Дашиъл Хамет
Кльощавият (11)

XI

Чувствувах се много по-добре, когато Нора ме събуди по обяд на другия ден.

— Моят сладък полицай иска да говори с теб. Как си?

— Зле. Трябва да съм си легнал трезвен. Отместих Аста и станах.

Щом влязох в хола, Гилд се надигна от стола си с чаша в ръка и се усмихна с цялото си широко, белезникаво лице.

— Я! Мистър Чарлс! Тази сутрин имате много бодър вид.

Ръкувах се с него, потвърдих, че се чувствувам много добре, и всички седнахме. Той се намръщи добродушно.

— И все пак не биваше да ми играете такива номера.

— Номера?

— Ами да! Хукнахте на гости, след като аз отложих разговора си с вас, за да ви дам възможност да си починете. Затова реших, че имам правото пръв да ви посетя.

— Не съм и помислил. Много се извинявам. Получихте ли моята телеграма от Уайнънт?

— Ъхъ. Проследяваме я сега във Филаделфия.

— А що се отнася до пистолета… — започнах аз. Той ме прекъсна.

— Пистолет ли? На това пистолет ли му викате? Ударникът строшен, всичко вътре ръждясало и разядено. Ако е стреляно с него през последните шест месеца, тогава аз съм папата от Рим. Да не си губим времето с разговори за такива боклуци.

Аз се засмях.

— Сега ми стават ясни доста неща. Взех го от един пияница, който ме уверяваше, че го купил в една кръчма за дванайсет долара. Сега вече му вярвам.

— Той нека да внимава някой да не му продаде сградата на кметството. Но да говорим като мъже, мистър Чарлс: работите ли по делото Улф, или не?

— Видяхте телеграмата от Уайнънт.

— Видях я. Значи не работите за него. Но все пак отново питам.

— Вече не работя като частен детектив. И изобщо да съм никакъв детектив.

— Да, чух. И все пак ви питам.

— Е, добре. Не, не работя. Той се замисли за момент.

— Тогава нека задам въпроса по друг начин. Интересува ли ви това дело?

— Познавам хората и затова е естествено да ме интересува.

— И само това ли?

— Само това.

— И не възнамерявате да работите по него? Иззвъня телефонът и Нора отиде да се обади.

— Честно казано, не знам. Ако продължават да ме навират в тази работа, не знам докъде ще стигна и колко ще издържа.

Гилд заклати глава нагоре-надолу.

— Разбирам. Бих искал да ви кажа, че ще ми а приятно, ако се включите в работата — но на правата страна.

— Искате да кажете не на страната на Уайнънт, нали? Той ли е убиецът?

— Това не мога да ви кажа, мистър Чарлс, но вие в сам знаете, че той с нищо не ни помага да открием кой а извършил убийството.

На прага се появи Нора.

— Търсят те на телефона, Ник. Беше Хърбърт Маколи.

— Здравей, Чарлс. Как е раната?

— Добре, благодаря.

— Да се в обаждал Уайнънт?

— Да.

— Получих от него писмо, че ти е изпратил телеграма. Много ли си зле? Няма ли да можеш…

— Не, на крака съм. Ако останеш в кантората си по до късно следобед, ще намина да те видя.

— Чудесно. Ще те чакам до шест.

Върнах се в хола. Нора тъкмо канеше Гилд да ни прави компания и да обядва, докато ние закусваме. Той отговори, че било много мило от нейна страна. Аз и: казах мнението, че преди да закуся, трябва да пийна нещо. Нора отиде да поръча храна и да ни налее по чашка.

Гилд поклати глава.

— Изключителна жена, мистър Чарлс. Аз кимнах тържествено.

— Да предположим, че ви принудят да се намесите, както се изразихте — продължи той. — Много ми се иска да съм сигурен, че ще работите с нас, а не против нас.

— На мен също.

— Значи се разбрахме — заключи той. После се прегърби леко в стола си, придърпа го към мен и каза: — Едва ли ме помните, но аз бях патрулен полицай по Четирийсет и трета улица, когато работехме в Ню Йорк.

— Разбира се — излъгах. — Знаех си аз, че лицето ви ми е познато… Но нали сте без униформа — това ме заблуди.

— Да, сигурно. Значи мога да приема, че не криете нищо от нас?

