Дашиъл Хамет
Кльощавият (15)

XV

На другата сутрин поръчах да дойде стенографка и се отървах от по-голямата част от пощата, която се беше натрупала. Проведох един телефонен разговор с адвоката ни в Сан Франциско — опитвахме се да спасим единия от клиентите на нашата мелница от банкрут, — прекарах един час над плана, който бяхме съставили за намаляване на щатските данъци, и изобщо се проявих като един крайно зает бизнесмен, така че когато в два часа преустанових работата за деня и излязох с Нора да обядваме някъде навън, се чувствувах ужасно добродетелен.

След обяда тя имаше среща да играе бридж, а аз отидох да се видя с Гилд — бях говорил преди това с него по телефона.

— Значи тревогата беше лъжлива? — попитах, щом се ръкувахме и се настанихме удобно в креслата.

— Така излезе. Оказа се също толкова Уайнънт, колкото и аз. Знаете как стават тези работи — съобщихме на полицията във Филаделфия, че го търсим, и изпратихме описанието му, така че през следващата седмица в половината щат Пенсилвания всеки кльощав мъж с бакенбарди ще е Уайнънт. Този се оказа някой си Барлоу, безработен дърводелец, доколкото разбрах, застрелян от някакъв черен, който се опитал да го обере. Още не може да говори.

— Дали не е бил застрелян от някой, който е направил същата грешка, както и полицията в Алънтаун?

— Искате да кажете от някой, който го е взел за Уайнънт? Предполагам, че би могло, ако това ни помага с нещо. Помага ли ни?

Казах, че не знам.

— А каза ли ви Маколи за писмото, което получи от Уайнънт?

— Не ми каза какво пише.

Аз му казах. Казах му и каквото знаех за Роузуотър.

— Виж, това е интересно — рече той.

Казах му и за писмото, което Уайнънт беше изпратил на сестра си.

— Както виждам, започнал е да пише много писма — изкоментира Гилд.

— И аз това си помислих — съгласих се и споделих, че описанието на Роузуотър, с няколко малки изменения, би могло да пасне на Кристиан Йоргенсен.

— Полезно е човек да се вслуша в такъв като вас. Продължавайте.

Казах му, че засега знам толкова. Той се облегна назад в креслото и вдигна поглед към тавана.

— Трябва да поработим в тази насока — рече след малко.

— Човекът в Алънтаун не беше ли застрелян с калибър 32? — попитах аз.

Гилд ме изгледа с любопитство, после поклати отрицателно глава.

— Не, с 44. Какво ви хрумна?

— Нищо. Просто обмислям всички възможни аспекти.

— Да, разбирам. — После пак се облегна и продължи да разучава тавана. Когато проговори отново, имах чувството, че си мисли за нещо друго. — Алибито на Маколи, което ме помолихте да проверя, е наред. Закъснял за една среща, но от три и пет до три и двайсет — най-важното време — се е намирал в кабинета на някой си Хърман на Петдесет и седма улица.

— Какво е станало в три и пет?

— А, да, вие не знаете. Изнамерихме един свидетел на име Карес, който има магазинче за химическо чистене на Първо Авеню. Минал през апартамента й в три и пет да попита дали има дрехи за чистене, тя казала, че няма, защото щяла да заминава извън града. Така че вероятното време на убийството се стеснява от три и пет до три и двайсет. Нали не подозирате Маколи сериозно?

— Аз подозирам всички. Къде сте били от три и пет до три и двайсет?

Той се засмя.

— Знаете ли, че всъщност аз съм, кажи-речи, единственият без никакво алиби. Бях на кино.

— Защо, всички останали ли си имат алибита? Той поклати глава от горе на долу.

— Йоргенсен излязъл от къщи заедно с мисис Йоргенсен — около три и пет — и скришом отишъл на среща на Западна седемдесет и трета улица с едно момиче на име Олга Фентън — обещахме да не казваме на жена му. Останал там докъм пет часа. За мисис Йоргенсен знаем каквото ни трябва. Когато са излизали от апартамента, дъщерята се е обличала, след което взела едно такси и отишла право в един от големите магазини. Синът е прекарал целия следобед в Обществената библиотека. Боже, ако знаете какви странни книги чете… А Морели е бил в едно заведение някъде около Четирийсета улица. — Той се засмя. — А вие къде сте били?

