Дашиъл Хамет
Кльощавият (25)

XXV

Влязохме в спалнята на Мими. Беше седнала в дълбоко кресло до прозореца и имаше ужасно самодоволен вид. Усмихна ми се жизнерадостно и каза:

— Сега вече съвестта ми е безукорна. Всичко си признах.

Гилд стоеше до масата и се бършеше с носна кърпа. По слепоочието му още имаше ситни капчици пот, а лицето му беше състарено и уморено. Ножът и верижката, както и кърпата, в която бяха увити, лежаха на масата.

— Свършихте ли? — попитах аз.

— Не знам и това е самата истина — отвърна той, Обърна глава и рече на Мими: — Според вас свършихме ли?

— Не виждам какво друго може да има — засмя се тя.

— Е — произнесе Гилд бавно и някак си неохотно, — в такъв случай бих искал да поговоря с мистър Чарлс, ако ме извините за няколко минути.

Той сгъна внимателно носната кърпа и я прибра в джоба си.

— Можете да говорите и тук — рече Мими и стана от креслото. — Аз ще отида оттатък да си поговоря с мисис Чарлс, докато вие свършите. — Тя ме потупа закачливо по бузата, като минаваше покрай мен. — И не им позволявай да злословят прекалено по мой адрес!

Анди й отвори вратата, затвори я след нея, сви отново устни на тръбичка и издиша въздух. Аз се отпуснах върху леглото.

— Е? Какво стана? Гилд се изкашля.

— Каза, че намерила тази верижка и ножа на пода, където Джулия Улф, изглежда, се е боричкала с Уайнънт, и сподели с нас причините, поради които ги е укривала досега. Между нас казано, не се връзват много с обстоятелствата, ако размисли човек, но изглежда, че в този случай всякакви размисли са излишни. Да ви кажа правичката, не мога да я разбера тази жена — истината ви казвам!

— Главното — взех да го съветвам аз — е да не й позволявате да ви изтощи. Щом я хванете, че лъже, тя си признава и ви сервира нова лъжа; като я хванете пак, отново си признава и отново лъже и така безкрай. Повечето хора — дори жените — се обезсърчават след третата или четвъртата разкрита лъжа и казват истината или изобщо млъкват. Но не и Мими. Тя продължава да опитва късмета си и трябва да сте много предпазливи, защото накрая ще й повярвате — не защото е казала истината, а защото вие сте се уморили да не й вярвате.

— Хм. Възможно е — изрече Гилд и пъхна пръст под якичката си. Изглеждаше ми крайно притеснен. — Вижте, допускате ли, че тя е убила Джулия Улф?

В този момент забелязах, че Анди ме зяпа толкова напрегнато, че очите му чак се бяха изцъклили. Седнах и пуснах крака на пода.

— Де да знаех! Тази история с верижката ми прилича на нагласена, но… Бихме могли да разберем дали е имал такава верижка и дали още я има. Щом като тя помни как изглежда — поне така твърди, — не е изключено да е поръчала на някой златар да й изработи същата, а що се отнася до ножа — всеки може да си купи такъв и да изгравира инициалите. Разбира се, много може да се каже в полза на вероятността да не е стигнала чак дотам. Ако тя е подхвърлила верижката, по-правдоподобно е да е била у нея — може от години да я е пазила, но това вече е ваша работа да проверите.

— Ще направим каквото можем — търпеливо отвърна Гилд. — Значи според вас тя е виновна?

— За убийството ли? — Аз поклатих глава. — Не съм стигнал чак дотам с предположенията си. Какво ще кажете за Нънхайм? Куршумите от същия пистолет ли са?

— Да, и петте.

— Пет пъти ли е стреляно в него?

— Да, при това от упор — дрехите са изгорели там, където са влезли куршумите.

— Видях тази вечер онази неговата — червенокосата—в една кръчма. Разправя наляво и надясно, че двамата с вас сме го убили, защото много знаел.

