Йън Ървайн
Тъмна е луната (23)

23.
Чародейката

Пътуването на Игър от Фаранда не беше приятно. Щом се раздели с останалите, препускаше на юг толкова стремително, колкото му позволяваха увредените очи. Все пак преливаше от удоволствие, че се отърва от угнетяващото присъствие на Мендарк, а копнежът му по Мейгрейт нарастваше неудържимо. Във Флуд си нае двама помощници и веднага се качи на кораб. Не му провървя — този морски съд се оказа бавна, прогнила, гъмжаща от плъхове черупка, която се клатушкаше и при най-лекото вълнение. Игър обикновено понасяше добре и бурите в открито море, но този път си изповръща червата.

Някъде около Сифтах ги подгониха пирати и ги спаси само промяната в посоката на вятъра. А щом се насочиха на юг в Туркадско море, на кораба плъзна дизентерия и всички премаляваха от разстройството. Носеха се безцелно дни наред по вълните, защото нямаше достатъчно здрав моряк, който да се занимава с платната. Водата за пиене се покри с гнусна зелена ципа, а когато отвориха едно буре с осолено свинско, намериха вътре бъкаща купчина личинки.

Екипажът си знаеше кого да обвинява за проклетия късмет — високия, вечно смръщен пътник, осакатен от частичната си слепота. Подшушваха си, че бил магьосник, и окаяното им плаване беше най-доброто доказателство за това.

Една сутрин Игър се събуди от жесток ритник в бъбреците. Никой не искаше да си навлече злощастие, като убие магьосник. Вързаха му обаче ръцете и го пуснаха в лодка заедно с невинните му помощници. Избутаха я встрани от борда, без да дадат на прогонените мъже весла, храна или вода.

Двамата наемници си помогнаха взаимно да се развържат, но не докоснаха въжетата на Игър. Той не събра сили нито да се защити, нито дори да се освободи. Морето ги подмяташе един ден и една нощ. На втората сутрин Игър отвори очи от шума на разбиващи се вълни. Лодката се плъзгаше край пуст скалист бряг. Помощниците прибраха златото му и скочиха във водата.

Той яростно претриваше дебелите въжета в ръба на една дъска, но те си бяха все тъй здрави и след час, когато лодката се удари с единия борд в камъните и се преобърна. Игър политна към покритите с миди скали, поредната вълна го запрати към брега, после го повлече обратно.

Най-сетне и неговият късмет проработи — следващите вълни бяха по-малки и с тяхна помощ пропълзя над линията на прибоя. Разръфа въжетата в ръба на строшена черупка на стрида и се заклатушка между скалите. Добра се до някакво село.

Дотътри се до колибата на старейшината. Оказа се, че е жена. Различаваше само силуета й през своите възпалени от слънцето и покрити със сол клепачи.

— Ще ми помогнете ли? — изграчи Игър.

Кървеше навсякъде от стотиците порязвания след ударите в скалите.

— Какво да направим за вас? — попита тя.

Имаше доста младежки глас за знахарка, за каквато я помисли той.

— Трябва да се добера до Туркад.

— Няма кой да ви откара дотам.

— Щом е така, докъдето можете. Моля ви.

— Че това ще ви струва цели пет сребърни тара! — натърти тя, сякаш говореше за половината богатства на света.

Колко противно му беше да проси…

— Нямам дори грайнт в джобовете си, но върна ли се в Туркад… Аз съм Игър!

Тя помълча.

— Чувала съм, че спазвате обещанията си. Можете да ни пратите парите оттам… или да ми се отплатите другояче.

Скоро свалиха изпокъсаните му дрехи, нахраниха го със супа от морски таралеж, а раните му покриха с виолетово парещо мазило. Преспа в колибата на старейшината — най-голямата почест, която можеха да му окажат тук. Макар той да не събра сили да я ощастливи с онова, което тя очакваше в отплата. Е, когато Игър заспа, жената все пак получи, каквото искаше.

Сутринта донесоха дрехите му закърпени и одимени, защото ги бяха сушили над огън. Знахарката, която се бе издигнала още повече в очите на съселяните си, го нахрани с мариновани рибешки карантия. Вкусът им беше още по-гаден от вида им. Накрая тя му се поклони, засмените хора от селото го настаниха в голямо кану и гребците поеха покрай брега. След един ден беше в Ганпорт и успя да се качи на кораб, отплаващ към Туркад. „Колко са услужливи, а дори не са мои поданици… Ще ги възнаградя щедро.“

Едва когато стъпи в Туркад, той си позволи отново да мисли за Мейгрейт. Поне десетина пъти бе чул от непознати как е унижила Тилан. Игър възнамеряваше да повиши Ванхе в главнокомандващ.

