Дашиъл Хамет
Кльощавият (13)

XIII

Като влязох в „Палма Клъб“, заварих Доръти и Куин на бара. Видяха ме чак когато приближих и поздравих. Доръти беше със същите дрехи, както и последния път, когато я видях.

Тя ме погледна, после отмести погледа си върху Куин и се изчерви.

— Защо си му казал!

— Момичето е много добре — жизнерадостно каза Куин. — Купих ти от онези акции. Би трябвало да си купиш още обаче. Какво ще пиеш?

— Един старомоден^[1]. Ама и ти си една гостенка — измъкваш се, без да се обадиш!

Доръти ме погледна отново. Драскотините по лицето й бяха избледнели, синината почти не си личеше, а устата й вече не беше подута.

— Аз пък ти имах доверие — каза тя и имах чувството, че ще заплаче.

— Какво значи това?

— Много добре знаеш какво значи. Вярвах ти дори когато отиде на вечеря у мама.

— А защо не?

— Цял следобед е такава — намеси се Куин. — Не я дразни. — Той сложи ръка върху нейната. — Хайде, хайде, мила, недей да…

— Млъкни, ако обичаш — дръпна си Доръти ръката. — Много добре знаеш какво значи това! — продължи тя към мен. — Вие двамата с Нора, сте ми се подиграли пред мама и…

Започнах да проумявам.

— Тя ти го каза и ти й повярва? — засмях се аз. — След като я познаваш двайсет години, как можеш още да й се хващаш на лъжите! Предполагам, че ти е звъннала по телефона, след като си тръгнахме оттам — ние се скарахме и останахме съвсем малко.

Тя провеси глава надолу.

— Ах, че съм глупачка! — прошепна с нещастен глас. — Слушай, нека отидем още сега при Нора. Трябва да й се извиня. Ама че съм магаре! Пада ми се, ако тя вече никога…

— Ще отидем, разбира се. Време имаме колкото искаш. Но първо дай да пийнем по нещо.

— Братко Чарлс — започна Куин. — Искам да ти стисна ръката. Ти върна светлината в погледа на това дете и донесе радост на… — Той изпразни чашата си. — Хайде да отидем при Нора. Пиенето там не е по-лошо, а струва по-малко.

— Защо не останеш тук? — предложи Доръти. Куин се засмя и поклати глава.

— Никога! Можеш да убедиш Ник да остане тук, но аз не се отделям от теб. Цял следобед съм ти понасял сълзливото настроение и сега заслужавам да се порадвам на слънцето в очите ти.

Когато пристигнахме в „Норманди“, заварихме при Нора брата на Доръти, Гилбърт Уайнънт. Той целуна сестра си, ръкува се с мен, а след като го представихме на Харисън Куин, подаде и на него ръка. Доръти веднага пристъпи към поднасянето на дълги, искрени и немного разбираеми извинения на жена ми.

— Стига, стига — прекъсна я Нора. — Няма за какво да ми се извиняваш. Ако Ник ти е казал, че съм обидена, засегната или нещо такова, да знаеш, че е един лъжлив грък! Дай си палтото.

Куин включи радиото. Удари гонгът и съобщиха, че часът е пет и тридесет и една минути.

— Хайде, ти си барман — обърна се Нора към Куин. — Знаеш кое къде е, — И тя влезе след мен в спалнята. — Къде я откри?

— В едно кръчме. Какво прави тук Гилбърт?

— Каза, че дошъл да я види. Снощи не се била прибирала и той решил, че може да е при нас. — Тя се засмя. — Макар че никак не се изненада, като не я завари тук. Каза, че вечно изчезвала от къщи, страдала от дромомания^[2], породена от комплекс на тема „майка“ — крайно интересно заболяване.

Твърди, че според Щекел страдащите от дромомания обикновено проявявали и клептомански импулси и бил оставял разни вещи из къщата, за да види дали ще ги открадне, но засега нищо не крадяла.

— Той бил голямо съкровище! А за баща си каза ли нещо?

— Не.

