Ъруин Шоу
Богат, беден (23)

ГЛАВА ПЕТА

На носа на кораба беше студено, но Томас обичаше да стои тук сам и да гледа големите, сиви вълни на Атлантическия океан. Даже и когато не беше на вахта, той често оставаше с часове и при хубаво, и при лошо време, без да говори с дежурния; просто гледаше мълчаливо как носът на кораба се потапя и издига сред разпенената бяла вода, чувствуваше се успокоен, съзнателно не мислеше за нищо, не искаше или не изпитваше нужда да мисли за нищо.

Корабът плаваше под либерийски флаг, но при двата си рейса не беше стигнал до бреговете на Либерия. Човекът на име Папи, управителят на хотел „Егейски“, излезе наистина услужлив, както му беше казал Шулци. Той му даде дрехите и торбата на един стар моряк, норвежец, умрял в същия хотел, и му уреди да постъпи на работа на кораба „Елга Андерсен“, собственост на някаква гръцка корабна компания, който пренасяше товари от Хобокен за Ротердам, Алхесирас, Генуа и Пирея. Томас беше стоял в хотелската си стая през всичките осем дни, докато чакаше в Ню Йорк, и Папи лично му носеше ядене, тъй като Томас се страхуваше да не го види някой от прислугата и да започне да задава въпроси. Вечерта, когато „Елга Андерсен“ трябваше да отплува, Папи го закара с колата си до пристанището в Хобокен и изчака, докато приемат Томас на кораба. Изглежда, че когато са служили в търговския флот през войната, Шулци е направил наистина голяма услуга на Папи.

На другия ден в зори „Елга Андерсен“ напусна пристанището и онзи който търсеше Томи Джордах, трудно щеше да го намери.

„Елга Андерсен“ беше 10 000-тонен товарен кораб, построен в хиляда деветстотин четиридесет и трета година, преживял някога и щастливи дни. Беше минавал от собственик на собственик и от него извличаха бързи печалби, но никой не се беше погрижил за поддръжката му — ремонтираха го, колкото да може да се движи в открито море. Корпусът му беше покрит с раковини, машинарията му скрибуцаше, не беше боядисван от години, целият беше ръждясал, храната беше отвратителна, а капитанът — стар, религиозен маниак, уволняван по време на войната заради симпатии към нацистите, коленичеше на мостика да се моли, когато излезеше буря. Помощниците му имаха паспорти, издадени от десет различни страни, и бяха изгонени от други кораби заради пиянство, некомпетентност или кражба. Екипажът включваше хора от почти всички страни с излаз на Атлантическия океан или на Средиземно море — гърци, югославяни, норвежци, италианци, мароканци, мексиканци, американци; повечето от тях бяха с нередовни документи. В каюткомпанията, където непрекъснато се играеше покер, всеки ден ставаха побоища, но помощник-капитаните се въздържаха съзнателно да се намесват.

Томас не играеше покер, не се биеше, говореше само когато беше необходимо, не отговаряше на никакви въпроси и се чувствуваше спокоен. Усещаше, че най-после е намерил мястото си на планетата, порейки безкрайната морска шир. Сега в живота му нямаше жени, не се тревожеше за теглото си, в урината му сутрин нямаше кръв, не се чудеше откъде да събере пари в края на всеки месец. Един ден ще върне на Шулци сто и петдесетте долара, които му беше дал в Лас Вегас. И то с лихва.

Чу зад гърба си стъпки, но не се обърна.

— Тази нощ ще бъде тежка — каза приближилият се зад него човек. — Вървим право срещу бурята.

Томас изсумтя. Позна по гласа кой е. Един младеж на име Дуайър от Средния Запад, който говореше малко като педераст. Имаше щръкнали зъби, затова му викаха Зайко.

— Заради капитана — продължи Дуайър. — Пак се моли на мостика. Нали знаеш какво казват хората — щом на борда има пастор, значи, времето ще бъде лошо.

Томас мълчеше.

— Дано само бурята не е силна — не спираше да говори Дуайър. — Много от тези товарни кораби просто се счупват на две при развълнувано време. А и както сме натоварени. Забеляза ли колко се е наклонил бакбордът?

— Не.

— Наклонил се е. На теб това първо плаване ли ти е?

— Второ.

Дуайър се беше качил на „Елга Андерсен“ в Савана, където корабът беше спрял за малко.

— Ужасна черупка — каза Дуайър. — Аз съм тук само защото чакам да ми се открие една благоприятна възможност.

