Йън Ървайн
Тъмна е луната (25)

25.
Мощни видения

Четири дни по-късно газеха в необичайно дълбок сняг за сезона. Мъкнеха се нагоре по склона към Тулин.

— Все си мисля какво ли ще заварим там — каза Лиан, пъхнал пръсти под мишниците си, за да ги сгрее. — Как ли са преживели войната?

Каран се бе улисала в тревогите си и не продумваше. Стигнаха до кривината на рида и пред тях се откри целият Тулин в своята падина недалеч от билото — същият като преди година. Комините на странноприемницата пушеха ободряващо.

— Харесва ми в Тулин — сподели той. — Откога си мечтаех пак да дойда тук. Но ти се моли времето да се оправи, защото можем да платим само за една нощувка.

— Дано и Шанд е тук…

Изгазиха по пътеката, Каран бутна тежката врата и надникна в просторната кръчма, където огнището беше разпалено. Пред тезгяха имаше неколцина от местните хора с обветрена кожа и муден говор. Обслужваше ги свенливо момиче с розови бузи. Каран веднага позна дъщерята на ханджиите.

Застана пред огъня да се постопли, кимайки на другите клиенти. Макар че бе идвала неведнъж и познаваше съдържателите, напоследък се бе простила със самочувствието си и трудно се престрашаваше да заприказва някого. Вдиша дълбоко и се обърна. Притесни се, че Лиан още не е влязъл, но събра смелост, отиде при тезгяха и поздрави хората.

 

 

А Лиан мина през кухнята и излезе на каменистата пътека към купчината дърва. Чуваше се, че някой цепи дърва и в момента. Надяваше се да е Шанд, но заобиколи купчината и се натъкна на ханджията. Торген сви вежди в първата секунда, после се засмя.

— Лиан от Чантед! — рече той и потърка сплескания си нос. — Прогоненият Лиан! Ама май прекалявам с приказките, защото те видяхме да идваш откъм Чантед. Беше тук миналата година преди войната.

Той остави брадвата и стисна ръката му.

На Лиан му беше приятно, че го помнят, но пък нали съдържателят трябваше да си цени клиентите, дори и тези, които се вясваха рядко.

— Миналия път си тръгна доста припряно — отбеляза Торген.

— Уф… — Внезапно го обзе безпокойство да не би да е оставил неуредена сметката. — Нали монетите, които ви оставих, стигнаха?

Ханджията се подсмихна.

— И то съвсем точно, ако не бъркам. Не заради тях питам. Надявам се сега да нямаш толкова главоболия.

— Горе-долу съм добре — кимна Лиан. — Виждам, че войната е подминала Тулин.

Торген се канеше пак да се заеме с дървата, но после се отказа.

— А бе, не съвсем. Вярно, тук нямаше сражения, но войници на Игър стигнаха и до нас. Пък и твоите приятелчета, уелмите, ни навестиха пролетта. Както чувам, вече се наричат с друго име. Войниците ни потормозиха ден-два. И уелмите нищичко не намериха. То какво ли могат да търсят в Тулин? Преди все се изселваше по някой, а сега заради войната започнаха да прииждат хора, бягат от Банадор и от източните земи. Толкоз пътници не бях виждал досега. През лятото се случваше да спят и в конюшнята. За нас годината си е добра, ама предпочитам да си беше като другите, без никаква война. Но тъй върви животът в Тулин. Хората идват и си отиват, а ние все сме тук.

— Надявах се да заваря Шанд.

— Запиля се нанякъде посред зима, когато започна войната. Прати ни вест от Туркад, после ни писа от някакво място по̀ на север. Чуждестранно име, не го помня. Можело да не се върне и цяла година. Такъв е Шанд, знаем си го и не се боим за него. Само дето ни липсва.

Торген метна на рамо огромен дънер и пое нагоре по пътеката.

Лиан постоя умислен, после награби колкото цепеници можа и тръгна бавно подире му. Стовари дървата в големия сандък до готварската печка и побърза да се върне за още. Пак се натъкна на съдържателя при купчината и му каза:

— Имам по-скорошни новини за Шанд, ако искаш да ги чуеш, раздели се с нас във Флуд към края на лятото.

— Флуд ли? И това място ще да е някъде в чужбина.

Лиан не обърна внимание на думите му — за жителите на Тулия дори Чантед беше в чужбина.

