Йън Ървайн
Тъмна е луната (40)

40.
Вечеря с Надирил

Вечерта Надирил отиде при Лиан с разрешение от Игър да го изведе временно от килията.

— Ела с мен. За много неща имаме да приказваме с тебе.

Отидоха на крайбрежната улица и влязоха в странноприемница, чиято кръчма предлагаше уединение на желаещите. Посрещнаха Надирил с ниски поклони и заведоха гостите в просторна стая на втория етаж. Огнището беше разпалено чудесно. Възрастен келнер им предложи меню, по-дълго от ръката му. Лиан се втренчи стъписан в цените и скришно опипа малкото дребни монети в джоба си.

Смехът на библиотекаря прошумоля като сухите листи, гонени от зимния вятър по улиците на Туркад.

— Аз черпя. Поръчай от всичко най-хубаво, ако желаеш. За мен гозбите не се различават по вкус, но ми е приятно да гледам как им се наслаждават младите.

Когато им поднесоха първото вино в нефритена кана, силно, сладко и гъсто, Надирил се вторачи в Лиан и нареди:

— Сега ми разкажи историята си, без да пропускаш нито една дреболия. И се вслушай в предупреждението ми: различавам истината от измислиците, все едно чета отворена книга. Искам да чуя от тебе правдив разказ, както подобава на летописец.

— Истината е единственото, към което се стремя — увери го Лиан. — Но нощта ще свърши преди разказа ми.

— Имаш ли и други уговорени срещи? — кисело се засмя библиотекарят.

Лиан също изобрази подобие на усмивка.

— Напоследък не ме канят на много места.

— Тогава започвай!

Дълго след като им поднесоха възхитителната супа, Лиан стигна до момента, когато бе стоял пред Синдиците в Шазмак: „Чухме показанията на Каран и те са истината такава, каквато й е известна.“

— Ха! — изсумтя Надирил. — Ясно ми е какво е направила. Никой преди нея не е успявал. Изумителна дарба. Налага се да поговоря и с нея.

— Синдиците нищо не заподозряха.

— За мен обаче хората са като прозрачни. Нали не се изкушаваш да ме лъжеш? Не те съветвам да опитваш.

Лиан долови студената непреклонност под благия му облик, но бездруго не би си позволил да се отклони и на косъм от истината пред великия Надирил.

Той продължи и скоро келнерът ги навести отново, превит под тежестта на огромно блюдо с всевъзможни хапки. Надирил се бе облегнал в креслото си и нито за миг не отклоняваше погледа си от лицето на Лиан. Само веднъж-дваж протегна ръка към блюдото, макар че отпиваше от виното с нескрито удоволствие. По някое време отнесоха и празните чинии от основното блюдо — раци в гъст сос. Лиан ги бе погълнал с удоволствие, без да прекъсва историята. Сега описваше как той и Каран бяха пълзели в пещерите на Банадор.

Предложиха им сладкиши след полунощ.

— Не си ли… уморен? — подхвърли младежът с плаха надежда.

Надирил го бе засипал с проницателни въпроси, но главата на Лиан вече се замътваше. През последните дни не бе спал добре.

— Стигат ми по няколко часа сън, но и без тях мога да мина.

Разказът на Лиан продължи с Големия събор в Туркад. На масата вече имаше кана кафе. Опразниха я до края на нощта и Лиан стигна до преживелиците си в Катаза, където Тенсор бе изградил портала. Младежът започна да се запъва.

— Аха… — подкани го Надирил. — Това е много интересно за мен.

Начесто го прекъсваше с въпроси, а накрая, щом чу за отварянето на портала и помощта на Лиан в работата на Тенсор, погледът му се изостри още повече. Лиан се почувства по-беззащитен пред този старец, отколкото при безмилостните разпити на Игър.

— Участието ти не е особено похвално — промълви библиотекарят.

Лиан не издържа погледа му и провеси нос.

— Не е — съгласи се шепнешком от срам. — Увлякох се в любопитството си. Бях готов на всичко.

