Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thin Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975


I

Бях се облегнал на бара в едно малко заведение на Петдесет и втора улица и чаках Нора да приключи с коледните си покупки, когато от една маса с четиричленна компания се надигна младо момиче и се приближи до мен. Беше дребничко и русо и радваше окото както с лицето си, така и с облечената в пепелявосин спортен костюм фигура.

— Не се ли казвате Ник Чарлс? — попита ме то.

— Да — отвърнах аз.

Момичето протегна ръка.

— А аз съм Доръти Уайнънт. Сигурно не ме помните но би трябвало да си спомняте баща ми — Клайд Уайнънт. Вие…

— Да, разбира се! Сега си спомних — само че тогава бяхте дете — нямахте повече от дванайсет години.

— Да, това беше преди осем години. Знаете ли какво искам да ви попитам? Спомняте ли си историите, които ми разправяхте? Бяха ли верни?

— По всяка вероятност не. Как е баща ви? Доръти се засмя.

— Точно това се канех да ви попитам. Сигурно не знаете, че те с мама се разведоха и оттогава не се е обаждал. Само от време на време четем във вестниците за някои от шашмите му. А вие не сте ли го виждали?

Чашата ми беше празна. Попитах я какво ще пие, тя каза уиски със сода, аз поръчах две и чак тогава отговорих:

— Не. Сега живея в Сан Франциско.

— Иска ми се да се срещна с него — бавно изрече тя. — Мама ще ме направи на нищо, ако разбере, но на мен много ми се иска.

— Тогава защо не се срещнете?

— Вече не живее на стария си адрес на Ривърсайд Драйв, а името му го няма в телефонния указател.

— Опитайте чрез неговия адвокат — посъветвах я аз.

— Кой е той? — светна личицето й.

— Навремето беше някой си Мак… не си спомням точно. Сетих се — Маколи! Да, Хърбърт Маколи. Кантората му се помещаваше в небостъргача на „Сингер“.

— Дайте ми десет цента — помоли тя и влезе в телефонната кабина.

След малко се върна усмихната.

— Открих го. Съвсем наблизо е — на Пето Авеню.

— Баща ви ли?

— Адвокатът. Каза, че татко не бил в града. Уредих си среща с него. — Тя вдигна чаша. — Да пием за семейните срещи след раздяла. Вижте, защо не…

Аста подскочи и ме ръгна в корема с предните си лапи. Нора се обади от другия край на каишката:

— Щастлива е, защото си прекара най-приятно следобеда: преобърна една масичка с детски играчки в „Лорд и Тейлър“, близна по крака една дебела жена в „Сакс“ и й изкара акъла и беше погалена по главата от цели трима полицаи.

Представих ги една на друга.

— Жена ми. Доръти Уайнънт. Баща й ми беше клиент преди време, когато тя беше ей толкова от земята. Симпатичен човек, но му хлопа дъската.

— Бях страшно впечатлена от него — каза Доръти, имайки мен предвид. — Истински жив детектив! Вървях по петите му и го карах да ми разправя приключенията си. Той ме лъжеше най-безсрамно, а аз вярвах на всяка дума.

— Изглеждаш ми уморена, Нора — обадих се аз.

— Уморена съм. Дай да подгъна крак.

Доръти Уайнънт каза, че трябва да се върне на масата, ръкува се с Нора, покани ни на чашка — живеели в апартаментите „Кортланд“ и фамилното име на майка й сега било Йоргенсен. Отвърнахме, че ще ни е много приятно, поканихме я от своя страна да мине да ни види в хотел „Норманди“, където ще останем още седмица-две. Тя погали кучето по главата и си тръгна. Намерихме празна маса.

— Хубавичка е — рече Нора.

— Ако си падаш по този тип.

— Че ти имаш ли си тип? — усмихна се тя.

— Само твоя тип, скъпа — върлинести брюнетки със злобни ченета.

— А какво ще кажеш за червенокосата, с която се измъкна снощи от Куинови?

— Как не те е срам! — сгълчах я аз. — Жената искаше просто да ми покаже колекцията си от френски офорти.