Ъруин Шоу
Богат, беден (12)

ГЛАВА ПЪРВА

1949

 

Доминик Джозеф Агостино седеше на малкото бюро в стаята си зад физкултурния салон с разтворен пред себе си вестник и четеше какво пише за него на спортната страница. Очилата му за четене придаваха благ, грижлив израз на кръглото му лице на бивш боксьор със счупен нос и малки, тъмни очи, около които имаше дълбоки белези. Беше три часът — най-хубавото време на деня, когато настъпва следобедното затишие и физкултурният салон се опразва. Чак в пет щеше да има час по пластика с една група от членовете на клуба — повечето от тях бизнесмени на средна възраст, които искаха да смъкнат по някой килограм. След това може би щеше да се боксира малко с някои от по-амбициозните членове, като, разбира се, внимава да не нарани някого.

Статията за него беше излязла предната вечер като отделен материал в спортната страница. През вчерашния ден нямаше никакви спортни събития. Местният отбор отсъствуваше от града, не му предстояха никакви срещи, а спортната страница трябваше да се запълни с нещо.

Доминик беше роден в Бостън, а в спортната си кариера се прочу под името Джо Агос, Бостънския красавец — нямаше особено силен удар и трябваше да подскача около противника си, за да не го пребият на ринга. В края на двадесетте и началото на тридесетте години той отбеляза победи срещу някои известни боксьори от лека категория, а твърде младият спортен журналист, който никога не беше присъствувал на негови мачове, описваше вълнуващо срещите му с боксьори като Канцонери и Макларнин, когато Канцонери и Макларнин бяха на върха на славата си. Спортният журналист пишеше, че Доминик е все още в добра форма, което не беше съвсем вярно. Той цитираше Доминик, който казвал на шега, че някои от по-младите членове на затворения клуб „Ревере“ вече не му отстъпват в спаринг срещите, поради което Доминик смятал да си наеме помощник или да си сложи маска, която да предпазва красивата му физиономия. Само че той беше казал всичко това съвсем не на шега. Статията звучеше доброжелателно и представяше Доминик като мъдър ветеран от златния век на бокса, когото годините, прекарани на ринга, са научили да възприема живота философски. Но след като беше загубил всичко спечелено, какво друго му оставаше, освен да гледа на живота философски. Журналистът, разбира се, не знаеше това и този факт оставаше неизвестен за читателите.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше портиерът. Долу на входа стоял младеж и искал да го види. Доминик каза на портиера да го пусне.

Младежът беше около деветнадесет-двадесетгодишен с избелял син пуловер и гуменки. Имаше руса коса, сини очи и детинско лице. Като го гледаше, Доминик си спомни за Джими Макларнин, който за малко не го смаза, когато се биха в Ню Йорк. Ръцете на младежа бяха изцапани с машинно масло, но се виждаше, че се е опитвал да ги измие. Явно никой от членовете на клуба нямаше да покани такъв човек, за да тренира с него бокс или да изиграе партия тенис.

— Какво има? — попита Доминик, поглеждайки над очилата си.

— Прочетох снощи вестника — каза младежът.

— Е-е? — Доминик се държеше винаги учтиво и усмихнато с членовете на клуба, а изливаше цялото си недоволство върху външните хора.

— Казвате, че на вашата възраст ви става малко трудно с по-младите членове на клуба и тъй нататък… — обясни младежът.

— Е-е?

— Мислех си, че може би ви е нужен някакъв помощник, мистър Агостино — каза младежът.

— Боксьор ли си?

— Не — отговори младежът. — Но ми се иска да бъда. Много често се бия — усмихна се той. — Та поне да ми плащат, като се бия толкова много.

— Ела. — Доминик се изправи и свали очилата. Излезе от стаята, мина през физкултурния салон и отиде в съблекалнята. Младежът вървеше след него. В съблекалнята нямаше никой освен пазача Чарли, който дремеше, седнал до вратата, подпрял глава върху куп хавлиени кърпи.

— Имаш ли какво да облечеш? — попита Доминик.

— Не.

Доминик му даде един стар анцуг и чифт обувки. Докато младежът се събличаше, той го наблюдаваше. Имаше дълги крака, широки, леко отпуснати рамене, як врат. Може би тежеше седемдесет, седемдесет и пет килограма. Силни ръце. Никакви тлъстини.