— Може и да не се е обаждал, Уайнънт е направил опит за самоубийство в Алънтаун. Гилд и Маколи заминаха да го видят. Не знам да кажа ли на децата, или да си мълча. Дали Мими има нещо общо с неговото идване тук?

— Не съм се сетила за това, но ако ти смяташ…

— Просто се питам. Откога е тук?

— Отпреди един час. Много особено момче. Изучава китайски и пише книга „Знанието и вярата“ — не на китайски обаче. Също така смята, че Джак Оуки много го бива.

— Аз също. Ти да не си къркана?

— Малко.

Като се върнахме в хола, Доръти и Куин танцуваха под музиката на „Ийди бе истинска дама“. Гилбърт остави списанието, което разлистваше, и най-учтиво изрази надеждата, че се оправям от раната си. Казах, че се оправям.

— Никога не съм изпитвал истинска болка — продължи той. — Поне не си спомням. Опитвал съм се сам да се нараня, разбира се, но не е същото. Само си причиних неудобства, раздразних се и много се потих.

— Иначе до голяма степен е същото — уверих го аз.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че е по… по-така. — Той дойде по-близо до мен. — Ето това са усещанията, които не познавам. Толкова отвратително млад съм, че не съм имал случая да… Мистър Чарлс, ако сте много зает и не желаете да разговаряте о мен, надявам се, че ще ми го кажете направо, но ще ви бъда много задължен, ако ми позволите да поговоря с вас някой път, когато нямате гости да ни пречат. Толкова неща искам да ви попитам — неща, на които никой освен вас не би могъл да ми даде отговор, а…

— Не съм убеден в това — прекъснах го аз, — но с радост ще се опитам да ти отговоря по всяко време, когато пожелаеш.

— Наистина ли нямате нищо против? Нали не го казвате само от учтивост?

— Не, напълно съм искрен, само се боя, че няма да научиш всичко онова, на което се надяваш. Зависи, разбира се, какво те интересува.

— Ами например канибализмът — започна той. — Нямам предвид в Африка или Нова Гвинея, а, да кажем, тук, в Щатите. Често ли се среща?

— В днешно време — не. Поне не ми е известно.

— Значи едно време е имало?

— Не знам до каква степен, но се е случвало от време на време, преди държавата да се утвърди напълно. Почакай малко, ще ти дам един пример. — Отидох до библиотеката и взех оттам „Прочути криминални дела в Америка“ на Дюк, която Нора беше закупила от една антикварна книжарница. Намерих мястото, което търсех, и му я подадох. — Само три-четири странични е.

 

Алфред Пакър, човекоядецът, който убил петимата си спътници в планините на Колорадо, изял телата им и откраднал парите им

„През есента на 1873 г. двадесетина смелчаци напуснали Солт Лейк Сити, щата Юта, за да търсят злато в Сан Хуан. Наслушали се на истории за бързо забогатяване, те тръгнали изпълнени с радост и надежди, но когато се занизали седмиците, а освен гола пустош и снежни планини не видели нищо друго, в сърцата им се загнездило отчаянието. Колкото по-навътре навлизали, толкова по-неприветлива ставала местността, докато накрая ги обзело пълно униние, защото разбрали, че единствената им награда ще бъдат гладът и смъртта.

Точно когато златотърсачите щели да се предадат на отчаянието, забелязали в далечината индиански лагер и макар да не били уверени как ще се отнесат с тях «червенокожите», все пак сметнали, че всяка смърт е за предпочитане пред гладната, така че решили да рискуват.

Като наближили лагера, насреща им излязъл да ги посрещне един индианец, който се показал добронамерен, и ги завел при вожда си на име Аури. За голяма изненада на златотърсачите индианците се отнесли към тях много любезно и настояли те да останат — в лагера, докато се възстановят напълно.

Когато най-сетне решили да потеглят отново за Лос Пинос, Аури взел да ги разубеждава и наистина успял да повлияе върху решението на десетина от тях. Те се отказали и се върнали в Солт Лейк. Останалите десет обаче продължили, така че Аури им дал храна и ги посъветвал да вървят все покрай река Гънисън, наречена на името на лейтенант Гънисън, убит през 1852 г. [вж. «Животът на мормона Джо Смит»).

