Ъруин Шоу
Богат, беден (6)

2

Аксел Джордах сложи със задоволство гъската на масата. Цялата сутрин беше приготвял обеда, като беше отпратил жена си от кухнята, но този път без обичайните обиди, че не може да готви. Наряза птицата грубо, но с ловки движения, и поднесе на всички огромни порции, като подаде първата чиния на майката, за нейна най-голяма изненада. Беше купил две бутилки калифорнийски ризлинг и напълни тържествено чашите. Вдигна тост:

— За моя син Рудолф, по случай рождения му ден — каза той с дрезгав глас. — Дано оправдае надеждите ни и се издигне до върха, но нека не ни забравя.

Всички отпиха тържествено, но майката видя, че Томас направи лека гримаса. Може би виното му се е сторило кисело.

Джордах не уточни кой връх очаква синът му да покори. Уточненията не бяха нужни. Върхът съществуваше със своите ограничения, избраници, привилегии. Когато се изкачиш на него, онези, които са пристигнали преди теб с кадилаците си, те посрещат с възторжени хвалебствия.

3

Рудолф ядеше по малко от гъската. Тя беше възтлъста за неговия вкус, а той знаеше, че от тлъсто излизат пъпки. И от зелето не ядеше много. Следобед имаше среща с момичето с русата плитка, което го беше целунало пред къщата на мис Льоно, и той не искаше да мирише на зеле, когато се видят. От виното отпиваше едва-едва. Беше решил да не се напива никога през живота си. Никога нямаше да допусне да изгуби контрол над разума и тялото си. И освен това никога нямаше да се жени — примерът на майка му и баща му го беше накарал да стигне до това решение.

На другия ден след обявяването на победата той се върна на улицата, където живееше мис Льоно, и взе да се разхожда демонстративно пред съседната къша. Естествено след десет минути момичето, облечено със сини джинси и пуловер, излезе и му махна с ръка. То беше почти на неговата възраст, със сини очи и се усмихваше дружелюбно, като човек, на когото никога не му се е случвало нищо лошо. Тръгнаха заедно по улицата и след половин час Рудолф имаше чувството, че я познава от години. Беше дошла съвсем наскоро от Кънектикът. Казваше се Джули, а баща й работеше нещо към електрокомпанията. Имаше по-голям брат, войник във Франция, и заради това беше целунала Рудолф онази вечер — от радост, че войната е свършила, а брат й е жив във Франция, Независимо от причината Рудолф се радваше, че го е целунала, макар че споменът от това първо докосване до устните на непознато момиче го караше да се чувствува неуверено и неловко.

Джули беше луда за музика, обичаше да пее и смяташе, че Рудолф свири прекрасно на тромпет; той почти й беше обещал, че ще я вземе с оркестъра си да пее следващия път в клуба.

Джули казваше, че харесва сериозните момчета, а Рудолф без съмнение беше сериозен. Беше разказал вече на Гретхен за Джули. Обичаше да си повтаря името й: „Джули, Джули…“ Гретхен само се усмихна покровителствено на увлечението му. Тя му подари един син блейзер за рождения ден.

Той знаеше, че майка му ще се разочарова, ако не я изведе на разходка следобед, но сега, когато баща му най-неочаквано бе започнал да се държи толкова добре, може би чудото щеше да стане и той самият щеше да излезе с нея.

Искаше му се да сподели увереността на майка си и на баща си, че ще се издигне в живота. Беше достатъчно интелигентен, за да знае, че интелигентността сама по себе си не е гаранция за нищо. За успеха, който родителите му очакваха, че ще постигне, беше нужно нещо повече късмет, произход, талант. Още не знаеше дали е късметлия. Естествено не можеше да разчита на произхода си, за да Направи кариера, а освен това се съмняваше дали има талант за нещо. Ценеше способностите на другите и проучваше собствените си възможности. Ралф Стивънс, негов съученик, едва успяваше да изкара средни бележки, но беше гениален по математика и си играеше със задачите по висша математика и физика, докато другите се потяха над простата алгебра. Ралф Стивънс имаше талант, който определяше пътя в живота му, Той знаеше какво ще прави, защото можеше да прави едно-единствено нещо.

На Рудолф му се удаваха много неща, но не се беше насочил към нищо определено. Не свиреше лошо на тромпет, но съвсем не си въобразяваше, че е Бени Гудман или Луис Армстронг. От четирите момчета, с които свиреше в оркестъра, две бяха по-добри от него, а другите две не му отстъпваха. Той преценяваше обективно музикалните си способности и знаеше, че в тази област не е нищо особено. И никога нямаше да бъде нещо повече, колкото и упорито да се упражняваше. В спорта беше отличен в една дисциплина — бягане на двеста метра, но ако учеше в гимназията на някой голям град, кой знае дали щяха да го приемат в отбора, докато Стан О’Брайън например, който играеше краен защитник във футболния отбор, трябваше да се моли учителите да му пишат достатъчно високи бележки, за да не го изключат от състезанията. Ha футболното игрище О’Брайън се проявяваше като един от най-способните играчи в целия щат. Можеше да маневрира, да разиграва топката и да прави мигновени пробиви като истински голям спортист, за когото интелигентността не е от никакво значение. Стан О’Брайън имаше предложения за стипендии от много колежи, дори от Калифорния, и ако не се контузеше, сигурно щяха да го изберат в националния отбор и така щеше да се уреди за цял живот. Съчиненията на Рудолф по английска литература бяха по-добри от съчиненията на Санди Хоупъруд, редактора на училищния вестник, който редовно се проваляше на изпитите по естествени науки, но достатъчно беше човек да прочете една статия на Санди, за да разбере, че няма начин той да не стане писател.

Рудолф имаше дарбата да се харесва. Знаеше това и знаеше, че именно поради тази причина го избират три години поред за председател на класа. Но разбираше, че това в същност не е истински талант. Трябваше предварително да се подготви, за да го харесат, за да бъде симпатичен на хората, да се прави, че проявява интерес към тях и да приема с радост неблагодарни поръчения, като например организирането на танцови забави в училище или рекламирането на вестника — изпълняваше съвестно задълженията си, за да го похвалят след това. Не смяташе, че умението му да се харесва е истински талант, защото нямаше близки приятели, а и самият той не обичаше много хората. Даже навикът му да целува сутрин и вечер майка си и да я води в неделя на разходка имаше за цел да породи чувство на признателност у нея и да поддържа убеждението й, че той е грижлив и любещ син. Неделните разходки го отегчаваха и едвам издържаше милувките й, когато я целуваше, но, разбира се, никога не се издаваше.

