Ъруин Шоу
Богат, беден (30)

ГЛАВА ПЕТА

1966

 

По едно време, докато работеше, Гретхен забрави, че днес е четиридесетият й рожден ден. Тя седеше на високия, железен стол без облегалка пред мувиолата, натискаше лостчетата и гледаше съсредоточено в малкия екран. Монтираше звука на картината и затова беше с памучни ръкавици, изцапани от лепилата. Трябваше да проследи целия филм. Тя слагаше бързо знаци с мек червен молив и подаваше лентите на помощничката си да ги слепва и подрежда. От съседните монтажни зали на етажа в сградата на Бродуей, където и други филмови компании бяха наели помещения, долитаха откъслечни разговори, чуваха се пронизителни писъци, експлозии, оркестрови изпълнения и кресливото, неразбираемо бърборене, когато връщаха обратно лентата на бързи обороти. Погълната от собствените си занимания, тя почти не чуваше шума. Възприемаше го като част от мебелировката на монтажната зала заедно с тракащите апарати, с неестествените звукове, с кръглите тенекиени кутии с филмови ленти, наредени по рафтовете.

Това беше третият й филм като главен монтажист. Сам Кори я беше научил на занаята си, когато тя отиде да работи като негова помощничка, и след като я беше похвалил пред режисьори и продуценти, я остави да работи самостоятелно върху първия й филм. Тъй като проявяваше вещина и въображение, без да има амбицията да става режисьор, с което би събудила завист у околните, тя беше много търсена и имаше възможност да подбира предложенията за работа, които й се правеха.

Филмът, над който работеше в момента, беше сниман в Ню Йорк, чиято безлика пъстрота й допадаше, след като беше живяла в ограничената, привидно весела семейна атмосфера на Холивуд, където всеки знаеше тайните на другите. През свободните часове тя продължаваше да се занимава с политическа дейност, за която беше отделяла голяма част от времето си в Лос Анжелос след смъртта на Колин. С помощничката си Айда Коен ходеше на събрания, където се произнасяха речи за прекратяване на войната във Виетнам и за демократизация на образованието. Подписваше се под десетки петиции и убеждаваше влиятелни кино-дейци и те да сложат своя подпис. Това й помагаше да превъзмогне неудовлетворението си, че се е отказала да следва. А и Били беше вече донаборник и мисълта, че единственият й син може да бъде убит във Виетнам, й беше непоносима. Айда нямаше синове, но въпреки това се амбицираше дори повече от Гретхен, когато ставаше дума за събрания, демонстрации и петиции. И двете носеха на блузите си и на палтата си значки с призива „Забранете ядреното оръжие“.

Когато не ходеше вечер на събрания, Гретхен ходеше на театър — след дългогодишно откъсване от театъра сега интересът й към него се беше събудил отново. Понякога ходеше с Айда, дребна, небрежно облечена, отракана жена, с която бяха почти връстнички и стари приятелки, понякога с Евънс Кинсела, режисьора на филма, с когото в момента имаше връзка, а понякога с Рудолф и Джийн, когато те идваха в Ню Йорк, или с някой от актьорите, с които се беше запознала по време на снимките.

Гретхен следеше кадрите на екрана и се мръщеше. От заснетия от Кинсела материал беше трудно да се улови атмосферата, която според нея изискваше този епизод. Ако не успееше да го поправи по някакъв начин чрез умел монтаж или ако на самия Кинсела не му хрумнеше някаква нова идея, тя беше сигурна, че в края на краищата ще се наложи целият епизод да се преснима.

Гретхен спря, за да изпуши една цигара. Кутиите от филмови ленти, които използуваха с Айда за пепелници, бяха винаги препълнени с угарки. Наоколо се въргаляха празни пластмасови чаши от кафе с петна от червило по края.

Четиридесет години, помисли си тя, всмуквайки от цигарата.

Никой не й беше честитил рождения ден до този момент. И по-добре. Въпреки това беше проверила в пощенската кутия на хотела дали няма поне телеграма от Били. Но телеграма нямаше. Не беше казала нищо на Айда, която вадеше от една платнена торба дълги филмови ленти и ги навиваше на ролки. Айда беше минала четиридесетте, защо само да я дразни? А на Евънс в никакъв случай нямаше да каже, че има рожден ден. Той беше на тридесет и две години. Една четиридесетгодишна жена не напомня на тридесет и две годишния си любовник кога е родена.

Помисли си за покойната си майка и за същия този ден точно преди четиридесет години. Ден, в който едно двадесетгодишно момиче ражда първото си дете, също момиче. Ако Мери Пийз Джордах, държейки новороденото в ръце, е подозирала тогава какви думи ще си разменят с дъщеря си, кой знае какви сълзи е щяла да пролее. Ами Били?…

Вратата се отвори и влезе Евънс Кинсела. Той беше облечен с бял шлифер с колан, кадифени панталони, червена спортна риза и мек вълнен пуловер. Явно не се съобразяваше с модата в Ню Йорк. Шлиферът му беше мокър. Тя не беше поглеждала през прозореца от няколко часа и не знаеше, че вали.

— Здравейте, момичета — каза Евънс.

