Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thin Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

VIII

До този момент знаех със сигурност къде ми е мястото в историята Улф—Уайнънт—Йоргенсен и каква роля играя в нея — отговорите бяха съответно никъде и никаква, — но когато в четири сутринта на другия ден се отбихме в „Ройбен“ на връщане към хотела, за да пием по едно кафе, Нора разгърна някакъв вестник и ето какво откри в клюкарската рубрика: „Ник Чарлс, бивш детектив от Трансамериканското детективско бюро, е пристигнал от крайбрежието[1] да разследва тайнственото убийство на Джулия Улф.“

А когато шест часа по-късно отворих очи и седнах в леглото, открих, че Нора ме друса за раменете, а някакъв мъж с пистолет в ръка е застанал на прага на спалнята.

Беше тъмен, пълен, младолик мъж със среден ръст, широко чене и ниско чело. На главата си имаше черно бомбе, черното палто му стоеше много добре, а черният костюм и черните обувки изглеждаха, сякаш са били купени преди петнадесет минути. Пистолетът — черен, автоматичен, калибър 38, с късо дуло — не сочеше никъде, а просто лежеше удобно в шепата му.

— Той ме накара да го пусна, Ник — обясняваше Нора. — Каза, че трябва да…

— Трябва да говоря с вас — довърши вместо нея човекът с пистолета. — Нищо друго, но трябва да говоря.

Гласът му беше нисък, стържещ.

Вече бях мигал достатъчно, за да се поразсъня. Погледнах към жена си. Тя беше възбудена, но ни най-малко не я беше страх — все едно, че наблюдаваше как конят, на който е заложила, изпреварва останалите с една глава.

— Добре, говорете, но бихте ли скрили този пистолет? — предадох се аз.

Той се усмихна само с долната си устна.

— Знам, че минавате за костелив орех. Не е нужно да ми го казвате. — С тези думи той прибра пищова в джоба на палтото си. — Аз съм Шеп Морели.

— За пръв път чувам това име — рекох аз.

Той направи крачка напред и взе да клати глава от ляво на дясно.

— Не съм очистил Джулия.

— Може и така да е, но не го съобщавате където трябва. Аз нямам нищо общо с това.

— От три месеца не съм я виждал — продължи той. — Бяхме скъсали.

— Кажете го на полицията.

— А и нямам никакви основания да й причиня нещо лошо — тя винаги се е държала прекрасно с мен.

— Чудесно. Но си продавате стоката на погрешен пазар.

— Чуйте — пристъпи той към леглото. — Стъдси Бърк ми каза, че навремето сте били свястно момче. Затова дойдох. Вярно ли е…

— Как е Стъдси? — прекъснах го аз. — Не съм го виждал, откак го опандизиха — беше през 23-та или 24-та.

— Добре е. Иска да ви види. Държи едно заведение на Западна четиридесет и девета улица. Казва се „Пиджирън Клъб“. Кажете ми — какво иска от мен полицията? Или просто се опитват да ми лепнат нещо?

Поклатих глава.

— Ако знаех нещо, щях да ви кажа. Не вярвайте на вестниците — нямам нищо общо с тази история. Обърнете се към полицията.

— Това ще е страшно умно — усмихна се той отново с долната си устна. — Най-умната постъпка в целия ми живот. Аз, заради когото един полицейски капитан свърши в болницата. Не се разбрахме по един въпрос. Чакат ме с разтворени обятия да се отбия и да им задам един-два въпроса. Ще си умрат от радост до върха на полицейските си палки. — Той вдигна длан. — Казвам ви истината. Стъдси каза, че и вие говорите винаги истината. Кажете ми я тогава.

— Нали това правя — уверих го аз. — Ако знаех нещо, щях…

На външната врата се почука три пъти, остро. Пистолетът на Морели се озова в ръката му, преди чукането да е престанало. Очите му като че се въртяха едновременно във всички посоки. Гласът му изстърга като по желязо дълбоко в гърдите му:

— Какво е това?