Чувствуваше, че в него живеят двама души — за единия знаеше само той, а другият беше известен на целия свят. Искаше му се да е такъв, какъвто изглеждаше, но се съмняваше, че може да постигне някога това свое желание. Макар майка му, сестра му и дори някои от Учителите му да го смятаха за красив, той никак не беше убеден, че има приятна външност. Считаше, че е прекалено мургав, че носът му е много дълъг, челюстта твърде масивна и грубовата, светлите му очи — безцветни и малки за мургавата му кожа, а косата — мръсно черна като на жабарите. Разглеждаше снимките във вестниците и списанията, за да види как се обличат момчетата от добрите училища като „Ексетър“ и „Сейнт Пол“, какво носят колежаните от „Харвард“ и „Принстън“ и се стараеше да им подражава, доколкото му позволяваха средствата.

Ходеше с охлузени бели кожени обувки с гумени подметки, а сега имаше и блейзер, но знаеше, че ако някога го поканят на забава с колежани първокурсници, веднага ще си проличи какво представлява един загубен провинциалист, който си въобразява, че е нещо.

С момичетата се държеше срамежливо и никога не се беше влюбвал, като изключим онази глупава история с мис Льоно. Правеше се, че не се интересува от момичета, тъй като е зает с много по-важни неща и няма време за такива детински занимания като срещи, флиртове и целувки. В същност избягваше компанията на момичетата, защото се страхуваше, че ако стане по-близък с някое от тях, то ще разбере, не зад високомерното му държане се крие едно неопитно и недодялано момче.

В известно отношение завиждаше на брат си. Томас не се стараеше да се хареса на никого. Неговият „талант“ беше необуздаността. Той вдъхваше страх, даже омраза и, разбира се, никой не го обичаше истински, но никога не се измъчваше над въпроса каква връзка да сложи или какво да каже в час по английски. Беше момче с характер и преди да направи нещо, не трябваше мъчително и неуверено да решава как точно да постъпи.

Що се отнася до сестра му, тя беше красива, много по-красива от повечето кинозвезди, които беше виждал на екрана, а този дар божи задоволяваше всички.

— Гъската е чудесна, татко — каза Рудолф, защото знаеше, че баща му очаква да го похвалят за яденето. — Наистина си я бива. — Беше изял вече повече, отколкото искаше, но подаде чинията си да му сипят втори път. И направи усилие да не трепне, когато видя огромната порция, която баща му сложи.

4

Гретхен ядеше мълчаливо. Кога да им кажа, кой е най-подходящият момент? В петък подучи предупреждение, че в срок от две седмици трябва да напусне завода. Мистър Хъчънс я извика в кабинета си и след като произнесе кратка, объркана встъпителна реч за нейната опитност и добросъвестност, за отличната й работа и за това колко добре се отразявало присъствието й в канцеларията, изплю камъчето. Сутринта получил заповед да уволни нея и едно друго момиче. Отишъл да протестира пред директора, обясняваше мистър Хъчънс с продран глас, който изразяваше искрено съчувствие, но директорът му отговорил, че за съжаление не може нищо да направи. Сега, когато в Европа вече не се водела война, много от договорите за държавни доставки щели да бъдат анулирани. Очаквало се производството да спадне и трябвало щатът да се съкрати. Гретхен и другото момиче били назначени последни на работа в отдела на мистър Хъчънс и затова уволнявали първо тях. Мистър Хъчънс беше толкова смутен, че на няколко пъти извади носната си кърпа и без да има нужда, издуха носа си само за да й докаже, че той няма вина в случая. Тридесетгодишната канцеларска работа с преписки се беше отразила върху вида на мистър Хъчънс — той самият приличаше на платена квитанция, седяла забутана някъде дълги години, пожълтяла и оръфана по краищата. Развълнуваният му глас звучеше така неубедително, все едно, че някакъв шкаф за папки ронеше сълзи.

Наложи се Гретхен да утешава мистър Хъчънс. Каза му, че няма намерение да работи до края на живота си в завода за тухли и керемиди на Бойлан и че разбира защо онези, които са назначени последни, трябва да напуснат първи. Не каза на мистър Хъчънс истинската причина, поради която я уволняват, и се почувствува виновна за другото момиче — то беше принесено в жертва, за да може Теди Бойлан да прикрие отмъщението си.

Тя все още не беше решила какво да прави, но се надяваше, че ще успее да си състави някакъв план, преди да й се наложи да съобщи на баща си за уволнението. Предстоеше жестока разправия и тя искаше да подготви предварително защитата си. Днес обаче баща й за първи път се държеше човешки и може би към края на обяда, разчувствуван от виното и разнежен към едното си дете, ще прояви снизходителност и към нея. Като стигнем до десерта, ще им кажа, реши тя.

5

Джордах донесе от кухнята тортата, която беше направил за рождения ден — върху глазурата горяха осемнадесет свещи — седемнадесет плюс една, за да продължава Рудолф да расте; точно запяха „Честит рожден ден, скъпи Рудолф“, когато на вратата се позвъни. Звънът прекъсна песента по средата на куплета. В дома на Джордах звънецът почти никога не звънеше. Никой не им идваше на гости, а пощаджията пускаше писмата под вратата.

— Кой, по дяволите, е това? — каза Джордах. Той реагираше враждебно на всички изненади, сякаш зад всяка от тях се криеше някаква неприятност.

— Аз ще видя — каза Гретхен. В първия момент тя беше сигурна, че долу стой Бойлан, паркирал буика си пред хлебарницата. От него можеше да се очаква такава безумна постъпка. Тя се затича надолу по стълбите, докато Рудолф духаше свещите. Радваше се, че се е облякла официално и си е направила косата сутринта заради рождения ден на Рудолф. Нека Теди Бойлан скърби за това, което никога вече няма да получи.

Когато отвори вратата, видя, че отвън стоят двама мъже. Тя ги познаваше мистър Тинкър и брат му, свещеникът. Знаеше мистър Тинкър от завода, а отец Тинкър, плещест, червендалест мъж, който приличаше на пристанищен работник, сбъркал професията си, беше известен на всички.

— Добър ден, мис Джордах — каза мистър Тинкър и свали шапката си. Той поздрави със сериозен глас, а дългото му слабо лице изглеждаше така, сякаш току-що е открил ужасна грешка в счетоводните книги.

— Здравейте, мистър Тинкър. Добър ден, отче — каза Гретхен.

