Йън Ървайн
Тъмна е луната (21)

21.
Мостът на небесната дъга

Стояха пред тезгяха в странноприемницата „Тайфунът“ и Мендарк се пазареше за плащането.

— Искам самостоятелна стая — рече Каран, преди да се усети, и затаи дъх.

И в най-добрите моменти отношенията й с Мендарк се крепяха на лицемерна учтивост. Нямаше да се учуди, ако той й натриеше носа, че бедняците не могат да бъдат придирчиви. Дълговете й бяха станали толкова главоломни, че бе престанала да ги брои. Жадуваше да се махне и от мислите за тях, и от всички наоколо. И най-после да поеме живота си в ръце.

Мендарк само я изгледа питащо и кимна. Лиан я зяпаше уязвен, но тя нямаше сили за обяснения. Взе ключа, втурна се по стълбата към стаята си, заключи вратата и се просна на леглото, вперила поглед в тавана. Спокойствие! Благословена самота! Превъзходно… Но още по-добре щеше да се почувства след гореща вана. За последен път се бе къпала истински в Катаза. Грабна сапун и кърпа и се завтече към банята, за да не я изпревари никой.

След това се заключи отново и се върна към мислите, гонещи се из главата й по целия път дотук. Що за дарба притежаваше, та Рулке се стремеше така безмилостно да я покори на волята си? Какво бяха правили Лиан и Рулке в Нощната пустош? Дали отговорите не бяха свързани? Знаеше ли Рулке, че тя е трикръвна? И какво толкова неповторимо имаше у трикръвните? Не смееше да пита, за да не заподозре някой истината.

 

 

Лиан се обиди в първия момент на желанието й да е сама, но скоро свикна с положението. Отделната стая му предоставяше такова богатство от време, че той потъна в работа по сказанието си. Това също дразнеше Каран. Колко лесно се приспособяваше този противен тип! Поне много по-лесно от нея, защото въпреки всичко той й липсваше, особено нощем.

Мендарк наистина не бързаше да се отправи на изток. Останаха няколко дни в „Тайфунът“ — голяма, удобна и яка сграда в старинен стил, с дебели каменни зидове, керемиден покрив, широки тераси и малки прозорци, заради които винаги беше сумрачно вътре. Странноприемницата се намираше на височинка пет-шест крачки над широката крайбрежна улица до пристанището. Времето беше ясно и следобед морският бриз правеше по-поносими лъчите на напичащото слънце.

Лиан хареса Флуд, а след като се махна Игър с неговите обвинения и заплахи, от плещите му падна голям товар. Всеки ден ставаше призори, колкото и да не му беше присъщо, и заравяше нос в книжата си. Това беше стихията му — пишеше неуморно по цял ден сред разхвърляните бележки, които сами по себе си стигаха за дебел том. Страниците на дневника му, събраните свитъци и пергаменти бяха гъсто запълнени със ситни редове. Лиан си купи в града нов дневник — внушителен бележник с множество празни тънки листове. Плати прескъпо, шест сребърни тара, и вече му се налагаше да брои грижливо намаляващите монети в кесията. Във втория дневник описа всичко случило се след тръгването от Катаза и подхвана първата, груба версия, която щеше да бъде преправяна отново и отново, за да се превърне в трета книга от „Предание за Огледалото“.

Вечер се веселеше в кръчмата или на терасата отпред, забавляваше всички с разказите си, смееше се без мярка и поглъщаше още по-безмерни количества зелено вино, ухаещо на стафиди, или пурпурно — силно и стипчиво. Посред нощ се затътрузваше по стълбата нагоре, а понякога се свличаше по нея. От време на време и Мендарк сядаше да се разведри, наглед подмладен и безгрижен, почти както по пътя към Зайл преди години. Все пак смехът му звучеше малко напрегнато, веселието му изглеждаше попресилено.

Талия беше по-приятна сътрапезница. Умееше да предразположи всекиго. Веднъж-дваж се присъедини към Лиан, не изоставаше в опразването на чашите, а на всяка пиперлива история отвръщаше с още по-неприлична. Нищо не можеше да помрачи духа й, защото скоро щеше да отпътува за родината си. Тя обаче беше заета с подготовката и за всеобщо съжаление не слезе повече в кръчмата след втората вечер.