— Чудесно е да си искрено отдаден на работата си, но летописецът не бива да забравя, че е човек и има дълг също към съпругата, семейството и народа си.

— Нямам съпруга — намусено отсече Лиан.

— То се знае. Научих всичко за тебе. Продължавай.

Кафето ги подкрепяше, докато небето над пристанището порозовя. Лиан още не бе привършил разказа за Нощната пустош. Надирил слушаше напрегнато и вмяташе въпроси след почти всяко изречение.

— В края на краищата не всичко може да се тълкува в твоя вреда — отбеляза той, щом чу как порталът е стоварил Лиан в Катаза. — Виждам, че ти усърдно се придържаше към истината. Но какво ли ти е сторил Рулке, когато те е потопил в транс? Ето какво е задължително да открием. Премести се по-наблизо до мен.

Лиан не долови движението на ръцете му, но се вцепени в унес, а когато се опомни, слънцето се бе издигнало в небето.

— Още има над какво да умувам — каза му Надирил. — Убеден съм, че има начин да бъде повдигнато и това було. Но не е ли време да закусим? От такива разкази се огладнява.

Донесоха им овесена каша, щедро полята със златист сироп и топено масло, и огромен чайник. Лиан напредваше по-бързо в историята, защото връщането в Мелдорин не бе толкова изпъстрено с произшествия. Допиваше си чая, описвайки своите кошмари за Рулке в Тулин.

Библиотекарят разнищваше придирчиво случките, но Лиан просто не помнеше голяма част от онази нощ и накрая Надирил промълви:

— И тук съзирам нещо, което не мога да разбера. Май ще се охарча за още едно-две угощения, докато го проумея докрай. Е, истината винаги е имала висока цена.

Той сви вежди, щом чу как Шанд и Каран са се отнесли с Лиан.

— Хъм… Превъзходен разказ. По-важното е, че ти вярвам. Почти във всичко — уточни старецът.

— Вярваш ми?! — въздъхна Лиан. — Тъкмо и аз щях да си внуша, че съм чудовище, за каквото ме смятат околните.

— Не си го и помисляй! Бъди верен на себе си и на своето призвание. Върши си работата с горда безпристрастност. Времето ще покаже дали си бил прав. И гледай да не прекаляваш с любознателността. Ако някога имаш нужда от помощ, кажи ми веднага. — Библиотекарят остави смайваща купчинка монети на масата. — Сега ме хвани под ръка и ме подкрепяй, за да се прибера в покоите си. Уви, после ще се върнеш в килията си. Срокът на разрешението изтече.

Лиан посърна. Въпреки всичко се бе надявал да му върнат свободата.

— Ще останеш ли в Туркад?

— Засега. Библиотеката е в сигурни ръце, а тази бъркотия трябва да бъде държана под око от човек, който не се стреми да спечели нещо от нея. Чуй един съвет от мен: внимавай и с Игър, и с Мендарк.

— Защо и с Мендарк?

— Претърпял е съкрушителен неуспех в Хависард, както ти пред стои да чуеш. Върна се преливащ от ярост и омраза. Доколкото познавам, ще търси кого да обвини за провалите си. Бъди нащрек.

 

 

Настъпи времето Съветът да заседава. Мендарк вече седеше до масата и Каран се сащиса от външността му. Изглеждаше като вехт старец, застигнат от неуспехи, с които не може да се примири. Въпреки месеците, изтекли след поражението в Хависард, горчивината още избиваше в изражението му. Не беше за вярване, че е същият човек, с когото бе изминала толкова път. Сега той приличаше на съсухрено влечуго. Кожата му се опъваше по костите, превръщаше носа в човка, караше ушите да щръкнат, а пръстите да се присвиват. Движенията му бяха накъсани, сякаш дрехите го стягаха. Очите му бяха помътнели като на сварена риба.

— Какво го е съсипало така? — прошепна тя на седналата до нея Талия.

Сянка на странна уплаха се мярна по лицето на Талия и тя избягна погледа й.