— Нямам такива намерения. Но не ми е известно вие какво знаете. Самият аз не знам кой знае колко. Откак стана убийството, не съм се виждал с Маколи, а и не следя вестниците.

Телефонът пак иззвъня. Нора ни подаде чашите и отиде да се обади.

— Това, което знаем, не е голяма тайна — каза Гилд. — И ако имате време да ме изслушате, ще ви го кажа всичкото. — Той опита уискито и кимна одобрително. — Но преди това искам да ви попитам нещо. Казахте ли снощи на мисис Йоргенсен, че сте получили телеграма от него?

— Да. Казах й също, че съм ви я предал. А тя какво каза?

— Нищо, Задаваше ми въпроси. Опитва се да го намери.

Той леко наклони глава на една страна и притвори едното си око.

— Допускате ли, че двамата работят заедно? — Вдигна примирително ръка. — Разберете, не ми е известно защо биха работили заедно и ако е така, с каква цел го правят, но все пак питам.

— Нищо не е изключено, но според мен вероятността е твърде слаба. Защо питате?

— Сигурно сте прав. — После добави неопределено: — Но има едно-две неща… — Въздъхна. — Винаги има такива неща. Е, мистър Чарлс, ето какво знаем със сигурност за случая и много ще ви бъда благодарен, ако допълвате разказа ми.

Казах, че ще се постарая.

— Някъде около трети октомври Уайнънт заявил на Маколи, че за известно време напуска града. Не му казал къде заминава и с каква цел, но Маколи имал чувството, че отива да поработи върху някакво изобретение, което пази в тайна. По-късно успял да изкопчи от Джулия Улф, че е прав. Според него Уайнънт се бил скрил някъде в Адирондакските планини, но като взел да я подпитва, тя му отговорила, че не знае нищо повече.

— А знаела ли е що за изобретение е това? Гилд поклати отрицателно глава.

— Маколи твърди, че не. Разбрал само, че е нещо, за което е нужно голямо място за машините и оборудването, и че е много скъпо, защото той уреждал именно паричния въпрос. Уговорката им била Маколи да продаде и превърне в налични пари всичките му акции и ценни книжа и да му изпраща нужните суми, щом му ги поиска, като същевременно се грижи за банковата страна на въпроса и останалите му дела, все едно, че е самият Уайнънт.

— Значи му е дал генерално пълномощно?

— Точно така. И още нещо — когато му трябвали пари, искал ги в брой.

— Винаги е бил фрашкан с шантави идеи.

— Всички така казват. По всяка вероятност не е искал да бъде проследен по чековете, нито там горе да разберат, че той именно е Уайнънт. Затова не взел и момичето със себе си и дори не му казал къде заминава. Пуснал си и брада.

С лявата си ръка Гилд поглади въображаемата си брада.

— Там горе, казвате — повторих аз. — Значи наистина е бил на Адирондак?

Гилд сви едното си рамо.

— Казах така, защото Адирондак във Филаделфия са единствените конкретни имена, които са ни споменали досега. Проверяваме, доколкото е възможно, планините, но нищо не се знае. Може да е в Австралия.

— И колко пари е поискал Уайнънт в брой?

— Това мога да ви кажа със сигурност. — Той извади пачка замърсени, измачкани и оръфани хартии от джоба си, измъкна отвътре някакъв плик, една идея по мръсен от останалите, и върна всичко друго в джоба си. — На другия ден след разговора си с Маколи той лично изтеглил от банката пет хиляди в брой. На двайсет и осми — става дума все за октомври — поискал от Маколи още пет хиляди, на шести ноември — две хиляди и петстотин, на петнайсети — хиляда, на трийсети — седем хиляди и петстотин, на шести — вече става дума за декември — хиляда и петстотин, на осемнайсети — хиляди, на двайсет и втори — пет хиляди. Това е денят преди убийството.

— Близо трийсет хилядарки — пресметнах аз. — Хубава сметчица е имал в банката.

— По-точно двайсет и осем хиляди и петстотин — върна Гилд плика в джоба си. — Само че не всичко е било в наличност, нали разбирате. След първото му обаждане Маколи е трябвало всеки път да продава по нещо, за да набави сумата. — Той пак бръкна в джоба си. — Имам списък на продадените ценни книжа, ако ви интересува.

Казах, че не ме интересува.