Беше висок, слаб мъж с буйна черна коса, а страните и брадичката му бяха синкавочерни, сякаш никога не беше обръснат както трябва. Онези, които го мразеха, казваха, че приличал на хищник. Гретхен смяташе, че е или смущаващо красив, или грозен като евреин, макар че той не беше евреин. Кинсела беше истинското му име. От три години се подлагаше на психоанализа. Беше направил вече шест филма, три от които имаха голям успех. Не обичаше да стои прав. Щом влезеше някъде, веднага се облягаше на нещо или сядаше върху някое бюро, а ако имаше канапе, лягаше на него и си качваше краката на облегалката. Ходеше с велурени ботуши.

Той целуна първо Айда по бузата, после Гретхен. Беше снимал един филм в Париж и там се беше научил да целува всички поред. Филмът се беше провалил.

— Отвратителен ден — каза Евънс и се метна върху една от високите железни маси, върху които монтираха филмите. Където и да отидеше, той даваше вид, че се намира у дома си. — Заснехме два кадъра тази сутрин и дъждът заваля. И толкова по-добре. Хейзън и без това по обяд вече беше пиян. — Ричард Хейзън изпълняваше главната мъжка роля във филма. Той винаги беше пиян по обяд. — Как върви тук работата? — попита Евънс. — Готови ли сме за прожекцията?

— Почти — отговори Гретхен. Ядоса се, че не е забелязала колко е късно. Щеше да се среше и да си сложи малко грим, за да изглежда по-добре пред Евънс. — Айда — каза Гретхен, — ще занесеш ли последната лента да я извърти Фреди след другия материал?

Излязоха от залата и отидоха в малката прожекционна стая в дъното на коридора. Евънс тайно я ощипа по ръката.

— Гретхен — красивата филмова монтажистка — каза той.

Седнаха в тъмната прожекционна стая и започнаха да гледат кадрите, заснети предишния ден — едни и същи сцени, снимани многократно от различни ъгли, от които един ден те се надяваха, че ще създадат цялостен, завършен филм, който ще шествува по широките екрани на кината из целия свят. Докато гледаше кадрите, на Гретхен пак й направи впечатление как своеобразният талант на Евънс се проявяваше във всеки епизод от филма, който беше снимал. Мислено тя реши как ще започне монтажа на готовия материал. Видя, че Ричард Хейзън е бил пиян и вчера по обяд. През следващите две години той няма да може да си намери работа в никоя продукция.

— Как ти се струва? — попита Евънс, когато лампите светнаха.

— Трябва изобщо да се откажеш да работиш сутрин, ако Хейзън участвува в снимките — каза Гретхен.

— Личи си, нали? — попита Евънс, отпуснат на стола си, качил крака върху облегалката на предния стол.

— Личи си — отговори Гретхен.

— Ще говоря с агента му.

— По-добре се опитай да говориш с бармана, който му дава да пие — каза Гретхен.

— Алкохолът е проклятие за Кинсела, когато другите го пият — каза Евънс.

Стана отново тъмно и те изгледаха материала, над който Гретхен беше работила този ден. На екрана той й се стори още по-лош, отколкото докато го монтираше. Но когато прожекцията свърши и лампите светнаха, Евънс каза:

— Добре, харесва ми.

Гретхен познаваше Евънс от две години, беше работила с него в предишния му филм и беше разбрала, че се задоволява твърде лесно със собствените си постижения. В разговорите си с психоаналитика беше стигнал до убеждението, че арогантността се отразява добре върху самочувствието му и затова беше опасно човек да го критикува открито.

— Не съм съвсем сигурна — каза Гретхен. — Иска ми се още малко да поработя върху този епизод.

— Само ще си загубиш времето — отговори Евънс. — Казвам ти, че така е добре.

За разлика от повечето режисьори той нямаше търпение да следи монтажа и не обръщаше внимание на подробностите.

— Не знам — каза Гретхен. — Струва ми се, че е много разтеглен.

— Точно това съм търсил тук — отговори Евънс. — Искам да е разтеглен. — Той се препираше като упорито дете.

— Всички тези хора, които влизат и излизат през разни врати — настояваше Гретхен, — всички тези зловещи сенки, обикалящи около тях, без да се случва нищо зловещо…

— Не се опитвай да правиш от мен Колин Бърк. — Евънс стана рязко от стола си. — И не забравяй, че аз съм Евънс Кинсела и ще си остана Евънс Кинсела. Моля те да го запомниш.

— О, недей да се държиш като дете — сряза го Гретхен. Понякога смесваше двете роли, които изпълняваше в живота на Евънс.

— Къде ми е шлиферът? Къде си оставих проклетия шлифер? — каза високо той.

— Остави го в монтажната зала.

Върнаха се заедно в залата; Евънс остави Гретхен да носи сама кутиите с току-що извъртените филмови ленти, които тя взе от оператора. Той наметна небрежно шлифера на гърба си. Айда описваше кадрите, които бяха обработили този Ден. Евънс тръгна към вратата, но се спря и се върна при Гретхен.

— Смятах да те поканя на вечеря и да те заведа на кино — каза той. — Ще можеш ли да дойдеш? — Той се усмихна виновно. Ужасяваше се от мисълта, че някой може да го намрази дори за миг.

— Съжалявам — отговори Гретхен. — Брат ми ще дойде да ме вземе. Ще му гостувам в събота и в неделя.

Евънс направи отчаяна физиономия. Той можеше да мени настроението си всяка секунда.

— Тези два дни съм свободен като птичка. Мислех, че ще можем да… — Той погледна към Айда с надеждата, че тя ще излезе от стаята. Но Айда продължаваше да работи съсредоточено върху филмовия материал.