— Хм. В коя кръчма казахте? Може да си поговоря с нея.

— „Пиджирън Клъб“ на Стъдси Бърк — отговорих аз и му дадох адреса. — И Морели се подвизава там. Каза ми, че истинското име на Джулия Улф е Нанси Кейн и че приятелят й лежи в Охайо — името му е Фейс Пеплър.

— Така ли? — рече Гилд и от тона му ми стана ясно, че вече е научил за Пеплър и миналото на Джулия. — И какво друго научихте по време на перипетиите си?

— Един мой приятел — агент по печата, името му е Лари Кроули — е видял вчера следобед Йоргенсен да излиза от една заложна къща на Шесто Авеню близо до Четирийсет и шеста улица.

— Така ли?

— Моите новини, изглежда, не ви правят голямо впечатление. Аз съм…

Мими отвори вратата и влезе в стаята с поднос, натоварен с чаши, уиски и сода.

— Реших, че сигурно бихте пийнали — бодро рече тя. Ние й благодарихме. Тя остави подноса на масата.

Каза, че няма да ни пречи, и ни се усмихна игриво с търпеливостта, която жените проявяват към мъжките компании, след което излезе.

— Бяхте започнали да говорите нещо — напомни ми Гилд.

— Исках само да ви кажа, че ако мислите, че крия нещо от вас, направо ми го кажете. Досега действахме заедно и не бих искал…

— Не, не — побърза да ме прекъсне Гилд. — Няма такова нещо, мистър Чарлс. — Лицето му леко се зачерви. — Аз малко… истината е, че шефът ни гони да действаме по-бързо, и изглежда, предавам това нетърпение и на вас. Второто убийство много усложни нещата. — Той се обърна към подноса на масата. — Как го искате?

— Чисто, благодаря. Нямате ли никакви следи?

— Същият пистолет и сума ти патрони — както в случая с Джулия Улф, но това е, кажи-речи, всичко. Извършено е в коридора на евтин пансионат между два магазина. Всички твърдят, че не познават нито Нънхайм, нито Уайнънт, нито който и да е друг, когото да можем да свържем със случая. Вратата е била отключена и всеки е можел да влезе направо, но като се замисли човек, вижда колко е безсмислено всичко това.

— Значи никой не е чул и не е видял нищо?

— А, не, стрелбата са я чули, но не са видели кой е стрелял — подаде ми той чашата уиски.

— Намерихте ли гилзите? Той поклати глава.

— И двата пъти — нищо. Изглежда, е стреляно с револвер.

— При това и двата пъти е изпразнил пълнителя — като броим и изстрела в телефона на Джулия Улф, — ако е имал запасен пълнител под ударника, както правят много хора.

Гилд свали чашата, която тъкмо бе поднесъл към устата си.

— Нали не се опитвате да намерите връзка с китайците? — жално приплака той. — Само защото те стрелят по този начин?

— Не, но всякаква връзка може да се окаже от полза. Разбрахте ли къде е бил Нънхайм следобеда, когато е убито момичето?

— Ъхъ. Навъртал се е около къщата й — поне до известно време. Видели са го и отпред, и отзад, ако можем да вярваме на хора, които не са обърнали голямо внимание на това навремето, а след това няма защо да лъжат. А според момчето, дето кара асансьора, в деня преди убийството се е качвал до апартамента й. Момчето твърди, че слязъл почти веднага и не знае дали е влизал в апартамента, или не.

— Мириам ще вземе да излезе права — може би наистина е знаел прекалено много. Разузнахте ли нещо за четирите хиляди долара разлика между сумата, която Маколи й е дал, и сумата, която Клайд Уайнънт твърди, че е получил от нея?

— Не.

— Морели ми каза, че тя винаги разполагала с много пари. Веднъж му услужила с пет бона в брой.

Гилд повдигна вежди.

— Така ли?