— Не знам. — Аз седнах по-удобно в леглото и кимнах с глава към пистолета. — Трябва да са твоите хора. — Дулото сочеше право в гърдите ми. — Нямаме авариен изход — заключих аз и протегнах ръка към Нора, седнала в другия край на леглото.

Отново се почука и плътен глас извика:

— Отворете! Полиция!

Долната устна на Морели се изви, покри горната и той ме изгледа с бялото на очите си.

— Ах ти, предател! — бавно изрече той, сякаш му беше мъчно за мен. Леко пристъпи назад и подпря вратата с гръб. В ключалката на външната врата застърга ключ.

Ударих Нора с лявата си ръка и я съборих на пода. Възглавницата, която метнах с дясната ръка срещу пищова на Морели, бе сякаш перушинка — понесе се бавно и плавно като листче хартия. Никога — нито преди, нито след това — не съм чувал по-гръмък звук от изстрела на Морели. Нещо ме удари отляво, докато се хвърлях на пода. Успях да хвана един от глезените му и го съборих долу заедно със себе си, докато той ме удряше по гърба с пистолета. Успях да се освободя и взех да го удрям колкото се може по-ниско по тялото.

Влязоха някакви мъже и ни разтърваха.

Трябваха ни цели пет минути, за да свестим Нора.

Тя най-сетне седна, хвана се за бузата, огледа стаята и съзря Морели с белезници на ръцете, застанал между двама полицаи. Лицето му беше цялото в кръв — ченгетата го бяха пообработили, колкото да си направят удоволствието. Нора ме изгледа яростно:

— Глупак с глупак! За какво ти трябваше да ме цапардосаш така, че да изгубя съзнание? Знаех, че ще се справиш с него, но исках да видя как!

Един от полицаите се изхили.

— Боже! — възхитено рече той. — Тая жена си я бива.

Тя му се усмихна и стана. Когато погледна мен обаче, усмивката й се стопи.

— Ник, та ти си…

Отговорих, че според мен не е нищо особено, и разкопчах останките от горнището на пижамата. Куршумът на Морели беше издълбал улейче — дълго десетина сантиметра — точно под лявото ми зърно. Доста кръв течеше, но раната не беше дълбока.

— Язък! — обади се Морели. — Един-два сантиметра по-навътре, и каква прекрасна разлика!

Ченгето, което се възхити от Нора — як, белезникав мъж на петдесетина години, облечен в зле скроен сив костюм, — цапардоса Морели през устата.

Кайзер, управителят на „Норманди“, каза, че ще повика лекар, и отиде да се обажда по телефона. Нора изтича до банята да донесе пешкири.

Сложих един от пешкирите върху раната и пак си легнах.

— Нищо ми няма. Да не говорим повече за това, докато не дойде лекарят. Кажете, как стана така, че пристигнахте толкова навреме?

Полицаят, който удари Морели, обясни:

— Подразбрахме, че всички Уайнънтови си правят тук срещите, плюс адвоката му и останалите, замесени в историята, та решихме за всеки случай да държим хотела под око, да не би да се появи и той. И ето, тази заран Мак — той беше дежурен тогава — видял как този тук се вмъква и веднага ни се обади, а ние накарахме мистър Кайзер да се качи с нас и добре, че така стана, иначе я бяхте закъсали.

— Да, имах късмет — иначе сигурно нямаше да стреля по мен.

Той ме изгледа подозрително. Очите му бяха избелялосиви и воднисти.

— Да не ви е приятел?

— За пръв път го виждам.

— Какво искаше?

— Да ми съобщи, че не е убил Джулия Улф.

— Че какво ви засяга вас?

— Не ме засяга.

— А той защо мислеше, че ви засяга?

— Ами попитайте го. Аз откъде да знам?

— Питам вас.

— Питайте колкото си искате.

— И друго искам да ви попитам: ще направите ли оплакване, задето ви рани?

— И това е въпрос, на който не мога да отговоря веднага. Може да не е било преднамерено.