Доминик заведе младежа във физкултурния салон, където в единия ъгъл бяха струпани дюшеци, и му хвърли чифт боксьорски ръкавици. От съблекалнята дойде Чарли и завърза ръкавиците и на двамата.

— Хайде да видим на какво си способен, малкия — каза Доминик и протегна леко ръце. Чарли гледаше с интерес.

Младежът естествено не държеше достатъчно високо ръцете си и Доминик му нанесе два леви прави. Но той продължаваше да налита.

След три минути Доминик отпусна ръце и каза:

— Добре, достатъчно. — Беше нанесъл няколко доста силни удара на младежа и накрая съвсем го притисна, но той се оказа страшно подвижен, успя на два пъти да го удари така, че на Доминик му прималя. Умееше да се боксира. Доминик не можеше да прецени до каква степен, но разбра, че от него ще стане боксьор.

— Слушай сега, малкия — каза Доминик, докато Чарли им развързваше ръкавиците. — Това тук не е бар. А клуб за джентълмени. Джентълмените искат да поддържат формата си и между другото да изучат мъжественото изкуство на самоотбраната. Ако вземеш да ги налагаш, както се опита да направиш с мен, няма да се свъртиш и един ден.

— Ясно — каза младежът. — Разбирам. Исках само да покажа какво мога.

— Все още не можеш кой знае колко много — отговори Доминик. — Но реагираш бързо и се движиш добре. Къде работиш сега?

— Работех в Бруклайн — каза младежът. — В един гараж. Но искам да работя нещо, без да си цапам ръцете.

— Кога смяташ, че можеш да започнеш тук?

— Веднага. Още днес. Напуснах гаража миналата седмица.

— Колко ти плащаха там?

— Петдесет долара седмично — каза младежът.

— Аз ще ти плащам тук по тридесет и пет — каза Доминик. — Но можеш да си нагласиш една кушетка в стаята за масажи и да спиш там. Ще трябва да помагаш при сменянето на водата в басейна, да чистиш с прахосмукачка дюшеците и да следиш в ред ли са останалите съоръжения.

— Съгласен съм — каза младежът.

— Значи, взимам те на работа. Как се казваш? — попита Доминик.

— Томас Джордах — отговори младежът.

— Само гледай да не се забъркаш в някоя история, Том — каза Доминик.

Доста време всичко вървеше добре. Томас схващаше бързо, държеше се почтително и освен че вършеше работата, за която беше нает, изпълняваше охотно разни поръчения на Доминик и на членовете на клуба, като при това винаги се усмихваше любезно и проявяваше особено внимание към по-възрастните мъже. Харесваше му спокойната атмосфера в клуба сред богати, приятелски настроени хора; когато не трябваше да стои във физкултурния салон, той обичаше да се разхожда из читалнята и залите за игри — те бяха мрачни, с високи тавани и стени с дървена ламперия, вътре имаше меки кожени кресла и опушени маслени пейзажи на Бостън от времето на корабите с платна. Работата не беше напрегната и през деня имаше часове, когато просто седеше и слушаше спомените на Доминик за подвизите му на ринга.

Доминик не проявяваше любопитство към миналото на Том и Том не счете за нужно да му разкаже колко месеци е прекарал по пътищата, как е спал в приюти за бездомни в Синсинати, Кливланд и Чикаго, как е работил на бензиностанции или като пиколо в хотела в Сиракуза. Там изкарваше добри пари, като изпращаше проститутки при гостите на хотела, но един ден трябваше да измъкне ножа от ръката на сутеньора, недоволствуващ от размера на сумата, която неговите момичета даваха на хубавото момче с бебешка физиономия, за което те се грижеха майчински, когато нямаха професионални ангажименти. Томас не разказа на Доминик и за пияниците, които беше ограбвал по търговските улици на Чикаго, нито за дребните суми, които беше задигал от разни хотелски стаи; правеше това не толкова заради парите — към тях той не проявяваше особен интерес, — а заради удоволствието да рискува.