Аакимите отседнаха в друга странноприемница, чак в отсрещния край на Флуд. Според настроението си биваха печални, равнодушни или разсеяни. Не им беше до развлечения. Пък и зърнеше ли някой Тенсор, седнал тихо в ъгъла, или побелялата, мършава като сноп съчки Селиал, губеше всякакво желание да се весели.

И Шанд седна до масата първата вечер, но подобно на Каран се затваряше в себе си. Държеше се по-отчуждено с всеки изминал ден. Не защото не одобряваше подобни волности, просто нямаха значение за него, докато задълбаваше в спомени за отдавна отминали времена, и накрая сякаш нищо от настоящето не можеше да стигне до ума му.

Каран оставаше вглъбена в себе си и гледаше с все по-силна досада как Лиан се наслаждава на живота. Измъчваше я наученото от Тенсор и непрекъснато се връщаше към детството в стремежа си да открие какви ли са били заложбите й. И се подсещаше за не една и две необикновени случки. Тепърва осъзнаваше колко изкусен възпитател е бил нейният баща. Дори Тенсор не бе успял да заличи напълно основите, заложени от него в душата й.

А после се върнаха сънищата. Една нощ я спохождаха видения за Рулке, друга — за гашадите, които я водеха по ажурните мостове на Шазмак при своя господар. Рулке стоеше разкрачен върху своето творение и я чакаше. Тя беше ключът към постигането на великата му цел.

Дали му беше необходима, защото е презряна трикръвна? Затова ли Тенсор бе сторил всичко по силите си да потисне дарбите й? И какво бе получила накрая от него — съсипан живот или избавление? Нямаше отговори.

 

 

Изведнъж Мендарк се разбърза. На петата сутрин доближи Каран и Лиан, които бяха отишли да закусят на крайбрежната улица.

— Ние потегляме! Не ни чакайте в Туркад преди зимата.

— Значи ние няма закъде да бързаме — промърмори Лиан и изпъна крака под масата.

— Помнете, че нашите премеждия са тайна. Не дърдорете за тях във всяка кръчма по пътя. — Той се взря изпепеляващо в младежа. — За тебе говоря, летописецо. Познавам те. Дай дума, че ще си затваряш устата, иначе — заклевам се във всички сили на вселената — върна ли се, ще си платиш прескъпо.

— Обещавам — прошепна смирено Лиан.

Помахаха за сбогом от кея, когато изпратиха Мендарк, Талия, Осейон и Пендер. Аакимите още чакаха кораб — онези, които видяха до кейовете първия ден, бяха отплавали.

— Скоро ще има кораб, ако не утре, то вдругиден — обещаваше началникът на пристанището.

Но дните се изнизваха и Каран губеше търпение. Отначало й допадаше да мързелува и да се къпе или да плува, когато й скимне. Но Пендер и Талия ги нямаше, бавенето започна да я изнервя.

— Толкова си се затворила в себе си напоследък… — подхвърли Шанд, когато излязоха да се поразходят на следващата сутрин.

— Имам много поводи за размисъл.

— Какво ти каза Тенсор в пустинята?

Тя бе позабравила колко е проницателен старецът.

— Над това умувам, а и за други неща. Мисля си за дома.

Той не я разпитваше, а тя нямаше намерение да споделя.

Мъката, че е далеч от Готрайм, я глождеше все по-болезнено. Колко ли още е западнало имението заради войната? Не са ли пострадали нейните хора? Още ли се крепи старият Рейчис? Заплахата за света, надвиснала заради Рулке, я тревожеше далеч по-малко отколкото съдбата на обитателите на Готрайм и нейния дом. Но скоро той можеше и да не е вече неин, ако не започнеше да изплаща дълговете си…

И друг копнеж набираше сила у Каран, покълнал още след отпътуването й от Готрайм. Искаше да остави имението на свое дете, да му повери и родовите Предания. Но как да си го позволи насред всички тези несгоди? Много й се искаше да поговори с Лиан за това, но сякаш ги разделяше стена и тя не знаеше как да я преодолее. Не виждаше причина за неувереността си и все пак се боеше, че той ще посрещне с подигравки домошарските й мечти. Или пък направо ще я отритне. Затова Каран си мълчеше, таеше този копнеж в себе си и се улисваше в другия — да се прибере у дома.