— Аз ще се върна в неделя и тогава ще отидем на вечеря — каза Гретхен.

— Добре — съгласи се Евънс. — Явно ще трябва да се примиря с това положение. Предай моите поздравления на брат си.

— За какво?

— Не си ли видяла снимката му в „Лук“? През тази седмица е станал известен в цяла Америка.

— О, за това ли? — каза Гретхен.

Списанието беше публикувало статия, озаглавена „Десетте надеждни политически дейци под четиридесет години“ с две снимки на Рудолф, едната с Джийн във всекидневната в дома им, а другата в кабинета му в градския съвет. „Хубавият млад кмет с красива, богата, млада съпруга — се изтъкваше в статията — печели все по-голямо влияние сред републиканските кръгове. Умерен либерал, енергичен администратор. Той не е просто политик на теория, тъй като цял живот си е изкарвал хляба с труд. Прилага амбициозна политика в управлението на града, стреми се към премахване на расовата дискриминация при жилищните условия, води борба срещу замърсяването на околната среда; поискал е наказанието на един бивш началник на полицията и на трима полицаи за взимане на подкупи, издействувал е отпускането на заем за строеж на нови училища; като влиятелен член на управителния съвет на университета в Уитби е изиграл съществена роля за модернизиране на образователния процес; в грижите си за бъдещето на града той е направил един интересен експеримент — да се спре движението на моторни превозни средства в събота в центъра на града, за да могат хората да се разхождат и едновременно да пазаруват спокойно; като издател на местния «Сентинъл» е използувал вестника като трибуна за пламенни призиви както към местните, така и към националните правителствени органи за прилагане на честни методи в управлението на страната; осигурил е средства за няколко вестника, излизащи в градове с население по-малко от петдесет хиляди души; произнесъл е убедителна реч на срещата на кметовете в Атлантик Сити, която е била посрещната с бурни аплодисменти; бил е поканен в Белия дом на тридесетминутен разговор заедно с няколко други кметове, на които се гласува особено доверие.“

— Като четеш статията — каза Гретхен, — ще си помислиш, че е направил всичко възможно за Уитби и сега му остава само да възкреси мъртвите. Сигурно е написана от някоя безумно влюбена в него журналистка. Брат ми знае как да пленява хората.

Евънс се засмя.

— Не позволяваш чувствата ти към близки и роднини да повлияят на мнението ти за тях.

— Просто се надявам, че моите близки и роднини няма да повярват на хорските излияния.

— Стрелата ти попадна точно в целта, скъпа — каза Евънс. — Отивам сега в къщи да изгоря всичко, което е писано някога за мен. — Той целуна Айда за довиждане, после целуна и Гретхен и добави: — Ще те взема от хотела в неделя в седем часа вечерта.

— Ще те чакам — съгласи се Гретхен.

— Оставам сам в нощта — заяви той и стегна колана на белия шлифер около тънката си талия — приличаше на млад шпионин от евтин наивен филм, забъркан в опасна игра.

Гретхен знаеше много добре колко самотно ще прекара той нощта и следващите два дни. Известно й беше, че има още две любовници в Ню Йорк.

— Не мога да разбера смахнат ли е този човек, или е гений — каза Айда.

— Нито едното, нито другото — отговори Гретхен и се захвана отново с материала, който не й беше харесал; искаше да види дали не може да го поправи.

Рудолф влезе в монтажната зала в шест и половина — с тъмносиния си шлифер и памучната бежова шапка той имаше вид на надежден политик. От съседното помещение се чуваха звуци от влак, движещ се по железен мост, а от дъното на коридора се носеше мощно оркестрово изпълнение на Увертюра „1812“. Гретхен пренавиваше филмовата лента и записаният на нея диалог се лееше високо като пискливо, неразбираемо бърборене.

— Мили боже! — извика Рудолф. — Как издържаш?

— Шумовете на честния труд — каза Гретхен. Нави лентата до края и я подаде на Айда. — Веднага си тръгвай — поръча й тя. Ако човек не я подканяше или ако не й предстоеше някое събрание, Айда оставаше да работи всяка вечер до десет-единадесет часа. Не можеше да понася бездействието.

 

 

Когато слязоха с асансьора на Бродуей, Рудолф не й честити рождения ден. Гретхен не искаше да му напомня. Рудолф носеше малкото куфарче, което тя си беше приготвила от сутринта. Дъждът не спираше, таксита нямаше и затова те се отправиха пеша към Парк Авеню. Когато тръгваше на работа, не валеше и тя не си беше взела чадър. Докато стигнат до Шесто авеню, Гретхен съвсем се намокри.

— На този град му трябват още десет хиляди таксита — каза Рудолф. — Хората са готови на какви ли не безумия само за да живеят в голям град.

— Енергичен администратор — каза Гретхен. — Умерен либерал, в грижите си за бъдещето на града…

Рудолф се засмя.

— О, ти си прочела онази статия. Пълна глупост. — Но на нея й се стори, че той е доволен.

Бяха на Петдесет и втора улица, а дъждът валеше с всичка сила. Пред ресторант „Двадесет и едно“ той я спря и каза:

— Хайде да влезем тук да изпием по нещо. После портиерът ще ни намери такси.

Косата й беше провиснала от дъжда, чорапите й бяха изпръскани от локвите и на нея никак не й се искаше да влезе в заведение от типа на „Двадесет и едно“ в този вид, закичена със значката „Забранете ядреното оръжие“, но Рудолф вече я дърпаше към вратата.