Алфред Г. Пакър, който се изявил като водач на групата, продължила пътуването, се хвалел с добрите си познания по топографията на местността и изказал увереността си, че ще съумее да намери пътя без никакви затруднения. Когато извървели известно разстояние, Пакър им казал за богатите мини, открити неотдавна близо до река Рио Гранде, и предложил да ги поведе натам.

Четирима от групата настояли да следват съвета на вожда Аури и да вървят покрай река Гънисън, обаче Пакър успял да убеди Суон, Милър, Нун, Бел и Хъмфри да го последват до мините, докато останалите четирима вървят покрай реката.

От четиримата, тръгнали отделно, двама умрели от глад и студ, но другите двама все пак се добрали до Лос Пинос през февруари 1874 г., след като минали през нечовешки изпитания. Фортът се командувал от генерал Адамс и към нещастниците се отнесли много състрадателно. Когато си възстановили силите, те се върнали отново в света на цивилизацията.

През март 1874 г. генерал Адамс бил повикан по работа в Денвър и през една студена утрин, когато навън вилнеела снежна буря, (служителите във форта, които тъкмо закусвали, били стреснати от появата на някакъв мъж с нечовешки изстрадал вид, който жално ги замолил за храна и подслон. Лицето му било страшно подпухнало, но иначе бил в относително добро състояние, само дето стомахът му на можел да понася храната, която му предложили. Човекът се представил като Пакър и твърдял, че петимата му спътници го били зарязали, докато боледувал, но му оставили една пушка, която донесъл със себе си във форта.

След като се възползувал от гостоприемството на служителите в течение на десет дни, Пакър продължил към Сакуош, като обяснил, че възнамерява да стигне Пенсилвания, където имал брат, печелейки пътьом пари с каквато работа му попадне. В Сакуош Пакър започнал да се запива и по всичко личало, че пари не му липсвали. В пияно състояние взел да разказва какви ли не противоречиви истории по повод петимата си спътници, така че се зародили подозрения да не би да се е отървал от тях с нечисти средства.

По същото това време генерал Адамс се отбил в Сакуош на връщане от Денвър и докато бил в дома на Ото Миърс, посъветвал хората да арестуват Пакър и да проучат действията му. Генералът решил да го върна обратно със себе си във форта, а пътьом се отбили в дома на майор Дауни, където заварили десетимата, последвали съвета на индианския вожд и изоставили експедицията. Тогава станало ясно, че голяма част от твърденията на Пакър са измислици, така че генералът решил да направи пълно разследване на случая. Пакър бил завързан и върнат във форта, където бил държан под арест.

На 2 април 1874 г. двама възбудени до крайност индианци се втурнали във форта с късове плът в ръце, за която казали, че това е «месо на бял човек» и която били намерили недалеч от форта. Тъй като месото било захвърлено в снега в това все още студено време, то било добре запазено.

Щом Пакър съзрял парчетата плът, лицето му пребледняло мъртвешки и с глух стон припаднал на пода. След като му дали различни средства, за да дойде на себе си, той взел да моли за милост и направил следното признание:

 

«Когато заедно с петимата ми другари напуснахме лагера на Аури, преценихме, че разполагаме с достатъчно храна за дългия и уморителен път, който ни предстоеше, но тя бързо се стопи и скоро бяхме на ръба на гладната смърт. Взехме да изравяме различни корени от земята и така преживяхме няколко дни, но те не бяха достатъчно хранителни, а студът бе прогонил всички животни и птици, което направи положението ни отчайващо. В погледите на всички ни взеха да проблясват особени пламъчета и станахме подозрителни един към друг.

Един ден отидох да събера дърва за огъня, а когато се върнах, разбрах, че мистър Суон, най-възрастният от всички ни, е бил ударен по главата и убит, а останалите тъкмо разрязваха тялото му и се готвеха да го ядат. Парите му — общо две хиляди долара — бяха разделени между всички нас.