На кея в Туркад куцукащо бездомниче си проби път до него, като изблъска с лакти половин дузина съперници. Мръсните боси стъпала на момчето бяха мазолести и покрити с циреи.

— Господине, нека да ви водя, а? Става ли, а?

— Момче, заведи ме в щаба на армията. И по-чевръсто.

Нямаше търпение да види Мейгрейт и да сподели тази вечер леглото й. Вървеше след хлапето и си припомняше как тя съчувстваше на страданията му, как го накара да се измъкне от коравата броня на отчуждението си. Колко ли трудно й е било…

Само да не бе надникнал в очите й, откъдето сякаш Рулке отвърна на погледа му. Това го обезсърчи. Мислеше си със срам, че тогава избяга от Мейгрейт, както ученик се изплъзва от размаханата тояга на класния наставник. Но острите тръни, които Рулке бе забил в съзнанието му, вече бяха извадени. И сега Игър ясно виждаше позора си — доскоро се бе наслаждавал на несекващия ужас, както принцеса на ваната си, пълна с мляко. „Край на това!“ Всичко между него и Мейгрейт щеше да потръгне по новому.

Изведнъж почувства безпределна сила в себе си. Върна се в своите владения, заобиколен от армии. В този миг недоумяваше защо изобщо се е плашил от Мендарк или от Рулке. Дори му се стори, че вижда малко по-ясно. Затътри се по стъпалата пред Цитаделата и се натъкна на вестоноската Долода, която позна първо по гласа.

— Господарю! — ахна младата жена и се разкрещя с все сила: — Господарят е тук! Господарят Игър се завърна!

Тутакси падна на колене пред него. Игър я накара да се изправи.

— Вярната Долода! Аз съм почти сляп. Плати на това момче и веднага донеси акта за закрепостяването ти на служба при мен. От този миг насетне ти си свободна!

— Свободна… — прошепна Долода. — Но как ще живея?

— Ще бъдеш моя адютантка със заплата един тар седмично — осведоми я Игър с неизчерпаемо добродушие.

— Един тар!

Май й бе прозвучало като „кофа жълтици“.

— Повече ли искаш? Съгласен съм. Два сребърни тара! Сега тичай да донесеш документа. Ей, да дойде писар! — изрева Игър. — Състави договора на Долода като моя адютантка. Къде е този Зарет?!

Намериха хлуна Зарет и Игър го изпрати да занесе в селото торба сребро. Върна се и Долода. Крепостният й акт бе отменен с поставянето на множество официални печати, а договорът бе подписан незабавно.

— Тъй… Къде е Мейгрейт? — развълнувано попита Игър помощничката си. — Заведи ме при нея, без да се помайваш.

Долода се притесни.

— Господарю, тя е в Банадор…

— Банадор ли?

— Поведе Първа армия към Касим, за да влезе в битка с гашадите.

— Какво?! Кога?

— Преди пет дни.

Игър слушаше обясненията й, а сърцето му сякаш попадна в менгеме, стягащо по-силно с всяка секунда. Да тръгне с армия в труднодостъпните земи на Банадор срещу не по-слаби войски, които вече са се окопали и изпълняват заповедите на гашадите… Слабоумие. Самоубийство! Мейгрейт беше обречена.

— Кой допусна тази тъпотия?! — разбесня се той. — Ще го разпердушиня. Ще го продам в робство!

— Маршал Ванхе — отвърна разтрепераната Долода. — Другите ви пълководци бяха убити…

— Ванхе, а! На кръст ще го разпъна! Подгответе ми кон. След час тръгваме към Банадор.

Подплашени от яростта му, придружителите се приготвиха още по-рано. Препуснаха на югозапад по Федилския път. Лесно беше да следват армията. При всяко спиране Долода скачаше от седлото и шляпаше с неизменните си сандали към някой местен човек, за да научи преди колко време са минали оттук войските.