— Окей. Време има предостатъчно. Както виждам, ще трябва да ви зададем много повече въпроси, отколкото си мислехме. — Той се обърна към един от хората си: — Претърсете апартамента.

— Само ако имате разрешение от прокурора.

— Вие така си мислите. Хайде, Анди. И те се заеха с претърсването.

Влезе лекарят — безцветен, сумтящ дребосък — и взе да се суети и да подсмърча около раната ми, спря кръвотечението, превърза ме и ме успокои с думите, че ако полежа ден-два, всичко ще е наред. Никой нищо не му каза. Полицаите не му разрешиха да направи нещо за Морели. Той си отиде по-безцветен и сумтящ отпреди.

Белезникавият здравеняк се беше върнал от хола с една ръка, скрита зад гърба. Изчака лекарят да си отиде и тогава попита:

— Имате ли разрешително за носене на оръжие?

— Не.

— Тогава какво прави това у вас? — И ми показа пистолета, който бях отнел на Доръти Уайнънт.

Какво можех да му кажа?

— Чували ли сте какво гласи законът по този въпрос?

— Да.

— Значи знаете какво ви чака. Ваш ли е пистолетът?

— Не.

— Чий тогава?

— Ще се опитам да си спомня.

Той го прибра в джоба си и седна на стола до леглото ми.

— Вижте, мистър Чарлс. Май и двамата възприехме погрешен тон. Не искам да обърна дебелия край, а на вас едва ли ви се иска да се държите зле с мен. Раната сигурно ви причинява болка и не ми се ще да ви притеснявам, докато не си отпочинете както трябва. Тогава ще поговорим отново и може би ще налучкаме правилния тон.

— Благодаря — искрено казах аз. — Тогава да се почерпим.

— Ей сега — скочи Нора от ръба на леглото. Белезникавият мъжага я проследи с поглед, после тържествено закима с глава. Гласът му също беше тържествен.

— Ей богу, сър, провървяло ви е. — После най-неочаквано ми протегна ръка. — Казвам се Гилд. Джон Гилд.

— Моето вече ви е известно.

Стиснахме си ръцете. Нора се върна със сифона, бутилката скоч и няколко чаши върху подноса. Понечи да даде и на Морели една чаша, но Гилд я спря.

— Много мило от ваша страна, мисис Чарлс, но законът не позволява да се дава на арестантите алкохол или лекарства, освен ако не каже лекарят. — Той ме погледна. — Така ли е?

— Така е — потвърдих аз.

Всички останали пихме.

След като си пресуши чашата, Гилд я остави и стана.

— Трябва да взема пистолета със себе си, но не се безпокойте. Ще имаме време да си поговорим, щом се оправите. — Той пое ръката на Нора и тромаво се поклони над нея. — Надявам се, че не ми се сърдите за думите преди малко, но не исках да…

Когато поиска, Нора може да се усмихва много красиво. Сега го дари с една от най-чаровните си усмивки.

— Да ви се сърдя? Та на мен ми беше толкова забавно!

Тя изпрати полицаите и арестанта им. Кайзер си беше тръгнал преди това.

— Много е симпатичен. Боли ли те?

— Не.

— Всичко е по моя вина, нали?

— Глупости, Налей ми още. Тя ми наля.

— Днес не бива да пиеш много.

— Няма. На закуска ми се яде пушена риба. И тъй като неприятностите ни приключиха засега, кажи им да ни изпратят кучето, че взе да ми липсва. Поръчай също на телефонистката да не ни свързва с никого — сигурно ще ни търсят разни журналисти.

— А какво ще кажеш на полицията за пищова на Доръти? Все някакво обяснение ще трябва да им дадеш, нали?

— Още не знам.

— Кажи ми истината, Ник: много ли глупаво се държах?

Аз поклатих глава.

— Не по-глупаво от всеки друг път.

— Мръсен грък! — засмя се тя и отиде да се обади по телефона.

Бележки

[1] Има се предвид Тихоокеанското крайбрежие. — Б. пр.