Доминик го научи как да удря боксовия чувал и в някой дъждовен следобед, когато салонът беше празен, той с удоволствие удряше чувала, все по-бързо и по-бързо, докато помещението започнеше да кънти от ритмичните удари. От време на време, когато у Доминик се пробуждаше старата амбиция и в клуба нямаше никой, Доминик слагаше ръкавиците си и го учеше как да използува различни техники, как да усъвършенствува десния удар, как да си служи с глава и лакти и да пази равновесие, как да подскача на пръсти и да избягва противника, като се навежда и извива бързо напред, вместо да се отдръпва назад. Доминик още не му позволяваше да се боксира с членовете на клуба, защото му нямаше доверие и не искаше никакви неприятности. Но треньорът по тенис го водеше на кортовете и за няколко седмици Томас се научи да играе доста добре, така че когато някой от по-непретенциозните членове на клуба се окажеше без партньор Томас се включваше в играта. Беше бърз и подвижен, но не се стремеше да победи, а когато пък печелеше, се стараеше победата му да не изглежда лека, затова в края на седмицата се оказваше, че е събрал двадесет-тридесет долара от бакшиши.

Сприятели се с готвача на клуба, като му намери солидна връзка за доставки на марихуана; освен това пазаруваше вместо него, заради което готвачът го хранеше безплатно. Тактично се въздържаше да влиза в каквито и да е разговори, освен от най-общ характер, с членовете на клуба, които бяха адвокати, борсови посредници, банкери и служители в корабостроителни и промишлени компании. Научи се да помни точно поръченията на съпругите и любовниците им, направени по телефона, и да ги съобщава, без да се издава, че разбира за какво става дума.

Не обичаше да пие и членовете на клуба, черпейки се с уиски на бара след тренировките, се изказваха похвално за това негово качество.

Поведението му не се определяше от никакви планове; той не се стремеше към нищо; просто разбираше, че е добре да спечели благоразположението на солидните мъже, които бяха постоянни клиенти на клуба. Беше скитал достатъчно дълго, останал без дом в Америка, вечно забъркан в разни истории, които завършваха със скандали и го принуждаваха пак да се лута по пътищата. Затова сега се радваше на спокойствието и сигурността, на доброжелателното отношение на хората в клуба. Не че беше направил кой знае каква кариера с тази работа, но все пак не можеше да се оплаче от престоя си тук. Нямаше амбиции. Когато Доминик отвори дума за участие в някой любителски турнир за проверка на силите, Томас отклони предложението на стария боксьор.

Щом усетеше, че започва да става неспокоен, отиваше в Бостън, намираше някоя проститутка и прекарваше нощта с нея, после плащаше с честно спечелените си пари за честно извършената услуга и на сутринта си отиваше без всякакви усложнения.

Бостън му харесваше, доколкото изобщо можеше да му хареса някой град, но не се движеше из него през деня, тъй като беше сигурен, че полицията го търси заради побой с телесни повреди — последния ден в гаража в Бруклайн шефът му се нахвърли върху него с един френски ключ. Той се върна веднага в квартирата, събра багажа си и след десет минути изчезна, като каза на хазайката, че заминава за Флорида. В действителност отиде в едно общежитие на Християнския съюз и цяла седмица се спотайва там, докато накрая прочете във вестника статията за Доминик.

Някои от членовете на клуба му бяха симпатични, други — не, но той гледаше да се държи с всички еднакво любезно. Не искаше да се обвързва с никого. Имаше достатъчно неприятен опит в това отношение. Стараеше се да не проявява любопитство към никого, но, разбира се, човек неизбежно си създава мнение, когато види някого гол, с огромен, увиснал корем или с издран гръб от последната си любовна нощ, или нервиран, че е загубил глупаво на тенис.

Доминик мразеше всички членове на клуба еднакво, защото имаха пари, а той нямаше. Беше роден и израснал в Бостън и говореше като истински американец, но в душата си все още не се беше откъснал от нивите на Сицилия и не беше престанал да крои планове как да подпали замъка на господаря и да изколи господарското семейство. Естествено той прикриваше мечтите си за палежи и убийства зад изключително любезното си държане — винаги казваше на клиентите си колко добре изглеждат след ваканцията, удивляваше се колко много са отслабнали и проявяваше загриженост, ако някой кажеше, че нещо го боли или че си е навехнал крака.