— Дано не сме попречили на нещо — каза мистър Тинкър; гласът му звучеше много по-тържествено и благочестиво от този на ръкоположения в духовен сан негов брат. — Трябва да поговорим с вашия баща. Той в къщи ли е?

Да — отговори Гретхен. — Качете се горе… Ние точно обядваме, но…

— Ще бъдеш ли така добра да го извикаш тука, дете мое — каза свещеникът, Той говореше с плътен, самоуверен глас, като човек, свикнал да внушава доверие у жените. — Имаме да обсъждаме с него насаме изключително важен въпрос.

— Сега ще го извикам — отговори Гретхен.

Мъжете влязоха в тъмното малко коридорче и затвориха входната врата, сякаш не искаха никой от улицата да ги види. Гретхен запали лампата. Видя й се нередно да остави двамата мъже в тъмното. Забърза по стълбите, усещайки, че братя Тинкър гледат краката й, докато се качва нагоре.

Рудолф режеше тортата, когато тя влезе в стаята. Всички я погледнаха въпросително.

— Кой, по дяволите, беше това? — попита Джордах.

— Долу е мистър Тинкър — каза Гретхен. — С брат си, свещеника. Искат да говорят е тебе, татко.

— Защо не ги покани да се качат? — попита пак Джордах, като пое от Рудолф чинията с торта и отхапа голямо парче.

— Не искат. Казаха, че трябва да обсъдят насаме с тебе някакъв изключително важен въпрос.

Томас измляска и прекара език по зъбите си, сякаш между тях беше останала храна.

Джордах отмести назад стола си.

— Господи — възкликна той, — свещеник. Тези мръсници не оставят човек на мира даже и в неделя следобед. — Но въпреки това се изправи и излезе от стаята. Те чуваха как, куцайки, той се смъкна тежко по стълбите.

Джордах не поздрави двамата мъже, застанали прави в коридора под слабата светлина на крушката от четиридесет вата.

— Е, господа — каза той, — какво толкова важно има, че трябва да прекъсвате неделния обяд на един трудещ се човек?

— Мистър Джордах — каза Тинкър, — може ли да поговорим с вас някъде насаме?

— Че тук защо не ви харесва? — попита Джордах, надвесил се над тях от последното стъпало, продължавайки да дъвче тортата. В коридора се носеше миризмата на печена гъска.

Тинкър вдигна глава към стълбите.

— Не искам никой да ни чуе — каза той.

— Доколкото ми е известно — отговори Джордах, — каквото има да си казваме, може да го чуе целият проклет град. Нито аз ви дължа пари, нито вие на мене. — Въпреки това той слезе в коридора, отвори външната врата и отключи хлебарницата с ключа, който винаги носеше в джоба си.

Тримата мъже влязоха в магазина, чиято голяма витрина в неделя се закриваше с брезентова щора.

6

Горе Мери Джордах чакаше кафето да заври. Рудолф все поглеждаше часовника си, притеснен, че ще закъснее за срещата с Джули. Томас седеше отпуснат на стола си, тананикаше нещо монотонно и почукваше нервно с вилицата си по чашата.

— Спри, моля те — каза майката. — Главата ме заболя.

— Извинявай — отговори Томас, — за следващия си концерт ще взема тромпета.

Никога не може да се държи възпитано, помисли си Мери Джордах.

— Защо още се бавят? — попита тя раздразнено. — И то точно когато веднъж сме седнали да ядем като нормално семейство. — Погледна укорително Гретхен и каза: — Ти работиш с мистър Тинкър. Да не си направила нещо?

— Сигурно са открили, че съм откраднала някоя тухла — отговори Гретхен.

— Даже и един ден не можете да се държите учтиво — измърмори майката и с вид на мъченица отиде в кухнята да донесе кафето.

По стълбите се чуха стъпките на Джордах. Той влезе в стаята и с безизразно лице каза строго на Том:

— Ела долу.

— Нямам какво да казвам на семейство Тинкър — отговори Том.

— Те имат нещо да ти кажат. — Джордах се обърна, излезе от стаята и се спусна по стълбите. Томас сви рамене. Преплете пръсти и изпъна ръцете си, както правеше винаги, преди да се хвърли да се бие, после тръгна след баща си. Гретхен се намръщи.

— Знаеш ли каква е тази история? — попита тя Рудолф.

— Неприятна — отговори мрачно Рудолф. Той знаеше, че ще закъснее за срещата с Джули.

7

Братята Тинкър — единият в морскосин костюм, а другият в лъскаво черно свещеническо облекло — приличаха на два гарвана, застанали в хлебарницата пред празните рафтове и сивия мраморен тезгях. Томас влезе и Джордах затвори вратата зад него.

Ще трябва да го убия, помисли си Томас.

— Добър ден, мистър Тинкър — каза той, усмихнат по момчешки. — Добър ден, отче.

— Сине мой… — започна важно свещеникът.

— Кажете му, каквото ми казахте на мен — прекъсна го Джордах.

— Ние знаем всичко, синко — продължи свещеникът. — Клод призна всичко на вуйчо си и това е съвсем правилно и естествено. Признанието води до разкаяние, а разкаянието носи прошка.

— Тези глупости ги разправяйте в неделното училище — каза Джордах. Беше подпрял с гърба си вратата, сякаш се страхуваше, че някой може да избяга.

Том мълчеше. Усмихваше се леко като пред бой.

— Това позорно изгаряне на кръста — каза свещеникът. — В ден, определен да се почете паметта на младите герои, загинали във войната. В ден, когато пред олтара на моята църква аз отслужих литургия за успокоение на душите им. И като се знае с какви изпитания и вражди е трябвало да се преборят католиците в тази страна и колко мъчителни усилия сме положили ние, за да бъдем разбрани от нашите фанатични съотечественици. А сега две момчета католици да извършват такова злодеяние. — Той поклати печално глава.

— Той не е никакъв католик — каза Джордах.

— Но майка му и баща му са родени католици отговори свещеникът. — Аз съм проучил.

— Ти ли си го направил, или не? — попита Джордах.

— Аз — каза Томас. Какъв страхлив, малодушен мръсник е този Клод, помисли той.

— Можеш ли да си представиш, сине мой — продължи свещеникът, — какво ще стане с твоето семейство и със семейството на Клод, ако се разбере кой е запалил кръста?