Шанд също бе изправен пред препятствие в живота си и не му се говореше за това.

— Нещо не е наред ли? — попита все пак Каран по време на последната разходка. — Толкова си тъжен.

— И аз имам много неща да обмислям — бавно изрече старецът.

— Какви?

— Те… се случиха отдавна. Повратната точка в живота ми. Не мога да се примиря.

— Къде беше тогава?

— О, далеч, при Бурия Нгурле. Не искам да обсъждаме това — по-рязко каза той.

 

 

Сутринта на следващия ден Каран намери кратка бележка под вратата си: „Добра сполука! Ще се видим в Готрайм през зимата.“

Почувства се изоставена и за пръв път от много време изтича за утеха при Лиан.

— Шанд си е отишъл!

Това успя да го откъсне от писането.

— Миналото му е много любопитно. Нима някой би могъл да каже какво го тревожи?

— Така се грижеше за мен… Защо не поиска да му помогна?

— Той е особняк — отвърна Лиан. — От месеци си блъскам главата над думите му, които чух в Тулин, преди да те срещна: „Неведнъж съм проклинал съдбата. Беснеех, ругаех, заричах се да спра самото време, та дори и да го запратя назад. Но то не пропусна да ме прекърши и да ми отнеме всичко, за което милеех.“ Нали виждаш колко му е ядосан Мендарк? Няколко пъти го молеше за подкрепа в Катаза, а Шанд все отказваше. Какъв е бил, щом дори Мендарк е готов да поиска помощ от него? И що за човек е, за да откаже?

Каран не сподели, че си задава същите въпроси.

Навън изведнъж притъмня, вятърът забушува. Целият бряг опустя, виждаха се само хора, които припряно затваряха дебелите капаци на прозорците и вратите.

— Идва страшна буря, тайфун — обясни съдържателят, як ведър мъж с лунички по лицето. На дясната му ръка липсваха два пръста.

— Тайфун ли?! — повтори Лиан с възмущение, сякаш стихиите заговорничеха лично срещу него.

— Аз обикновено се радвам на бурите — промълви Каран.

— Значи ще бъдете щастлива на закуска… ако още имаме покрив над главите си. Това е сезонът на бурите. Миналата година се изредиха три за един месец. Третата едва не отнесе сградата в морето колкото и нависоко и здраво да е построена.

Бурята трупаше мощ полека вечерта и през нощта. Чувстваха се откъснати от света. Въздухът изстина, макар че беше разгарът на лятото. Съдържателят им обеща гореща супа и греяна бира с подправки.

— Дано Шанд да не пострада — отрони Каран, когато седнаха на масата в празната зала.

— Не ми се ще да съм на кораб в такова време.

Лиан отпи от бирата и погледите им се срещнаха над ръба на халбата. Тя отново видя предишния Лиан, най-добрия си приятел.

— Да си отиваме у дома — прошепна му тя и изведнъж се смръзна от срах, че ще й откаже.

— Ами да, да си вървим — отсече той. — Качваме се на първия кораб!

— Но аз трябва да се отбия във Фошорн по пътя, да видя какъв е бил някога Мостът на небесната дъга и да се сбогувам със Селиал. Оттам си тръгваме. Ти къде би искал да отидеш?

— Не и в Туркад! — разпалено отвърна Лиан.

Каран потрепери.

— Игър вече трябва да е пристигнал. А ние в Готрайм сме между Туркад и Шазмак… Сигурно там ще продължи всичко. Ще дойдеш ли с мен? Преди време ми обеща.

Гледаше го уплашено.

— Сякаш е било преди години. — Лиан се замисли за бивака им до град Нарн, малко преди целият им свят да се пръсне на парчета около тях. — Тогава бях друг… Ще дойда, то се знае. Нямам търпение.

— Няма да е каквото би искал — още повече се притесни Каран. — Бедно имение, а заради войната… Едва ли ме чака нещо друго освен труд до изнемога.