Не почиваха нито денем, нито нощем, само сменяха конете. Профучаха през мрачната Фейдонска гора, която стигаше до северните граници на Банадор. Следобед на другия ден бяха в прашния град Рейдомин, където пак се качиха на нови коне. Игър приличаше на буреносен облак. Все му се струваше, че надушва потоците от кръв.

Слънцето изгря, Долода вече се изсулваше от седлото от преумора. Игър смуши коня си и я подпря да не се търкулне на пътя. Сам се изненада, че направи това. Мейгрейт го бе променила.

Утринното небе също се озари в кървави оттенъци. Навсякъде се виждаха пушеци, почернели развалини и овъглени трупове на животни.

— Колко остава? — извика Игър на водача, когато свърнаха от главния път по пътека с коловози, която май криволичеше покрай всяко хълмче в Банадор.

— Поне осем левги. Още един ден, ако не намерим други коне.

В тази пустош не намериха дори кранта. Околните земи бяха обрани до шушка. Игър си представяше със страх, че армията му е избита, а Мейгрейт — мъртва.

 

 

Мейгрейт потисна замайването. Съдбата на армията висеше на косъм, само тя можеше да спаси войниците. Гашадите не помръдваха. Тя долови, че не са в състояние да шавнат, докато държат под контрол войските си. Мейгрейт впи поглед в очите на жената, която стоеше до масата, и стовари волята си върху нея. Веднага почувства и нейната съпротива, и отпора на осмината по скамейките. Главата й кънтеше.

„Не се предавай! Ще успееш. Ти можеш…“ Щом досега бе надделявала над тези твари, защо да не го стори отново? Позволи на свирепостта да избуи в душата й, за да избухне в такава ярост, че жената срещу нея подбели очи. Гашадите се задъхаха в мимолетен пристъп на слабост и Мейгрейт налетя сред тях със светкавични ритници.

Масата се катурна, фигурките се разпиляха, а жената до нея притисна длани към слепоочията си и започна да вие. Някой от мъжете понечи да се изправи, но пльосна върху масата. Драпаше упорито да стане и Мейгрейт го повали с един удар, грабна таблото с квадратите и го развъртя, за да си пробие път към изхода. Щом изскочи навън, пречупи го на две и захвърли половинките в най-близката помийна яма.

Отдясно изреваха множество гърла наведнъж. „Твърде късно! Армията е победена, аз — също…“ Гашадите се изсипаха от палатката зад гърба й. Усещаше как й отнемат силите с натиска на волята си, а тя бездруго вече страдаше от злоупотребата с магия. Спъна се в труп и те я догониха, докосванията на техните сякаш гумени пръсти я накараха да се свие от погнуса.

— Най-сетне! — възкликна сбръчкана жена, ликуваше като от сбъдване на отдавнашна мечта.

Притисната с лице в прахоляка, Мейгрейт внезапно проумя каква е истинската цел на всички вражески маневри през това лято. Самата тя! Толкова мъки и разруха само за да я подмамят надалеч от охраняваната твърдина, да я върнат на Рулке. И тя се беше хванала в клопката.

С ъгълчето на окото забеляза, че един от гашадите скочи в помийната яма, без да се двоуми. След няколко минути щяха отново да имат своето табло с фигурките, за да определят хода на сражението. Мейгрейт си каза, че сама е добавила още една беда в дългия списък. Несравнимо по-добре щеше да бъде, ако не се бе намесвала.

Петима гашади тръгнаха в жива стена отпред, други двама я хванаха за главата и краката, за да я отнесат. Тя изпъшка безпомощно. Що за глупачка! Тръгна на война, уж да направи добро…

Групичката заобиколи устремено поредната палатка. Внезапно пуснаха пленницата да падне по гръб и се заковаха на място. Мейгрейт изви глава. Поне сто нейни войници бяха обкръжили гашадите, притичваха още мнозина.

— Хвърлете оръжията си! — изкрещя офицер.

Жена от гашадите нададе рев на срам и безсилие и скочи срещу тях. Съсякоха я незабавно. Над Мейгрейт блесна острие на нож, а тя не можеше да се опази.

— Не! — отекна викът на друг гашад, който се стовари върху нея.

Върхът на ножа се подаде от гърба му и я боцна в гърдите. Нападателят отскочи стъписан.

— Заклехме се… — изгъгна прободеният и умря.

— Не разбирам — поклати глава някой от нейните офицери, когато войниците отведоха отчаяните гашади.

