Йън Ървайн
Тъмна е луната (17)

17.
Храбростта на отчаянието

Не научиха какво бе искал да постигне Игър — да изтръгне истината от Лиан против волята му, да обладае съзнанието му или направо да го заличи. Той отказваше да признае въпреки заплахите на Мендарк. Предупредиха го да стои настрана от Лиан, а Малиен скастри Баситор, но нищо друго не можеха да сторят.

Лиан помнеше само заслепяваща болка, която сякаш го бе връхлетяла от всички страни. Посегателството го бе разтърсило така, че не искаше да говори за това дори с Каран. Натрошиха примитивното устройство за засилване на усета и изхвърлиха частите му в дълбоки пукнатини.

— Ако Игър пак се добере до човек с тази дарба, пази се! — каза Малиен на Каран.

Каран знаеше, че Игър няма да се откаже. Единствено нейната бдителност можеше да опази Лиан. Но и тя губеше по малко доверието си към него. Какво ли бе правил все пак през онези пет дни при Рулке?

 

 

Поредният нерадостен ден отминаваше. Навън бурята виеше неудържимо. Всички се умърлушиха, затворени насред огромната пустиня, безпомощни. А техният враг можеше да вилнее из света на воля. Храната и водата бяха на привършване.

— Колко ни остана? — обади се Мендарк.

Аспър за кой ли път броеше меховете с вода.

— Най-много за осем дни.

— Талия, колко път има до езерата?

— Десет пъти ме питаш, а отговорът си е все същият! — озъби се тя. — Осем-девет дни!

Малиен заговори на висок глас, за да я чуят всички:

— Все още може да стигнат, ако тръгнем веднага.

— Как да излезем в тази буря? — възпротиви се Шанд. — Няма да оцелеем и един ден.

— Бавим ли се тук, пак няма да ни бъде.

Никой не продумваше.

— Ако не бяхме обременени… — накрая подхвърли Игър.

— Брей? — изгледа го Мендарк. — И какво предлагаш? Да захвърлим Тенсор или Селиал?

— Или пък Лиан! — сопна се Игър. — Слабаците бездруго може да умрат. Защо да не помогнат със смъртта си на силните?

— Аз пък бих казал, че е добра идея да се отървем и от слепците — зловещо натърти Мендарк.

— Никого няма да изоставяме — прекъсна ги Малиен.

— Губим си времето — сопна се Мендарк. — Щом и без това се налага да се свираме тук, хайде поне да помислим как да се борим с Рулке. Не е изключено все пак да оцелеем, а в такъв случай ще се нуждаем от оръжие, което да противопоставим на неговото творение. Шанд, извади Огледалото, да видим ще ни покаже ли нещо.

Шанд явно не гореше от желание, но измъкна Огледалото на Аакан от калъфа. То се разгъна със силен звук. Каран надникна над рамото на Мендарк, но зърна само отражението на лицето си.

Мендарк го сложи на пода и го задейства с докосване на показалеца си. Каран и преди бе виждала тези образи. Мрачни пейзажи от Аакан и нищо повече. Аакимите обаче се избутваха един друг в стремежа си да разгледат по-добре родния свят на своята раса, на който съвсем малко от тях бяха стъпвали. Не само в очите на Малиен заблестяха сълзи.

— Някой от нас може ли да борави с него? — тихо попита Мендарк.

— Уви, не — въздъхна Малиен.

Никой не се пресегна към Огледалото.

— Ама че полза имаме от него! — язвително промълви Каран. — И от вашето Тайно изкуство! Защо си го оспорвахте толкова време, ако никой от вас дори не знае за какво е предназначено?

Игър се взря враждебно в нея, протегна дългата си ръка, вдигна Огледалото от солта и каза:

— Така шпионирах враговете си. — Мендарк го изгледа свирепо. — Но на него не може да се разчита винаги.

Игър примижа и доближи Огледалото към очите си. Опипа ръба и натисна символа в ъгъла. Металният лист се опразни, после се появиха солените равнини и изваяните от вятъра възвишения в околността. Изображенията се сменяха, но макар че половината лице на Игър се вцепени от напрежение, той не изтръгна от Огледалото нищо освен сцени от Сухото море.

Мендарк увещаваше Тенсор да сподели с останалите какво знае за Огледалото. Аакимът, прегърбен в една ниша на пещерата, се преструваше на глух.