Вътре четирима или петима портиери, гардеробиерки, управители и оберкелнери казаха: „Добър, вечер, мистър Джордах“ и започнаха да се ръкуват. Гретхен не можеше да оправи нито косата, нито чорапите си, затова не отиде в тоалетната, а влезе направо в бара с Рудолф. Тъй като нямаше да вечерят, не поръчаха да им запазят маса, а се запътиха към дъното на бара, където нямаше никой. Близо до входа се беше разположила голяма компания мъже, по чиито самоуверени гласове можеше да се познае, че са хора от рекламата или от петролната индустрия, които едва ли се бореха за забрана на атомната бомба. И жени, които очевидно току-що бяха излезли от козметичните салони на Елизабет Ардън и за които винаги се намираха таксита. Светлината беше приглушена, за да могат дамите, прекарали целия следобед при фризьорите и козметиците на Елизабет Ардън, да изглеждат още по-хубави.

— Сега репутацията ти в това заведение ще пострада — каза Гретхен, — щом идваш с жена в такъв лош вид.

— Виждали са жени и с по-лош вид — отговори Рудолф. — Много по-лош.

— Благодаря ти, братко.

— Съвсем не исках да те обидя — каза Рудолф. — В същност ти си красива.

Тя съвсем не се чувствуваше красива. Беше мокра, раздърпана, стара, уморена, самотна и отегчена.

— Тази вечер съм настроена да се самосъжалявам — каза тя. — Не ми обръщай внимание. Как е Джийн? — попита Гретхен. Джийн беше направила спонтанен аборт, който й се беше отразил зле и колкото пъти Гретхен я беше виждала, тя изглеждаше затворена и подтисната, изведнъж спираше да говори или по средата на изречението ставаше и отиваше в друга стая. Беше прекъснала заниманията си с фотография и когато Гретхен я попита няма ли пак да се залови със старата си работа, тя само бе поклатила глава.

— Джийн? Подобрява се — каза Рудолф кратко. Дойде барманът и Рудолф поръча за себе си уиски, а за Гретхен — мартини.

Рудолф вдигна чашата си.

— Честит рожден ден — каза той.

Значи, не е забравил.

— Не ме разнежвай, че ще се разплача — каза тя. Той извади от джоба си продълговата кутийка и я сложи на бара пред нея.

— Опитай дали ще ти стане — каза Рудолф.

Гретхен отвори кутийката, на която беше изписано името на фирмата „Картие“. Вътре имаше красив златен часовник. Тя свали грубия часовник от бял метал, който носеше, и закопча елегантната златна верижка. Изящна изработка — стрелките отмерваха времето сред скъпоценни камъни. Единственият подарък за рождения й ден. Тя целуна Рудолф по бузата и едва се сдържа да не се разплаче. Трябва да си наложа да мисля по-хубави неща за него, каза си тя. И си поръча още едно мартини.

— Какви други подаръци получи днес? — попита Рудолф.

— Никакви.

— Били обади ли се? — попита той доста небрежно.

— Не.

— Срещнах го случайно преди два дни в университета и му напомних за рождения ти ден — каза Рудолф.

— Той е ужасно зает — опита се Гретхен да го извини.

— Може би му е станало неприятно, че съм му напомнил и съм го посъветвал да ти се обади — каза Рудолф. — Той не обича много вуйчо си.

— Никого не обича много — отговори Гретхен. Били беше приет да следва в „Уитби“, защото след завършването на гимназия в Калифорния каза, че иска да продължи да учи в някой от източните щати. Гретхен се беше надявала, че ще постъпи в университета в Лос Анжелос или в университета на Южна Калифорния, за да може да си живее у дома, но Били й даде ясно да разбере, че не иска да остане повече в къщи. Макар че беше умен, той не учеше и бележките му не бяха достатъчно високи, за да влезе в някое от първокласните учебни заведения на източните щати. Гретхен беше помолила Рудолф да използува влиянието си да приемат Били в „Уитби“. Били рядко й пишеше — понякога не се обаждаше по два месеца. Пишеше кратки писма, в които изброяваше какви лекции смята да посещава и какви са плановете му за лятната ваканция, която прекарваше неизменно в източните щати. Тя работеше вече повече от месец в Ню Йорк, само на няколко часа път от Уитби, но той не беше дошъл да я види нито веднъж. До този момент гордостта й я възпираше да отиде при него, но сега изведнъж почувствува, че повече не може да издържа така.

— Какво му става на това дете? — попита Рудолф.

— Кара ме да страдам — отговори Гретхен.

— Защо?

— Заради Евънс. Стараех се да бъда колкото се може по-дискретна — Евънс никога не е оставал да спи у нас, аз винаги съм се прибирала нощем да спя у дома, никога не съм заминавала с него за събота и неделя, но, разбира се, Били усети, че има нещо, и веднага охладня. Може би жените трябва да изпадат в меланхолия, когато раждат деца, а не когато не могат да ги родят.

— Ще се оправи — каза Рудолф. — Детска ревност. Това е всичко.

— Дано. Той ненавижда Евънс. Нарича го подлец.

— Той такъв ли е?

— Мисля, че не е — сви Гретхен рамене. — Не може да се издигне до нивото на Колин, но и аз също не мога.

— Не се подценявай така — каза нежно Рудолф.