— Да. Също така ми каза, че Уайнънт знаел за присъдата й.

— Имам чувството — бавно изрече Гилд, — че Морели доста се е разприказвал пред вас.

— Той си е приказлив. Научихте ли над какво е работел Уайнънт, преди да изчезне, или над какво е заминал да работи?

— Не. Вие нещо много се интересувате от лабораторията му.

— Защо не? Той е изобретател и лабораторията е естествената му среда. Бих искал да хвърля там едно око някой път.

— Когато пожелаете. Кажете ми още за Морели и как така сте го разприказвали.

— Той обича да приказва. Познавате ли един — казва се Врабеца? Едър, дебел и много русоляв, с леко педерастки глас.

Гилд се намръщи.

— Не, защо?

— И той беше там — с Мириам. Поиска да ме цапардоса, но те не му дадоха.

— Че защо ще ви удря?

— Не знам. Може да му е казала, че съм ви помогнал да пречукате Нънхайм.

— А, така ли — рече Гилд и си почеса брадичката с нокътя на палеца, после си погледна часовника. — Става вече късно. Най-добре да наминете утре покрай мен — всъщност днес.

— Дадено — рекох аз, вместо да му кажа за какво мислех, кимнах им на двамата с глава и отидох в гостната.

Нора спеше на дивана. Мими остави книгата, която четеше, и попита:

— Свърши ли тайното съвещание?

— Да — казах аз и тръгнах към дивана.

— Остави я да поспи, Ник — каза Мими. — Нали ще останете, след като си тръгнат вашите приятели от полицията?

— Добре. Искам пак да поговоря с Доръти.

— Но тя спи!

— Нищо, ще я събудя.

— Но…

Влязоха Гилд и Анди да си вземат довиждане, Гилд изгледа със съжаление спящата Нора и двамата си тръгнаха. Мими въздъхна.

— Писна ми от полицаи. Спомняш ли си онзи виц?

— Да.

Влезе Гилбърт.

— Наистина ли мислят, че Крие е убиецът?

— Не — отвърнах аз.

— Тогава кой?

— Вчера можех да ти отговоря, но днес вече не съм в състояние.

— Но това е смешно — взе да протестира Мими. — И те, и ти, и всички знаем много добре, че Клайд го е извършил. — Като не казах нищо, тя повтори рязко: — Много добре знаеш, че е Клайд!

— Не е той.

Лицето на Мими грейна победоносно.

— Значи ти наистина работиш за него!

Моето „не“ отскочи от нея, все едно, че не бях го казал.

Гилбърт попита не за да спори, а сякаш за да разбере причината:

— Защо да не е той?

— Не че не е можел да я убие, а просто не е. Щеше ли да пише онези писма и да хвърля вината върху Мими — единствения човек, който му помага, като крие уликата срещу него?

— Той може да не е знаел това. Може да си е мислел, че полицията крие някои неща, които знае. Често го правят, нали? А може и да е искал да я дискредитира, за да не й повярват, ако тя…

— Точно така! — прекъсна го Мими. — Точно това е направил, Ник!

— Ти самият не мислиш, че той е убиецът — обърнах се аз към Гилбърт.

— Да, не мисля, но бих искал да знам защо вие не мислите, че той е убиецът — нали знаете, да разбера начина, по който сте стигнали до този извод.

— А аз искам да науча твоя начин.

Лицето му се зачерви и в усмивката му се прокрад-на смущение.

— Е, аз… това е друга работа.

— Той знае кой е убиецът — обади се Доръти откъм вратата. Беше все още облечена. Гледаше ме втренчено, като че се боеше да погледне другите двама. Лицето й беше много бледо, а дребното й телце — сковано.

Нора отвори очи, подпря се на лакът и попита сънливо какво става. Никой не й отговори.

— Моля те, Дори, спести ни идиотските си драматични сцени! — рече Мими.