„Ето го най-големия мошеник в Масачусетс“ — шепнеше Доминик на Томас, когато в съблекалнята влизаше внушителен мъж с посивели коси, а само миг след това казваше високо на същия човек: „Ах, сър, толкова ми е приятно, че пак идвате. Липсвахте ни. Сигурно сте били затрупан с работа.“

„Да, работа, много работа“ — отговаряше човекът и клатеше тъжно глава.

„Разбирам, разбирам, сър — клатеше глава и Доминик. — Елате сега да ви премеря теглото, после ще направите парна баня, ще поплувате, накрая един масаж и ще видите как ще забравите всички неприятности и ще спите тази нощ като младенец.“

Томас гледаше и слушаше внимателно — учеше се от Доминик на лицемерие. Той харесваше коравосърдечния бивш боксьор, който въпреки всички ласкателства изповядваше тайно анархия и насилие.

Харесваше му също и един човек на име Рийд — добродушен и приятен, директор на текстилен концерн, който играеше тенис с Томас и настояваше той да ходи с него на кортовете даже когато имаше други свободни играчи. Рийд беше около четиридесет и пет годишен, доста пълен, но все още играеше добре и в повечето случаи двамата с Томас печелеха по равно — Рийд побеждаваше в началните геймове и губеше, когато се умореше. „Издръжливи крака, издръжливи крака“ — смееше се Рийд и бършеше с пешкир потта от лицето си, когато след едночасова игра двамата тръгваха към душовете. Играеха редовно по три пъти в седмицата и Рийд всякога черпеше Томас с кока-кола и му даваше по пет долара. Той имаше една особеност. Винаги носеше една стодоларова банкнота, грижливо сгъната в десния джоб на сакото му. „Веднъж една стодоларова банкнота ми спаси живота“ — беше разказал той на Томас. В някакъв нощен клуб, където избухнал пожар. Загинали много хора. Рийд лежал под купища тела близо до вратата, без да може да мръдне, нито да извика с обгореното си гърло. Чул, че пожарникарите извличат труповете, и с последни сили измъкнал от джоба на панталоните си стодоларова банкнота. Успял да освободи едната си ръка. Когато размахал леко банкнотата, го видели. Усетил, че някой дръпнал парите и след това пожарникарят отместил телата, които го били затрупали, и го извлякъл навън. Две седмици прекарал в болницата, без да може да говори, но оцелял с твърдата вяра в могъществото на стодоларовата банкнота. Съветваше Томас при възможност винаги да държи в някой джоб банкнота от сто долара.

Казваше му също да си пести парите и да ги влага в акции, защото няма да остане вечно млад.

 

 

Неприятността дойде на третия месец от постъпването му в клуба. Един ден, след като до късно беше играл тенис с Брустър Рийд, Томас отиде да се преоблече и усети, че нещо не е в ред. Външно не си личеше нищо, но той разбра, че някой е ровил и е търсил нещо из дрехите му. Портфейлът му стърчеше от задния джоб на панталоните, сякаш някой, след като го е вадил, бързо го е натъпкал обратно. Томас извади портфейла и го отвори. Четирите петдоларови банкноти бяха вътре. Той прибави и петте долара бакшиш, които Рийд му даде, и сложи портфейла в джоба си. Преди да отиде на кортовете, в страничния джоб на панталона му имаше около три долара на дребно. И тези пари също си бяха на мястото. Списанието, което беше чел и беше оставил затворено на рафта, сега лежеше разтворено върху същия рафт.

Отначало Томас реши да заключи вратичката, но после си каза, че ако някой в този клуб е толкова беден, та трябва да краде от него, нека краде. Той се съблече, остави обувките си в шкафчето, загърна се с хавлия и отиде да се изкъпе под душа, където Брустър Рийд блажено се обливаше с вода.

Когато се върна, намери на вратата на гардеробчето закачена бележка. Бележката, написана от Доминик, гласеше: „Ела в стаята ми след приключването на работния ден. Д. Агостино.“

Резкият тон на бележката и самият факт, че Доминик я бе написал, след като се разминаваше с Томас по десет пъти на ден, означаваше, че ще последват неприятности. И то в службата, предварително подготвени. Пак започва, каза си той и в първия миг реши да се облече, да се измъкне тихичко и повече да не се връща тук. Но се отказа от това намерение, отиде в кухнята да вечеря, а после седна на приказки в съблекалнята с треньора по тенис и с Чарли. Точно в десет часа, когато затваряха клуба, той се яви при Доминик.