— Ще ни изгонят от града! — извика възбудено мистър Тинкър. — Това ще стане. Никой няма да пожелае да вземе и един хляб от баща ти, дори и без пари. Хората в този град помнят, че сте чужденци, германци, макар че вие искате да забравите това.

— О, божичко, почна се — каза Джордах, — сега ще измъкне и американското знаме.

— Фактите са си факти — продължи мистър Тинкър. — Няма защо да се крият. Ще ви приведа и още един факт. Ако Бойлан разбере кой е подпалил оранжерията му, ще ни осъди всичките, та до края на живота си няма да можем да се оправим. Ще си наеме един ловък адвокат, който ще докаже, че тази стара оранжерия е най-ценният имот оттук до Ню Йорк. — Той размаха юмрук срещу Томас. — Баща ти ще остане без пукнат цент в джоба си. Вие сте непълнолетни. Ние сме отговорни, баща ти и аз. Всичките ни спестявания…

Томас виждаше как баща му размърдва ръцете си, сякаш му се искаше да го стисне с тях за врата и да го удуши.

— Спокойно, Джон — каза свещеникът на брат си. — Няма никакъв смисъл да разстройваме момчето. Всички ние разчитаме на здравия му разум, който ще ни спаси. — Той се обърна към Томас. — Няма да питам каква сатанинска мисъл те накара да подтикнеш нашия Клод към такова ужасно деяние…

— Той ви е казал, че идеята е била моя, така ли? — попита Томас.

— Момче като Клод — продължи свещеникът, — което расте в християнски дом и ходи всяка неделя на църква, никога не би могло да измисли само такъв пъклен план.

— Добре — каза Том. Ясно, че ще трябва да намери Клод.

— За щастие — подхвана пак свещеникът с отмерен проповеднически глас, — когато Клод отишъл при вуйчо си, доктор Робърт Тинкър, в онази ужасна нощ с изгорялата си ръка, доктор Тинкър е бил сам. Той дал на момчето първа помощ, изтръгнал от него историята и го закарал у дома му със собствената си кола. Слава на бога, че никой не го е видял. Но раните са тежки и Клод ще ходи превързан най-малко три седмици. Не беше възможно да го държим в къщи, докато съвсем се оправи. Прислужницата може да заподозре нещо, момчето, което разнася продукти, може да го зърне, някой жалостив съученик може да поиска да го посети.

— О, господи, Антъни — каза мистър Тинкър. — Остави тези проповеди! — С пребледняло, разтреперано лице и кръвясали очи той пристъпи към Томас. — Снощи закарахме онзи негодник в Ню Йорк и тази сутрин го качихме на самолета за Калифорния. В Сан Франциско живее леля му и той ще стои там, докато му свалят превръзките, а след това отива във военно училище и хич не ме интересува дали изобщо някога ще се върне тук. Ако е достатъчно умен, баща ти също ще те накара да заминеш веднага оттука. И то колкото се може по-далеч, където никой не те познава и никой няма да ти задава въпроси.

— Не се безпокой, Тинкър — каза Джордах. — Довечера той ще бъде извън града.

— Дано да е така — отговори Тинкър заплашително.

— А сега, хайде — отвори Джордах вратата. — Достатъчно ви слушах и двамата. Излизайте.

— Мисля, че вече трябва да си вървим, Джон — каза свещеникът. — Сигурен съм, че мистър Джордах ще направи каквото трябва.

Но Тинкър трябваше да вземе последен думата.

— Лесно се отървахте — каза той. — Всички вие. — И излезе от хлебарницата.

— Бог да ти прости, сине мой — добави свещеникът и последва брат си.

Джордах заключи вратата и се обърна към Томас.

— Ти си си окачил въже на шията, лайно такова — каза той. — Сега ще ти дам да разбереш.

Джордах закуца към Томас и замахна с юмрук. Улучи Томас в темето. Томас се олюля и след това инстинктивно отвърна на удара, като подскочи леко и мълниеносно стовари с всичка сила дясната си ръка по слепоочието на баща си. Джордах не падна, но политна с протегнати напред ръце. Той се вгледа изумено в сините, изпълнени с омраза очи на сина си. След това видя, че Томас се усмихва и отпуска ръце.

— Хайде, продължавай — каза презрително Томас. — Синчето няма да удря повече храбрия си татко.

Джордах замахна още веднъж. Лявата буза на Томас започна да се подува и пламна като червено вино, но той само стоеше и се усмихваше.

Джордах отпусна ръце. Този удар беше просто символичен и нищо повече. Безполезен, помисли си той смаяно. Какви синове.

— Добре — каза Джордах. — Тази работа я свършихме. Брат ти ще те изпрати до рейса за Графтън. Оттам ще вземеш първия влак за Олбъни. В Олбъни ще се прехвърлиш за Охайо. Сам. Брат ми ще се погрижи за теб. Аз ще му се обадя днес и той ще те чака. Няма защо да си приготвяш багажа. Не искам никой да те види, че тръгваш оттук с куфар. — Той отключи вратата на хлебарницата.

Томас излезе, премигвайки на следобедното неделно слънце.

— Ти чакай тук — каза Джордах. — Сега ще изпратя брат ти. Не желая никакви прощални сцени с майка ти. — Той заключи вратата на хлебарницата и закуца към входната врата на къщата.

Чак след като баща му влезе, Томас опипа болезнената си, подута челюст.

8

След десет минути Джордах и Рудолф слязоха. Томас стоеше до витрината на хлебарницата и оглеждаше спокойно улицата. Рудолф носеше раираното зеленикаво сако на Томас от единствения му костюм. Купено преди две години, то вече му беше малко. Томас не можеше да движи свободно раменете си с него, а ръцете му стърчаха от тесните ръкави.

Рудолф изгледа смаян зачервената буза на Томас. Джордах имаше вид на болен човек. Мургавата му кожа беше придобила бледозеленикав оттенък, а очите му бяха подпухнали. И всичко това само от един удар, мислеше Томас.

— Рудолф знае какво трябва да прави — каза Джордах. — Дал съм му малко пари. Ще ти купи билета до Кливланд. Ето и адреса на чичо ти — и подаде на Томас късче хартия.

Издигам се една класа по-високо, помисли Томас. И аз имам чичовци за спешни случаи. Сякаш се казвам Тинкър.

— А сега тръгвай — каза Джордах. — И да си държиш устата затворена.