— Летописецо, ето ти възможност да изкупиш вината си — обърна се Мендарк към Лиан. — Ти какво узна от Тенсор, докато му помагаше толкова охотно?

Лиан излезе напред неловко, искаше му се само да се пъхне някъде в сенките.

— Научих, че е изработено на Аакан в древността и е помагало за виждане надалеч. Лично Тенсор го е пренесъл тайно на Сантенар, рискувайки живота си. — Поколеба се, май за пръв път в живота си се смущаваше пред своите слушатели. — Открай време се смята, че то съдържа сила, но не е вярно…

— Ха, заблудили са те! — вметна пренебрежително Игър.

— …то обаче е съхранило безброй тайни — продължи Лиан, — стига някой да намери ключа към тях. Повечето са скрити, дори Тенсор не успя да ги намери. — Пак се запъна, опитваше се да си припомни нещо. — Почакайте! Фейеламор каза, че разполага с ключ и той е в Туркад!

— В Туркад?! — смаяно повтори Мендарк.

— Истински ключ ли? — с недоумение попита Талия.

— Само това каза.

— Друго научи ли? — подкани го Мендарк.

— Ами знаем — все по-уверено подхвана Лиан, — че Ялкара е откраднала Огледалото от аакимите при превземането на Тар Гаарн и го е отнесла със себе си в построения от нея Хависард. Тя е добавила тези знаци по рамката, но никой от аакимите не е наясно със смисъла им. Прав ли съм, Малиен?

— Така е. Сигурно тя е добавила и грозния символ с полумесеците — потръпна Малиен.

— Фейеламор е убедена, че Ялкара някак го е променила, за да постигне собствените си цели. Предполагам, че тъкмо затова Фейеламор толкова настървено се стараеше да се сдобие с Огледалото.

— Шанд — каза Мендарк, — ти много чевръсто грабна Огледалото, след като Рулке изчезна от погледите ни, а и набързо избълва някакви оплетени пророчества. Какво не си споделил с нас?

— Знам, че аз не мога да го използвам! — разгорещи се Шанд и закрачи из пещерата. — Огледалото е като книга с летописи. Може да разкаже много истории, сред тях и неимоверно значими, ако някой успее да ги състави от откъсите, които то показва. Но това Огледало на Аакан е хитроумна, лукава вещ, не ми е присъща силата, достатъчна да изтръгна истината от него. И никой от нас няма тази сила — дори ти, Мендарк.

Пак се смълчаха в още по-потискащата жега. Тенсор се бе превил със затворени очи в своето ъгълче. „Няма да дочакаме помощ от него“ — рече си Каран, взряна в сломения ааким с жалост, в която не липсваше презрение.

— Толкова мъки за нищо! — ненадейно избухна тя. — Всичко, което и аз, и Лиан изтърпяхме! Съсипията, сполетяла Шазмак. Глупашката война на Игър! Неизброимите мъртъвци. Горкият Раел… Колко обичаше Шазмак!…

— И всичко това за нищо — процеди Талия с покруса.

— Да го бях оставила във Физ Горго, нямаше да се случат тези беди — добави Каран окаяно.

— Кой знае — обади се Мендарк. — Може би просто си помогнала мъничко на Рулке да напредне в замислите си.

— Рулке не е бил в съзнанието ти, не знаеш що е страх — сгуши глава Игър.

— Познавам страха, и още как! — троснато отвърна Каран.

— И пак ще го изпиташ! Не забравям оскърбленията!

Каран се вторачи в него и срещна злия му поглед.

— Тъй, значи! — изфуча тя. — А ти колко хора уби, докато се опитваше да си го върнеш? Десет хиляди? Двайсет хиляди? Никой не може да каже колко са жертвите ти. Ако ей сега взема, че ти прережа гърлото, ще направя голяма услуга на цялата вселена.

Игър все така гледаше право през нея.

— Няма да го сториш — изстърга гласът му. — Мекушава си.

Тя се разтресе и извърна глава към Лиан.

— Като претеглим всичко — добави невъзмутимо Игър, — ти изигра дребна роля. Но безразсъдството на Тенсор е престъпно.