— Било му е много тежко в Хависард…

Каран усети, че другата жена увърта, но не настоя за правдив отговор.

Игър влезе последен. Наглед си беше същият, променяха го само очилата с лещи, дебели колкото дъно на бутилка. Този път се подпираше на бастун. Настани се до по-малка маса и се вторачи в хората около голямата, все едно ги преценяваше, но Каран забеляза, че зениците му не мърдат.

Тя усети, че Игър мислено разпределя околните на врагове, приятели, размирници, глупаци… Щом изви глава към Мендарк, лицето му застина за миг от леден гняв.

 

 

Съветът започна с игра на самохвалство и демонстрация на сила между Игър и Мендарк, който все се връщаше досадно в миналото и припомняше огромните си заслуги от времето, когато Рулке бил прогонен. Не пропускаше да наблегне и на геройските си прояви в Катаза. Но не звучеше убедително, а незнайно защо — жално.

Игър повече си мълчеше и раздразнението му нарастваше. Необяснимо за Каран той изведнъж прекрати срещата и нареди на всички да напуснат залата. Вечерта при Шанд дойде вестоносец и го осведоми, че след няколко дни щяло да има среща в по-ограничен кръг. Шанд се вбеси.

— Проклет да съм, ако отида! — развика се оглушително той и размаха юмрук под носа на вестоносеца. — Ако Игър и Мендарк ще си прахосват времето в интриги, аз си отивам у дома.

— Ще ти бъда благодарен, ако поостанеш, за да вечеряш с мен — обади се Надирил, който бе наминал да пийне чай. — Тази вечер свободен ли си?

— Да — изръмжа Шанд, потушил гнева си.

— Добре! Май има десет години, откакто с тебе сме сядали на една трапеза, а имаме какво да си кажем. — Надирил знаеше, че Каран надава ухо, и го дръпна в ъгъла на стаята. — Най-вече искам да си поприказваме за Лиан. Понякога не те разбирам.

— Каквото знам, знам го! — заинати се Шанд.

— Едва ли. Предубеждението ти срещу зейните надхвърля пределите на разума. Хайде де, признай кой от нас преценява по-безпристрастно хората.

— Ти — процеди през зъби Шанд.

— Така си е. И затова твърдя, че си се отнесъл крайно несправедливо с Лиан. Нека го обсъдим на вечеря.

Надирил се заседя на масата с Шанд почти колкото бе стоял и с Лиан, но старите приятели тъй и не се разбраха, преди да се разотидат в края на нощта. По изгрев измореният Шанд си събра багажа, каза само на Каран, че си отива в Тулин, и изненада всички със заминаването си.

На следващия ден Надирил покани и Каран на вечеря. Тя прекара много приятни часове, защото старецът беше очарователен и внимателен към чувствата на другите събеседник.

Накрая тя се престраши да го попита какво му е на Мендарк.

— Това е негова тайна — промълви Надирил след дълго мълчание. — Но не намирам причина да я крия от тебе. Мендарк е извънредно стар и изпитанията в Хависард почти са го довършили. По принуда е обновил за кой ли път тялото си, макар възможностите за това да са били изчерпани. Успял е само отчасти, а дори най-изкусните заклинатели в Туркад не поправиха докрай злото, което си е сторил.

— Да обнови тялото си ли?…

— Каран, известно ти е, че ние от коренната раса остаряваме бързо. Дори магьосниците не биха живели цяло хилядолетие, ако не се подмладяваха многократно. Но и този похват не може да се повтаря безкрайно. Мендарк се е опитал да мине отвъд границите му. Не бих искал да се впускам в подробности.

— Ти правил ли си това?

Надирил се засмя.

— Тези съсухрени останки са си такива, каквито ги направи времето. Един живот ми стига.

Библиотекарят успя да поседне на раздумка и с Малиен. До края на седмицата той говори обстойно с всеки от важните участници в тази драма. Сам обаче не споделяше охотно какво мисли.

