Йън Ървайн
Тъмна е луната (41)

41.
Проклятието на просяка

Двамата уелми стискаха ръцете му така, че го парализираха, но беше излишно. Изтръпналият Лиан дори и не помисляше да се съпротивлява.

Осейон крачеше до него.

— Съжалявам, Лиан… — избоботи той.

Стъпките на малката тълпа отекваха в стените. Слизаха по стълби, вървяха по коридори. Подминаха килиите, където Тилан бе затворил Каран миналата зима, и се спуснаха във влажно подземие с нисък таван, крепен от яки колони. Процеждащата се вода бе осеяла стените с кафяви петна. Тук имаше още много килии, повечето пълни. Мръсни лица надничаха през решетките, вонята изпълваше въздуха като мъгла.

— Какво страшно място — смънка Лиан. — В някоя от тези ли ще ме заврете?

Осейон отвори уста, но не каза нищо. За пръв път му се падаше толкова тягостно задължение.

— Тези килии са за обикновени престъпници — обади се вървящ отзад уелм. — А ти, летописецо, отиваш в тъмниците, запазени за най-пропадналите изменници.

Газеха в слузести локви, слязоха по стъпала, мокри от капеща вода. Долният етаж не беше осветен с факли. Шумът накара някой от обитателите на тъмницата да се развика:

— Помощ! Пуснете ме! Извадете ме оттук!

В пода имаше ръждиви решетки, закриващи квадратни отвори, не по-широки от раменете на Лиан. От следващата дупка се разнасяше гнусна смрад, като че някой забравен нещастник бе умрял вътре. Уелмите спряха при третата решетка. Вартила отключи бронзовия катинар — единственото нещо, което не гниеше и не ръждясваше в това подземие. Друг уелм донесе стълба.

Вдигнатата решетка издрънча, черната яма зейна, напъхаха в нея стълбата. Лиан се опули към Осейон, малко оставаше да повърне от отчаяние.

— Най-добре слез — промърмори войникът, стиснал зъби.

Лиан се смъкна в мрака. Отдолу го блъсна миризма на мухъл, влага и изпражнения.

— Махни се от стълбата! — кресна му уелмът.

Лиан се свлече на колене. Мъчителят му навря глава в отвора, провесил фенера и за малко му даде шанс да огледа къде е затворен. Ямата се оказа широка и напълно празна.

— А така, стой си на колене, ако искаш някога да те извадим оттук.

Издърпаха стълбата, затръшнаха решетката и светлината избледня. Оставиха го насаме с писъците на съседите му. Каменните стени на ямата бяха високи два разтега. В единия ъгъл имаше дупка за отводняване и нищо повече. Ямата вонеше, сякаш е използвана за клозет от хилядолетие. Всъщност това си беше самата истина.

Лиан я обходи и опипа стените навсякъде. Разбира се, нямаше да избяга през дебелите каменни зидове, нито през тясната дупка в пода.

Не можеше да не си спомни историите за затворници, които сам бе разказвал — отравяне на кръвта от ухапване на плъх, окапали ходила и китки, лудост, изтезания и смърт. Не се съмняваше, че Игър е решил да го прекърши колкото се може по-скоро.

След незнайно колко часове горе замъждука светлина.

— Вода, дайте вода! — разкрещя се Лиан.

Фенерът бавно доближи решетката над главата му.

— Време е за вечеря — изсмя се уелмът.

Лиан освирепя. Щом онзи слезеше, щеше да му строши главата с юмруци и да изхвръкне по стълбата. Настрои се да убие всеки по пътя си, за да се махне оттук.

И тогава върху лицето му се посипа дъжд от гъсти едри капки. Някаква кост го удари по темето. Избърса очите си с пръсти, но беше изцапан от главата до петите. Мазното, лъхащо на гнило месиво се просмукваше в дрехите му.

— От пода ли да го ям?! — изврещя той.

Уелмът се подхилваше.

— Моля ви, дайте ми вода! — примоли се Лиан.