— А какво друго може да прави една жена на четиридесетия си рожден ден?

— Ти изглеждаш на тридесет — каза Рудолф. — Една красива желана тридесетгодишна жена.

— Миличкият ми брат.

— Евънс ще се ожени ли за теб?

— В Холивуд — отговори Гретхен — известните режисьори на тридесет и две години не се женят за четиридесетгодишни вдовици, освен ако не са много прочути или богати. А аз не съм нито прочута, нито богата.

— Той обича ли те?

— Кой може да знае?

— А ти обичаш ли го?

— И на този въпрос не мога да ти отговоря. Обичам да спя с него, да работя за него, да съм прикрепена към него. Това ме задоволява. Аз трябва да съм прикрепена към някой мъж, да чувствувам, че съм му полезна и в случая на Евънс му се падна това щастие. Ако ми предложи да се омъжа за него, ще приема веднага, но той не предлага.

— Дни на щастие — каза замислено Рудолф. — Допий си мартинито и да вървим. Джийн ни чака в апартамента.

Гретхен погледна часовника си.

— Сега е точно седем часът и осемнадесет минути според мистър Картие — каза тя.

Дъждът продължаваше да вали, но пред входа спря такси, от което слезе една двойка, и портиерът придружи Гретхен до колата с голям чадър. Когато човек излиза от „Двадесет и едно“, трудно може да предположи, че градът има нужда от още десет хиляди таксита.

 

 

Като влязоха в апартамента, чуха силен шум от удари на метал върху метал. Рудолф изтича във всекидневната, следван от Гретхен. На пода, по средата на стаята, седеше Джийн, разкрачила краката си като дете, което играе с кубчета. В ръката си държеше чук, с който удряше методично върху камерите, обективите и другите фотографски съоръжения, струпани пред нея. Беше облечена с панталони и мръсен пуловер, а разпуснатата й, неизмита коса закриваше лицето й, щом се наведеше да нанесе следващия удар.

— Джийн — извика Рудолф, — какво, по дяволите, правиш?

Джийн вдигна глава и го погледна закачливо иззад кичур коса.

— Почитаемият кмет иска да знае какво прави красивата му, богата, млада съпруга. Аз ще кажа на почитаемия кмет какво прави неговата красива, богата, млада съпруга. Тя прави цяла купчина боклук. — Езикът й се преплиташе, тя беше пияна. Джийн стовари чука върху един обектив и го разби.

Рудолф й измъкна чука. Тя не се възпротиви.

— Сега почитаемият кмет взе чука от ръката на красивата си, богата, млада жена — каза Джийн. — Не се тревожи, малка купчинко боклук. Има и други чукове. Ти ще пораснеш и един ден ще станеш най-голямата, най-красивата купчина боклук в целия свят и почитаемият кмет ще я обяви за градски парк за жителите на Уитби.

Рудолф погледна Гретхен, все още с чук в ръка. Тя видя в очите му срам и уплаха.

— За бога, Джийн — каза той на жена си, — тези неща тук струват най-малко пет хиляди долара.

— Почитаемата съпруга на кмета няма нужда от камери — отговори Джийн. — Нека хората мене да ме снимат. Нека бедните хора да ми правят снимки. Талантливите хора. Х-о-о-п! — Тя разпери весело ръце, сякаш играеше балет. — Донеси чуковете, Руди, миличък, няма ли да дадеш на красивата си, богата, млада съпруга нещо за пиене?

— Пила си достатъчно.

— Рудолф — обади се Гретхен, — аз по-добре да си тръгвам. Тази вечер няма да ходим в Уитби.

— Красивият град Уитби — каза Джийн, — където красивата, богата млада съпруга на почитаемия кмет се усмихва и на демократи, и на републиканци, открива благотворителни базари, следва неотклонно съпруга си по банкети и политически митинги, присъствува на абсолвентски тържества, на чествуването на Националния празник 4 юли, на студентски футболни мачове, на официални откривания на нови научни лаборатории, на церемонии по предаването на нови жилищни сгради с истински тоалетни за чернокожите обитатели.

— Престани, Джийн — каза рязко Рудолф.

— Аз наистина мисля, че е по-добре да си тръгна — намеси се Гретхен. — Ще се обадя…

— Защо бърза толкова сестрата на почитаемия кмет? — каза Джийн. — Кой знае, един ден при изборите той може би ще има нужда и от твоя глас. Остани и ще видиш как хубаво ще си пийнем в семеен кръг. Ако си послушна, той може дори и да се ожени за теб. Остани и послушай. Ще ти бъде по… полезно. — Тя се запъна на последната дума. — От сто урока ще научиш как да станеш придатък на съпруга си. Ще си направя визитни картички — мисис Рудолф Джордах, бивша професионална фотографка, а сега придатък на съпруга си. Един от десетте най-надеждни придатъци в Съединените щати. Има специалност безделие и лицемерие. Води курсове на тема „Как се става придатък“. — Тя се изсмя. — Гарантира се диплома на всяка ревностна американка.

Рудолф не се опита да задържи Гретхен когато тя излезе от стаята; той продължи да стои с шлифера си, с чука в ръка, втренчил поглед в пияната си жена.

Докато чакаше асансьора, Гретхен чу гласа на Джийн, която се оплакваше като някое малко дете:

— Всички ми взимат чуковете.

Асансьорът пристигна и Гретхен побърза да избяга с него.