 

 

Втората среща се състоя няколко дни по-късно в малка и сумрачна стая под върха на Цитаделата. Каран завари там Тенсор, с когото бе дошъл само Аспър, също Малиен, Талия, Надирил и Игър. Скоро влезе и Мендарк, подпрял се на рамото на Лиан.

— Сигурно някои от вас са озадачени от тази потайност — изправи се Мендарк в челото на масата. Дори гласът му стържеше. Изгледа накриво Игър, който пак се бе настанил отделно, малко над останалите, и ги зяпаше надменно. — След всички събития през последната година хората охотно си чешат езиците за нашите дела.

— Да не говорим за вредата от дрънканиците на приказливи летописци — тежко се намеси Игър. — Смятай се за подложен на изпитание, Лиан. Ако Надирил не се бе застъпил за тебе, щеше да си окован за стената в моите тъмници, а нямаше да се радваш на привилегията да водиш протокола на тази среща.

— Впрочем тъмниците са мои — уточни Мендарк. — Както си спомняте, разделихме се във Фаранда, като всеки си постави някаква цел. Какво намерихме досега?

— Общо взето, няма с какво да се похваля — започна Игър. — Изпратих свои доверени помощници в Алсифър. За изработването на златната флейта — нищо. За Огледалото — също нищо. Ааканското злато… имам само това!

Разтвори пръсти и пусна на масата пръстен, твърде малък за мъжка ръка. При падането той звънна по-плътно и мелодично от обикновеното злато. Наситеният червеникав оттенък напомняше за косата на Каран.

— Убеден ли си, че е направен от ааканско злато? — попита Талия.

— Цветът е особен, но може да се подправи. Проверих по свой начин и съм удовлетворен.

— Аз не съм! — възкликна Мендарк. — Нека Тенсор потвърди пред всички нас, че златото е от Аакан.

Талия занесе пръстена на Тенсор, който го пипна с нежелание, без да го погледне.

— Истински е — рече им дрезгаво.

— Кажи-речи, не знам нищо за пръстена — добави Игър, — макар че го притежавам от хилядолетие. Намерих го в Алсифър по времето, когато пленихме Рулке.

Всички бяха потресени. Мендарк се изопна пред масата, устата му зейна.

Игър се облегна усмихнат и притвори очи.

— Няма нужда да се стряскаш, Мендарк — проточи басово. — Обикновен пръстен, би могъл да принадлежи на кого ли не.

— Прелестно украшение… — прошепна Каран, когато пръстенът стигна до нея.

Пет тънки златни нишки бяха усукани като плоска плитка. Тя се опита да го сложи на безименния си пръст и се оказа, че й е по мярка.

— Разгледай го добре, Лиан — подхвърли Игър. — Използвахме го, за да победим с хитрост Рулке.

Лиан настръхна. Какво бе споменал Рулке в Нощната пустош? „Подлъгаха с коварство и мен, и жената, с която исках да се събера. Отнеха живота на една невинна.“

— Прекалено тесен е, за да го е носил Рулке — вметна Лиан нехайно.

— Годежният пръстен на бъдещата му невяста — обясни Игър. — Разровиш ли се и в тази история, ето ти още едно Велико предание. Не е разказвано досега, защото показва всички нас в цялата ни грозота.

— Млъкни! — изръмжа Мендарк.

Игър му се усмихваше.

— Мендарк, много има да се трудиш, за да изчистиш петното на срама, след като приключа с тебе. — Пак се вторачи в очите на младежа. — В онази борба, Лиан, всички извършихме зло в името на общото благо. Победата над Рулке, спасяването на света от неговото иго оправдаваха всяко престъпление. Но няма да допусна в Преданията да остане вмъкната лъжа.

Мендарк сви устни, но остана безмълвен. Отношенията му с Игър се променяха. Провалът в Хависард бе отнел увереността му, а след злощастието в Катаза Игър постепенно възстановяваше могъществото си.