— Ще си го запазя за времето, когато ми потрябва. Нито едно от алибитата не е абсолютно безспорно, но така е с повечето истински алибита. А за Нънхайм какво ще кажете?

Гилд се изненада.

— За него пък защо се сетихте?

— Разбрах, че си е падал по момичето.

— И откъде го разбрахте това?

— От едно място.

Той се намръщи.

— Можете ли да му имате доверие?

— Да.

— Е — бавно изрече той, — него поне можем да проверим както трябва. Само че защо се интересувате от всички тези хора? Не мислите ли, че Уайнънт е убиецът?

Казах му същото, с което се опитах да се хвана на бас със Стъдси:

— Залагам петдесет долара срещу ваши двайсет и пет, че не е Уайнънт.

Той се мръщи доста време, без да проговори, а накрая каза:

— Все пак и това е идея. Кой е вашият кандидат?

— Засега нямам такъв. Разберете, нищо не ми е известно със сигурност. Не казвам, че Уайнънт не е извършил убийството. Просто смятам, че всичко сочи в друга посока.

— И давате шанс две към едно. Кое толкова не сочи към него?

— Наречете го предчувствие, ако искате, но…

— Нищо не искам да го наричам. Според мен сте много добър детектив. Затова нека чуя мнението ви.

— По-скоро имам въпроси. Например колко време е изминало от момента, в който момчето, дето кара асансьора, е свалило мисис Йоргенсен пред вратата на мис Улф, до момента, в който тя му е позвънила да каже, че е чула стонове?

Гилд сви устни, след това ги отвори и попита:

— Мислите, че тя може би е… — И остави края на изречението да Виси във въздуха.

— Мисля, че може. Бих искал да знам също така къде е бил по това време Нънхайм. Искам също така да получа отговори на въпросите, зададени в писмото на Уайнънт. Искам да разбера къде е разликата от четири хиляди долара между сумата, предадена от Маколи на момичето, и хилядата долара, които тя е връчила на Уайнънт. Искам също да разбера произхода на годежния й пръстен.

— Правим каквото можем. Аз… за момента ми се ще да разбера защо Уайнънт не дойде да отговори на някои въпроси, ако не е извършил той убийството.

— Една от причините може да бъде, че мисис Йоргенсен отново е намислила да го спипа в клещите си. Сетих се още нещо. — Хърбърт Маколи е адвокат на Уайнънт. — Надявам се, че не сте се осланяли само на неговата дума, че човекът в Алънтауя не е Уайнънт?

— Не. Беше доста по-млад, без бели коси и без да му е боядисана косата, и изобщо не приличаше на снимките, които имаме. — Звучеше много уверено, — Какво ще правите през следващите час-два?

— Нямам нищо предвид.

— Чудесно — изправи се той. — Ще пусна част от момчетата да поработят по въпросите, които обсъдихме, а след това може да посетим тоз-онзи.

— Съгласен — казах аз и излязох от кабинета му.

В кошчето за отпадъци на Гилд имаше изхвърлен един „Таймс“. Извадих го и обърнах на страницата с обявите. Видях обявлението на Маколи:

„Абнър. Да. Бъни.“

Когато Гилд се върна, аз го попитах:

— А какво ще кажете за помощниците на Уайнънт, които са работили в лабораторията? Проверихте ли ги?

— Ъхъ, ама нищо не знаят. В края на седмицата, когато е заминал, не са ходили на работа. Двама са и оттогава не са го виждали.

— Какво са работили, откак е затворена лабораторията?

— Работят върху някаква боя — нещо от рода на неизбелявашо зелено, но не знам нищо със сигурност. Ще проверим, ако желаете.

— Едва ли е от голямо значение. Голяма ли е лабораторията?

— Доколкото разбирам от тези работи, доста добре е оборудвана. Мислите ли, че лабораторията може да има някакво отношение към цялата работа?

— Всичко е възможно.

— Ъхъ. Е, да тръгваме.