 

 

Като се върна в „Алгонкуин“, тя се обади в хотела на Евънс, но в неговия апартамент нямаше никой. Помоли телефонистката да му предаде, че мисис Бърк не е заминала и ще бъде през цялата нощ в хотела си. После се изкъпа, преоблече се и слезе в ресторанта да вечеря.

 

 

Рудолф се обади в девет часа на другата сутрин. Тя беше сама. Евънс не я беше потърсил. Рудолф й каза, че след като си тръгнала, Джийн легнала да спи и като се събудила, се разкайвала и срамувала от случилото се; сега била добре и независимо от всичко отивали в Уитби, затова чакали Гретхен в апартамента.

— Няма ли да е по-разумно да прекарате деня само двамата? — попита Гретхен.

— По-добре е да не сме сами — отговори Рудолф. — Куфарът ти е тук, да не си мислиш, че си го загубила някъде.

— Спомням си, че го оставих у вас — каза Гретхен. — Ще дойда в десет часа.

Докато се обличаше, тя си припомни сцената от предишната вечер и се сети и за други случаи, когато Джийн се беше държала по-сдържано, но не по-малко странно. Сега всичко й стана ясно. До този момент й се беше изплъзвало, защото не я виждаше често. Но съмнение нямаше — Джийн беше алкохоличка. Гретхен се чудеше дали Рудолф си дава сметка за това и какво смята да прави.

Евънс не се обади до десет без петнадесет и Гретхен се спусна с асансьора на слънчевата Четиридесет и четвърта улица — стройна, висока жена с хубави крака, с мека, черна коса, с гладка, бяла кожа, облечена с костюм от туид и жарсена блуза — подходящи дрехи за приятно прекарване на неделния ден извън града. Само значката с надписа „Забранете ядреното оръжие“, закачена като брошка върху добре ушития ревер, можеше да подскаже на минувачите, че не всичко в Америка е толкова прекрасно, колкото изглежда в тази слънчева пролетна утрин на 1966 година.

 

 

Във всекидневната не се виждаха никакви следи от изпочупените камери. Когато Гретхен влезе, Рудолф и Джийн слушаха по радиото един концерт на Моцарт за пиано. Рудолф изглеждаше спокоен, а Джийн, макар и малко бледа и немощна, стана да целуне Гретхен — тя сякаш също се беше възстановила след предишната вечер. Погледна Гретхен, все едно, че искаше да я помоли за съчувствие и разбиране, но веднага след това заговори бързо, както й беше присъщо, с плътен глас, в който се долавяха радостни нотки:

— Гретхен, изглеждаш страшно добре с този костюм. Кажи ми откъде мога да си намеря една такава значка. Цветът й ще ми отива много на очите.

— Да — каза Рудолф. — Сигурен съм, че ще направиш фурор с нея, като отидем следващия път във Вашингтон. — Но гласът му прозвуча нежно и той се засмя тихо.

Когато слязоха долу да изчакат човека от гаража да докара колата им, Джийн държеше Рудолф за ръка като малко дете, което отива с баща си на екскурзия. Кестенявата й коса сега беше измита и лъскава, вързана отзад с панделка. Носеше много къса пола. Босите й крака, вече леко загорели, бяха прекрасни, стройни, елегантни. Както винаги Джийн изглеждаше като осемнадесетгодишно момиче.

Докато чакаха колата, Рудолф каза на Гретхен:

— Обадих се на секретарката ми и й казах да се свърже с Били и да му предаде, че ще го чакаме у нас на обяд.

— Благодаря ти, Руди — каза Гретхен. Тя не беше виждала Били толкова отдавна, че щеше да бъде по-добре, ако се срещнеха в присъствието на други хора.

Колата пристигна и двете жени седнаха отпред при Рудолф. Той пусна радиото. Игривата, жизнерадостна музика на Моцарт ги съпровождаше, докато стигнаха Бронкс. Отстрани на пътя цъфтяха кучешки дрян и лалета, а по поляните момчета и мъже играеха бейзбол. След музиката на Моцарт по радиото се разнесе покоряващият глас на Рей Боулджър. „Влюбиш ли се веднъж в Ейми, цял живот си влюбен в Ейми“ — запя и Джийн с плътния си, хубав глас. Всички си припомниха с какво удоволствие са гледали и слушали Боулджър на сцената. Когато стигнаха къщата в Уитби, където в градината цъфтяха първите виолетови люляци, почти бяха забравили, че предишната вечер нещо се е случило. Почти бяха забравили.

Двегодишната русокоса, пухкавичка Инид ги чакаше. Тя се хвърли върху майка си и двете дълго се прегръщаха и целуваха. Рудолф качи куфара на Гретхен на горния етаж в стаята за гости. Стаята светеше от чистота, беше прохладна и пълна с цветя.

Рудолф остави куфара на пода и каза:

— Мисля, че имаш всичко необходимо.

— Руди — каза Гретхен, като се стараеше да говори тихо, — днес не бива да пием.

— Защо? — Той изглеждаше учуден.

— Не бива да изкушаваш Джийн. Дори ако на самата нея не й се пие, като гледа, че другите пият…

— О — каза Рудолф нехайно, — няма защо да се тревожиш за това. Тя беше просто малко разстроена снощи…

— Тя е алкохоличка, Руди — каза тихо Гретхен. Рудолф махна с ръка.

— Недей да правиш драми от това — каза той. — Не е в стила ти. От време на време си позволява малко повече, отколкото трябва. Също както правим и ти, и аз.