Доминик четеше списание „Лайф“ на бюрото си и прелистваше бавно страниците. Той вдигна очи, затвори списанието и го отмести внимателно настрани. Стана, погледна в коридора, за да се увери, че там няма никой, и затвори вратата на стаята си.

— Седни, малкия — каза той.

Томас седна, изчака Доминик да седне срещу него на бюрото си и каза:

— Какво, има?

— Много неща — отговори Доминик. — Голяма неприятност се задава. Цял ден ме разиграват.

— Какво общо имам аз с тази работа?

— Точно това искам да разбера — каза Доминик. — Няма смисъл да увъртаме, малкия. Някой задига пари от портфейлите на клиентите. Някой хитрец, който взима само по една банкнота оттук-оттам, а другите не пипа. Тези мръсни дебелаци са толкова богати, че повечето от тях не знаят какво имат в джобовете си и ако случайно забележат, че им липсват някакви си десет или двадесет долара, си мислят, че са ги загубили или че погрешно са си преброили парите последния път. Но има един, който никога не прави грешка. Онзи мръсник Грийнинг. Той твърди, че някой е задигнал от шкафчето му десет долара, докато е тренирал с мен вчера, а днес говори цял ден по телефона с другите членове на клуба и изведнъж се оказа, че всички са били ограбени през последните няколко месеца.

— И все пак какво общо имам аз с тази работа? — попита Томас, макар че всичко му беше съвсем ясно.

— Грийнинг смята, че кражбите са започнали, откакто ти си дошъл тук на работа.

— Гаден мръсник — каза мрачно Томас. Грийнинг беше около тридесетгодишен човек със студени очи, който работеше в една кантора като борсов посредник и тренираше бокс с Доминик. Някога, като студент в един от колежите на западните щати, участвувал в боксови състезания в полутежка категория; беше в добра форма и никак не жалеше Доминик, а му нанасяше жестоки удари по време на трите рунда четири пъти седмично. След срещите с Грийнинг Доминик, който не се осмеляваше да му отговаря на ударите както трябва, се връщаше често контузен и изтощен.

— Че е мръсник, мръсник е — каза Доминик. — Накара ме да ти претърся шкафчето днес. Добре, че по една случайност в джоба ти нямаше банкноти от десет долара. Въпреки това искаше да извика полицията, за да те регистрират като заподозрян в кражба.

— А вие какво му казахте? — попита Томас.

— Разубедих го — отговори Доминик. — Казах му, че ще поговоря с теб.

— Е, поговорихте, и сега какво? — каза Томас.

— Пипал ли си чужди пари?

— Не. Вярвате ли ми?

Доминик сви рамене уморено.

— Не знам. Но все някой ги е взел.

— Толкова народ влиза в съблекалнята през целия ден. Чарли, човекът, който поддържа басейна, треньорът по тенис, клиентите, вие…

— Остави тази работа, малкия — каза Доминик. — Не ми е до шеги.

— Защо точно мен обвиняват? — попита Томас.

— Казах ти. Кражбите са започнали, откакто ти си дошъл. А сега искат да слагат катинари на всички шкафчета. Тук никога нищо не се е заключвало. Като ги чуеш как говорят, ще си помислиш, че това е най-голямото престъпление от времето на Джеси Джеймс^[1] досега.

— Какво искате от мен? Да напусна?

— He-е — поклати Доминик глава. — Просто бъди внимателен. Гледай винаги да си пред очите на някого. — Той въздъхна. — Може би всичко това ще се размине. Този мръсник Грийнинг и жалките му десет долара… Ела с мен. — Доминик се изправи уморено и се протегна. — Ще те черпя една бира. Какъв противен ден.