— Ти да не ме мислиш за богаташ? — прихна той. Изсипа съдържанието на кесията си върху масата между паниците със супа. — Това е цялото ми имане. — Преброи парите. — Двадесет и седем тара и няколко медни монети. Боя се, че няма да стигнат и до Готрайм. Как се разпиляха…

Каран се настрои делово и мрачно.

— Аз пък нямам нищо, дори пукнат грайнт. Не искам и да мисля колко съм задлъжняла на Шанд. Ще се прибера разорена.

— Мога да продам това-онова — призна Лиан. — Взех някои дреболии от Катаза.

— Де да бях взела и аз! Потънала съм в дългове.

Щом опразниха паниците, попиха остатъка по дъното със залци жълт хляб, поседяха малко над халбите с бира и се качиха на горния етаж. Вятърът все повече се развилняваше, изсипваше се проливен дъжд.

Каран спря пред стаята си, неочаквано прегърна за миг Лиан и каза припряно:

— Трябва да си събера нещата.

Затръшна вратата под носа му и той само се почеса по темето. Каран бе изпаднала пак в лошо настроение, явно се безпокоеше за Шанд, който беше в морето насред буря. Но какъв смисъл имаше да се подготвя багаж, докато не се появи кораб, с който да отпътуват? Но той отдавна бе свикнал със своенравието й и отиде в стаята си. Там натъпка вещите си в торбата за минута, смъкна дрехите, угаси фенера и се пъхна под завивките.

Напоследък си бе лягал все след полунощ и сега не можеше да мигне. Лежеше в тъмата и слушаше шумотевицата на бурята. Покривът проскърцваше, а такъв порой той дори не помнеше. През комина падаше толкова вода, че празното огнище се наводни и осаждена локвичка пропълзя по дъските.

Вятърът се надигна до разтърсващ вой. Капаците на прозореца се раздрусаха. Лиан запали фенера и стана да погледне. Едното стъкло беше спукано от нещо, пробило капака. Вероятно носен от свирепия вятър голям клон. Върна се в леглото.

Мислите му все се въртяха около Рулке и Каран. За какво му е притрябвала на карона? Неусетно засънува с отворени очи — отново беше в Нощната пустош, Рулке му говореше и имаше пълна власт над него, а Лиан се кланяше усмихнат и мълвеше: „Да, съвършени господарю.“

Това видение — хем блажено, хем зловещо, бе прекъснато от силен шум и блъскане в гърдите. Той се стресна замаян и се намери на пода в локвата. Ураганът беснееше и отначало му хрумна, че покривът вече е отнесен. Но фенерът до леглото мъждукаше и той видя голата Каран.

— Какво става? — попита я сащисан. Болеше го и главата.

— Ти сънуваше! — разфуча се Каран. — И сънят ти никак не ми хареса!

Лиан нямаше представа за какво говори тя и дори се усъмни дали внезапно не е станала жертва на безумието. Собствените му мисли се разбъркваха. Защо го зяпаше с такъв бяс и подозрение, защо се тресеше цялата? Лиан не помнеше съня и не разбираше ужаса, обзел Каран. Не знаеше и че думите му във видението са досущ като отговора на гашадите, когато Рулке ги бе пробудил, докопал се до съзнанието на Каран. Сега чрез Лиан ли се опитваше да установи връзката? Тя явно нямаше да открие отговора в опулените му очи.

— Не мърдай оттук и не заспивай! — заповяда му, уви се с одеяло и изтича навън.

Той се тръшна в леглото и впери поглед в тавана. Мръзнеше, главата му тежеше.

Каран се върна скоро, понесла раницата си в едната ръка и ботушите в другата. Остави ги зад вратата, която залости грижливо. Лиан ту тракаше със зъби, ту се препотяваше.

— Жаден съм… — помоли прегракнало.

Тя сипа вода в нащърбена чаша и я поднесе към устните му. Той изгълта половината на един дъх и се отпусна с пъшкане.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна. — Остани, моля те.

От докосването на пръстите му гърбът й настръхна приятно.

— Ще остана, разбира се. Не биваше да те изпускам от поглед. Направи ми място.

Още щом се намести при него, целият свят наоколо сякаш побесня. Вятър като нерушима стена разлюля странноприемницата до основите. Спуканото стъкло падна навътре и през цепнатините в капаците пръснаха разпрашени капки.