— И то каква чужбина! Оттук до Флуд са поне триста левги пряк път, намира се на огромния остров Фаранда.

Торген се сащиса, все едно Лиан му говореше за тъмната страна на луната.

— Е, щом си се върнал жив оттам, значи може и да не е толкова страшно, колкото го описват. Ти знаеш най-добре. Защо не ни разкажеш след вечеря? Всички ще се радват да знаят с какво се е захванал старият Шанд. Ако си по-сладкодумен, току-виж не ти взема пари за нощувката. О, да бе! Предишния път ти търсеше някаква жена, дето се залутала в снеговете…

— Намерих я — припряно отвърна Лиан, — но тази история мога да я разказвам две седмици. Нищо, имам и много други за разправяне.

Досега бе споделил собствената си история единствено в Чантед, за да изпълни дълга си на летописец — не забравяше строгата заповед на Мендарк. Не понасяше обаче да се лишава от удоволствие на разказвача и посрещна молбата на Торген с възторг. Ще ги омая с най-добрата история, разказвана в Тулин! Пък и иначе ще си тръгна оттук без пукната пара…

Докато носеха дървата, в главата му изскочи нов въпрос:

— Шанд откога живее тук?

— Откакто се помня. Тогава странноприемницата беше на дядо ми. Винаги си е бил тук.

— Но откъде е дошъл?

Ханджията се усмихна загадъчно.

— А, хич не знам дали на Шанд ще му допадне да приказвам неговите работи.

След третия наръч дърва Лиан остана вътре и каза на Каран:

— Шанд не е пристигнал.

— Знам.

Тя седеше сама и зяпаше пламъците в огнището. Другите клиенти бързо бяха усетили, че не е настроена за приказки, и се задоволяваха с пиенето и дребните клюки.

— Натъжи ли се?

— Знаех, че няма да е тук — безстрастно промълви тя.

Настъпи неловко мълчание. След известно време Лиан качи раниците им в стаята и отиде при мъжете до тезгяха.

 

 

Каран изобщо не мислеше за Шанд, колкото и да я разочарова отсъствието му. С навлизането в планините безпокойството й се задълбочаваше, отчасти и заради неприятното откритие в библиотеката. Пробудиха се и спомените, свързани с Тулин. Беше се запознала с Лиан недалеч от това село, но тук беше преживяла и най-кошмарните мигове в дългата игра на криеница с уелмите.

Този път обаче имаше нещо друго. Не само заради близостта до Шазмак и гашадите. У нея напираше смътно и много тежко предчувствие. Завръщаше се ужасът, на който се бе поддала в Нощната пустош. Боеше се, че пак ще загуби власт над себе си.

Къде се беше дянала онази несломима воля, с която бе прекосила половината Мелдорин? Откакто напуснаха Чантед, очакваше нощите с тревога и не срещаше разбиране у Лиан. Той отново се увлече по своите Предания и преливаше от удоволствие.

Тази негова неспособност да вникне в терзанията й я наскърбяваше. Как тъй той се бе измъкнал от Нощната пустош съвсем същият, а тя се мъчеше?

Скоро Лиан вече беше душата на групичката при тезгяха. Залисваше слушателите си с някаква историйка, хилеше се и размахваше ръце. Всички се кикотеха. Дъщерята на ханджиите сипваше с черпак греяно вино и поръсваше чашите със зелени и жълти билки, какъвто беше обичаят тук в студените месеци. Поглеждаше плахо Лиан и щом той се обърнеше към нея, тутакси навеждаше глава и се изчервяваше. Горкото момиче се бе прехласнало.

Каран се почувства самотна и пренебрегната. Хем искаше да отиде при тях, хем презираше лекомислието им в толкова решителни за света времена. „Пияници!“ Изгледа с погнуса своята чаша. Обичаше истинско вино — пурпурното от низините на Ягадор, а това беше слабичко и кисело. Билките му придаваха дъх на цветя, който никак не подхождаше на вкуса му.

Отпи и се задави. Бутна чашата настрана. Когато вдигна глава, всички останали, дори Лиан, я зяпаха. Един мъж сръга съседа си и прихна, другите му пригласяха. Дори Лиан се извърна с усмивка. Можеха да се смеят на каквото и да е, но бузите й се сгорещиха от убеждението, че именно на нея се присмиват. Изправи се рязко, изтрополи нагоре по стълбата и изхвърли вещите на Лиан в коридора. Залости вратата, пъхна се в леглото, придърпа завивките до брадичката си и замря сърдита.