Томас знаеше, че Дуайър иска да го попитат каква е тази възможност, но си замълча и продължи да гледа тъмнеещия хоризонт.

— Разбираш ли, изкарал съм изпита за трети помощник — продължи Дуайър, като се убеди, че Томас няма да проговори. — Ако съм на американски кораб, трябва да чакам години, докато ме повишат. Но в такова корито и с такъв измет като нашите помощник-капитани много вероятно е някой от тях да падне пиян през борда или да го арестуват на някое пристанище и тогава на мен ще ми се усмихне щастието, нали схващаш?

Томас изсумтя. Нямаше нищо против Дуайър, но не изпитваше към него и особени симпатии.

— Ти също ли смятащ да се явиш на изпит за помощник? — попита Дуайър.

— Не съм мислил за това.

Времето явно се разваляше и носът започна да се мокри от пръски пяна; Томас се сгуши в моряшкото си яке. Под него носеше дебело, синьо поло. Старият норвежец, който беше умрял в хотел „Егейски“, трябва да е бил едър мъж, защото дрехите му ставаха съвсем добре на Томас.

— Това е единственото смислено нещо — каза Дуайър. — Разбрах го веднага щом кракът ми стъпи за първи път на кораб. Обикновените моряци, а даже и моряците от първа категория доникъде не я докарват. Живеят като кучета и на петдесет години вече не ги бива за нищо. Това е дори и на американските кораби, където си член на профсъюза и не знам какво още и където включват в менюто пресни плодове. Много важно, че дават пресни плодове. Въпросът е предварително да си подготвиш нещата. Да се поокичиш малко със сърма. Следващия път като се върна, отивам право в Бостън да взема изпита за втори помощник.

Томас го изгледа любопитно. Дуайър носеше бяло матроско кепе, нахлупено върху жълта непромокаема шапка, и солидни високи обувки с гумени подметки. Той беше дребен на ръст и с новите си спретнати моряшки дрехи приличаше на момченце, пременено за карнавал. От вятъра бузите му бяха почервенели, но не като на човек, който работи на открито, а като на момиче, несвикнало на студ и неочаквано изложено на вятъра. Имаше дълги, тъмни мигли и черни кротки очи, които сякаш молеха за нещо. Устата му беше твърде голяма, с твърде много зъби и той не спираше да говори. През цялото време бъркаше неспокойно в джобовете си.

По дяволите, помисли си Томас, ето за какво е дошъл тук да ми говори и винаги ми се усмихва, когато ме срещне. По-добре веднага да го разкарам.

— Щом си такъв учен всезнайко — каза той грубо—с дипломи за помощник и не знам още какво, защо стоиш тук при нас, простите? Защо не облечеш прекрасната си бяла офицерска униформа и не отидеш да танцуваш с някоя богата наследница на някой първокласен кораб?

— Аз не искам да се хваля, Джордах — каза Дуайър. — Честна дума. Просто ми е приятно от време на време да си поговоря с някого, а ти си на моята възраст, американец си и имаш достойнство, веднага разбрах това — имаш достойнство. Всички останали на този кораб са животни. Непрекъснато ми се подиграват, а аз не съм като тях, имам амбиции. Не играя покер с онези мошеници. Сигурно си забелязал.

— Нищо не съм забелязал — отговори. Томас.

— Те си мислят, че съм педераст или нещо подобно — каза Дуайър. — И това ли не си забелязал?

— Не, не съм. — Томас влизаше е каюткомпанията само за да се нахрани.

— Това е моето нещастие — каза Дуайър. — Където и да си подам документите за трети помощник, все така ми се случва. Погледнат ги, прочетат препоръките, поговорят малко с мен, огледат ме странно и ми кажат, че нямат свободни места. Божичко, усещам този поглед от цял километър разстояние. Аз не съм педераст, кълна се, Джордах.

— На мен няма за какво да ми се кълнеш — каза Томас. Стана му неудобно от този разговор. Не искаше да знае нищо за чуждите тайни или неприятности. Искаше да си върши работата, да пътува от едно пристанище до друго и да кръстосва моретата, необезпокояван от никого.

— Аз, дявол да го вземе, имам годеница, за която ще се оженя! — извика Дуайър. Бръкна в задния джоб на панталоните си и измъкна портфейла си, откъдето извади една снимка. — Ето, виж. — Той мушна снимката под носа на Томас. — Това съм аз и годеницата ми. Миналото лято в Нарагансет Бийч. — Едно много хубаво, пълничко момиче с къдрава, руса коса, в бански костюм, а до него Дуайър — дребен, но мускулест и строен като боксьор от категория „петел“, с прилепнали по тялото бански гащета. — Приличам ли ти тук на педераст? — попита Дуайър. — А това момиче според теб може ли да се омъжи за педераст?