 

 

Мендарк описа накратко сблъсъка с незнайната жена в Хависард, но пропусна да изтъкне колко лесно го бе унижила. Не спомена и как Талия го бе извлякла от трънливия гъсталак. Показа книгата, която жената бе изтървала.

— Несъмнено е важна, иначе нямаше да я вземе. Аз обаче нищо не мога да прочета.

— Що за чудати знаци! — промърмори Лиан. — Ялкара ли е я написала?

— Така изглежда, и то малко преди да изчезне от Сантенар. Познати ли са ти знаците?

— Не знам… — Лиан прелистваше книгата. — Прилича на опростен вариант на каронската писменост, която е неразгадаема. Но има общи черти и с фейлемската азбука, която едва чета. Как е възможно? Произходът на двете писмености е коренно различен. Напомня донякъде и за знаците, нанесени по ръба на Огледалото, макар че не съвпада с тях.

Никой, дори Надирил, не можа да каже нищо повече за книгата.

— Ами Шанд? — сепна се Мендарк. — Къде е той?!

— Отпътува за Тулин тази сутрин — отговори му Надирил.

Мендарк изтърва сквернословие, но нямаше какво да направи.

— Както и да е. Лиан, това май ще е следващото ти поръчение. Опитай се да разгадаеш тези писмена.

— Малко прибързваш — студено го възпря Игър. — Първо ще обсъдим постъпките на Лиан.

Каран затаи дъх от страх, че Шанд е издал Лиан, но Игър продължи:

— И то след като си доизясним станалото в Хависард.

— Но пък преди това трябва да чуете това, което Каран и аз научихме в Чантед — намеси се Лиан.

— Да, Шанд ми каза, но нека всички узнаят от тебе.

Лиан им разказа за държанието на Фейеламор в Катаза, събудило подозренията му. Описа им скиците, съхранявани в библиотеката, на които било показано кои първи са влезли в кулата. Спомена и че те явно са откраднати от Фейеламор.

— Охо, добре си се справил, летописецо! — похвали го Игър. — Може и да заслужиш прошка. Потвърждаваш ли думите му, Каран?

— Във всяка подробност.

— Значи имаме повече врагове, отколкото очаквахме. Ще бъде разумно да се върнем на замислите на Фейеламор. Мендарк, чакаме края на твоя разказ. Какво премълча за Хависард освен начина да проникнеш вътре и да излезеш? Покажи и какво си намерил. Да видим златото!

Игър се подсмихна нетърпеливо, а Мендарк потръпна.

— Как влязох си е моя работа — отвърна той нелюбезно, но се овладя и кимна на Лиан: — Наистина си проявил усърдие, но за жалост си закъснял. Златото беше в Хависард, само че ме изпревариха с някакъв си час. Когато дойдох на себе си, жената я нямаше и намерих скривалището празно.

— Колко удобно обяснение! — подчерта Игър. — Не се обиждай, но ще докажеш ли някак твърденията си?

— Няма как да ги докажа, разбира се! Ако толкова искаш, отиди да се увериш лично.

— Коя е била онази жена? Отговорът е важен.

— Можем само да се досещаме. Според мен беше Фейеламор.

— Твърде вероятно. Тъй… На плановете ни бе попречено — обърна се Игър към останалите. — Ако приемем, че Мендарк казва истината. Не бива да пренебрегваме и възможността да е потулил някъде златото, за да се възползва сам от него.

— Не бива — съгласи се Надирил, — аз обаче съм склонен да му повярвам.

Мендарк му се поклони присмехулно.

— Вие двамата сериозно улеснявате Рулке — укори ги библиотекарят. — Да продължим нататък.

— Как Фейеламор е проникнала в Хависард толкова скоро? — обади се мълчалата досега Малиен. — И как е напуснала крепостта?

— Има един-единствен отговор. Отворила е портал.

— И не е била сама!