Толкова неохотно си бе позволила близост с Лиан. Бе го отблъсквала на всяка крачка не защото беше равнодушна към него. Напротив, привличаше я неустоимо, а в същото време я объркваше. Навремето си бе измислила илюзорен образ на великия разказвач Лиан, а когато най-сетне го срещна, той се бе оказал съвсем друг — непохватен, простодушен и напълно непригоден за живота извън школата. Присмиваше му се, оплюваше го при всеки повод, но напразно.

А той какво чувстваше към нея? Вярно, бе надминал себе си, за да я спаси и подкрепи в онова смразяващо пътуване до Сит, а и после в Туркад. Когато чу неговия глас зад стената и докопа ръката му през пролуката в Катаза, Каран за малко не бе умряла от блаженство. През последните дни обаче пак се бе появила стената помежду им, издигната и от нейната слабост в Нощната пустош, и от неговите незнайно какви постъпки там.

Тя угаси фенера и гледаше играещите отблясъци на огъня по стените. Отдолу понякога долиташе гръмогласен смях, явно след поредната неприлична историйка на Лиан. Каран задрямваше, будеше се, слагаше още дърва в огнището и пак се унасяше.

Неспокойният й сън беше нарушен внезапно от бутане и тропане по вратата. Лиан напъваше резето и май не проумяваше, че е изгонен от стаята. Заялата според него врата го развесели. Пльосна на пода с поредния изблик на кикот. Това като че можеше да продължи цяла нощ.

Каран изскочи от леглото, хвърли се към вратата и я отвори, за да излее върху него цялата си безпомощност и отчаяние.

— Махни се, гнусно, пияно прасе!

Затръшна вратата пред лицето му и пак се свря под завивките.

Гневът й се изпари, потискаше я непоносима тъга. Натякна си, че трябва веднага да му се извини, преди дребната разпра да се раздула прекомерно. Не биваше да протака. Но не можа.

 

 

Думите й не го уязвиха, но студената свирепост в гласа й го разтърси. Каран винаги го втрещяваше с яростта си, а този път съвсем бе излязла от контрол. Лиан се подпря на длани и колене, загубил в миг прекрасното си настроение. Събра разпилените си вещи и кротко отиде в съседната стая, която не беше заета. Заради студа легна облечен.

Той понасяше нейното променливо настроение и желанието да се уединява по-лесно, отколкото тя — стремежа му да бъде сред хора. Въпреки това беше успяла да го обиди. Отчасти се досещаше какво я е разгневило така, но не на нея се бяха смели. Надяваше се да й мине бързо, както винаги.

Нямаше дърва в огнището, не намери и юрган, а само две протрити одеяла. Уви се в тях и замря ококорен. Изведнъж осъзна, че очаква нещо да се случи. Вятърът забуча и тресна веднъж-дваж капаците на прозореца. „Колелото се завърта…“ Спомни си нощта в Тулин преди година, когато зовът за помощ на Каран бе проникнал в мислите му. Дали не беше и същата стая? Ами да, четвъртата вдясно.

Капакът пак заблъска и за миг той си въобрази самия себе си как дреме в тази стая. Едва ли не чуваше как огънят припуква полека, тропота на дъжда по покрива, рядкото тупване на капка в огнището. Колко наивен беше тогава! Връщаше се в миналото и безупречната му памет пресъздаваше онази нощ, сякаш репетираше сказание. Възвърна си и онази нагласа на млад безхаберник, себично погълнат от себе си и героичните си фантазии. Истинският живот беше по-неприветлив и мръсен, далеч по-жесток и безмилостен. Що за безчувствен и суетен мечтател! Унасяше се…

 

Изведнъж гаснещата жарава в огнището изпращя. Върху покрива се изсипваше порой. Същото като миналата година. А какъв беше този ритмичен, ту силен, ту спадащ звук в главата му? Каран ли се опитваше да достигне мислите му както преди?

 

В съседната стая Каран спеше неспокойно. Може би сънят на Лиан за нощта преди година се вмъкна откъслечно в нейния и докосна мисловната връзка, която тя прокара помежду им още в Шазмак. И насън умът й се луташе, с потрес се озова на онзи мразовит планински склон отпреди година под вятъра и дъжда.