Мейгрейт се обърна по гръб и някак се подпря на длани и колене, подгизнала от главата до петите.

— Заклеха се пред Рулке, че ще ме бранят дори с цената на живота си… — промърмори и пак се свлече.

Войниците я вдигнаха на ръце сред тържествуваща врява. Бяха победили в битката, а скоро щяха да освободят и Банадор. Но Мейгрейт си мислеше с какви загуби бе платена тази победа и не намираше никаква радост в душата си.

Наоколо се струпваха все повече хора.

— Мейгрейт… — възторжено изхриптя Ванхе и стисна ръката и. — Не вярвах, че е възможно. Ти наистина си велика предводителка. Дори Игър не би постигнал повече днес.

Тя си мълчеше. Истината я терзаеше не по-малко от болката и гаденето. „Игър изобщо нямаше да се впусне в подобно безумие, а щеше да умори от глад и вражеската армия, и цял Банадор.“

Потъна в мрак.

 

 

Следобед Ванхе влезе в палатката, където Мейгрейт лежеше изнемощяла и се грееше под косите лъчи на слънцето. Чувстваше се все по-зле.

— Донесох ти за одобрение заповедта за наказанията.

Тя трудно осмисляше думите му.

— Втора армия се разбунтува и обърна оръжията си срещу своите съратници — обясни маршалът. — Виновниците ще бъдат наказани и участта им ще бъде пример за назидание.

— Прочети ми я! — шавна тя с пръсти.

— Втора армия се разформирова, бойното й знаме ще бъде пречупено. Всички знаци за ранг ще бъдат отнети и поругани, заповедта за сформирането й — изгорена.

— Да… Пример за назидание…

— Всеки офицер ще бъде екзекутиран пред строената армия, както и всеки осми войник.

— Не!

Мейгрейт седна, колкото и да я заболя. Ванхе четеше невъзмутимо:

— Всички имоти и вещи на семейства и роднините до трето коляно на екзекутираните ще бъдат конфискувани, а членовете на семействата — продадени в робство. Всеки от пощадените войници ще бъде продаден в робство, а на семейството му ще бъде забранено да заема длъжности и да получава титли за едно поколение.

— Що за варварство!

— Такова е обявеното наказание за всички бунтовници — възрази Ванхе. — При всеки строеви преглед бойният устав се чете пред всяка част в армията. Всеки войник го знае наизуст. Имат късмет, че няма да ги пребием с камъни от първия до последния.

— Игър ли написа този устав? — попита Мейгрейт, принудена да се сблъска с отвратителни факти, за които си бе затваряла очите досега.

— Лично той и неотклонно е изисквал прилагането му. Така е на война.

— Но те бяха покварени от гашадите — примоли се Мейгрейт. Нямаха собствена воля.

— Но моята армия не се разбунтува — навъсено отсече маршалът. — Задължително е да има наказания.

Тя не можеше да понесе мисълта, че се е отдала на чудовище като Игър, за когото животът на обикновените хора не означаваше нищо.

— Не мога… — извика задавено.

Главата й щеше да се пръсне.

— Не е спешно — сви рамене Ванхе. — Почини си. Ще дойда пак сутринта.

Една от най-смутните нощи в живота й. Преди да заспи, Мейгрейт стигна до решението да напусне войските си. Нямаше да поеме вината за такова престъпление, далеч по-лошо от войната. Тя не искаше да плаща тази твърде висока цена, за да спасява от разпадане империята на Игър. Не искаше нито владенията и армиите му, нито него.

Но ако постъпеше така, какво щеше да прави занапред? Откажеше ли се от това, в живота й не оставаше нищо.

 

 

Към полунощ целият й свят за кой ли път се преобърна с главата надолу.

Дългата й кестенява коса се бе разпиляла по възглавницата. Лежеше на една страна, защото рамото й пак бе започнало да смъди.

Фейеламор пристъпи безшумно в палатката и се загледа в спящата. Мейгрейт се размърда с мисълта, че Ванхе идва да й досажда, макар че нямаше навика да я безпокои толкова късно. Придържаше се безукорно към правилата на учтивостта. Охраната й не би пуснала друг, но те нямаше как да попречат на тази гостенка. Съзнанието й се прочисти полека от сънищата.

— Фейеламор! — Скова я привичното безпокойство. — Къде се дяна толкова време?!