Тази храна ни стигна само за няколко дни и аз предложих следващата ни жертва да стане Милър, тъй като бе най-едър от всички ни. Черепът му бе раздробен с брадва, докато той събираше съчки за огъня. След него бяха убити Хъмфри и Нун. Бел и аз сключихме тържествено споразумение, че тъй като сме единствените оцелели, ще се поддържаме един друг каквото и да ни се случи и няма да се изяждаме, дори да умираме от глад. Един ден Бел ми каза: „Не мога повече!“ и се нахвърли отгоре ми като изгладнял тигър, като в същото време се опитваше да ме удари с пушката си. Аз парирах удара и го убих с брадвата. След това нарязах месото му на парчета, които взех със себе си, и потеглих на път. Когато зърнах форта от върха на хълма, захвърлих месото, което ми беше останало, и трябва да призная, че го направих неохотно, тъй като вкусът на човешката плът ми се беше усладил, особено на онази част около гърдите.»

 

След като разказал тази потресаваща история, Пакър се съгласил да поведе една група под предводителството на X. Лотър, за да издирят останките на убитите. Повел ги по високи, непристъпни планини и тъй като заявил, че се е заблудил, било решено да изоставят диренето и на другия ден да потеглят обратно.

През нощта Пакър и Лотър спели един до друг и Пакър нападнал Лотър с намерението да го убие и да избяга, но бил надвит, завързан и предаден на шерифа, щом експедицията се прибрала във форта.

В началото на юни следващата година един художник на име Рейнълдс от Пеория, щата Илинойс, открил по време на излет с цел скициране на брега на езеро Кристовал останките на петима мъже в една елова горичка. Четири от телата лежали едно до друго, а петото било открито недалеч обезглавено. Телата на Бел, Суон, Хъмфри и Нун имали рани от куршуми в тила, а когато било намерено тялото на Милър, главата му била премазана, очевидно от удар с пушка, захвърлена недалеч, чиято цев била отделена от дръжката.

Начинът, по който изглеждали телата, говорел недвусмислено, че Пакър е не само канибал, но и убиец. Очевидно бил казал истината, че предпочита човешка гръд, тъй като тази част била изрязана от всички тела.

От телата до недалечната барака водела добре утъпкана пътека, където били открити одеялата и другите вещи на убитите. Всичко сочело, че Пакър е живял в бараката дълго време след убийствата и често е прескачал до убитите, за да попълни запасите си от месо.

След това откритие шерифът издал заповед за арестуване, обвинявайки Пакър в петте убийства, но докато той отсъствувал, затворникът успял да избяга.

Нищо не се чуло за него до 29 януари 1883 година — след цели девет години, — когато генерал Адамс получил писмо от Шейен, щата Уайоминг, от един златотърсач от Солт Лейк, който го уведомявал, че се бил сблъскал лице в лице с Пакър в това градче. Златотърсачът пишел още, че Пакър бил известен сега под името Джон Шварц и че бил заподозрян в съучастничество с престъпници.

По дирите му били пуснати детективи и на 12 март 1883 г. шериф Шарплес от областта Ларами арестувал Пакър, а на 17 същия месец шериф Смит от областта Хинсдейл отвел арестувания обратно в Солт Лейк Сити.

Делото, по което бил обвинен в убийството на Суон а областта Хинсдейл на 1 март 1874 г., започнало на 3 април 1883 г. Било доказано, че всички членове на експедицията освен Пакър притежавали значителни суми пари. Обвиняемият повторил предишното си признание, с което твърдял, че е убил само Бел, и то при самозащита.

На 13 април съдебните заседатели признали обвиняемия за виновен и издали смъртна присъда. Екзекуцията била отложена и Пакър незабавно се обърнал към Върховния съд с молба за помилване. Междувременно бил преместен в затвора на Гънисън, за да избегне саморазправа от страна на тълпата.

През октомври 1885 г. Върховният съд наредил делото да се преразгледа и тогава било решено да бъде подведен под отговорност за убийствата на петимата. Бил признат за виновен във всеки един от случаите и бил осъден на осем години за всяко убийство, или общо на четирийсет години.

На 1 януари 1901 г. бил освободен от затвора и умрял на 24 април 1907 г. в едно ранчо в Денвър.“

 

Докато Гилбърт четеше това, аз си сипах нещо за пиене. Доръти спря да танцува и дойде при мен.