Момчетата тръгнаха. Джордах ги проследи с очи; той усещаше как пулсира вената на слепоочието му, където Томас го беше ударил, а погледът му се премрежваше. Синовете му се отдалечиха като в мъгла по празната слънчева улица на бедния квартал — единият беше висок и строен, добре облечен, със сиви панталони и син блейзер, а другият — висок почти колкото брат си, но по-широкоплещест и с вид на дете в отеснялото сако. Когато момчетата завиха зад ъгъла, Джордах се обърна и тръгна в обратна посока, към реката. Този следобед трябваше да бъде сам. На брат си щеше да се обади по-късно. Брат му и неговата жена бяха такива лигльовци, че сигурно щяха да приемат сина на онзи, който ги беше изгонил от къщата си и който даже не им благодареше за коледните картички, които те му изпращаха всяка година — тези картички бяха единственото доказателство, че двамата мъже, родени преди толкова години в една и съща къща в Кьолн, а сега установили се в различни части на Америка, бяха в действителност братя. Той просто чуваше как брат му с неизличим немски акцент казва на дебелата си жена: „В края на краищата какфо можем да напрафим? Кръфта фода не стафа.“

— Какво, дявол да го вземе, се е случило? — попита Рудолф веднага щом се скриха от погледа на баща си.

— Нищо — отговори Томас.

— Той те е ударил — каза Рудолф. — Знаеш ли на какво приличаш в лицето?

— Страхотен удар ми нанесе — каза Томас подигравателно. — Може да се кандидатира за шампионска титла.

— Като се качи горе, изглеждаше направо смазан — каза Рудолф.

— Фраснах го веднъж — ухили се Томас, като си припомняше случилото се.

— Ти си го ударил?

— Защо не? — каза Томас. — Че за какво друго са бащите?

— Господи! И още си жив?

— Жив съм — каза Томас.

— Нищо чудно тогава, че иска да се отърве от теб — поклати глава Рудолф. Естествено беше го яд на Томас. Заради Томас изпускаше срещата си с Джули. Искаше му се да мине покрай къщата й, която беше само на няколко пресечки от автогарата, но баща му каза, че Томас трябва да замине веднага, без никой да разбере за това. — Какво все пак е станало?

— Станало е това, че съм смел, буен, нормален американец — отговори Томас.

— Сигурно има някаква голяма неприятност — каза Рудолф. — Даде ми петдесет долара за билет. Щом са му се откъснали толкова пари от сърцето, значи, работата е съвсем сериозна.

— Хванаха ме, че шпионирам в полза на японците — отговори спокойно Томас.

— Ама че си остроумен — каза Рудолф. Останалия път до гарата извървяха в мълчание.

В Графтън слязоха от рейса, близо до гарата; Томас седна под едно дърво в малката градинка срещу площада, а Рудолф отиде да осигури билета за Томас. Влак за Олбъни имаше след петнадесет минути; Рудолф купи билета от един съсухрен мъж, който седеше зад гишето със зелена козирка на челото. Той не поиска билет до Кливланд, защото баща му беше казал, че не желае никой да разбере за къде пътува Томас… Затова Томас щеше да си купи сам билет на гарата в Олбъни.

Като взимаше рестото, през ума му мина мисълта да купи един билет и за себе си. Но в обратната посока. За Ню Йорк. Защо Томас пръв да избяга от дома? Но, разбира се, не купи билет за Ню Йорк. Излезе от сградата и мина край шофьорите, които дремеха в такситата си модел 1939 година и чакаха да пристигне следващият влак. Томас седеше на пейка под едно дърво с изпружени широко разкрачени крака, забил токове в хилавата трева. Изглеждаше отпуснат и спокоен, сякаш нищо не му се бе случило.

Рудолф се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Ето ти билета — каза той и протегна ръка към Томас, който го погледна безразлично. — Скрий го, скрий го — подкани го Рудолф. — А ето и рестото от петдесетте долара. Четиридесет и два и петдесет цента. С тях ще си купиш билет от Олбъни. Смятам, че ще ти останат доста пари.

Томас сложи парите в джоба си, без да ги преброи.

— На стария сигурно му е причерняло, когато е извадил парите от скривалището си — каза Томас. — Не видя ли къде ги крие?

— Не.

— Много жалко. Можех да дойда в някоя тъмна нощ и да ги задигна. Макар че ти и да знаеш къде ги крие, няма да ми кажеш. Брат ми Рудолф не е такъв човек.

Недалече от тях спря открита спортна кола — на волана седеше момиче, а до него едни лейтенант от военновъздушните сили. Те слязоха от колата и отидоха на перона под покрития с керемиди покрив. Спряха и се целунаха. Момичето носеше бледосиня рокля и летният вятър я развяваше около краката му. Лейтенантът беше висок и силно загорял от слънцето, сякаш се връщаше от пустинята. На зелената му военна куртка имаше медали и нашивки на летец; носеше импрегнирана самолетна торба. Като наблюдаваше двойката, Рудолф си представяше, че чува шума на хиляди мотори в чужди небеса. И отново му домъчня, че се е родил твърде късно и е изпуснал войната.

— Целуни ме, скъпа — каза Томас. — Аз бомбардирах Токио.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш? — ядоса се Рудолф.

— Спал ли си е момиче? — попита Томас.

Рудолф се смути, защото същия въпрос зададе и баща му в деня, когато беше ударил мис Льоно.

— Тебе какво те засяга?

Томас сви рамене и продължи да гледа двойката, която влезе през отворената врата в сградата.

— Нищо. Просто мислех, че след като ще отсъствувам дълго време, може би трябва да си поговорим откровено.

— Е, щом искаш да знаеш, не съм спал — отговори Рудолф неохотно.

— Така си и знаех — каза Томас. — В града има едно заведение, което се казва „При Алис“, на Маикинли Стрийт, там срещу пет долара можещ да получиш екстра момиче. Ще кажеш, че брат ти те изпраща.

— Аз сам ще се погрижа за тази работа — каза Рудолф. Макар че беше една година по-голям от брат си, Томас го караше да се чувствува като дете.

— Нашата любима сестра се занимава редовно с това — продължи Томас. — Знаеш ли?

— Нейна си работа. — Но Рудолф беше поразен. Гретхен — толкова скромна, порядъчна, възпитана. Не можеше да си представи, че се е заплела в нечистоплътни сексуални връзки.

— Искаш ли да знаеш с кого?

— Не.

— С Тиодор Бойлан — каза Томас. — Добре звучи, нали?

— Откъде знаеш? — Рудолф беше сигурен, че Томас лъже.