 

Тя бе спряла на острия като нож ръб на било, което пропадаше отвесно вдясно от нея, а отляво беше само твърде стръмно. Зад нея ридът се издигаше също толкова стръмно към платото и развалините, накъдето тя се стремеше. Докато имаше луна, й се струваше, че тя е увиснала на източена кула, която докосва небосвода. Замайващо, страховито усещане. Облаците обаче закриха скоро нощното светило и след миг тя сякаш се бе вкопчила в корабна мачта насред буря, а тъмата я подмяташе насам-натам.

Вятърът напираше с мощ, каквато не бе преживявала досега. Всеки момент можеше да я издуха от билото и да я захвърли във висините като парцал. Ами ако уелмите я заварят тук? Сигурно бяха наблизо, но къде?

Каран стисна отвесна каменна издатина със здравата си ръка. Тук не би могла да се защити — изправеше ли се, бурята щеше да я отвее. Долу нямаше ли някаква мърдаща сянка? Луната се скри отново, вятърът я обсипваше със суграшица. Пръстите й приличаха на заледени кочани. Как си мечтаеше за огън! Но нямаше нито дърва, нито смелост да ги търси. Луната надникна в пролука и по свлачището отдолу загъмжаха сенки. И дори когато изчезнаха, още играеха пред очите й. Тя разтърка лицето си с ръкавиците, за да се отърве от тези призрачни демони. Гнетеше я такава умора, че ей сега щеше да заспи права.

 

Каран се обърна в просъница, потърси успокоение в жилавия гръб на Лиан, но не го намери.

 

Нямаше го, никога не бе го имало. Дори не се бяха срещали. О, да, просто сън наяве, както се бе притиснала към скалата. Романтичните й фантазии за мъж, когото бе виждала само отдалеч и за малко. Вълшебно сказание на празника и разказвач, който покори незрялата й душа. Той я бе погледнал и тя почувства, че говори само на нея, че се стреми да трогне тъкмо тази своя слушателка. Видения… Почти успя да усети топлината на тялото му, но виещата буря й я отне.

Вече не можеше да задържи мечтата, страхът и студът надделяваха. Не биваше да се предава. Но как тъй уелмите са толкова близо? Из тези снегове би трябвало да ги забележи от половин левга. Сигурно са заблуда на измъченото й съзнание, кошмар с отворени очи.

Тъкмо откри отново храбростта си и облаците се разкъсаха, луната огря ярко нейното бледо лице. Луна ли? Високо в небето, твърде голяма, твърде червена и черна. Нима тъмната страна на луната се взираше свирепо в нея отгоре? Не, по-скоро беше великанският силует с алените очи от нейните сънища. Рулке я дебнеше!

 

Не можа да сдържи стоновете си. Знаеше, че извика ли с пълно гърло, ужасът ще изкипи, ще се подхранва сам от себе си и с нея ще е свършено. Пъхна пръст в устата си и го захапа ядно. Болката прекъсна стенанието, странното око избледня, луната се стопи. И тогава тя откри с периферното си зрение подвижните сенки. Ужасът, крил се в мрачните ъгълчета на стаята, я връхлетя по-неумолимо от всякога.

 

 

И Лиан се прехвърляше от настоящето в миналото и обратно като с махало. Ту сънуваше, ту се будеше. В една минута беше в стаята си сега, в следващата се намираше в другата стая тогава, но някак оставаше свързан със сънищата на Каран и в момента, и преди година. Зърна я мимолетно сгушена на онова било и разбра какво е чувствала в онази нощ. И той бе пълзял, притиснат към стръмнината, само ден по-късно, когато тръгна подир нея към развалините.

Но очите, които толкова я уплашиха, за него просто бяха познати. Ненадейно си спомни това, което Рулке го принуди да забрави — техния разговор в Нощната пустош и общия им гняв от гаврата с Преданията. В паметта му се мярна и обещанието на карона за знания, до които никой летописец не би могъл да се докопа. В тази просъница му се стори, че ужасът на Каран малко избива към самосъжаление. Защо тя отказваше да проумее, че Рулке е техен приятел? У него не се таеше никаква заплаха, само им предлагаше нови шансове. И то срещу нищо.

— Аааа!… — проехтя вик през стената.