— Харесва ли ти? — кимна тя към Куин.

— Да, защо не.

— Не е лош, но понякога е страшно глупав. Не ме попита къде съм спала снощи. Не те ли интересува?

— Не ми влиза в работата.

— Да, ама научих нещо, което може да те интересува.

— Какво?

— Спах у леля Алис. Тя не е съвсем редовна в главата, но е ужасно мила. Каза, че получила днес писмо от татко, в което той я предупреждавал да внимава с мама.

— Предупреждава ли я? Какво по-точно й пише?

— Не съм чела писмото. Леля Алис му е сърдита от няколко години и взела, че го скъсала. Каза, че бил комунист, а Джулия Улф била убита от комунистите, които накрая и него ще убият. Според нея всичко свързано с някаква тайна, която те са издали.

— Ох, божичко! — не се стърпях аз.

— Аз нямам нищо общо с тези глупости. Просто ти предавам думите й. Казах ти, че не е наред в главата.

— А каза ли ти какви глупости пише в писмото?

— Не — поклати глава Доръти. — Само спомена за предупреждението. Доколкото си спомням, писал й да няма доверие на мама при никакви обстоятелства и да не се доверява на никой, свързан с нея, което, предполагам, включва всички нас.

— Спомни си още нещо.

— Друго нямаше. Само това ми каза.

— Откъде е било пуснато писмото?

— Не знаеше — спомняше си само, че биле пристигнало с въздушна поща. Не я интересувало къде е било пуснато.

— Как го е приела? Искам да кажа, как е приела предупреждението?

— Заяви, че бил опасен радикал — това са точните й думи — и че не я интересуват никакви негови предупреждения.

— А ти самата как го приемаш?

Тя ме изгледа продължително Е облиза: устните са, преди да проговори:

— Според мен…

Гилбърт дойде при нас с книгата в ръка. Изглеждаше разочарован от историята, която му дадох да прочете.

— Много е интересна — започна той, — но случаят не е патологичен, нали ме разбирате? — Той прегърна сестра си през кръста. — Било е въпрос на човекоядство или гладна смърт.

— Само в случай, че си готов да му повярваш.

— За какво става дума — заинтересува се Доръти.

— За нещо, което пише в тази книга — поясни Гилбърт.

— Кажи му за писмото на леля ти — обърнах се към Доръти.

Тя му каза и той направи нетърпелива гримаса.

— Ама че глупост! Мама всъщност не е опасна. Тя просто медицински случай на забавено развитие, Повечето от нас са надживели етиката, морала и тъй нататък. А мама още не е дорасла до тях, — Тя се намръщи и замислено се поправи: — Би могла да представлява някаква опасност, но дотолкова, доколкото е опасно едно дете с кибрит в ръка.

Нора и Куин танцуваха.

— А ти какво мислиш за баща си? — попитах аз. Гилбърт сви рамене.

— Не съм го виждал, откак бях дете. Имам си изградена теория за него, но тя е основана на догадки. Бих искал… най-важното, което бих искал да науча за него, е дали е импотентен.

— Днес е направил опит за самоубийство в Алънтаун — рекох аз.

— Не може да бъде! — изкрещя Доръти така прони-зително, че Куин и Нора престанаха да танцуват. Тя вдигна очи към брат си: — Къде е Крис?

Гилбърт прехвърли поглед от нейното лице към моето, после бързо я погледна отново.

— Не ставай глупава! — хладно я сряза. — Той замина с онази неговата… Фентън.

Доръти сякаш не му повярва.

— Ревнува го — поясни той, Това е все нейната фикс идея на тема „майка“.

— Някой от вас двамата виждал ли е Виктор Роузуотър, с когото баща ви имаше неприятности навремето, когато се запознахме? — попитах аз.

Доръти поклати глава.

— Не, защо? — поиска да знае Гилбърт.

— Просто ми хрумна нещо. И аз не съм го виждал никога, но описанието, което получих за него, би паснало с леки изменения за вашия Крис Йоргенсен.