— Ходих до къщата му и гледах през прозореца — каза Томас. — Той слезе в салона гол-голеничък, онази работа му висеше чак до коленете, като на магаре, напълни две чаши е уиски и извика към горния етаж: „Гретхен, горе ли искаш да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?“ — Докато имитираше Бойлан, Томас превзето се усмихваше.

— Тя слезе ли? — Рудолф не искаше да чуе края на историята.

— Не. Сигурно горе й е било по-приятно.

— Значи, ти не си я видял. — Рудолф искаше да защити сестра си по силата на логичните разсъждения. — Може да е била някоя друга.

— Според теб колко момичета в Порт Филип се казват Гретхен? — попита Томас. — Във всеки случай Клод Тинкър ги е видял двамата в колата на Бойлан, когато са отивали към къщата му. Уреждат си срещи пред „Бърнстайн“, а ние си мислим, че тя е в болницата. Може би Бойлан също е бил ранен във войната. В Испано-американската война.

— Господи — каза Рудолф. — С такъв грозен мъж като Бойлан. — Да беше тръгнала с някой като младия лейтенант, който току-що бе влязъл в гарата, тогава чувството му към нея нямаше да се промени.

— Сигурно й е приятно — каза Томас безгрижно. — Попитай я.

— Ти казал ли си й, че знаеш?

— Не-е-е. Нека се чука на спокойствие. Мен какво ме засяга. Аз отидох просто да се позабавлявам — каза Томас. — Аз за нея пет пари не давам. Ла-ла-ла, ла-ла-ла, откъде се раждат бебетата, мамичко?

Рудолф се чудеше как е възможно на такава възраст брат му да е натрупал толкова силна омраза.

— Ако бяхме италианци или джентълмени южняци — продължи Томас, — щяхме да идем горе на хълма и да отмъстим за честта на семейството. Щяхме да го нарежем на парчета, да го застреляме или да му направим нещо друго. Аз ще бъда зает тази година, но ако ти искаш да свършиш работата, давам си съгласието.

— Сигурно ще се учудиш, но аз може би ще направя нещо — отговори Рудолф.

— Сигурно — каза Томас. — Впрочем за твое сведение аз вече направих нещо.

— Какво?

Томас погледна замислено Рудолф и каза:

— Питай баща си, той знае. — После се изправи я добави: — Трябва вече да тръгвам. Влакът ще дойде всеки момент.

Излязоха на перона. Лейтенантът и момичето пак се целуваха. Той може и да не се върне, това може и да е последната целувка, помисли Рудолф; в края на краищата в Тихия океан още се води война и японците са си там. Момичето плачеше и целуваше лейтенанта, а той го потупваше по гърба, за да го успокои. Рудолф се питаше дали някога и за него някое момиче ще плаче така на перона преди заминаването му.

Влакът навлезе в гарата сред облак прахоляк. Томас скочи на стъпалото.

— Слушай — каза Рудолф, — ако искаш нещо от къщи, пиши ми. Аз ще намеря начин да ти го пратя.

— Нищо не искам от тази къща — каза Томас. Бунтът му беше искрен и безкомпромисен. Неоформеното му, детинско лице изглеждаше весело, сякаш бе тръгнал на цирк.

— Е — каза Рудолф развълнувано, — желая ти успех. — В края на краищата той му беше брат и господ знаеше кога пак щяха да се видят.

— Честито — каза Томас. — Сега цялото легло е твое. Няма да се дразниш, че мириша на див звяр. И не забравяй да си обличаш пижамата.

До последния момент той с нищо не издаде чувствата си, мина по коридора и оттам влезе в купето, без да се обърне назад. Влакът потегли и Рудолф видя лейтенанта, застанал пред един отворен прозорец, да маха на момичето, което затича по перона.

Влакът набра скорост и момичето спря да тича. То усети, че Рудолф го гледа, лицето му застина, вече не издаваше нито мъката, нито любовта му. Обърна се и бързо закрачи, а вятърът развя роклята му. Войнишко момиче.

Рудолф се върна в парка, седна пак на пейката и зачака автобуса за Порт Филип. Какъв ужасен рожден ден.

9

Гретхен слагаше багажа си в един куфар. Той беше голям, протрит, жълт, правоъгълен, от мукава, украсен с месингови копчета — с него майка й беше пренесла булченокия си чеиз, когато пристигнала в Порт Филип. Гретхен никога не се бе отделяла от къщи и затова си нямаше собствен куфар. След като баща й приключи разговора с Томас и съобщи, че Томас заминава за дълго време, тя реши да действува — качи се в малкото тясно таванче, където семейство Джордах събираше малобройните си ненужни вещи. Намери куфара и го свали в стаята. Майка й я видя с него и сигурно се досети за какво й е, но не каза нищо. Тя не й говореше от няколко седмици, по-точно от онази нощ, когато се върна с Бойлан в зори от Ню Йорк. Майка й сякаш се страхуваше, че всеки разговор с Гретхен носи опасност от заразяване с поквара.

Напрегнатата атмосфера, негласните конфликти, странният израз в очите на баща й, когато се върна в стаята и каза на Рудолф да тръгне с него, тласнаха най-накрая Гретхен към действие. Едва ли щеше да се намери по-подходящ ден за заминаване от днешния неделен следобед.

Тя нареждаше внимателно багажа си. Куфарът не беше достатъчно голям да побере всичко, от което може би щеше да има нужда, затова трябваше да избира бавно — да слага разни неща и да га вади за сметка на други, по-необходими. Надяваше се, че ще тръгне от къщи, преди баща й да се е върнал, макар че бе готова да се изправи пред него и да му каже, че са я уволнили и заминава за Ню Йорк да си търси друга работа. Когато слизаше по стълбите с Рудолф, лицето му издаваше някакво покорство и обърканост и затова тя предполагаше, че точно днес ще може да са измъкне от него безнаказано.

Трябваше да прерови почти всички книги, докато намери плика с парите. На каква безумна криеница играеше майка й! Нищо чудно един ден да се окаже в приют за душевно болни. Тогава може би тя ще се научи да изпитва жал към майка си.

Мъчно й беше, че не може да се сбогува с Рудолф, но вече се стъмваше, а тя не искаше да пристига в Ню Йорк след полунощ. Сигурно щеше да намери някое общежитие на Християнския съюз на младите жени. Някои момичета прекарваха първата си нощ в Ню Йорк и на много по-лоши места.

Гретхен огледа празната си стая без всякакво вълнение. Сбогува се с нея съвсем пренебрежително. Взе плика, в който вече нямаше пари, и го сложи точно по средата на тясното си легло.