Той опита да се надигне, за да отиде при Каран, но бе наказан с болка, все едно някой прободе с копие мозъка му. Твърде силна, за да се пребори с нея. Пак се просна на леглото. „Каран ще се оправи — промъкна се въздишка в мислите му. — Аз ще се погрижа за нея вместо тебе.“

 

 

Каран подскочи в леглото и одеялата се смъкнаха от голите й рамене. От ухапания пръст течеше кръв, но тя не помнеше нищо, освен че е имало страшен сън. Или беше напълно будна, или си въобразяваше, че е така. Злокобното предчувствие беше все по-непоносимо. Какви ги вършеше Лиан? Почувства се както преди процеса срещу нея в Шазмак. Тогава извлече своя сън от ума му и го разказа на Синдиците. Но сега споделяше неговия сън. Лиан обаче сънуваше лъжа, повличаше и двамата към гибел и позор.

Тя се напъна да стане. Напразно. Будна или не, трябваше да проследи това видение. „Как се стигна дотук?“ — изхленчи съзнанието й, но в същото време тя беше на бруленото от вятъра било, взираше се в променливите сенки и в бавно разпокъсващите се облаци. Луната… не, окото впиваше поглед в нея: студен, лукав, измамен. И я подчиняваше на волята си.

„Няма!“ Другата в нея обаче вдигаше ръце да се заслони от ужаса, търсеше, зовеше приятел… Не, това се случи по друго време, когато уелмите я застигнаха недалеч от Нарн и тя насочи онази съдбоносна връзка към Мейгрейт, за да провали всички. Дали Рулке се стараеше да й натрапи същата връзка?

 

 

А сънят на Лиан, върнал го година назад, започваше да се раздвоява. Той беше в тази стая на странноприемницата и сънуваше, че е на празника и разказва най-великото от Преданията — „Предание за Възбраната“. Но се бе пренесъл и при Каран на планинския склон, а тя зовеше „Помогнете ми! Помогнете ми!“. Лиан се пресягаше да я достигне, но съвсем бавно… и още по-бавно, а сказанието доближаваше кулминацията си — обезумелият Шутдар, обкръжен от враговете си, беснееше на високата кула, проклинаше ги и изтръгваше от флейтата онзи съдбовен акорд, който бе хвърлил света в последвалата лудост.

 

 

Каран долавяше видението и то разкъсваше сърцето й — нали за този разказвач и това сказание копнееше? Пренесе се и при тогавашната Каран, извикала в мислите си с отчаяние, объркване и надежда „Помогнете ми! Помогнете ми!“, а после нахлу възторгът от ответното „Къде си? Къде?“.

Но днешната Каран плачеше от скръб. Това далеч не беше само сън. Какви беди причини досега! Рулке овладя мисловната й връзка с Мейгрейт, припомни на уелмите истинската им същност на гашади и задвижи окончателната разруха. Колко по-зле щеше да потръгне, щом Рулке се изтръгне на свобода? В ума си виждаше как сегашният Лиан сяда в леглото и се стреми към Рулке, но другият Лиан от миналата година се разтърсва от ужас и търси начин да се опази.

Нейните видения пак се вплетоха в съня на Лиан. Продал ли се е, или е бил смачкан и покорен? Все едно, тя беше длъжна да сложи край на това незабавно. Възползваше ли се по-хитро от връзката, би могла да отнеме от Рулке властта над нея. Тя понечи да вмъкне и съзнанието си във виденията на Лиан, но целият свят веднага се преобърна около нея. Замая се, вече виждаше друг образ на Рулке — величав и мъдър. Би трябвало да го следва по пътя му. Защо му се опълчваше?

„Не!“ Рулке се мъчеше да й наложи принуда чрез Лиан, насочваше срещу нея собствената й връзка. Каран се насилваше да я прекъсне, но вече приличаше на вкоравено въже, което ги съединяваше. Не можеше! Рулке беше неимоверно силен, а не както в Нощната пустош. Тя и Лиан стигнаха близо до Шазмак, където орди от гашади чакаха трепетно всяка негова заповед. Изведнъж осъзна, че дори ако се откъсне, за втори път ще изостави Лиан. Щеше да купи свободата си с цената на неговата душа.

А и беше почти непосилно да стори нещо — волята на Рулке господстваше. „Ела при мен! Ела при мен! — съблазняваше безплътният глас. — Мога да сбъдна най-съкровените ти желания.“

„Идвам! Идвам!“ Тя се застави да не мисли за нищо друго. Иначе би се издала. Поначало не съумяваше да задържи мисъл в главата си, гласът завладяваше така, че нямаше как да не изпълни повелите му.