 

 

Когато мина по коридора, Томас видя, че съблекалнята е празна. Той се връщаше от пощата, където го бяха изпратили с някакъв пакет, и затова сега трябваше да се преоблече. В момента имаше турнир по тенис за първенство между различните клубове и всички гледаха мача. Всички с изключение на един, който се казваше Синклер; той участвуваше в отбора, но редът му още не беше дошъл. Напълно готов, той чакаше да се включи в играта. Носеше бял пуловер. Беше висок, строен младеж, завършил право в „Харвард“; баща му също членуваше в клуба. Семейството му имаше много пари и по вестниците често пишеха за тях. Младият Синклер работеше в града в адвокатската кантора на баща си и Томас чуваше как по-възрастните членове на клуба разправят, че младият Синклер е блестящ адвокат с голямо бъдеще.

Но точно сега, когато Томас минаваше безшумно по коридора, обут с кецове, младият Синклер стоеше пред едно отворено шкафче — беше бръкнал във вътрешния джоб на окаченото там сако и измъкваше ловко портфейла. Томас не беше сигурен на кого е шкафчето, но знаеше, че не е на Синклер, тъй като неговото беше на отсрещната страна на помещението през три шкафчета от това на Томас. Лицето на Синклер, което обикновено беше весело и румено, сега беше бледо, напрегнато и обляно в пот.

За миг Томас се поколеба дали да не се обърне и да изчезне, преди Синклер да го е усетил. Но точно когато измъкна портфейла, Синклер вдигна очи и видя Томас. Двамата се втренчиха един в друг. Сега беше твърде късно за отстъпление. Томас се втурна към Синклер и го стигна за ръката. Синклер дишаше тежко, сякаш беше пробягал голямо разстояние.

— Върнете портфейла на мястото му, сър — прошепна Томас.

— Добре — каза Синклер. — Ще го върна. — Той също шепнеше.

Томас продължаваше да го държи здраво за ръката и през това време бързо съобразяваше как да постъпи. Ако разобличи Синклер, под един или друг предлог, ще загуби работата си. Членовете на клуба ще се чувствуват неудобно в присъствието на един низш служител, който е злепоставил човек от техния кръг. Ако не го разобличи… Томас искаше да спечели време.

— Знаете ли, сър, че подозират мен? — каза той.

— Съжалявам, — Томас усещаше, че Синклер трепери, но Синклер не се опита да измъкне ръката си.

— Ще направите три неща — каза Томас. — Ще оставите портфейла и ще обещаете повече да не правите това.

— Обещавам, Том. Много съм ти благодарен…

— Сега ще ми докажете колко сте ми благодарен, мистър Синклер — каза Томас. — Веднага ще ми подпишете разписка, не ми дължите пет хиляди долара и в срок от три дни ще ми изплатите сумата.

— Ти си полудял — каза Синклер и челото му се ороси с пот.

— Добре тогава каза Томас. — Ще почна да викам.

— Знам, че ще се развикаш, мръсник такъв — промълви Синклер.

— Ще ви чакам в бара на хотел „Турен“ в четвъртък в единадесет часа вечерта — каза Томас. — Вечерта на разплатата.

Ще дойда — каза Синклер толкова тихо, че Томас едва го чу. Той пусна ръката му и го изчака да сложи портфейла в джоба на сакото. След това извади едно малко тефтерче, в което си записваше дребните разходи около поръчките, които изпълняваше, отвори го на чиста страница и подаде един молив на Синклер.

Синклер погледна отвореното тефтерче, което Томас тикна под носа му. Ако можеше да овладее нервите си, щеше просто да си тръгне и щом Томас разкажеше историята на някого, Синклер само щеше да се изсмее. Макар и не съвсем убедително. Но нервите му не бяха в ред. Той взе тефтерчето и надраска, нещо в него.

Томас погледна написаното, сложи тефтерчето в джоба си и прибра молива. След това затвори леко вратата на съблекалнята и отиде да гледа мача.

Петнадесет минути по-късно на корта излезе Синклер и победи в честен двубой противника си.

След мача Томас го поздрави в съблекалнята за победата.

 

 

В единадесет без пет той влезе в бара на хотел „Турен“. Беше облякъл костюм с риза и връзка. Тази вечер искаше да изглежда като джентълмен. В бара беше тъмно и полупразно. Той избра една масичка в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава входа. Поръча на келнера бутилка бира. Пет хиляди долара, повтаряше той, пет хиляди… Бяха взели от баща му тази сума и сега той си я прибираше обратно. Интересно дали Синклер е трябвало да поиска от баща си парите и да обясни защо му трябват. Сигурно не му се е наложило. Синклер положително има достатъчно пари на свое име и може за десет минути да се снабди с пет хиляди долара. Томас не изпитваше никакви лоши чувства към Синклер. Синклер беше приятен младеж със спокойни, дружелюбни очи и тих глас, от време на време му показваше как да удря топката, преди тя да е отскочила, а сега целият му живот можеше да се провали, ако станеше известно, че е клептоман. Но какво да се прави, такъв е животът.