— А как е предавал парите на Уайнънт?

— Уайнънт пишел на секретарката си за кога му трябват и тя ги вземала от Маколи. Срещу разписки — те са у Маколи.

— Тя как ги е давала на Уайнънт? Гилд поклати глава.

— Казала на Маколи, че се е срещала с Уайнънт на разни посочени от него места, но според него тя е знаела къде се крие, макар винаги да твърдяла обратното.

— А може би последните пет хиляди са били още у нея, когато е била убита?

— Което ще значи грабеж. — Воднистите очи на Гилд почти се затвориха. — Освен ако не я е убил, когато е отишъл за парите.

— Или — изказах аз друго предположение — някой друг я е убил по неизвестни причини, намерил е парите л си е казал: защо да не ги прибера?

— — Може — съгласи се той. — Такива неща постоянно се случват. Случва се също онези, които открият тялото, да задигнат нещо, преди да се обадят в полицията. — Той вдигна голямата си ръка. — Разбира се, в случая с мисис Йоргенсен — такава дама, — надявам че, не си помислихте, че аз…

— Пък и тя не е била сама, нали?

— Само за малко. Телефонът бил развален и домоуправителят слязъл да се обади от офиса си. Но искам да ме разберете правилно — не твърдя, че мисис Йоргенсен е извършила нещо нередно. Такава дама никога не би…

— Какво му е било на телефона? — прекъснах го аз. На вратата се позвъни.

— Просто не знам какво да си мисля — отговори Гилд. — Бил е…

Той млъкна. В стаята влезе келнер и взе да нарежда масата.

— Та ви казвах за телефона — продължи той, като седнахме да се храним. — Не знам какво да си мисля. Бил е прострелян с куршум право през слушалката.

— Случайно или…

— И аз знам толкова. Куршумът е от същия пистолет, с който е била убита, но дали се е целил в нея и не е улучил, или го е направил нарочно, просто не знам. Струва ми се доста шумен начин да изкараш един телефон от строя.

— Това ми напомни нещо — никой ли не е чул стрелбата? Калибърът е дребен, но все някой трябва да е чул.

— Ами да — изрече той възмутено. — Сега на всички в къщата им се струва, че са чули нещо, но не и тогава, а и показанията им за това, какво са чули, изобщо не съвпадат.

— Все така става — казах му съчувствено.

— Аз ли не знам — пъхна той една хапка в устата си. — Та докъде стигнах? А, да — за Уайнънт. Когато заминал, освободил апартамента си, а всичките си вещи дал на багаж. Прегледахме всичко, но досега не сме открили никаква следа нито къде е отишъл, нито над какво е работел, а това можеше да ни помогне. В лабораторията му на Първо Авеню — същата история. Заключена е, откак е заминал. Само тя е ходела два пъти в седмицата за по час-два да прегледа получената поща и да свърши туй-онуй. В писмата, които се получиха от убийството насам, няма нищо, което да ни е от полза. Нито в апартамента й. — Той се усмихна на Нора. — Предполагам, че всичко това ви е безкрайно скучно, мисис Чарлс.

— Скучно? — изуми се тя. — Та аз едва седя на стола си.

— Дамите обикновено предпочитат нещо по-живописно — поясни Гилд и се изкашля. — С повече блясък. И така, нямаме никакви данни къде е той. Обадил се на Маколи по телефона в петък и му определил среща за два часа във фоайето на „Плаза“. Маколи не си бил в кантората, затова само помолил да му предадат.

— Маколи беше тук на обяд — поясних аз.

— Да, той ми каза. Във всеки случай Маколи отишъл в „Плаза“ чак в три часа и не сварил там никакъв Уайнънт. Не бил регистриран и в хотела. Описал го на рецепцията и с брада, и без брада, но никой не си спомнил да го е виждал. Телефонирал в кантората си, но Уайнънт повече не се бил обаждал. Тогава звъннал на Джулия Улф, но тя му казала, че изобщо не знаела Уайнънт да е в града, което според него е лъжа, защото й бил предал петте хиляди предния ден и според него Уайнънт се е появил за парите си, но й казал „добре“, затворил и отишъл да си върши работата.

— Каква му е работата?

Гилд престана да дъвче хапката, която тъкмо бе отхапал от хлебчето.