Тя тупна от леглото. Нямаше време да се облече, дори не се сети за дрехи. Напираше през въздух, студен и гъст като катран. Тласкаше я единствено упорството да прекрати всичко, преди да е настъпил неизбежният гибелен завършек.

Каран залитна към вратата, тръскаше глава и се опитваше да пропъди съня… или сънищата, а сладкогласният шепот я прикоткваше чрез връзката. Тя се пребори някак с вратата. С тази мътилка в главата й беше нужна цяла минута, преди да види резето. Кошмарът я поглъщаше. Отдавнашните Каран и Лиан чезнеха. В своята стая Лиан бе коленичил, протегнал ръце като блуден син към баща си. Огромната фигура се надигаше от каменния си трон и в краката й лъщяха разкъсани окови. Въздухът се завъртя лениво около средата на пода, където бе застинал Лиан.

— Не! — викна немощно тя и притича към неговата врата.

Молеше се да не е залостена. Защо да го прави? Тулин доскоро изглеждаше най-безопасното място в Мелдорин.

„Глупачка! Ама че безнадеждна глупачка. Правиш точно каквото той иска.“

Вратата се отвори плавно, тя нахълта и се спъна във вещите на Лиан, захвърлени на пода. Приклекна и вдигна глава. Сънуваното и действителното се наслагваха, размиваха, отделяха.

Насред стаята полека се оформяше образ на Рулке — не беше самият той, защото го нямаше бурния приток на въздух при отварянето на портал, пък и оставаше прозирен, очертанията му трепкаха. Лиан гледаше ликуващо като послушник, комуто духовният наставник ей сега ще разкрие първата велика мистерия. Как да прекрати това? Отдавнашните сънища вече се стапяха, смесваха се с действителността, защото бяха изпълнили своята роля. Каквото и да бе започнал Рулке, то продължаваше самостоятелно. Но защо му беше необходим Лиан?

Най-сетне виденията секнаха, само че принудата, напираща през Лиан, не губеше нищо от силата си. Или Каран щеше да я прекъсне, преди Рулке да е завършил прехвърлянето на образа си в стаята, или и двамата бяха загубени. Как? Съгледа под леглото старо нощно гърне от дебел порцелан с голяма дръжка. Грабна го светкавично и го запрати по главата на Лиан.

Той дори не се огледа. Тежкият предмет го цапардоса до слепоочието. В един миг се пресягаше нагоре, в следващия се килна бавно и замря. Гърнето се строши зад леглото. В главата на Каран блесна заслепяваща болка — мимолетно съпричастие към страданието на Рулке от безмилостно прекъснатата връзка. Тази способност да му съчувства я стъписа. Призрака вече го нямаше.

— Лиан!… — изплака тя, защото й се стори, че го е убила.

Той наистина беше блед като смъртник, само натъртеното място тъмнееше, имаше и крива рана от ръба на гърнето. Кръвта скоро спря. Ненадейно отлетя целият й гняв, горчилката от предателството. И с него злоупотребяваха, както с нея. А и как той би успял да се противопостави на Рулке? Никой не би могъл. Тя се хвърли към леглото, прегърна Лиан и опря главата му на гърдите си. Може бе щеше да е по-добре, ако умре, вместо да се превърне в такава твар. Може би…

Той потрепери. Каран докосна шията му и напипа пулс. Намести се в леглото, дръпна одеялата да ги покрият и го притисна нежно към себе си, за да го стопли. Изобщо не обърна внимание на съдържателя и жена му, които надникнаха да видят каква е тази олелия. Аха, свада между влюбени, пък и нали ще платят за счупеното сутринта. Те се махнаха скоро.

Галеше го разсеяно и помръдваше само когато схващането ставаше нетърпимо. Боеше се прекалено много от сънищата си, за да се унесе. Рулке щеше да сътвори безпрепятствено машината си, а Лиан му се бе покорил. Тя остана сама и на поне двайсетина левги околовръст нямаше кой да й помогне. Спътниците й си имаха своите раздори, пък и се пръснаха накъде ли не. А дали беше разумно да им се доверява?

Трябваше да каже на някого, но така почти сигурно би навлякла гибел на Лиан. Не виждаше изход.

Малко след зазоряване, когато пролуките в капаците изсветляха, Лиан вече не беше в несвяст, а спеше дълбоко. Дишането му се успокои. Най-после и Каран се отпусна. Тя също заспа.