Дашиъл Хамет
Кльощавият (18)

XVIII

Мими ме посрещна, протегнала и двете си ръце.

— Ужасно, ама ужасно мило е от твоя страна, че ми прости, Ник. Ти винаги си бил толкова мил. Просто не знам какво ме прихвана в понеделник.

— Хайде, забрави.

Лицето й беше по-розово от друг път и стегнатите мускули го правеха по-младо. Сините й очи блестяха. Ръцете й, когато стисна моите, бяха ледени. Беше напрегната от възбуда, но не можах да определя от какъв характер беше тази възбуда.

— И жена ти беше толкова мила…

— Стига, стига.

— Ник, какво могат да ти сторят, ако укриеш доказателство, че някой е извършил убийство?

— Ще те обвинят в съучастие, стига да поискат.

— Дори ако по своя воля размислиш и им предадеш доказателството?

— Пак е възможно, но обикновено не го правят. Тя се озърна да огледа стаята, сякаш да се увери, че няма никой, след което заяви:

— Клайд е убил Джулия. Аз намерих доказателството и го скрих. Какво ще ми направят?

— Най-вероятно нищо — само ще ти вдигнат скандал, след като им съобщиш доказателството. Понеже сте били съпрузи, значи сте достатъчно близки и никои съдебни заседатели няма да те обвинят за това, че си се опитала да го прикриеш — освен, разбира се, ако не те заподозрат, че си имала други подбуди.

Тя попита хладно, натъртено:

— А ти?

— Не знам. Бих предположил, че си имала намерение да използуват доказателството, за да му изстискаш малко пари, щом се свържеш по някакъв начин с него, но нещо сега те е накарало да си промениш намерението.

Тя сви ръка като граблива птица и насочи острите си нокти към лицето ми. Зъбите й бяха стиснати, устните — изпънати над тях. Хванах китката й.

— Жените загрубяха напоследък — опитах се аз да прозвуча ведро. — Току-що си тръгнах от една, която замеряше с тигани.

Тя се засмя, макар че изражението на очите й остана същото.

— Ти винаги допускаш най-лошото за мен, така ли е? Пуснах ръката й и тя взе да разтрива белезите, оставени от моите пръсти.

— И коя беше тази жена, дето хвърли тигана? Познавам ли я?

— Не беше Нора, ако това имаш предвид. Арестуваха ли вече Виктор-Кристиан Роузуотър-Йоргенсен?

— Какво?

Повярвах на изумлението й.

— Йоргенсен е Роузуотър. Нали си го спомняш? Мислех, че знаеш.

— Искаш да кажеш, онзи отвратителен човек, който…

— Да.

— Не го вярвам! — Тя стана и взе да кърши ръце. — Не! Не вярвам! — Лицето й посивя от страх, гласът й се напрегна, стана неестествен като на вентрилоквист. — Не го вярвам!

— Щом не вярваш, значи всичко е наред.

Но тя не ме слушаше. Беше ми обърнала гръб, застанала пред прозореца.

— Пред къщата има една кола с двама души, които ми приличат на ченгета. Сигурно го причакват и щом се появи…

Тя рязко се извърна към мен:

— Сигурен ли си, че е Роузуотър?

Страхът почти изчезна от лицето й и гласът й отново бе възвърнал нормалния си тембър.

— Полицията е сигурна.

Гледахме се един друг, и двамата мислещи напрегнато. Аз си мислех за това, че тя не се страхува да не би Йоргенсен да е убил Джулия Улф или дори да не би да го арестуват. Боеше се да не би единствената причина за женитбата му с нея да е някакъв ход в заговора му срещу Уайнънт. Когато се засмях — не защото тази идея беше смешна, а защото ми хрумна твърде внезапно, — тя се стресна и ми се усмихна неуверено.

— Няма да повярвам — гласът й до голяма степен се беше смекчил, — докато той сам не ми го признае.

— И като ти признае, тогава какво?

Тя сви едва-едва рамене и долната й устна потрепера.

— Все пак ми е съпруг.

Това също трябваше да ме разсмее, но ме раздразни.

— Мими! Аз съм Ник! Спомняш ли си! Н-И-К!

— Знам, че никога не си имал добро мнение за мен — най-сериозно изрече тя. — Мислиш, че съм…

— Добре, добре. Стига по този въпрос. Да се върнем на доказателството, което си намерила за вината на Уайнънт.