— Да. Няма да ни навреди да разберем това. Ще се опитам да науча. Нищо не сочеше към него, затова не си направихме труда, но все пак е полезно да знаем кой има алиби и кой не.

Поклатих отрицателно глава, преди още да ми е задал въпроса.

— Не виждам нищо, което да ви насочва към него, като изключим това, че е адвокат на Уайнънт и сигурно не казва всичко, което знае.

— Да, разбирам. Какво да се прави — нали затова хората си имат адвокати. А сега за момичето: може да се каже, че истинското й име съвсем не е Джулия Улф. Все още не знаем със сигурност, но вече имаме сведения, че съвсем не е от жените, на които би трябвало да поверява толкова пари — ако, разбира се, е знаел що за стока е.

— Има ли полицейско досие? Той кимна с глава.

— В чудесна каша е забъркана. Една-две години преди да постъпи при него на работа, е излежала шест месеца по обвинение в изнудване на мъж с помощта на съучастник. Това е станало в Клийвланд, на запад, и е действала под името Роуда Стюарт.

— Предполагате, че Уайнънт е знаел това?

— Не мога да кажа. Не вярвам, че ако е знаел, би й давал в ръцете толкова пари, но на какво ли не са способни някои мъже. От време на време са я виждали също така в компанията на този Шеп Морели и хората му.

— А за него имате ли сигурни улики?

— Не и в този случай — призна със съжаление Гилд. — Но ни трябваше за едно-две други неща. — Той свъси леко белезникавите си вежди. — Много ми се ще да разбера защо се е домъкнал тук при вас. От тези наркомани, разбира се, всичко може да се очаква, но все пак ми е интересно.

— Не знам, нали ви казах.

— Не подлагам думите ви на съмнение — побърза да ме увери той. После се обърна към Нора: — Нали не се държа с него прекалено остро? Трябва да ни разберете, принудени сме…

Тя му се усмихна, каза, че много добре разбира всичко, и му напълни чашата с кафе.

— Благодаря ви, мисис Чарлс.

— Споменахте нещо за наркомани — кого имахте предвид? — попита тя.

— Морели, разбира се.

— Той беше ли… — обърна се тя към мен.

— До ушите.

— А защо не ми каза — ядоса се тя. — изпускам всичко интересно!

И отиде да се обади по телефона, който пак звънеше.

— Ще го дадете ли под съд, задето ви рани? — попита Гилд.

— Само ако настоявате.

Той поклати глава. Гласът му беше небрежен, макар в очите му да са четеше любопитство.

— Засега имаме достатъчно улики срещу него.

— Започнахте да ми разказвате за момичето.

— Да. Разбрахме значи, че прекарва доста нощи извън апартамента си — понякога е отсъствала по два-три дни. Изглежда, тогава именно се е срещала с Уайнънт. Но не съм сигурен. Не успяхме да открием никакви несъответствия в разказа на Морели — той твърди, че от три месеца не са се срещали. Вие как смятате?

— И аз съм на същото мнение. Уайнънт е изчезнал преди близо три месеца. Това можа да значи нещо, но може и нищо да не значи.

Нора влезе и ми каза, че Харисън Куин ме търси на телефона. Той ме осведоми, че е продал някои акции, които бях отписал като чиста загуба, и ми съобщи цените.

— Виждал ли си Доръти Уайнънт? — попитах аз.

— Откак бяхме у вас, не съм я виждал, но днес следобед имаме среща в „Палма“ — ще пийнем по една аперитивче. Сега се сетих — тя ми заръча да не ти казвам. Какво ще кажеш за тези мангизи, Ник? Ще са минеш, ако на се включиш и ти. Онези диваци от Западните щати ще предизвикат инфлация, щом се свика Конгресът, а дори и да на го направят, всички го очакват от тях. Вече ти казах миналата седмица, че има слух за картел, който…

— Добре, добре — съгласих се аз и му дадох указания какви акции да купи и на каква цена. Той чак тогава се сети, че чел нещо във вестниците за моето раняване. На беше много заинтересован и почти не обърна внимание на уверенията ми, да се чувствувам добре.

— Значи едва ли ще играем пинг-понг в близките ден-два — произнесе той с искрено съжаление. — Слушай, нали имаш билети за премиерата тази вечер? Ако няма да ходите, бих…

— Ще ходим. Благодаря все пак. Той се засмя и се сбогува.