— Порталът ме прехвърли в Катаза насред Сухото море. Чак там бе отишъл Тенсор да върти налудничавите си номера.

— А ти как се върна?

— През портала, само че не се озовах на желаното от мен място. Може би заради намесата на Рулке.

— И Игър ли се прибра? — напрегнато попита Мейгрейт.

Фейеламор се заблуди, че тя е угрижена за безопасността му.

— Последния път, когато го зърнах, той се гърчеше под петата на Рулке. Допускам, че може и да е мъртъв.

— О, не!

Въпреки всичките му недостатъци и горчивите й разочарования Мейгрейт не му желаеше злото.

— Онзи тъпанар Тенсор отвори Нощната пустош и изтърва Рулке — добави Фейеламор, — който пък смачка Игър.

Не показа съчувствие или жалост, но Мейгрейт и без това не очакваше от нея.

— Рулке ли… — Отново се поддаде на вълнението. — Той беше и тук, страшен в мощта си. Горкият Игър, толкова се боеше от него.

— Рулке е бил тук? — стъписа се Фейеламор.

— Е, не точно тук… В Туркад. Малко след като и Игър влезе в портала.

Игър мъртъв? Не се сети, че Фейеламор може да не е видяла всичко до края или дори да е прибягнала до лъжа. Ако той вече не беше между живите, какъв бе смисълът да остава с армията му?

А Фейеламор я остави да се отдаде на скръбта, докато размишляваше. Боеше се до смърт от Рулке. Той бе имал толкова време да започне осъществяването на плановете си, а тя още нищо не бе предприела. Нуждаеше се от Мейгрейт повече от всякога и имаше един-единствен шанс. Но трябваше да пипа меко.

— Любовникът ти несъмнено е мъртъв — повтори тя, но по-мило. — И ти няма какво да правиш тук. Какво си се вкопчила в тези чужди за тебе хора? Зарежи ги да си воюват, щом им се иска. Съществата от коренната раса са големи почитатели на войните, но и тази нищичко няма да промени. Аз си тръгвам и повече няма да се върна. Наближава времето, за което се трудих неспирно през дългите векове на нашето изгнание. — Фейеламор коленичи смирено. — Ела с мен, Мейгрейт. Ти си ми необходима.

Мейгрейт беше объркана и беззащитна. „Необходима!“ За пръв път чуваше тази дума от устата на Фейеламор. Винаги й говореше за дълг. Но пък нейната господарка умееше да управлява чувствата си според случая…

— И ти ми казваш, че съм ти необходима, както Ванхе преди тебе. Повярвах, че целите на Игър са достойни, иначе защо да се привързвам към него? Би трябвало да остана тук. Да, знам, че съм желана само заради онова, което мога да направя за тях! Но Ванхе се отнася с уважение към мен. Ти пък открай време ме обвиняваш, унижаваш ме с внушенията си, че за нищо не съм годна. И какво ме засяга дали фейлемите ще се върнат някога на Талалейм? Те се постараха да ме отчуждят от себе си. Няма да дойда с тебе!

— Навън си приказват как цялата Втора армия щяла да бъде екзекутирана или продадена в робство. Ти подписа ли заповедта?

— Не — прошепна вторачената в нея Мейгрейт.

— След като им върна всичко, което бяха на път да загубят, това ще е последното ти предназначение. Да узакониш отмъщението и убийствата. Колко ли време ще се мъчиш да заличиш този спомен? Аз никога не съм стигала до такава жестокост спрямо тебе. Свършиш ли си работата, ще се отърват и от тебе.

Фейеламор се прокрадна по-наблизо — сдържана, непреклонна, прекрасна. Очите й сияеха златисто. Мейгрейт бе забравила за хипнотичните заповеди, които нейната господарка й бе нашепвала в мочурливите гори на Орист, и дори не помисли да издигне преграда пред съзнанието си. Отдръпна се, но нямаше къде да бяга. Целият й животи обучение бяха подготовка за подобен миг и нищо не би възпряло Фейеламор да се възползва.

С първото докосване принудата я завладя. Мейгрейт не намери у себе си дори помен от силата, с която беше съкрушила Тилан, с която бе командвала и изисквала подчинение. Тя се бе спотаила някъде надълбоко.