— Можеш да ме набиеш, след като си отидат. И ще го направиш — произнесе Доръти, без да сваля поглед от мен.

Мими си придаде такъв вид, сякаш не знаеше за какво става дума.

— И кой е убиецът според него? — попитах аз.

— Ставаш за смях, Дори, не знаеш… — започна Гилбърт.

Аз го прекъснах:

— Остави я! Да каже, каквото има за казване. Кой я е убил, Доръти?

Тя погледна брат си, наведе очи и някак си се отпусна. Забила поглед в пода, заговори почти нечленоразделно:

— Не знам. Той знае. — После ме погледна отново и се разтрепера. — Не виждаш ли, че умирам от страх? — разплака се тя. — Страх ме е от тях. Вземи ме със себе си и ще ти кажа, но от тях ме е страх.

Мими ми се изсмя.

— Ти си го изпроси. Така ти се пада! Гилбърт се изчерви.

— Толкова е глупаво всичко това — промърмори той.

— Разбира се, че ще те взема със себе си, но бих искал да го кажеш сега, докато сме всички заедно — казах аз.

— Страх ме е — поклати глава момичето.

— Не я глези така, Ник — обади се Мими. — От това само става по-зле. Тя е…

— Ти какво ще кажеш? — попитах аз Нора.

Тя стана и се протегна, без да вдига ръце. Лицето й беше розово и прелестно както винаги след сън. Усмихна ми се сънливо и каза:

— Я да си се прибираме у дома. Тези хора никак не ми харесват. Хайде, Доръти, вземи си шапката и палтото.

— Върви да си легнеш — каза Мими на дъщеря си. Доръти долепи връхчетата на пръстите на лявата си ръка до устата и изскимтя през тях:

— Не й давай да ме бие, Ник!

Наблюдавах Мими. На лицето й бе застинала спокойна полуусмивка, но ноздрите й потръпваха и я чувах как диша.

Нора се приближи до Доръти.

— Хайде, ела да ти измием личицето и…

Мими издаде някакъв нечовешки гърлен звук, мускулите отзад на врата й се изпънаха и тя прехвърли цялата си тежест назад, на петите си. Нора направи крачка напред и застана между нея и Доръти. Аз хванах Мими за рамото в момента, в който тя се наклони напред, сложих другата си ръка отзад на кръста й и я вдигнах. Тя запищя и ме заблъска с юмруци, а острите й твърди токчета ме заудряха болезнено по пищялките. Нора избута Доръти от стаята и ни загледа от прага.

Лицето й изразяваше жив интерес. Виждах го отчетливо — всичко останало бе размазано пред погледа ми. Неумели и безполезна удари по гърба и рамото ме накараха да се обърна — видях Гилбърт, който ме налагаше с юмруци, но едва го различих и почти не усетих контакта с него, когато го бутнах встрани.

— Престани, Гилбърт. Не искам да ти причиня болка.

Отнесох Мими на дивана и я хвърлих по гръб върху него, седнах на коленете й и хванах двете й китки в ръце. Гилбърт пак се нахвърли отгоре ми. Опитах се да го ритна по коляното, но не го уцелих, улучих крака му по-долу и той се подгъна. Момчето се свлече на пода. Аз понечих да го ритна отново, не улучих и казах:

— По-късно ще се бием с теб. Сега донеси вода.

Лицето на Мими стана мораво. Очите й се изцъклиха и придобиха стъклен, безжизнен вид, станаха огромни. Между стиснатите й зъби съскаше и излизаше на балончета слюнка в такт с дишането й, зачервената й шия — както впрочем и цялото тяло — се превърна в гърчеща се маса от вени и мускули, които набъбнаха и сякаш щяха да се пръснат. Усетих китките й в ръцете си — бяха страшно горещи, а от потта едва ги удържах.

Нора с чаша вода до мен ми се стори прекрасна гледка.

— Хвърли я в лицето й — наредих аз.