Аакимът бавно вдигна глава и се взря в Каран. На тази светлина огромните му очи изглеждаха виолетови, но в тях нямаше живец. След малко той отмаля и за облекчение на Каран пак се загледа в пода. Тя наруши първа тягостното мълчание:

— И все пак какво ще предприемете вие, които имате могъществото да повелявате на целия свят? — изрече Каран със свирепа студенина и изгледа поред Мендарк, Игър, Тенсор, Малиен и дори Шанд, който пак стоеше с гръб към нея при вратата. Никой не отвърна на предизвикателството. — Ще молим покорно да станем негови роби ли? Или ще се скрием в някоя тъмна бърлога и ще чакаме той да върши с нашия свят каквото му скимне?

Шанд се обърна към тях и напуканите му устни се извиха в намек за усмивка.

— Има нещо, което можете да направите, въпреки че не си представям как ще бъде осъществено.

Всички извиха глави към него, само Тенсор не шавна.

— Казвай де — подразни се Мендарк накрая. — Крайно време беше и ти да поемеш някаква отговорност за бъркотията.

— Възбраната се е появила, след като Шутдар унищожил флейтата. И нищо не може да се прехвърли между Трите свята.

— Познато до втръсване! Няма ли да чуем от тебе нещо, което не ни е известно?

— Рулке непрестанно ще търси начин да преодолее Възбраната — невъзмутимо продължи Шанд. — И за да успее, трябва да създаде втора златна флейта или подобно устройство… може би такова е новото му творение. Как да му попречим? Има само един начин — да направим свое устройство, да прогоним Рулке обратно на Аакан и завинаги да направим Сантенар недостъпен за другите светове.

— Това ли предлагаш?! — изуми се Игър.

— И то най-смирено — ухили му се Шанд, — както се полага на прислужник в селска страноприемница.

Игър му обърна гръб с досада.

— Стар глупак. Ако беше възможно, щеше да бъде направено отдавна.

Несъгласието му като че подтикна Мендарк да се заинати.

— Нима? Шанд, това е много интересно. Слушаме те.

— Гениалността на Шутдар се е проявила не само във факта, че сътворил златната флейта, но и в умението му да я използва. Изглежда за това е необходима твърде необичайна дарба. И тя се среща рядко сред силните на деня. Защото е несъвместима с привързаността към механизмите, а и с изтънченото умуване. Един вид… — той помисли миг-два — …съпричастие. Проходите между Трите свята са невеществени, сложни, променливи. Затова онзи, който борави с тях, трябва да ги достигне със съзнанието си, да се настрои в тон с крайната точка на прехвърлянето, да създаде мелодия, която е в хармония точно с този Път и никой друг.

Останалите го зяпаха втрещени. Каран се питаше слисано откъде старецът знае всичко това.

— Да, Рулке е измислил флейтата и е помагал на Шутдар в направата й — казваше им Шанд. — Така се твърди в „Предание за Златната флейта“. Но Рулке изобщо не се научил да си служи с нея, защото Шутдар я откраднал. Мен ако питате, нямаше и да се научи.

— Не разбирам… — проточи Каран. — Нали Рулке първо пренесъл Шутдар от нашия свят, за да изработи флейтата. Щом му е било по силите, за какво му е притрябвала златната флейта?

— Прибягнал е до призоваване — обясни Мендарк. — Най-опасния похват в Тайното изкуство. В половината случаи погубва или призовалия, или призования.

— Или и двамата! — уточни намръщено Игър.

— Пък и никой не може да призове себе си — уточни Малиен. — Рулке обаче искал да се прехвърля безпрепятствено между световете. Ето ти причината за създаването на златната флейта. Не знаем само каква е крайната му цел.

— И с какво ни помага този куп думи? — свадливо попита Игър, който подозираше, че Шанд си прави някаква заплетена шега с него. — Изобщо не ни е ясно как да създадем такова устройство.

— Нито как да го използваме. Знанието се е изгубило с гибелта на Шутдар. — Шанд седна на пода. — Значи е възможно и Рулке да не знае как да работи със своето творение.

— Няма как да се е научил! — натърти Мендарк. — В бедната на вещество и енергия Нощна пустош не може да създаде нищо, което би издържало във външния свят. Ще му се наложи да се труди над него на Сантенар. И сме длъжни да научим, когато започне. — Той потърка брадичката си. — Е, Шанд, твоето предложение се оказа интересно, но е разбираемо да се питам защо каза всичко това. Ти към какво се стремиш?

