия, малоумнико! — освирепя Бел Горст и го шибна с камшика си.

„Кинжалът“ обаче вече се носеше обратно към брега. Талия гледаше безпомощно. Корпусът се вряза в пристана, разхвърчаха се трески и всички освен изостаналия Пендер паднаха във водата. Талия се стовари по гръб в плитчините. Десетина чакалота запълзяха в калта. „Кинжалът“ с разбит нос се отдръпваше тежко в заливчето. Призрачното видение го нямаше, Талия дори не знаеше дали бе породено от нейната илюзия.

Тя газеше в лепкавата кал към разнебитената пътека. Единият й край бе забит в тинята, а другият стърчеше косо, опрян несигурно в пристана. Чакалотът упорито щапуркаше към Талия. Жален писък оповести, че с един от робите е свършено.

Талия се отличаваше с изключителна храброст, но изправена пред такава напаст, трудно сподавяше паническите си вопли. Пендер висеше над нея, провесен на куртката си, и неистово размахваше ръце и крака.

— Не мърдай! — ревна му тя, забравила за миг собствените си неволи, — ако не искаш и ти да цопнеш тук!

— Талия, насам! — повика я Джевандер, уловил се с едната си ръка за подпората. — Стъпи на пътеката.

Тя погледна накъде сочи и проумя, че съборената пътека продължава и под водата. Заджапа към нея, но се чувстваше като костенурка, преследвана от леопард.

Джевандер се смъкна и протегна свободната си ръка, тя обаче не я достигаше. Видя през рамо най-близкия чакалот, един от най-големите. Нямаше спасение! Звярът се нахвърли.

Ботушите й стъпиха на нещо твърдо — пътеката! Талия издрапа бясно нагоре, но се хлъзгаше. Чакалотът можеше да докопа и нея, и Джевандер. Челюстите му стиснаха единия й ботуш, с рязко завъртане на главата си той смъкна с лекота ботуша заедно с чорапа. Талия усети изгаряща болка в глезена. Напираше нагоре по дъските, но този крак вече не я държеше. Чакалотът се устреми отново към нея.

Джевандер грабна една откъртена дъска и налетя срещу животното. Талия изпищя, но той не загуби равновесие, а заби назъбеното парче дърво в зейналата паст, дори се постара да го натика чак в гърлото на чакалота. Звярът изрева пронизително, щракна с челюсти и прекърши дъската на две.

Пръстите й докоснаха мазолестата длан на Джевандер. С изумителна за кльощавото му тяло сила той я издърпа от водата толкова шеметно, че за малко щеше да изкълчи раменната й става. Челюстите на чакалота щракнаха отново точно там, където тя бе била допреди миг, откършиха парче от подпората и няколко зъба се счупиха в крепящите я метални обръчи.

— Нагоре! — кресна Джевандер и задърпа замаяната Талия към все още здравата част на пристана.

Босият й крак кървеше и се провлачваше.

— Къде се бави Осейон, по дяволите? — изхриптя тя.

По пристана към тях вече пълзеше първият чакалот. Тук нямаше как да се защитят, нейните илюзии бяха безполезни срещу хищниците. Пендер си висеше от върха на своята подпора, задържаше го само яката на куртката. Под него се бяха скупчили чакащи зверове.

Джеви избута Талия да се покатери върху една подпора и се издърпа при нея. Обгърна я с ръце и тя си позволи да се отпусне за миг. И оцелелият роб се бе покачил при тях. Мъглата се сгъстяваше.

— Ехо-о! — долетя кух зов откъм водата.

— Това е Бел Горст! — настръхна Джеви. — Няма да му се дам втори път. Предпочитам да сляза при чакалотите.

Талия впи пръсти в ръката му.

— Не прави глупости. Мисли за Лилис.

В мъглата проскърцваше дървения.

— Това е „Хлапето“ — възкликна Пендер. — Познавам звуците. Ей, Осейон, насам! Ей!

И след няколко секунди пред тях се откри най-възхитителната гледка в живота им — „Хлапето“ полека доближи пристана, насочван умело от Ръждивия. Силно засраменият Осейон вдигна Талия и я пренесе в безопасността на кораба. Робът скочи от подпората върху палубата, Джеви стори същото миг по-късно. Хванаха Пендер, разпориха яката му и го освободиха, после го издърпаха на борда. Скоро се отправиха към кейовете на Ророс.

— Чудно си го намислил, Осейон! — заяде се разтреперената Талия. — Поне да ме бе предупредил някак! Ей толкова оставаше да попадна в търбуха на някой чакалот — показа тя с палец и показалец.

— Струваше си — успокои я Пендер. — Вижте кого намерихме!

Осейон се вторачи в ниския мъж, ахна и го прегърна. Джевандер седна на палубата, тръскаше глава и бършеше сълзите си.

— Жалко, че „Кинжалът“ се отърва — процеди Талия през зъби. Ръждивия изпъна ръка към мъглата.

— Гадината не стигна далеч. Мислех, че още първия път ще му видим сметката.

— Вие ли бяхте? — увери се тя. — Знаех си, че не съм успяла с илюзията.

— Принудихме го да заседне в плитчините, макар че не се знаеше кой кого. По едно време си рекох, че ще ни избута към рифовете.

Тук-там мъглата беше по-рехава и зърнаха красивия кораб, забил кила си в калта, обкръжен от десетки чакалоти.

— Там ще си останат — ухили се морякът, — защото си нямат лодка. Осейон се прокрадна в мъглата и сряза въжето. Май беше единствената му свястна работа през целия ден. — Войникът се подсмихна неловко. — Отливът започна, а приливът няма да стигне толкова нависоко още две седмици.

— Това утро мина добре — призна Талия. — Да отидем право в митницата и да подадем оплакване срещу него.

— Те си го кътат — изсумтя Пендер.

— Не забравяй, че леля ми е заместник-губернатор. Този път няма да му се размине, колкото и подкупи да предлага. Ох, кракът ми!…

Осейон опипа внимателно подутия глезен.

— Няма да ходиш през идните дни. Счупен е.

 

 

Талия остана две седмици при семейството си, но тревогата за Мендарк не й даваше мира. Той бе поискал да го чакат на петдесетия ден след заминаването му, само че принудителното излежаване заради счупения глезен беше разпалило любопитството й.

— Трябва да го намеря — реши тя един ден.

Търговците в Ророс събраха пари за голяма награда, че се бе намерил някой да ги избави от Бел Горст. Тя нямаше да покрие загубите от изхвърлената стока, но Пендер все пак се спаси от окончателно разорение. Той беше много мълчалив и дори не се оплака, когато на следващия ден отплаваха на север към Стринклет при широкото устие на У Кару. Макар че кракът й още беше гипсиран и сърбежът в жегата едва се понасяше, Талия нае коне и потегли заедно с Осейон и Джевандер към Тар Гаарн.