Тя не изчака да я подканя. Мими разтвори зъби, за да си поеме въздух, и затвори очи. Взе да върти яростно глава, но в гърчещото й се тяло вече не се усещаше същата дива сила.

— Дай пак — казах аз.

Втората чаша вода предизвика задавен и плюещ протестен вик от страна на Мими и борбената сила изчезна от тялото й. Тя се отпусна неподвижно и задиша тежко. Пуснах китките й и станах. Гилбърт стоеше на един крак, подпрян на една маса, и притискаше в ръце другия крак, който бях ритнал. На прага на стаята се появи Доръти с широко отворени очи и пребледняла и явно се колебаеше дали да влезе, или да избяга и да се скрие. Нора до мен държеше празната чаша в ръка.

— Оправи ли се вече? — попита тя.

— Разбира се.

Мими отвори очи и се опита с премигване да премахне водата от тях. Пъхнах й носна кърпа в ръката. Тя си избърса лицето, въздъхна продължително и треперливо и седна на дивана. Огледа стаята, като все така премигваше. Като ме видя, ми се усмихна едва-едва. В усмивката й имаше вина, но нито следа от угризения на съвестта. Докосна с потръпваща ръка косата си и рече:

— Май съм се удавила.

— Някой ден ще получиш същия припадък и няма да можеш да се измъкнеш от него — обадих се аз.

Погледът й мина покрай мен и се спря на сина й.

— Гил! Какво ти има?

Той побърза да свали ръка от крака си и да стъпи пак на пода.

— Аз… ъ-ъ… нищо — заекна той. — Нищо ми няма.

И взе да приглажда косата си и да си оправя връзката. Тя започна да се смее.

— Ох, Гил, да не си се опитвал да ме защищаваш? И то от Ник? — Смехът й нарасна. — Много си сладък, но и много глупав. Ами че той е чудовище, момчето ми. Никой не би могъл… — Тя сложи носната ми кърпичка пред устата си и започна да се люлее напред-назад. Аз хвърлих един кос поглед към Нора. Устата й беше стисната и очите й почерняха от яд. Докоснах ръката й.

— Я да се махаме оттук. Дай на майка си да пийне нещо, Гилбърт. След една минутка нищо няма да й има.

Доръти с шапка и палто в ръце запристъпя на пръсти към външната врата. Намерих нашите палта и шапки и я последвах, като оставих Мими да се смее в носната ми кърпичка. Никой от нас тримата не знаеше какво да каже в таксито, което ни понесе към „Норманди“. Нора седеше замислена, Доръти имаше доста уплашен вид, а аз бях уморен — беше доста напрегнат ден. Наближаваше пет часът, когато се прибрахме. Аста ни посрещна възторжено. Легнах на пода да си поиграя с нея, докато Нора правеше кафе в кухничката. Доръти се опитваше да ми разкаже какво й се било случило, като била малка.

— Недей — спрях я аз. — Ти и в понеделник се опита. Какво е това? Любим номер? Какво толкова се страхуваше да ми кажеш там?

— По-добре ще го разбереш, ако ми позволиш да…

— И в понеделник каза същото. Аз не съм психиатър. Нищо не знам за влиянието на детските усещания върху жизнения път на човека. И хич не ми пука за тях. Уморен съм — цял ден съм на крака.

Тя се нацупи.

— Вместо да се опиташ да ми помогнеш…

— Виж какво, Доръти — ти или знаеш нещо, което се опитваше да ми кажеш пред Мими и Гилбърт, или не знаеш нищо. Ако знаеш — давай, изплюй го. А ако нещо не ми е ясно, ще ти задавам въпроси.

Тя взе да суче в ръцете си едно ъгълче от полата си, като го гледаше намусено, но щом вдигна очи, погледът й беше ясен и възбуден. Заговори с такъв висок шепот, че всеки в стаята би могъл да я чуе.