— Тя не трябва да прави дори това — каза Гретхен. — Не бива да изпива и капка алкохол. И глътка бира. И трябва да се събира колкото се може по-малко с хора, които пият. Аз знам, Руди. Холивуд е пълен с жени като нея — в началния стадий — а по-нататък става ужасно и на Джийн точно това й предстои. Ти трябва да се погрижиш за нея.

— Никой не може да ме обвини, че не се грижа. — В гласа му се усещаше леко раздразнение.

— Руди, заключи всички бутилки с алкохол, които се намират в къщата — каза Гретхен.

— Успокой се — отговори Рудолф. — Тук не е Холивуд.

Долу телефонът иззвъня и след малко Джийн извика:

— Гретхен, Били те търси. Слез.

— Моля те, послушай ме — каза Гретхен.

— Иди да говориш със сина си — отвърна хладно Рудолф.

 

 

Гласът на Били звучеше много мъжествено по телефона.

— Здравей, мамо. Страшно хубаво е, че дойде. — Откакто Евънс се появи на сцената, той започна да й казва „мамо“. Преди това тя беше „мамче“. Гретхен си мислеше, че е смешно такова голямо момче да й казва „мамче“, но сега й се прииска много да чуе старото обръщение. — Ужасно съжалявам — продължи Били. — Ще ме извиниш ли пред Руди? Той ме покани на обяд, но тук има бейзболен мач от един часа и аз давам началния удар, така че ще трябва да отложа посещението си за друг път.

— Добре — отговори Гретхен. — Ще те извиня. А кога ще те видя?

— Ами трудно ми е да кажа. — Били беше искрено смутен. — След мача ще се събираме на бира в една от занималните и…

— Къде е мачът? — попита Гретхен. — Ще дойда да те гледам. Можем да си поговорим, докато почиваш.

— Ти май се засегна.

— Не съм се засегнала, както ти се изразяваш. Къде ще бъде мачът?

— Игрищата са на източната страна на студентското градче — каза Били. — Няма начин да не ме намериш.

— Довиждане, Били — каза Гретхен, затвори телефона и отиде във всекидневната. Джийн седеше на канапето, прегръщаше Инид и я люлееше. Инид издаваше леки гальовни звуци. Рудолф правеше дайкири.

— Моят син — каза Гретхен — се извинява, че важни дела ще му попречат да дойде днес тук на обяд.

— Много жалко — каза Рудолф и сви ядосано устни. Наля дайкири за себе си и за Гретхен. Джийн, която се занимаваше с детето, каза, че няма да пие.

 

 

След като се наобядваха, Гретхен взе колата на Рудолф и отиде в студентското градче. Беше идвала тук и друг път, но сега отново я порази тихата, провинциална красота, непретенциозните, стари сгради, разположени безредно върху огромни зелени площи, виещите се чакълести пътеки, високите дъбове и брястове. Тъй като беше събота следобед, имаше малко студенти и градчето дремеше, огряно от меката слънчева светлина. Това място е създадено за спомени, помисли си тя, символ на носталгия. Ако предназначението на един университет е да подготвя младите хора за живота, тези тихи поляни, тези семпли, гостоприемни зали и аудитории може би ще се окажат неподходящи. Животът, пред който ще се изправят възпитаниците на „Уитби“ през последните тридесет години на нашия век, в никакъв случай няма да прилича на живота в университета.

На три от игрищата се провеждаха бейзболни мачове. Отборът, в който участвуваше Били и който се състоеше в по-голямата си част от момичета, играеше най-несериозно. Едно от момичетата например седеше на тревата и четеше книга; вдигаше глава и хукваше след топката чак когато съотборниците му се разкрещяваха. Мачът очевидно беше започнал отдавна — когато Гретхен застана зад линията на първата защита, защитникът спореше с няколко играчи от противниковия отбор, излегнати на тревата в очакване да им дойде редът, дали резултатът е деветнадесет на шестнадесет или осемнадесет на петнадесет. Едва ли на някого щеше да направи впечатление участвува ли Били в мача, или не.

Облечен с разръфани джинси, избелели от пране, и със сива тениска, Били подаваше топката — на момичетата я подхвърляше високо, а на момчетата я забиваше силно, когато им дойдеше редът да я пресрещнат с бухалките. Били не видя веднага Гретхен и тя остана известно време да го наблюдава — високо момче, което се движеше лениво и грациозно, дългата коса падаше върху лицето му — красиво, одухотворено, силно, волево, гневно — подобрен вариант на лицето на Уили Абът, челото също така високо, очите по-тъмни, носът no-дълъг, с напрегнати, широки ноздри; когато се усмихнеше, на дясната му буза се появяваше трапчинка, която нарушаваше симетрията на лицето, зъбите му бяха хубави и младежки бели.

Ако и характерът му беше като лицето му, помисли си Гретхен в момента, в който синът й хвърли топката на едно хубаво, пълничко момиче. Момичето метна обратно топката, не улучи и извика с престорено отчаян глас:

— Нищо не става от мен!

В третата пауза Били видя Гретхен, застанала зад линията на първата защита, и отиде при нея.

— Здравей, мамо — каза той и я целуна. Когато видя значката на ревера й, в очите му проблесна лека насмешка. — Нали ти казах, че лесно ще ни намериш.