— Не — призна Томас.

Водните пръски, които заливаха носа, намокриха снимката.

— По-добре я прибери — посъветва го Томас. — Ще се развали от водата.

Дуайър извади носната си кърпа, избърса снимката и я сложи пак в портфейла си.

— Просто исках да знаеш — каза той, — че ако понякога идвам при теб да си поговорим, го съвсем не е заради такова нещо.

— Добре — отговори Томас, — сега вече знам.

— Важното е да се изяснят нещата от самото начало — каза Дуайър с войнствен глас. — Това е всичко. — И като се обърна рязко, тръгна по дъсченото мостче, временно издигнато над складираните на палубата бидони с нефт.

Томас тръсна глава, защото го засмъдя лицето от солената морска пяна. Всеки със своите неприятности. Цял екипаж на кораб със своите неприятности. Ами ако всеки на този проклет кораб дойде да ти разкаже какво го тревожи, тогава не ти остава друго, освен да скочиш в морето.

Той се приведе, за да не го мокрят насрещните вълни, и само от време на време вдигаше глава, за да изпълни задължението си — трябваше да следи какви плавателни съдове се движат пред „Елга Андерсен“.

Помощник-капитан, мислеше си той. А защо не, ако човек реши да си изкарва прехраната на кораби? Някой път ще попита направо Дуайър какво точно трябва да направи. Няма значение дали е педераст.

Бяха в Средиземно море, минаваха през Гибралтар, но времето ставаше все по-лошо. Капитанът явно още стоеше на мостика и продължаваше да се моли на бога и на Адолф Хитлер. Никой от помощниците му не беше паднал пиян през борда и Дуайър още не беше повишен. Той и Томас седяха до една желязна маса, завинтена за пода в помещението, където се бе помещавала някогашната зенитна артилерия на кораба. Противосамолетните оръдия отдавна бяха демонтирани, но иначе всичко друго си стоеше в помещението, както си е било. В предната част имаше най-малко десет писоара. Тия морячета, мислеше си Томас, сигурно са хуквали като луди към писоарите всеки път, щом са чуели самолет над главите си.

Морето беше толкова бурно, че при всяко накланяне на кораба витлото излизаше над водата и цялата кърма се тресеше така силно, че Дуайър и Томас трябваше да придържат с ръце разтворените върху масата схеми, книги и карти, за да не паднат. Но това помещение беше единственото място, където можеха да се усамотят и да работят заедно. Събираха се всеки ден най-малко за два часа и Томас, който никога не беше обичал учението, се учудваше на себе си, че запомня толкова бързо какво му разправя Дуайър за законите на навигацията, за работата със секстант, за звездните карти, за корабните товари, за всичко, което трябваше да знае и насън, когато се яви на изпит за трети помощник. Не беше предполагал, че тези уроци ще му доставят такова удоволствие. Разсъждаваше по този въпрос, когато не беше на вахта и лежеше на койката си, заслушан в хъркането на другите двама мъже в каютата, и чувствуваше, че разбира защо е настъпила у него тази промяна. Не беше само от възрастта. Той все още не четеше нищо друго, даже спортните колони на вестниците. Морските карти, техническите брошури, чертежите на двигатели, формулите бяха за него някакъв изход в живота. Най-сетне беше намерил изход.

Дуайър беше работил по корабите като механик и като палубен матрос, имаше общи, но все пак достатъчни познания по техническите въпроси, а опитът на Томас от работата му в гаражите улесняваше Дуайър в ролята му на учител.

Дуайър беше израснал на бреговете на езерото Сюпириър^[1] и още като дете беше карал лодки; щом като завършил гимназия, стигнал на автостоп до Ню Йорк и отишъл в Батъри^[2], за да гледа как корабите влизат и излизат от пристанището; там постъпил на един брегови петролен танкер като прост моряк. Оттогава нищо не бе успяло да намали възторга му към морето.

Той никога не разпитваше Томас за миналото му, а и Томас предпочиташе да си мълчи. От благодарност за уроците, които му даваше дребничкият Дуайър, Томас постепенно започваше да му симпатизира.