— А, онова ли? — извърна се тя от мен. Когато пак ме погледна, долната й устна отново потръпваше. — Излъгах те, Ник. Нищо не съм намерила. — Приближи се до мен. — Клайд нямаше право да изпраща онези писма на Алис и Маколи и да кара всички да ме подозират, затова си помислих, че така ще му се пада, ако и аз измисля нещо срещу него, защото наистина си мислех… искам да кажа, и сега мисля… че той я е убил, но това беше само…

— Какво си измислила?

— Аз… всъщност още не го бях намислила. Исках само да разбера какво могат да ми направят… Нали помниш какво те питах… в началото. Можех например да кажа, че е дошла за малко на себе си, докато бяхме двете сами и докато другите звъняха по телефона, и ми е казала, че той я е убил.

— Ти не каза, че си чула нещо и си премълчала, а че си намерила нещо и си го укрила.

— Още не бях решила окончателно какво ще…

— Кога чу за писмото на Уайнънт до Маколи?

— Днес следобед. Дойде един от полицията.

— Не те ли попита за Роузуотър?

— Попита ме дали го познавам и аз си мислех, че говоря истината, като казах, че не съм го виждала.

— Може и така да е, но аз ти повярвах за пръв път, когато ми каза, че си намерила някакво доказателство за вината на Уайнънт.

Тя отвори широко очи.

— Не разбирам.

— Аз също, но ето какво би могло да бъде: можеше да си намерила нещо и да си решила да го скриеш, вероятно с цел да изнудиш Уайнънт. Когато обаче той взе да пише писма и хората започнаха да те гледат накриво, ти си решила да се откажеш от идеята за парите и хем да му го върнеш тъпкано, хем да се застраховаш, като предадеш доказателството на полицията. А накрая, като разбра, че Йоргенсен е Роузуотър, отново се обръщаш на сто и осемдесет градуса и решаваш да го запазиш, само че вече не за пари, а за да напъхаш Йоргенсен в миша дупка за наказание, задето се е оженил за теб не по любов, а като ход в играта си срещу Уайнънт.

Тя се усмихна най-спокойно и попита:

— Ти май наистина ме смяташ способна на всичко?

— Това няма никакво значение. За теб трябва да има значение фактът, че по всяка вероятност ще свършиш живота си в някой затвор.

Писъкът й не беше висок, а ужасен, и страхът, който видях преди това на лицето й, не можеше да се сравни с появилия се сега. Тя ме хвана за реверите и се вкопчи в мен.

— Не говори така, моля те — заломоти несвързано. — Кажи ми, че не го мислиш!

Трепереше толкова силно, че я подхванах да не падне. Не бяхме чули кога е влязъл Гилбърт. Той се изкашля и попита:

— Не ти ли е добре, мамо?

Тя бавно пусна реверите ми, отстъпи крачка назад и каза:

— Майка ти е само една глупава жена. — Продължаваше да трепери, но успя да ми се усмихне и да накара гласа си да прозвучи игриво: — Как можеш да си такъв грубиянин и да ми изкараш така ума!

Аз се извиних.

Гилбърт остави палтото и шапката си на един стол и започна с учтиво любопитство да мести поглед от единия към другия, а когато стана ясно, че и двамата няма да проговорим, изкашля се отново и каза:

— Много ми е приятно да ви видя.

След което се приближи и се ръкува с мен.

— Очите ти са уморени — рече Мими. — Сигурно пак си чел цял следобед без очила. — Тя поклати глава и се обърна към мен: — Неразумен е като баща си.

— Има ли някакви новини от него?

— Нищо не се е чуло, откак пуснаха лъжливата тревога за самоубийството му — отговорих аз. — Сигурно знаеш вече за нея.

— Да. — Той се поколеба. — Бих искал да поговоря с вас, преди да си тръгнете.

— Разбира се.

— Ти и сега можеш да поговориш с него, миличък — намеси се Мими. — Нима имаш някакви тайни от мен?

Гласът й вече звучеше закачливо и тя беше спряла да трепери.

— Няма да ти бъде интересно — отвърна синът й, взе шапката и палтото си, кимна ми и излезе.

Мими отново поклати глава.

— Не го разбирам това дете. Интересно какво си е помислил за любопитната картина, която представлявахме. — Нямаше обаче особено разтревожен вид. — Защо ми го каза, Ник? — попита с по-сериозен глас.

— Онова, дето ще свършиш в…

— Не, остави. — Тя потръпна. — Не искам да го чувам пак. Ще останеш ли за вечеря? Сигурно ще бъда сама.

— Съжалявам, но не мога. А сега да се върнем на въпроса за доказателството, което си намерила.

— Нищо не съм намерила. Излъгах те. — Тя се намръщи угрижено. — Не ме гледай така. Наистина те излъгах.