Каран изруга.

— Какъв ужас…

— Нали уж си любителка на бурите! — заяде се Лиан и побърза да се търкулне от леглото, за да събере подгизналите си книжа. И от тавана падаха капки. Гредите скрибуцаха измъчено над главите им. През прозореца пак бликнаха фонтанчета.

Каран знаеше колко са му скъпи всички тези писания и се разшета да му помогне. Скимтенето и пищенето на покрива ставаха все по-плашещи.

— Лиан! — изврещя тя в ухото му. — Май е свършено с покрива. Веднага под леглото!

Леглото бе огромно и тежко и под него имаше много място. Каран се пресегна и придърпа юргана, за да се увият, защото бяха съвсем голи. Върза торбата си за единия крак на леглото. Лиан натъпка дневника и документите в торбата и омота вървите й около кръста си.

Постъпи предвидливо, защото яростен удар на бурята натика прозореца в стаята, късчета стъкло и трески се разлетяха навсякъде. Всичко, което вихрушката не помете от пода, беше залято с вода. Едно стъкълце се заби в петата на Лиан. Пламъчето на фенера се мяташе, по стените подскачаха уродливи сенки.

Той извади стъклото от крака си и обви Каран с ръце. Притискаха се един към друг, а ревът на урагана тресеше всичко. В миг част от покрива изхвърча нанякъде с пронизително скрибуцане. Летвите и мазилката на тавана изчезнаха като от взрив. И двамата неволно изпищяха. Завивките и дюшекът се изстреляха през дупката, последвани от всяка по-лека вещ в стаята. Изведнъж Лиан и Каран се отделиха от пода и си удариха главите в дъските на леглото. Фенерът се строши в отсрещната стена и угасна.

Свираха се под голото легло, пороят ги обливаше — никой от двамата не си бе представял, че е възможен такъв дъжд. Никак не им допадаше да седят във все по-дълбока локва. Неудържимите струи пълнеха стаята така, че водата не успяваше да изтече под вратата. От време на време по няколко керемиди изтрещяваха върху леглото.

Много по-късно, когато вятърът започна да стихва, Лиан изпълзя да отвори и заклини вратата. По стълбата се изля същинска рекичка. Върна се под леглото и не се отдели от Каран до края на нощта.

До сутринта тайфунът се поукроти, макар че дъждът не спираше. Дрехите и раницата на Лиан ги нямаше, само Каран успя да опази своите. Той обу един от широките й панталони и слезе на първия етаж. Съдържателят вече разчистваше и пренасяше храна и мебели в онази част на сградата, където покривът бе още цял.

— Е, преживяхме още една буря — обобщи той жизнерадостно, нагласи си стол и се зае да чупи по две яйца наведнъж с трипръстата си ръка. — Какво да ви приготвя за закуска?

Лиан се стъписа от прекрасното му настроение.

— Но странноприемницата ви е доста порутена…

— О, случва се! Не зависи от нас. Ще сложим нов покрив за около седмица. Печката си гори, има шунка, яйца и лук… а и много хляб остана от вчера. Само поръчайте и ще е готово завчас.

Докато си изяждаше закуската, Лиан се опитваше да проумее случката през нощта. Дали Рулке имаше власт над съзнанието му, без той да знае? Дали неволно не изпълняваше заповедите на карона? Съдейки по погледите, които му хвърляше, седналата срещу него Каран се питаше същото.

 

 

Няколко дни след бурята в пристанището влезе разнебитен малък кораб, пренасящ стоки по крайбрежието на Фаранда. Капитанът се зарадва, че го наемат за плаване до Фошорн и по-нататък, защото заради тайфуна трябваше да извърши твърде скъп ремонт. По това време Селиал вече бе само кожа и кости, главата й бе като на мъртвец, а бялата й коса провисваше като слама. Едва събираше сили да направи крачка-две.

Веднага след най-неотложните поправки на гемията аакимите, Каран и Лиан се качиха на борда. С благоприятни ветрове стигнаха до Тикадел за броени дни. Там аакимите се уговориха с капитана да ги чака една седмица, за която щеше да получи половината от досегашната сума на ден, и му предложиха толкова злато за следващия маршрут, че той дори и не помисли да им откаже. След това потеглиха между високите дюни.