— Надявам се, че не ти преча — каза тя и веднага усети, че не е избрала подходящия тон. Обичай ме, повтаряше си тя, аз съм ти майка.

— Разбира се, че не — отговори той. — Ей — извика Били, — нека някой да ме замести. Имам гости. Ще се видим после. — Не я запозна с никого. — Не искаш ли да се поразходим малко? Ще ти покажа градчето.

— Рудолф и Джийн бяха разочаровани, че не дойде на обяд — каза тя, щом се отдалечиха от игрището, и пак си помисли, че тонът й не е подходящ.

— Така ли? — каза невъзмутимо той. — Съжалявам.

— Рудолф те е канил много пъти и ти винаги си отказвал.

— Нали знаеш как е — сви рамене Били. — Все нещо се случва.

— Ще ми бъде много приятно, ако понякога ходиш там — каза Гретхен.

— Ще отида някой път. Ще обсъдим различията между поколенията. Или ще поговорим защо всички в студентското градче пушат марихуана. Неговият вестник се занимава само с тези въпроси.

— А ти пушиш ли марихуана?

— Мила мамо, не забравяй, че живеем в двадесети век.

— Недей да се държиш така снизходително с мен — скара му се тя.

— Виж какво хубаво време — каза той. — И толкова отдавна не съм те виждал. Хайде да не спорим. Онази сграда там е общежитието, където живеех в първи курс.

— Приятелката ти играеше ли бейзбол? — Беше й писал, че му харесва едно момиче от курса.

— Не. Родителите й дойдоха на гости за събота и неделя и тя трябва да се преструва, че аз не съществувам. Баща й твърди, че аз съм неморален и я развращавам. Абсолютен неандерталец.

— Има ли изобщо някой, който да ти е симпатичен?

— Разбира се. Албер Камю. Само че той е умрял. А, сетих се — как е онзи другият поет, Евънс Кинсела?

— Още е жив — отговори Гретхен.

— Това е чудесна новина — каза Били. — Направо сензационна.

Ако Колин не беше умрял, той нямаше да бъде такъв, помисли си Гретхен. Щеше да е съвършено различен. Един разсеян, вечно зает човек сяда зад волана на колата си, блъска се в едно дърво и последиците от неговата смърт нямат край, те се отразяват и върху другите поколения.

— Ходиш ли в Ню Йорк? — попита тя.

— Понякога.

— Ако ме предупредиш кога ще ходиш следващия път, ще купя билети за театър — каза тя. — Доведи и приятелката си, ако искаш. Ще се радвам да се запозная с нея.

— Тя не е нищо особено — отговори Били.

— И все пак ми се обади.

— Добре.

— Как ти върви учението? — попита тя. Били направи гримаса.

— Рудоф казва, че не ти върви както трябва. Смята, че е много вероятно да те изключат от университета.

— Сигурно е доста лесно да си кмет на този град, щом имаш време да проверяваш колко изпити не е взел някой студент през семестъра — каза Били.

— Ако те изхвърлят, ще те вземат войник. Знаеш ли това?

— Не ме интересува — каза Били. — Казармата не може да е по-скучна от лекциите тук.

— А за мен не мислиш ли? — Напълно погрешно. Класическа грешка. Но вече го беше казала. — Как смяташ, че ще се чувствувам, ако те изпратят във Виетнам?

— Мъжете отиват на война, жените плачат — отговори Били. — Защо ние с теб трябва да се различаваме от останалите?

— Правиш ли понякога нещо, за да се променят нещата? За да се прекрати войната например? Толкова много студенти из цялата страна работят и денем, и нощем, за да…

— Глупаци — прекъсна я Били. — Само си губят времето. Войната осигурява твърде много печалби на твърде много политици. Да не мислиш, че ги интересува какво правят няколко хилави младежи? Ако искаш, ще ти взема значката и ще си я закача. И какво от това? Пентагонът ще се разтрепери от страх, като чуе, че Били Абът протестира срещу използуването на ядрено оръжие.

— Били — Гретхен се спря и го погледна, — интересуваш ли се изобщо от нещо?

— Не — отговори спокойно той. — Има ли нещо лошо в това?

— Надявам се, че е само поза — каза Гретхен, — Глупава, юношеска поза.

— Не е поза — отговори той. — И аз не съм вече юноша, както сигурно си забелязала. А мъж, който смята, че всичко е отвратително. Ако бях на твое място, щях известно време да не се интересувам от сина си. Ако ти представлява трудност да ме издържаш в университета, недей да пращаш повече пари. Ако не ме харесваш такъв, какъвто съм, и обвиняваш себе си за това, може би си права, а може и да не си. Съжалявам, че трябва да говоря по този начин, но знам, че в никакъв случай не искам да бъда лицемер. Мисля, че ще се чувствуваш по-добре, ако не трябва да се тревожиш за мен, затова върни се при скъпия ми вуйчо Рудолф и при скъпия ти Евънс Кинсела, и аз ще отида да играя бейзбол.

Били се обърна и закрачи по пътеката към игрището. Гретхен го проследи с поглед, докато той се превърна в мъничка синьосива фигурка в далечината, после тръгна бавно и уморено към колата на Рудолф.

Нямаше никакъв смисъл вече да остава тук и на другия ден. Вечеряха с Рудолф и Джийн и на сутринта се качи на влака за Ню Йорк.

Когато се върна в хотела, намери бележка от Евънс, в която й съобщаваше, че няма да може да вечеря с нея този ден.