Домъкна куфара в коридора. Видя, че майка й седи и пуши. Остатъците от обяда — част от гъската, студеното зеле, кнедлите в замръзналия сос, изпоцапаните салфетки — не бяха прибрани от масата, а майка й седеше безмълвно и гледаше в стената. Гретхен влезе в стаята.

— Мамо — каза тя, — днес, изглежда, е ден за заминаване. Аз си приготвих багажа и тръгвам.

Майка й извърна бавно глава и я погледна с помътнели очи.

— Върви при твоя избраник — каза тя дрезгаво. Оскърбителните думи, които използуваше, бяха от началото на века. Беше изпила всичкото вино и сега седеше на масата пияна. Гретхен виждаше майка си пияна за първи път и й стана смешно.

— Не отивам при никого — отговори тя. — Уволниха ме и заминавам за Ню Йорк да си търся друга работа. Като се установя някъде, ще ти пиша, за да знаеш.

— Блудница — каза майка й.

Гретхен се намръщи. Кой в хиляда деветстотин четиридесет и пета година казва „блудница“? Тази дума правеше заминаването й жалко и смешно. Но тя си наложи да целуне майка ад по бузата. Кожата й беше груба и набраздена с червени жилчици.

— Измамни целувки — каза майка й, втренчила поглед в стената. — Кинжалът е скрит в букета от рози.

Какви ли книги е чела, когато е била млада!

С опакото на ръката си майка й отметна кичур коса от челото си — този жест говореше, че навярно е уморена още от двадесет и една годишната си възраст. На Гретхен й мина през ума, че майка й се е родила измъчена и поради това трябва да й се прощават много неща. Поколеба се за миг, търсейки в себе си капчица обич към пияната, обвита в тютюнев дим жена, седнала пред разхвърляната маса.

— Гъска — каза майка й презрително. — Кой яде гъска?

Гретхен поклати безнадеждно глава, излезе в коридора, взе куфара и заслиза с него по стълбите. Отключи вратата и избута куфара през прага. Слънцето залязваше и сенките на улицата изглеждаха виолетово-сини. Точно когато вдигна куфара, уличните лампи светнаха, но все още беше твърде рано и жълтеникавата им бледа светлина се оказа излишна.

Тогава видя Рудолф, забързан към къщи. Беше сам. Тя остави куфара и зачака. Когато той наближи, Гретхен забеляза колко добре му стои сакото, колко елегантен изглежда брат й и се зарадва, че не си е дала напразно парите за такъв подарък.

Като я видя, Рудолф се затича.

— А ти къде си тръгнала? — попита той, когато стигна до нея.

— За Ню Йорк — каза тя безгрижно. — Ще дойдеш ли с мен?

— Да знаеш само как ми се иска — отговори той.

— Ще извикаш ли такси за една дама?

— Трябва да поговоря с теб — каза той.

— Не тук. — Тя погледна към витрината на хлебарницата. — Искам да се махна по-бързо.

— Добре — каза Рудолф и вдигна куфара. — Това място наистина не е подходящо за разговори.

Тръгнаха заедно по улицата да търсят такси. Довиждане, довиждане, тананикаше наум Гретхен, отминавайки познатите надписи, довиждане „Гараж и изчукване Кланси“, довиждане „Сориано, пране на ръка“, довиждане „А и П“, довиждане „Дрогерия Боултън“, довиждане „Бои и железария Уортън“, довиждане „Бръснарница Бруно“, довиждане „Плодове и зеленчуци Джардино“. Крачейки пъргаво до брат си, тя повтаряше весело имената, но в същото време изпитваше и мъничко тъга. След като деветнадесет години си живял на едно място, не можеш да го оставиш без съжалеше.

След две пресечки намериха такси и стигнаха с него до гарата. Гретхен отиде на гишето да си купи билет, а Рудолф седна на старомодния куфар и си помисли, че на осемнадесетия си рожден ден ходи от гара на гара по железопътната линия „Ню Йорк Сентръл“ и се сбогува с някого.

Рудолф не можеше да не се чувствува засегнат от безгрижното поведение на сестра ся, от искрящата радост в очите й. В края на краищата тя изоставяше не само дома си, но и него. Сега, след като знаеше, че е имала любовна връзка с мъж, той се чувствуваше някак неловко с нея. „Нека се чука на спокойствие.“ Можеше да намери по-благоприлични думи.

Тя го хвана за ръкава.

— Влакът ще дойде чак след половин, час — каза Гретхен. — Иска ми се да пийна нещо. Да отпразнувам случая. Остави куфара на гардероб и ела да отидем отсреща в „Порт Филип Хаус“.

Рудолф вдигна куфара.

— Аз ще го нося — каза той. — Гардеробът струва десет цента.

— Нека веднъж и ние да си позволим нещо — засмя се Гретхен. — Да пропилеем наследството. Да пръскаме пари наляво и надясно.

Докато взимаше разписката за куфара, той се чудеше дали сестра му не е пила цял следобед.

В бара на „Порт Филип Хаус“ имаше само двама войника, които седяха унило пред чашите си с военновременна бира, близо до вратата. Вътре беше тъмно и прохладно, а през витрината се виждаше гарата, чиито светлини вече проблясваха в мрака. Седнаха на една маса в дъното и когато барманът дойде, бършейки ръце в престилката си, Гретхен уверено каза:

— Две „Блек енд Уайт“ със сода, моля.

Барманът не ги попита дали са навършили осемнадесет години. Гретхен направи поръчката така, сякаш цял живот бе пила уиски по баровете.

Всъщност Рудолф предпочиташе кока-кола. Стигаха му толкова събития за един ден.

Гретхен го закачи с пръст по бузата.

— Не стой така начумерен — каза тя, — Днес имаш рожден ден.

— Да, наистина — отговори той.

— Защо татко изгони Томи?…

— Не знам. Нито единият, нито другият ми казаха. Нещо е станало със семейство Тинкър. Томи е ударил татко. Само това знам.

— Охо… — възкликна тихо Гретхен. — Какъв ден, а?

— Точно така — каза Рудолф. Денят е по-особен, отколкото тя предполага, мислеше Рудолф, припомняйки си какво беше казал Том за сестра му.

Барманът донесе напитките и един сифон.

— Съвсем малко сода, ако обичате — каза Гретхен. Барманът наля малко сода в чашата на Гретхен.

— А за вас? — попита той, държейки сифона над чашата на Рудолф.

— И на мене малко — отговори Рудолф с тон на осемнадесетгодишен.