— Хъм… — Игър вдигна голяма лупа пред очите си да погледне календара. — Видели са Фейеламор в Банадор точно преди… — запъна се за миг — …Мейгрейт да изчезне. А броени седмици след това ти си се натъкнал на нея в Хависард. Предположението за портала е най-правдоподобното. Има време да умуваме за какво й е златото и как да я открием. Струва ми се, че ще се заема лично с това. Стигнахме и до проблема с Лиан. Заварих го в архива на Съвета. Лиан, кажи ни истинските си подбуди да влезеш там.

— Търсех документи за Кандор.

— Лъжец! Заварих те в тайния архив, в самото хранилище!

Лиан се подвоуми.

— Хайде! — настоя Игър. — Може би животът ти зависи от отговора.

— Вратата беше отворена — плахо обясни Лиан. — Както и всички други врати в архивите.

— Примамили са те в капан! — поклати глава Надирил. — Ама че приумица, Игър… Това до голяма степен обезсилва обвиненията ти и ни кара да се усъмним в собствените ти подбуди.

— Не знам кое къде се съхранява в архива — продължи Лиан. — Още търсех, когато ти ме изненада.

Напомни им за съмненията си, свързани със смъртта на сакатото момиче, и обясни какво писмо от Кандор е намерил в Цитаделата преди година.

— Защо не ми каза още тогава?! — Мендарк удари с юмрук по масата. — Дай да видя писмото.

— Унищожих писмото в Катаза — укроти го Малиен. — Реших, че е по-добре тази кутия с тайни да не бъде отваряна.

— Фейеламор обаче я отвори. Трябва да знаем съдържанието на писмото.

— Разполагам с чернова — престраши се Лиан. — Намерих я в спалнята на Кандор. Имаше и по-късно писмо до Ялкара.

Каран извади писмата, които бе пазила грижливо толкова време. Игър ги прегледа нехайно и ги захвърли на масата.

— Само ни отвличаш вниманието!

Но Мендарк беше готов да си скубе косата.

— Лиан, защо не спомена и думичка по-рано? Ако знаех, че Кандор е подозирал Рулке, щях да се отправя веднага към Хависард. И щях да бъда там седмици преди Фейеламор! Щях да се сдобия със златото!

Отново го налегна безсилният гняв от провала, а заяждането на Игър, че може да ги е предал, го уязви още по-силно. Игър се изправи, лицето му се скова като маска.

— Съзирам и друго обяснение — заяви той мрачно. — Замислете се над уликите — документи, на които Лиан се натъква загадъчно, но признава пред нас, чак когато го принудим. Многобройни разговори с нашите врагове. Оправдава се убедително, както подобава на умел разказвач. Но дали е правдив? А вие ще повярвате ли на човек, който дни наред е оставал насаме с Рулке и с Фейеламор?

Мендарк подръпваше неспокойно брадичката си и поглеждаше към Надирил и Малиен.

— Фейеламор се появи и в Хависард да търси златото едновременно с мен. Как да повярвам, че е съвпадение?

— Изобщо не е съвпадение — отсече Игър. — Лиан бе осведомен какво търсиш. Знаем, че е сговарял с Рулке, а в Катаза — с Тенсор и Фейеламор. Търпението ми се изчерпа. Обвинявам го, че ни е предал на Фейеламор!

Лиан онемя от страх. Каран се изправи мигновено.

— Що за безсмислици! — изкрещя тя. — Изобщо не сме виждали Фейеламор през всичките месеци, когато пътувахме от Катаза до Чантед.

— Но тя беше тук съвсем наскоро — провикна се и Игър. — В тази зала, подслушваше на предишната ни среща.

— Какво?! — смотолеви Мендарк.

— Така е. Нищо не пречи и сега да разменя мисли с Лиан, както Рулке е достигнал до съзнанието му в Тулин.

Каран пребледня.

— Кой ти каза това?

— Аз — отвърна Надирил.

— Отречи, ако смееш! — разбесня се Игър.

Каран мълчеше.

— Е, отричаш ли? — подкани я Мендарк.

— Не мога да отрека, но…

— В такъв случай съм задължен да се отнеса сериозно към обвиненията на Игър, макар и да ми е ясна истинската му цел — стреми се да прикрие собствените си непочтени деяния.