— Умолявам те, ела — промълви Фейеламор. — Истина е, че се държах гадно с тебе, и това е едно от многото ми злодеяния. Но нека оставим миналото зад гърба си. Настъпи часът, за който се подготвяше. Каквото и да си мислиш, не те лъжа — обичам те като своя дъщеря. Никоя друга не може да те замени в това решително време. Облечи се. Ето ти торба, събери си дрехите и ценните вещи. Нека ти помогна.

Мейгрейт зърна и сълзи в ъгълчетата на очите й. „Не се налага да стигаш чак дотам“ — рече си цинично. Всъщност почти нямаше свои неща, само дрехите и подаръка от Игър — гривна от слонова кост, толкова стара, че изрязаните по нея орнаменти не се различаваха. Харесваше я заради древността и простотата й. Сложи я на китката си до абаносовата, която бе получила след раждането си от своята незнайна майка. Черно и бяло… Същински символ на преходите в живота й.

Колкото и замаяна да беше, облече се за минута-две. Настроена хем свадливо, хем опърничаво, тя все пак не успя да се възпротиви. Скоро торбата се напълни. Мейгрейт стоеше до походното легло и притискаше към гърдите си дневника, в който описваше всекидневните дела на армията. По корицата му капеха сълзи.

— И той ли ти е скъп? Вземи го, ако ще те утешава.

— Това е вече минало — прошепна Мейгрейт и го сложи на масичката.

Фейеламор я хвана за ръката и я издърпа навън. Гъмжеше от войници, но илюзията беше толкова съвършена, че никой не спря погледа си на двете жени.

Минаха край палатка, около която се люшкаха мъже, опиянени и от виното, и от изумителната победа. Неведнъж споменаваха името на Мейгрейт със страхопочитание. Наблизо бяха и двете палатки на лазарета. В едната крещеше войник, когото трима души едва удържаха. Хирургът режеше разкъсания му крак. Мейгрейт надникна и позна Дилман, своя верен водач. „Аз му причиних това. И какво го чака?“ Понечи да отиде при него, но принудата не отслабваше.

— Трябва да тръгваме — напомни Фейеламор.

По изгрев бяха отвъд долината. Навлязоха в гората и изчезнаха между дърветата. Вървяха на север.

 

 

След три денонощия езда Игър вече се гърбеше на седлото. Долода беше вързана за своето, конят й пристъпяше мудно. Излязоха внезапно от гъстата пушилка и се озоваха пред Стражеви пост.

— Назовете имената си! — извика им кривокрак мъж с посивяла превръзка на главата, който носеше униформата на Първа армия.

Долода се разсъни.

— Идва господарят Игър. А ти кой си?

— Господарю! — отдаде чест войникът. — Разгромихме ги!

— Къде е Мейгрейт? — сопна му се Игър.

— Възстановява се в командирската палатка — посочи часовият, чието лице грейна при споменаването на името й.

Игър се извърна, за да не гледа тези изпълнени с обожание очи, и се завтече към палатката. Дръпна рязко платнището. Очите му различаваха само фенер, чийто фитил догаряше в последните капки масло.

— Адютант, тук ли е Мейгрейт?

Но вече знаеше отговора. Палатката бе празна. Тялото му се сгърчи. Пестеливата Мейгрейт не би оставила фенера запален посред бял ден.

— Къде е тя?! — изрева Игър.

Никой не я бе виждал.

— Адютант!

Долода се изпъчи.

— Намери я!

Скоро помощничката му притича обратно.

— Изчезнала е някъде. Намерихме следи, водещи към южния край на долината, но никой не я е забелязал да си отива.

Игър отново обиколи палатката. Този път долови нещо познато… намек за присъствието на Фейеламор.

— Редник Ванхе да се яви при мен! — изръмжа Игър.

— За маршал Ванхе ли говорите? — смутено попита Долода.

— А ти адютант Долода ли си, или робинята Долода? — процеди той със смъртна заплаха.

Младата жена си плю на петите.

Мейгрейт я нямаше и никой не знаеше накъде се е отправила. Но Игър беше уверен, че това е краят за тях. Тя го беше надраснала и никога нямаше да си я върне. Не издържаше на мъката и се справи с нея по единствения познат му начин. Отново се превръщаше в машина, лишена от човешки чувства.

Изкуцука начумерен от палатката и първо разжалва Ванхе. След това подписа заповедите за екзекуция. По залез Втора армия вече не съществуваше.