Гретхен вдигна чашата си.

— За семейство Джордах, перлата на портфилипското общество — кава тя.

Отпиха. Рудолф още не беше свикнал с вкуса на уискито. Гретхен пиеше жадно, сякаш искаше да пресуши бързо първата чаша, за да има време за втора, преди да дойде влакът.

— Какво семейство — поклати тя глава. — Прочутата колекция на Джордах от оригинални мумии. Защо не се качиш с мен на влака и не дойдеш да живееш в Ню Йорк?

— Знаеш, че не мога да направя такава нещо — каза той.

— И аз мислех, че не мога — отговори тя. — Но, както виждащ, го правя.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо заминаваш? Какво се е случило?

— Много неща — каза тя уклончиво и отпи голяма глътка от уискито. — Преди всичко заради един мъж. — Гретхен го погледна предизвикателно. — Един мъж иска да се ожени за мен.

— Кой? Бойлан ли?

В слабо осветения бар очите й се разшириха и потъмняха.

— Откъде знаеш?

— Томи ми каза.

— Той откъде знае?

Е, защо не, помисли си Рудолф. Тя сама си го изпроси. От ревност и срам, които изпитваше заради нея, му се искаше да й причини болка.

— Отишъл на хълма и гледал през прозореца на къщата.

— И какво е видял? — попита тя хладно.

— Бойлан. Гол.

— Горкият Томи, гледката не е била особено приятна — изсмя се тя. Смехът й прозвуча рязко. — У Теди Бойлан няма много за гледане. Не е ли имал късмет да види и мене гола?

— Не.

— Много жалко — каза тя. — Ако ме беше видял, отиването му до хълма щеше да си струва. — За първи път Рудолф забелязваше у сестра си такава суровост и желание да се самоунижава. — Откъде е разбрал, че точно аз съм била там?

— Бойлан е попитал високо горе ли да ти занесе питието.

— О! — каза тя. — Това е било онази нощ. Страхотна нощ. Един ден ще ти разкажа какво стана тогава. — Тя се вгледа в лицето му. — Защо си толкова гневен? Сестрите обикновено порастват и тръгват с мъже.

— Но Бойлан… — каза той ожесточен. — Този хилав старец.

— Нито е толкова стар — отговори тя, — нито е толкова хилав.

— Значи, си го харесвала — каза той с упрек.

— Харесвах другото — отговори тя. Лицето й става много сериозно. — То ми харесваше повече от всичко останало, което ми се е случвало.

— Тогава защо бягаш?

— Защото, ако продължавам да стоя още тук, накрая ще се омъжа за него. А Теди Бойлан не е подходящ съпруг за твоята непорочна, красива, малка сестричка. Объркана история, нали? Твоят живот също ли е объркан? Бушуват ли в гърдите ти тъмни, порочни страсти? Не ходиш ли при някоя по-възрастна жена, когато мъжът й е на работа?…

— Не се подигравай — каза той.

— Извинявай. — Тя го докосна по ръката и направи знак на бармана. — Още едно уиски, моля — поръча Гретхен. Когато барманът тръгна да изпълни поръчката, тя каза: — Мама беше пияна, като излязох. Изпи всичкото вино за рождения ти ден. Невинна кръв — това е единственото, от което има нужда нашето семейство… — Говореше така, сякаш двамата обсъждаха своеобразностите на непознати хора. — Пияна, побъркана старица. Нарече ме блудница — изсмя се Гретхен. — За последно нежно сбогом с момичето, което отива в големия град. Измъкни се — каза тя рязко, — махни се, преди да са те осакатили съвсем. Махни се от тази къща, в която никой няма приятел, в която звънецът никога не звъни.

— Никой не ме осакатява — отговори той.

— Ти си безчувствен като камък, братко. — Сега вече тя говореше с нескрито озлобление. — Не се опитвай да ме заблуждаваш. Любимец на всички, а не даваш пет пари дори и целият свят да загине. Това ако не е осакатяване, не знам тогава какво е.

Барманът, дойде, остави напитката на масата пред Гретхен и напълни до половина чашата със сода.

— По дяволите — каза Рудолф и се изправи. — Ако наистина мислиш така за мен, няма смисъл да вися повече тук. Не съм ти нужен.

— Не, не си — отговори тя.

— Ето ти разписката за куфара. — Той й подаде хартийката.

— Благодаря — отговори тя троснато. — Днес извърши едно добро дело. Аз също.

Той я остави да седи в бара и да пие второто си уиски — хубавото й овално лице беше поруменяло, очите й блестяха, а широката и красива уста изразяваше едновременно амбиция, упоритост и гняв; мислено тя се намираше на хиляди километри от жалкото апартаментче над хлебарницата, от баща си и от майка си, от братята си, от любовника си, на път към града, който всяка година поглъщаше милион момичета.

Рудолф си тръгна бавно към къщи със сълзи в очите от жал към себе си. Те бяха прави, бяха напълно прави, и брат му, и сестра му; преценката им за него беше вярна. Той трябваше да се промени. Но как да се промени, какво да си промени? Гените, хромозомите или зодията?

Като наближи Вандерхоф Стрийт, Рудолф спря. Сега не можеше да се прибере у дома. Не искаше да вижда майка си пияна, не искаше да вижда очите на баща си, омръзнали и враждебни, като на човек, страдащ от хронично заболяване. Тръгна към реката. От залеза беше останало слабо сияние, реката се виеше като мокра стоманена лента, а миризмата й напомняше за студен, влажен зимник, изкопан във варовита почва. Седна на прогнилия кей близо до склада, където баща му държеше лодката си, и се загледа към отсрещния бряг.

В далечината различи една движеща се срещу течението точка. Беше лодката на баща му, греблата пореха водата в яростен, еднообразен ритъм.

Спомни си, че баща му е убил двама души — единия с нож, другия с щик.

Беше разстроен и обезкуражен. Изпитото уиски напираше в гърдите му, а в устата си имаше кисел вкус.

Няма да го забравя този рожден ден, помисли той.

10

Мери Пийз Джордах седеше в стаята сред мрака и изпаренията от печената гъска. Тя не усещаше нищо, даже и възкиселата миризма на изстиналото върху разбъркания поднос зеле. Двама от тях заминаха — побойникът и блудницата. Сега ми остана единствено Рудолф, мислеше тя с пиянска наслада. Ако може само да излезе буря и да обърне лодката навътре, навътре в студената река, тогава какъв ден ще се окаже днешният.