Когато се върнах в хола, келнерът вече разчистване масата. Гилд се беше настанил удобно на дивана. Нора тъкмо му говореше:

— … и всяка година за коледните празници трябва да отпътуваме нанякъде, защото роднините ми много държат на тях и ако сме си вкъщи, или ще ни дойдат на гости, или ние трябва да им гостуваме, а Ник много мрази.

Аста си ближеше лапите в ъгъла. Гилд погледна часовника си.

— Вече ви отнех много време. Нямах намерение да ви се натрапвам…

— Тъкмо бяхме стигнали до убийството — обадих се аз и седнах.

— Да, вярно — отпусна се той пак на дивана. — Убита е в петък, на двайсет и трети, малко преди три и двайсет следобед — тогава мисис Йоргенсен я открила. Трудно е да се каже със сигурност колко време я лежала така в предсмъртна агония, преди да я намерят. Единственото, което ни е известно, е, че в два и половина е била жива и здрава и телефонът е работел, когато й се обадила мисис Йоргенсен, и че все още е била жива в три часа, когато Маколи е разговарял в нея по телефона.

— Не знаех, че мисис Йоргенсен се е обаждала.

— Обаждала се е, това е факт. — Гилд се изкашля. — Не че подозирахме нещо, нали разбирате, но все пак проверихме — това е наш дълг — и телефонистката на „Кортланд“ е сигурна, че е свързала мисис Йоргенсен с мис Улф някъде около два и половина.

— А мисис Йоргенсен какво каза?

— Каза, че се обадила да попита къде може да намери Уайнънт, но Джулия Улф й казала, че не знае. Тогава мисис Йоргенсен решила, че ако отиде да се види лично с нея, онази ще й каже истината, защото изобщо не й повярвала, и помолила да намине за малко. Джулия Улф казала „добре“. — Той се намръщи, вперил поглед в дясното ми коляно. — Отишла значи и л намерила. Хората от блока не си спомнят да са виждали някой да е влизал или излизал от апартамента на Улф, но това нищо не значи. Който си иска, може да го направи, без да го видят. Пистолетът не е намерен. Нямаше признаци за насилствено влизане, нищо от вещите не бе помръднато — вече чухте, Искам да кажа, че нямаше признаци да е било претърсено. На пръста си имаше пръстен с брилянт, който струва най-малко няколко стотачки, а в чантата й намерихме трийсетина долара. Хората тук познават и Уайнънт, и Морели — и двамата са били чести посетители, — но твърдят, че от доста време не са виждали нито единия, нито другия. Прозорецът, от който се излиза на аварийната стълба, беше заключен, а и по самата стълба нямаше никакви скорошни следи. — Той вдигна ръце с дланите нагоре. — Това май е всичко.

— Отпечатъци от пръсти?

— Нейните и на чистачката — поне така решихме. Във всеки случай никакви, които да ни бъдат от полза.

— Приятелите й какво казват?

— Изглежда, не е имала приятели — поне не близки.

— Ама онзи — как му беше името? — Нънхайм, който се сети, че е била приятелка на Морели?

— Знаел я по лице, защото я бил виждал в компанията на Морели и я познал на снимката във вестника.

— Какъв е той?

— Чист е. Знаем всичко за него.

— Нали не криете нищо от мен? — попитах аз. — Особено след като ме накарахте да ви обещая, че ще бъда искрен с вас.

— Само между нас да си остане обаче — предаде се Гилд. — Той ни прави услуги от време на време.

— А, така ли.

— Съжалявам искрено, но това е всичко, което ни е известно. — Гилд се изправи. — Можете ли да ни помогнете с нещо?

— Не.

Той ме изгледа напрегнато.

— А какво е мнението ви?

— Пръстенът с диаманта годежен пръстен ли е?

— Носела го е на този пръст. — И попита след кратка пауза: — Защо?

— Би било полезно да научим кой й го е купил. Днес следобед имам среща с Маколи. Ако науча нещо ново, ще ви се обадя. Наистина всичко сочи към Уайнънт, но все пак…

Той изръмжа добродушно?

— Ъхъ — има едно все пак.

После се ръкува с Нора и мен, благодари ни за уискито, обяда, гостоприемството и изобщо за нашата любезност и си тръгна.