— Ако не се доверявате на Лиан, защо го допускате на тези срещи? — вметна Надирил. — Ако пък му се доверявате, какъв е смисълът в тези игрички? Виждам, че го превръщате в пешка и всеки от двама ви изкривява истината за собствена изгода.

Разпитаха наново Лиан часове наред, накрая лицето му прежълтя от изтощение и всички в залата искаха на това да се сложи край. Игър не отстъпваше.

— Съдейки по случката в Тулин, той е предал и нас, и Фейеламор на Рулке. Склонността му към измяна е стъписваща. Който е предал веднъж…

Поискаха от Каран да разкаже за онази нощ.

— Няма да ме заставите да говоря във вреда на Лиан.

— Ще те принудим, ако се наложи — възрази Надирил, — макар че предпочитаме да не го правим.

И Лиан се надигна.

— Кажи им, Каран! Нека всичко да излезе наяве! Тогава ще се убедят, че не съм направил нищо недостойно.

Заблуждаваше се. Щом Каран сподели какво е преживяла в Тулин, всички се втрещиха като Шанд. Игър пребледня, в бузата му заигра мускулче.

— Още първия път съм бил прав! Да бяхме го довършили в Сухото море!

— Но защо се държи така?! — зашепна отчаяно Каран на Малиен. — Не разбирам…

— Игър вече е бил обсебен от Рулке — тихичко отвърна Малиен. — Смразява се от ужас при мисълта, че Рулке може пак да се докопа до съзнанието му чрез Лиан.

— Не! — завайка се Лиан и тръгна към Игър с разперени ръце. — Щом искаш, подложи ме на изпитание и ще узнаеш колко се заблуждаваш.

Игър отстъпваше боязливо.

— Назад, изменнико! Стража, хванете този човек!

От двете страни на вратата стояха корави бойци, по-високи и от Осейон. Единият се хвърли напред и награби Лиан за яката. Младежът отскочи назад, дрехата се разпра и той се просна по гръб.

— Какво да го правим, господарю?

— Вижте му сметката тук и сега, пред очите ми! — пискливо извика Игър.

Стражът настъпи Лиан по врата и извади меча си от ножницата.

Преди някой да е шавнал с пръст, Каран запрати безпогрешно кана с вино по едрия мъж. Стъкленият съд го улучи в ухото и се пръсна на парченца. Стражът се катурна през скамейката зад гърба му. Тя счупи друга кана в ръба на масата и се метна напред, размахала назъбеното дъно.

Вторият страж вече държеше меча си, Каран го заплаши със стъклото и той замахна с намерението да й отсече ръката. Надирил изкуцука между тях.

— Оставете оръжията! — отекна прегракналият му рев.

Мъжът се поколеба и погледна господаря си.

— Заповядай му, Игър! — изчегърта гласът на библиотекаря.

— Върнете се по местата си — изсумтя Игър.

Надирил направи властен жест към Мендарк, който се изправи.

— Всичко е оплетено, а ние сме прекалено настървени, за да разнищим кълбото на спокойствие. Отведете го в моите покои, където нито ще навреди някому, нито ще пострада.

— Само през трупа ми! — нададе вопъл Игър. — Отведете го в тъмниците. Най-долу.

Влезе цял отряд уелми, предвождани от Вартила. Хванаха Лиан за ръцете и го извлякоха.

— Няма нужда само твоите стражници да се товарят с това задължение — подхвърли невъзмутимо Мендарк. — И моите ще пазят заедно с тях. — Той плесна с ръце. — Осейон, Торгстед, ще бдите над Лиан на смени. Погрижете се никой да не му стори зло.

Двамата тръгнаха подир уелмите.

Игър кипна, но само с кървава схватка можеше да наложи волята си. Срещата на Съвета завърши, без нищо да бъде решено. Няколко месеца след прехода им из Сухото море те още не бяха постигнали никакъв напредък.