— Към нищо — кротко отвърна Шанд. — Искам само да се прибера у дома в Тулин.

— Не ти вярвам. Прекалено старателно си изпипваш играта. Уверявам те, че ще се радваме отново да си един от нас, колкото и време да е минало.

— Благодаря, но отказвам. Оттеглих се.

— Не очаквах да чуя друго — невъзмутимо призна Мендарк. — Да говорим по същество — можем ли да научим как се борави с флейтата?

— Често съм си задавала въпроса защо Ялкара присвои Огледалото и го задържа толкова дълго — замислено вметна Малиен.

— Мнозина повтарят, че с него е шпионирала и внушавала лъжи, но това никога не ми е звучало правдиво — отговори й Шанд. — Ако го кажат за Рулке или Кандор, или за някого от нас — коренната раса, нямаше да се усъмня. Но Ялкара!… Тя беше горда, властна, безмилостна… — изреждаше той с възхищение. — Нито би надничала през Огледалото, нито би подлъгвала. Тази мълва се разнесе, след като тя изчезна от нашия свят, и бе предназначена да прикрие нещо.

— Ще стигнеш ли до същината? — подкачи го Мендарк. — Нямаме толкова време за губене.

— Имаме. Слънцето ще изгрее още поне петдесетина пъти, преди да се доберем до мястото, където ни чака Пендер с кораба си… да се надяваме. Ще разказвам както аз си знам. Дълго проучвах Преданията, за да стигна до истината. Рових в древни библиотеки, претърсих пустинните пещери на Парнги, за да взема съхранените там глинени плочки с надписи. Прекосих и дивата пустош от Тар Гаарн в Крандор до Кара Агел, замръзналото море в околностите на южния полюс, от горите Гаспе на изток до тресавищата по бреговете на Ларн. Заклевам се, че прочетох всеки надпис на всяка стена и обелиск по пътя.

„Как преувеличаваш!“ — подсмихна се Каран със симпатия.

— И въпреки усилията си едва наскоро, и то съвсем случайно, стигнах до отговора, който ме задоволява. Случи се преди седем-осем години в Чантед, както си седях в една кръчма. — Лиан наостри слух. — Млади разказвачи от школата упражняваха занаята си. Бях пътувал дълго насаме с мислите си и дори това простичко развлечение ме зарадва. Чувах все познати истории и вниманието ми скоро се отклони. Изведнъж обаче го прикова необикновена песен, вмъкната в сказание и изпълнена в старинен стил. Не я знаех, а според мен и вие не я знаете. Нескопосани стихчета, изтъркана мелодия, само че завършваше с необикновени строфи. Моят превод предава точно смисъла, макар да пропуснах римите:

Тъй в ден, тъмен като демонска душа,

на Шутдар скръбният зов

разтърси пространство и време в Тара-Лаксус.

 

Той се скри през портала,

както бе сторил сто пъти преди,

и ги с присмех поведе към гибел.

 

Ала флейтата знаеше що предстои,

тя предаде свирача-творец

и разпра тъканта на света.

 

Пълчища погиваха, ала късно — спусна се преградата,

А Лъжовното огледало от стената си гледаше.

— Що за бездарно стихоплетство! — прихна Мендарк. — Поредното падение на разказвачите.

— Тара-Лаксус?… — смънка Игър смутен.

— Това име ме порази като мълния — Тара-Лаксус е древен град в Довалдо, близо до Бурия Нгурле — обясни Шанд. — Оттам е избягал Шутдар малко преди гибелта си.

— И Лъжовното огледало?… — ахна Игър.

— „Преградата“ е друга дума за Възбраната, нали? — намеси се Лиан, за миг оживил се от този нов поглед към Преданията.

— Да, струва ми се — потвърди Шанд. — Но едва ли и Огледалото е съхранило налагането на Възбраната, защото това се е случило няколко дни по-късно при кулата Хулинг, а не в Тара-Лаксус.

— И ако Огледалото е било в Тара-Лаксус, когато Шутдар е избягал с помощта на флейтата — изстреля думите Мендарк, — може би запазило начина, по който си е послужил с нея. Тенсор!

Аакимът се обърна към него, без да бърза.