Той пиеше бирата си и гледаше към вратата. В единадесет и три минути вратата се отвори и Синклер влезе. Той огледа тъмното помещение и Томас се изправи. Синклер се запъти към масата.

— Добър вечер, сър — каза Томас.

— Добър вечер, Том — поздрави го спокойно Синклер и седна, без да си свали палтото.

— Какво ще пиете? — попита Томас, когато келнерът дойде при тях.

— Уиски с вода, ако обичате — каза Синклер с учтивия си глас на харвардски възпитаник.

— И още една бира, моля — добави Томас.

Известно време двамата седяха един до друг мълчаливо. Синклер барабанеше с пръсти по масата и оглеждаше заведението.

— Често ли идваш тук? — попита той.

— От време на време.

— А срещаш ли хора от клуба?

— Не.

Келнерът дойде и остави напитките. Синклер отпи жадно от чашата си.

— За твое сведение — каза Синклер, — не крада пари, защото имам нужда.

— Знам — отговори Томас.

— Аз съм болен — каза Синклер. — Това е една болест. Заради нея ходя на психиатър.

— И добре правите — каза Томас.

— А не се ли срамуваш, че постъпваш така с един болен човек?

— Не — отговори Томас. — Не, сър.

— Изпечен мошеник си ти.

— Сигурно, сър — отговори Томас.

Синклер разкопча палтото си и извади от вътрешния джоб дълъг, дебел плик. Сложи го на тапицираната седалка между себе си и Том.

— Това е цялата сума. Няма защо да броиш.

— Вярвам ви — каза Томас и мушна плика във външния джоб на сакото си.

— Аз чакам — каза Синклер.

Томас извади разписката и я сложи на масата. Синклер я погледна, скъса я и хвърли парченцата в пепелника. После стана и каза:

— Благодаря за уискито. — Тръгна към вратата. Томас го гледаше и си мислеше колко ясен отпечатък са оставили върху външността на този хубав млад мъж възпитанието, произходът, образованието и благополучието.

Синклер излезе от бара, а Томас допи бавно бирата си. После плати сметката и отиде в хотела да си ангажира стая за нощта. Като се качи в стаята, заключи вратата, пусна пердетата и седна да брои парите. Всички банкноти бяха нови, от по сто долара. Мина му през ум, че може би са белязани, но не можеше да познае.

Наспа се хубаво в голямото двойно легло, а на сутринта се обади в клуба и каза на Доминик, че трябва да отиде в Ню Йорк по семейна работа и затова ще отсъствува до понеделник следобед. Откакто бе започнал работа в клуба, не беше взимал нито един почивен ден и Доминик нямаше как да не го пусне, но само до понеделник.

Когато влакът навлезе в гарата, над Порт Филип ръмеше; есенният ден правеше града да изглежда още по-непривлекателен. Томас не си беше взел палто и вдигна яката на сакото си, за да не се стича дъждът във врата му.

Площадът пред гарата не се беше променил много. Фасадата на „Порт Филип Хаус“ беше пребоядисана, а един голям магазин за радиоапарати и телевизори в нова, построена от жълти тухли сграда рекламираше продажба с намаление на портативни радиоапарати. Том усети, че миризмата на реката е все същата.

Можеше да вземе такси, но след толкова години отсъствие предпочиташе да върви. Улиците на родния му град щяха постепенно да го подготвят за… за какво точно, и той не знаеше.

Мина покрай автогарата. Спомни си последното пътуване с брат си Рудолф. Миришеш на див звяр.

Мина покрай универсалния магазин „Бърнстейн“, където сестра му си правеше срещите с Тиодор Бойлан. Голият мъж в салона, горящият кръст. Приятни спомени от момчешките години.

Мина покрай училището. Спомни си за болния от малария войник, за самурайската сабя и за главата на японеца, от която шурти кръв.