Влажният задух ги принуди да покрият носилката на Селиал с намокрен плат, но тя понасяше тежко жегата, а досадните папатаци я тормозеха неуморно.

Вървяха и денем, и до късно през нощта под все по-пълната луна. Само още няколко дни изминаха, преди да застанат пред невероятната бездна на Бясната вода, чиито отвесни стени се спускаха на петстотин разтега. Две стъпаловидни черни колони, съперничещи по височина на Голямата кула в Катаза, бяха единствените остатъци от Моста на небесната дъга, който някога се бе простирал над протока, за да свърже Фаранда с континента Лоралин. Извисяваха се като стража над мъглата, закриваща изумителния канал. Далеч долу водите от две морета ревяха по великанския улей и се стоварваха край Трирог във водопад, разцепен от три върха. Тази стихия скачаше върху склоновете от още хиляда разтега височина, режеше скалите като сирене и пълнеше огромното солено езеро на дъното.

Нямаше по-могъщ водопад от този нито в Сантенар, нито в друг от Трите свята, но тук господстваше Сухото море. Езерото си оставаше като петънце в единия край на някогашното Перионско море. Жаждата на пустинята нямаше да бъде утолена никога.

Сложиха носилката със Селиал на земята до лявата колона. Тя протегна костелива ръка към Малиен, която й помогна да стъпи на немощните си крака. Белокосата старица плъзна върховете на пръстите си по проядената от солените ветрове резба върху камъка. Затвори очи, унесена в безметежен покой, сякаш колоната й напяваше „Предание за Моста на небесната дъга“. Аакимите, Каран и Лиан чакаха зад нея.

— Тук щеше да откриеш Велико предание, летописецо — промълви накрая Селиал, — ако камъните имаха дар слово. Бях обещала аз да ти го разкажа, но няма да издържа толкова. Уви, то ще бъде изгубено завинаги.

Тя се затътри към самия ръб и се олюля. Малиен я хвана здраво за лакътя.

— Не се бой — засмя се хрипкаво старицата. — Няма да скоча. Това място е свещено за мен. Каран, детето ми — повика през рамо, — ела! Ти също, летописецо.

Застанаха от двете й страни и тя хвана ръцете им.

— Ще ви покажа гледка, каквато не е имало от две хилядолетия — изхърка Селиал. — Взирайте се над урвата — добави шепнешком и за миг вдигна ръцете им над главата си.

Огромен завихрен облак се изтръгна от Бясната вода и скри всичко освен двете колони. В него полека се открои величавата извивка на мост, увиснал във въздуха като паяжина със своите наглед неправилни мрежи, прекрасен като утринната роса по паяжината.

Слънцето надникна през мъглата и златисто сияние плъзна от единия до другия край на моста, за да заискри във всички цветове на дъгата. Пръските се спуснаха обратно в пропастта и под призрачния мост светна втора дъга, символ на надежда в мрака. Лиан не бе виждал нищо по-прекрасно.

— Летописецо, опиши и това в сказанието си — заръча му Селиал. Тя сякаш нямаше възраст, очите й на пророчица светеха, бръчките на лицето й се бяха изгладили. — Никой на Сантенар няма да го съзре отново.

Те гледаха, хванали ръцете й. Мостът на небесната дъга се запази още минута-две и избледня постепенно. Изведнъж от Бясната вода изригна нов фонтан и преди да рухне в бездната, заличи видението. Скоро останаха само двете черни колони в мъглата.

Ръката, която Лиан още стискаше, беше студена. Озърна се към Селиал — очите й зяпаха сляпо в пропастта. Макар че не падаше, тя беше мъртва. Лиан избърса сълзите си.

Аакимите изкопаха дупка в яката скала между двете колони, положиха Селиал вътре и оформиха камъните в дъга над гроба. Бдението продължи до края на нощта. Щом небето порозовя, всеки произнесе погребалното си слово, с което я изпращаше в дългото пътешествие през незнайното. Благослови я и Тенсор, на когото помогнаха да се изправи пред гроба. Малиен се прости последна с покойницата. Слънцето изгря и всички си тръгнаха, за да не се завърнат никога повече.