— И ме повика само за да ме излъжеш? Защо си промени решението?

Тя се засмя.

— Сигурно много ме харесваш, Ник. Иначе нямаше да се държиш винаги толкова зле с мен.

Не можах да проумея тази логика.

— Но тогава да видя какво иска да ми каже Гилбърт и да си вървя.

— Много ми се иска да останеш.

— Съжалявам, но не мога. Къде да го намеря?

— Втората врата откъм… Наистина ли ще арестуват Крие?

— Зависи от отговорите, които ще им даде. Но ще трябва да бъде твърде откровен, за да се измъкне.

— А, той ще… — Тя млъкна, изгледа ме остро и попита: — Нали не ми погаждаш някакъв номер, Ник? Той наистина ли е Роузуотър?

— Полицията е сигурна в това.

— Но полицаят днес следобед не ми зададе нито един въпрос за Крие! — възрази тя. — Попита ме само дали познавам…

— Още не са били сигурни — обясних аз. — Само са си го били помислили.

— А сега вече са сигурни, така ли? Аз кимнах.

— И как така се увериха?

— Една негова позната им е казала.

— Коя? — Очите й притъмняха, но добре владееше гласа си.

— Не й запомних името. — После казах и една истина? — Същото момиче, което е потвърдило алибито му.

— Алиби! — възмути се тя. — Да не би да искаш да ми кажеш, че полицията е повярвала на момиче като нея!

— Че какво й има?

— Много добре знаеш какво!

— Не знам. Ти познаваш ли я?

— Не! — изсъска тя, сякаш съм я оскърбил. Присви очи и сниши глас почти до шепот: — Ник, допускаш ли, че той е убил Джулия?

— Че защо ще я убива?

— Да предположим, че се е оженил за мен, за да си отмъсти на Клайд и… Знаеш ли, сега се сетих, че той ме накара да дойдем тук и да се опитаме да измъкнем пари от Клайд. Може и аз да съм го предложила, не си спомням, но той ме убеди. Да предположим, че след това се е натъкнал на Джулия. Тя го е познавала, разбира се, защото и двамата са работили за Клайд по еДно и също време. Освен това той знаеше, че се канех онзи следобед да намина да я видя, и може да се е уплашил, че ако я ядосам, тя ще го издаде и затова… Възможно ли е?

— Струва ми се безсмислено. Освен това нали сте тръгнали заедно оттук? Не е имал време да…

— Да, ама таксито ми се движеше ужасно бавно, а и аз май че спирах по пътя да… Да, мисля, че спрях в една аптека да си купя аспирин. — Тя закима енергично с глава. — Точно така, много добре си спомних!

— И той е знаел, че ще спираш по пътя, защото си му била казала — изрекох аз едно предположение. — Хайде, Мими, стига толкова. Убийството е сериозна работа. Не е хубаво да се опитваш да хвърляш вината върху тоз-онзи само защото са ти погодили номера.

— Номера? — хвърли ми тя гневен поглед. — Този… — И тя започна да нарича Йоргенсен с обичайните обидни, неприлични и всякакви други ругателни думи, като гласът й постепенно взе да се извишава. Накрая крещеше в лицето ми.

Когато млъкна, за да си поеме дъх, побързах да се обадя:

— — Добре ругаеш, но…

— — Той има дори нахалството да ми намекне, че може аз да съм я убила! Не му стигна смелостта да ме попита направо, но все натам клонеше, докато накрая му заявих в очите, че… ами че не съм аз.

— Нещо друго искаше да кажеш. Какво му заяви направо?

Тя тропна с крак.

— Престани да ме тормозиш!

— Добре, върви по дяволите! Не съм аз този, който се е натискал да дойде тук!

И посегнах да си взема шапката и палтото. Тя се втурна след мен, хвана ме за ръката.

— Моля ти се, Ник, много се извинявам. Нали знаеш какъв ужасен характер имам! Понякога направо не знам какво…

Влезе Гилбърт и каза:

— Ще ви изпратя донякъде. Мими му се изрепчи:

— Ти си ни подслушвал!

— Ти така крещеше, че не беше необходимо. Ще ми дадеш ли малко пари?

— Освен това не сме приключили разговора си.

Трябва да бързам, Мими — казах аз, след като хвърлих един поглед към часовника си. — Много е късно.

— Ще се върнеш ли след срещата си?

— Ако не е много късно. Не ме чакай обаче.

— Ще си бъда тук, колкото и да е късно.

Казах, че ще опитам да успея, тя даде на Гилбърт пари и двамата слязохме долу.