Никой не го поздрави. Подгонени от неприятния дъжд, всички бързаха, мрачни и непознати. А той триумфално се завръщаше в родния град.

Мина покрай църквата „Свети Анселм“, където служеше вуйчото на Клод Тинкър. Слава богу, че никой не го забеляза.

Зави по Вандерхоф Стрийт. Дъждът се усилваше. Той опипа издутия вътрешен джоб на сакото си, където беше скрил плика с парите. Улицата изглеждаше променена. В единия край се издигаше квадратна сграда с вид на затвор, в която се помещаваше някаква фабрика. На част от старите магазини вратите и витрините бяха заковани, а на табелите на други стояха съвсем непознати имена.

Томас вървеше с наведена глава, за да не влиза дъждът в очите му, и когато по едно време вдигна поглед, остана крайно изумен, защото на мястото на хлебарницата и на родната му къща се издигаше голям супермаркет с триетажен жилищен блок отгоре.

Прочете какво пише по витрините. „Специалитетът на деня — печени ребра, агнешка плешка“. Жени с пазарски чанти минаваха през една врата, която би трябвало да води към коридора на къщата на Джордах.

Томас надникна през витрините. На касите работеха млади момичета. Не познаваше нито едно. Нямаше смисъл да влиза вътре. Не беше дошъл тук да си купува ребра или агнешки плешки.

Той продължи неуверено по улицата. Гаражът, който едно време се намираше до хлебарницата, сега беше преустроен, името на собственика не му говореше нищо, а не познаваше и никой от работниците, които се въртяха наоколо. Но близо до ъгъла видя, че магазинът на Джардино за плодове и зеленчуци е все още на мястото си. Влезе вътре и почака, докато една стара жена се караше с мисис Джардино за някакъв зелен фасул.

Когато старата жена излезе, мисис Джардино се обърна към него. Тя имаше дребна, безформена фигура, клюнест нос и брадавица на горната устна, от която стърчаха два дълги, остри, черни косъма.

— Моля — каза мисис Джардино, — Какво обичате?

— Мисис Джардино — започна Томас и свали яката на сакото си, за да изглежда по-приличен, — сигурно не ме помните, но аз ви бях… така да се каже, съсед. Имахме тук хлебарница, аз се казвам Джордах.

Мисис Джардино присви късогледите си очи и попита:

— Кой по-точно?

— Най-младият.

— О, да. Малкият гангстер.

Томас се опита да отговори с усмивка на злобния хумор на мисис Джардино, но мисис Джардино остана все така навъсена.

— И какво искаш?

— Не съм бил тук отдавна — каза Томас. — Дойдох на видя роднините си. Но хлебарницата вече я няма.

— Няма я от години — отговори нетърпеливо мисис Джардино, подреждайки ябълките така, че да не се виждат тъмните петна по тях. — Вашите не са ли ти писали за това?

— Не сме поддържали връзка от доста време — каза Томас. — Вие не знаете ли къде са сега?

— Откъде ще знам? Те никога не разговаряха с мръсни италианки като мен. — Тя демонстративно му обърна гръб и взе да оправя връзките керевиз.

— Много ви благодаря все пак — каза Томас и си тръгна.

— Чакай малко — извика мисис Джардино. — Когато замина, баща ти беше още жив, нали?

— Да — отговори Томас.

— Но вече не е — каза тя с известно задоволство в гласа. — Удави се. В реката. Тогава майка ти се премести, след това събориха къщата и сега… сега този супермаркет съвсем ще ни разори — добави тя гневно.

Влезе една клиентка, мисис Джардино трябваше да й премери два килограма картофи и Томас излезе от магазина.

Постоя малко пред супермаркета, но той не можеше да му каже нищо. Реши да отиде на реката, но реката също не можеше да му каже нищо. Тръгна обратно към гарата. Мина край една банка, влезе вътре и пожела да депозира в един сейф четири хиляди и деветстотин долара. Какво значение има дали ще остави парите в Порт Филип или на друго място. Или ще ги хвърли в реката, където се е удавил баща му.

Ако отидеше в пощата, сигурно щеше да научи адреса на майка си и на брат си, но реши, че не си струва да прави това усилие. Беше дошъл да види баща си. И да се разплати.