— Ближи я от стените! — ехтящо отвърна уелмът и светлината се отдалечи.

Накрая Лиан не издържа на жаждата и започна да ближе варовитите струйки. Гладът го накара и да събере гнусотията от пода. Не можеше да я понесе и стомахът му я изхвърли в отходната шахта. Легна на мокрия под и се опита да поспи.

Събуди се напълзян от хлебарки, събрали се на пиршество с вечерята му. Полазиха го бълхи и въшки, хапеха го навсякъде. Нещо изцвърча до ухото му сякаш от удоволствие. Лиан замахна и мършавият плъх отлетя по пода, но скоро се върна.

Дълго се мъчи, преди да проумее колко е безсмислено да се бори с тази напаст. Хлебарките шумоляха, въшките и бълхите си похапваха на воля от него.

Вторият път го събуди звучно хрущене до главата му. Плъхът се бе настанил на рамото му и обираше насекомите от косата му. По-страшно падение от това не можеше да си представи.

Все си мечтаеше как Каран ще дойде, но окаяните минути се проточваха в часове, те пък в дни на кошмарно унижение, които можеше да отброява само по изсипаните през решетката порции гадни отпадъци. Уелмът се забавляваше, като всеки път успяваше да оплиска Лиан с помията. Каран не се появи. Доскоро щеше да преобърне света заради него, но сега вече не я интересуваше. Беше го изоставила. Лиан си втълпи постепенно, че и тя не означава нищо за него.

 

 

Връзката чрез сънищата само подсказваше на Каран колко страда той. Денем и нощем се опитваше да направи нещо, за да го освободи, но усилията й оставаха безплодни. Похарчи и трите златни тела (прилошаваше й, щом помислеше какво би могла да стори с толкова пари) за подкупи, никой обаче не искаше или не смееше да й помогне. Накрая потисна гордостта си и помоли да бъде приета от Мендарк. Забеляза у него още по-голяма прилика с влечуго. Той се държа учтиво, предложи й вино и сладкиши, но беше неумолим. У нея крепнеше убеждението, че Магистърът сериозно се е уплашил от Игър.

Нямаше друг изход, освен да отиде при Надирил. Слугата я пусна веднага. Библиотекарят седеше до огнището с Лилис, която му четеше на глас стихове от дълъг свитък. Джеви беше в пристанището и помагаше на Пендер в ремонта на кораба. Надирил изтъкна на момичето дребните грешки в произношението, ритъма и интонацията, заръча й отново да прочете стихотворението наум и се обърна към Каран.

— Дошла си да молиш за Лиан.

— Обвиненията срещу него са чудовищни лъжи. Как може да им хрумне, че се е съгласил да помага на Фейеламор? Каква нелепост!

— Права си, но прозвуча убедително. Мендарк и Игър толкова се страхуват един от друг, че са готови да вярват и в нелепости. Как е Лиан?

— Не знам. Не ме пускат в тъмниците.

— Сигурен съм, че се отнасят добре с него.

— Аз пък не съм. Чувствам колко е нещастен. Не можеш ли да им повлияеш някак?

— Горкият Лиан! — Лилис припряно остави свитъка. — Толкова мил беше с мен. Знам, че ще успееш да му помогнеш.

Надирил протегна ръка и Каран го издърпа да стане.

— Хайде да го навестим.

Когато старецът, придружен от Каран и Лилис, застана пред потаен вход към подземията на Цитаделата и настоя да види Лиан, започна голямо суетене. Не смееха да му откажат, то се знае, но един от уелмите хукна в една посока, а страж на Мендарк — в обратната.

— Почакайте тук, моля — спря ги друг страж.

Надирил го блъсна непреклонно.

— Заведи ме в килията на Лиан! — прошумоля смразяващо гласът му.

— Той не е в килиите — притесни се стражът. — Отведоха го в долните тъмници.

Старецът изопна рамене вдървено. Бутна войника, който се отдръпна покорно.

— Не можете да… — започна един уелм.

— Махни се от пътя ми, проклет да си! — изгърмя този път гласът на стареца.