— Гилбърт се среща с баща ми и днес пак са се видели, и татко му е казал кой е убил мис Улф.

— Кой?

Тя поклати глава.

— Не ми каза. Само толкова…

— И това ли те беше страх да ми кажеш пред Гил и Мими?

— Да. Ще го разбереш по-добре, ако ми позволиш да ти разкажа…

— …какво ти се е случило, като си била малка. Няма да ти позволя. Престани. Какво друго ти каза?

— Нищо.

— За Нънхайм спомена ли нещо?

— Не, нищо.

— Къде е баща ти?

— Гил не щя да ми каже.

— Кога го е видял?

— Не ми каза. Моля те, Ник, не се ядосвай. Казах ти всичко, каквото научих от него.

— Да, и то е страшно много — изръмжах аз. — Кога ти го каза?

— Тази вечер. Тъкмо ми го говореше, когато ти влезе в стаята, и честна дума, само това беше.

— Колко бих се радвал, ако поне веднъж, поне един-единствен път някой от вас направи едно цялостно изказване — за каквото и ще да е!

Влезе Нора с кафето.

— Сега какво те тормози, синко? — попита тя.

— Какво ли не — гатанки, лъжи и загадки, а вече съм твърде стар и уморен, за да извличам от тях някакво удоволствие. Я да си се върнем в Сан Франциско!

— Преди Нова година?

— Утре — искам да кажа днес.

— Дадено — връчи ми тя чашата. — Ако искаш, ще вземем самолета и ще си бъдем там за Новата година.

— Не те лъжа, Ник — разтреперано взе да се оправдава Доръти. — Казах ти всичко. Аз… моля те, много те моля да не ми се сърдиш. Аз съм толкова… — Тя млъкна и се разхълца.

Аз погалих Аста по главата и изстенах.

— Всички сме изтощени и изнервени — рече Нора. — Дайте да изпратим кучето долу, да се наспим и да поприказваме, след като си отпочинем. Ела, Доръти, ще си изпиеш кафето в спалнята и ще ти дам една нощница.

Доръти стана.

— Лека нощ — обърна се тя към мен. — Извинявай, че съм толкова глупава.

И тръгна подир Нора. След малко жена ми се върна и седна до мен на пода.

— Сега нашата Доръти ще се наплаче и настене — каза тя. — Признавам, че животът й не е песен в дадения момент, и все пак… Каква беше страшната й тайна? — прозя се тя.

Предадох й думите на момичето.

— Звучи ми като куп лъжи — завърших аз.

— Защо?

— Как защо? Всичко, което сме чули от тях до този момент, беше лъжа.

Тя пак се прозя.

— Това може да е убедителен довод за един детектив, но не и за мен. Слушай, защо не направим списък на всички заподозрени, всички мотиви за убийство и улики и да ги сверим с…

— Ти свърши тази работа. Аз си лягам. На кое казваш улика, момичето ми?

— Ами например, когато Гилбърт отиде на пръсти до телефона тази вечер, като ме мислеше за заспала в гостната, и нареди на телефонистката да не ги свързва с никого до сутринта.

— Я виж ти!

— Или пък когато Доръти внезапно откри, че ключът от леля й Алис си е бил в чантата й през цялото време.

— Хм!

— Или когато Стъдси ръгна Морели под масата, когато той взе да ти разправя за пияницата, братовчед на… как му беше името? — Дик О’Брайън, познатия на Джулия Улф.

Станах и оставих чашите ни върху масата.

— — Не виждам как някой детектив може да се надява на успех, ако не е женен за теб, но все пак малко се престараваш. Това, че Стъдси бил ръгнал Морели под масата, ще ме накара дълго време изобщо да не се замислям и притеснявам. По-скоро ще се замисля над това дали заблъскаха Врабеца, за да му попречат да ми направи нещо лошо или за да не ми каже нещо. Много ми се спи.