— Защо не започнеш и ти своето изкупление? Откриваш ли някакъв смисъл в тази песничка? Как е възможно и Шутдар да е притежавал Огледалото?

— Изкупление… — кухо повтори Тенсор. — Да, ще изкупя вината си. Следите от престъпленията ми трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. — Очите му намериха Лиан, който пак се потули зад гърбовете на другите. — За всички злодеяния трябва да има разплата!

— Тенсор! — Мендарк не търпеше да го пренебрегват.

— Тара-Лаксус ли? Ние го наричахме Снизърлийс. Доколкото знам, моят предшественик Куинлис е живял за малко там. Тогава Огледалото бе поверено на него и го носеше навсякъде, където отиваше.

— Твърде вероятно е Куинлис да е срещал Шутдар — каза Малиен.

— Очевидно това е причината Ялкара да открадне Огледалото — заяви Игър. — Както и Фейеламор да жадува за него. Може би именно то е дало възможност на Ялкара да открие пролука във Възбраната.

— Впрочем и аз съм убеден — потвърди Шанд, — че Ялкара е взела Огледалото с тази цел. Някъде из безбройните съхранени спомени, сред древните му тайни, току-виж, е показано и как Шутдар си е служил с флейтата. Вероятно така е намерила пролуката във Възбраната.

— Но за да направите флейтата… — изграчи Тенсор от нишата — …трябва да разполагате със златото! А само злато от Аакан подхожда за такова творение. — Той опря брадичка в гърдите си. — Няма обаче откъде да вземете. Особеностите му го правеха несъвместимо с порталите. Не можеше да бъде пренесено между световете. Някои от нас загубиха живота си, преди да се досетим…

— Да разбирам ли — прекъсна го Мендарк, — че никъде няма злато от Аакан?

Тенсор губеше интерес към разговора. Клепачите му се спуснаха.

— Не може да си мълчиш така — укори го Каран.

Той заговори сподавено:

— Знаех само за флейтата, но тя е унищожена. Може и да има още злато, ако по-късно някой е открил начин да го пренася. На Аакан то беше скъпоценно и несравнимо по-рядко, отколкото е златото тук. А след злощастията с флейтата не исках и да поглеждам злато. Не биваше да си пъхаме носовете в забранените знания. Длъжен бях да откажа. Любопитството открай време ни е въвличало в беди. — Пресекливият му глас спадна до шепот, после се изпълни със студена сила, която смразяваше. — Тъкмо то доведе до нашествието на кароните. Аакан не ни стигаше. Вярвахме, че сме единствени във вселената, и се чувствахме самотни. И търсехме навън, увлечени в мечтите да намерим друга разумна раса, макар да познавахме добре правилата на живота в своя свят: „Изяж или ще бъдеш изяден. Само най-приспособените оцеляват.“

Зеспър… проклето да е името му навеки!… откри как да надзъртаме и в пространството между световете. Но дори търсенето беше достатъчно да промени пустотата, да остави следа в нея. Нашият свят вече не беше тайна за никого. И накрая се уверихме, че нито сме сами, нито сме най-приспособените! Кароните ни се стовариха на главите. Как ми се иска да не бе станало така…

Няколко минути никой не посмя да се обади. Лиан отвори уста, но не се престраши. Каран предположи какво го човърка отвътре. Никой не знаеше историята на кароните, преди да отнемат Аакан от аакимите. Тенсор беше споделил невероятно важно късче от нея и Лиан изгаряше от желание да научи останалото.

Но не и Каран. Пустотата кипеше от кошмарна жестокост, не можеше да има нищо по-чуждо на нейния беден, но безметежен живот в Готрайм. Бездруго я спохождаха страшни сънища.

— Световете ни бяха сполетени от всички тези беди, защото се набърквахме там, където не биваше — завърши Тенсор. — Два пъти и аз се замесих в това. Не можете и да си представите какво зло ще си навлечете.

Отметна глава, напрегна ръце и мургавото му лице потъмня още повече от усилието. Но само волята не можеше да го изправи. Притичаха двама аакими и той ги отпрати с яростен жест, от който едва не тупна на пода.

— Ей, ти, момиче! — той посочи Каран. — И двамата сме затънали в тази история. Ела с мен. Трябва да ти призная нещо.

Уплашена, но и учудена, Каран го хвана за ръка и двамата излязоха в бурята.