Каран се слиса. Подтичваше, за да не изостане от широките крачки на Надирил. Той сякаш бе загубил крехкия си вид. Спускаха се все по-надолу в смърдящите подземия. Стражниците ги следваха припряно.

Тъкмо застанаха над третата решетка и нахълта Мендарк с още половин дузина стражници. Отсреща притичаха двайсетина войници на Игър начело с двама уелми. Спряха пред Надирил с насочени копия. Игър се домъкна подире им.

— Какво става тук? — обърна се сприхаво към Мендарк.

— Канех се да те попитам същото.

— Искам да видя в какво състояние е затворникът — продрано ги осведоми Надирил. — Отворете!

— Той остава тук!

— Отворете, казах!

Игър махна с ръка, един уелм отключи катинара, друг донесе стълбата. Каран изскубна фенер от ръката на страж и направо скочи долу.

— Ох, Лиан… — задави се тя, щом видя засъхналата развалена помия по косата и дрехите му.

Той трепереше. Протегна ръце към него, но Лиан не шавна.

Обзе го неописуем срам, че тя го вижда толкова отвратителен и унизен. Бездруго се бе настроил, че е сам срещу целия свят.

— Не ме докосвай — прошепна дрезгаво и се обърна към стената. — Закъсня. Отдавна трябваше да дойдеш. Не те искам тук сега.

— Не можах. Игър е заповядал да не ме пускат.

Неприязненият глас на Игър долетя през отвора:

— Каран, или се качвай, или остани долу!

Лиан озверя. Всяко мъчение беше още по-противно от предишното. Каран да сподели това падение с него… нищо по-страшно не можеше да си въобрази. Трябваше да се отърве от нея.

— Върви си. Не си ми нужна.

Опря длани в раменете й и я изблъска към стълбата.

— Ще броя до три! — кресна Игър.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Лиан, защо ни сполетя това?

Покатери се, без да го погледне повече. Горе блъсна Игър към стената.

— Ще те накарам да съжаляваш!

Той се разсмя.

— Ти дори не можеш да си платиш данъците. Напролет ще си без покрив над главата.

Мендарк не продумваше, само се взираше недоверчиво в Игър и Надирил, като че ги подозираше в някакво съзаклятие.

— Видях достатъчно — изграчи библиотекарят и хвана Каран под ръка. — Доволна ли си?

— Доволна ли?! — прошепна тя.

— Да се махаме! Нищо не можем да направим тук.

Поклони се на Мендарк и Игър, подпря се на Лилис с другата си ръка и тримата бавно поеха обратно нагоре.

Щом излязоха, Каран се тръшна направо в канавката и се хвана за главата.

— Що за кошмар! Не знам кого да моля…

Лилис седна до нея.

— Ела при нас. Надирил ще ти помогне. Нали, Надирил?

Той бе застинал в размисъл.

— Какво?… Да, разбира се. Настани се при нас в къщата. Доста е уютна, доколкото е възможно в Туркад. Ще пратя някого да донесе твоите вещи и багажа на Лиан. И ще си поговорим.

 

 

След няколко часа и поредния дъжд от помия Лиан дремеше трескаво на пода. Решетката над него изтрака и квадратната дупка се освети. Разпозна кльощавия силует на Вартила. Пуснаха стълба и той се изкачи непохватно. Не знаеше какво го чака горе. Двама уелми го издърпаха и се намръщиха гнусливо. Осейон и Торгстед лежаха на пода, сякаш спяха дълбоко.

— Къде ме водите? — изхленчи Лиан.

Уелмите се засмяха.

— Да срещнеш съдбата си, летописецо.

Смехът им беше зловещ и страхът му се пробуди. Още в Сухото море Игър жадуваше да се отърве от него, да премахне заплахата, която все му се привиждаше. Замъкнаха го по непознати коридори към задния двор на Цитаделата. Веднага пролича, че е място за екзекуции.

— Не! — писна Лиан.

Уелмите се подхилваха и го дърпаха напред за веригите на оковите.