— Някой ден — каза Дуайър, протягайки се да хване една карта, която щеше да падне от масата — и двамата ще си имаме по един собствен кораб. Капитан Джордах, капитан Дуайър изпраща своите поздравления и пита ще го удостоите ли с честта да се качите на неговия кораб.

— Да — каза Томас, — много ясно си представям картинката.

— Особено ако има война — продължи Дуайър. — Нямам пред вид голяма война като Втората световна, когато, ако можеш да караш платноходка в езерото на Сентръл Парк, значи, можеш да бъдеш капитан на някакъв вид кораб. Става дума за малка война като Корейската. Нямаш представа какви пари натрупват момчетата от това, че са попадали в зони на военни действия и друга такива глупости. Знаеш ли колко души, които не са могли да различат дясната страна на кораба от лявата, са ставали накрая собственици на плавателен съд. Абе Съединените щати сигурно скоро пак ще водят някъде война и ако сме готови, ще видиш тогава какво ще направим.

— Запази ги тия мечти вечер за леглото — каза Томас. — Дай сега да работим.

Двамата се надвесиха над картата.

 

 

Когато спряха в Марсилия, на Томас му хрумна една идея. Беше вече полунощ и с Дуайър бяха вечеряли в един рибен ресторант в Старото пристанище. Томас се сети, че се намират не другаде, а на южното крайбрежие на Франция, и двамата изпиха три бутилки вино розе по този случай, макар че Марсилия едва ли можеше да се счита за туристически град. „Елга Андерсен“ трябваше да вдигне котва в пет часа сутринта; ако успееха дотогава да се приберат, на кораба, всичко щеше да е наред.

След вечеря тръгнаха да се разхождат, отбиха се в няколко бара и накрая решиха да завършат в едно малко тъмно заведение — на крайбрежната улица. Вътре свиреше грамофон-автомат и няколко дебели проститутки чакаха на бара някой да ги почерпи. Томас нямаше нищо против да прекара един час с момиче, но, жените изглеждаха неприятни, сигурно имаха трипер и изобщо не отговаряха на представата му за жена, с която да се забавляваш по южното крайбрежие на Франция.

Пийнал и леко замаян, седнал на една маса до стената, Томас гледаше жените с дебели крака, които се подаваха под ярките рокли от изкуствена коприна, и си припомняше най-хубавите десет дни от живота си, прекарани в Кан с англичанката, която обичаше бижута.

— Хей — каза той на Дуайър, който седеше на масата срещу него и пиеше бира, — имам една идея.

— Каква? — Дуайър дебнеше с поглед жените, страхувайки се, че някоя От тях ще дойде да седне на масата и ще си сложи ръката върху коляното му. Същата вечер той беше предложил на Томас да отиде при някоя проститутка и да докаже веднъж за винаги, че не е педераст, но Томас му отговори, че това не е нужно, защото никак не го интересува какъв е Дуайър и освен това той не можел да докаже нищо по този начин, защото Томас знаел много педерасти, които ходели и с жени.

— Какво? — каза Томас.

— Нали каза, че имаш идея.

— Идея. А, да. Идеята е да избягаме от този гнусен кораб.

— Ти си луд — каза Дуайър. — Какво, по дяволите, ще правим в Марсилия без кораб? Ще ни хвърлят в затвора.

— Никой няма да ни хвърли в затвора — отговори Томас. — Не съм казал да избягаме завинаги. Кое е следващото ни пристанище? Генуа. Прав ли съм?

— Добре де, прав си. Генуа — съгласи се неохотно Дуайър.

— Ще настигнем кораба в Генуа — каза Томас. — Ще кажем, че сме се напили и сме се събудили много късно. Ще ги настигнем в Генуа. Какво могат да ни направят? Няма да ни платят за няколко дни, и толкова. И без това нямат достатъчно хора. След Генуа нали се връщаме направо в Хобокен?

— Да.

— Значи, няма да стоим затворени на кораба, докато той чака в някое пристанище. Не искам да плавам повече в това гнусно корито. В Ню Йорк винаги можем да намерим нещо по-хубаво.

— Но какво ще правим, докато дойде време за Генуа? — попита разтревожено Дуайър.

— Ще обикаляме. Ще направим една голяма обиколка — отговори Томас. — Ще се качим на влака и ще отидем в Кан. В града на милионерите, както Пишат вестниците. Аз съм бил там. Това бяха най-хубавите дни в живота ми. Ще лежим по плажовете, ще си намерим момичета. Парите са ни в джоба.

— Аз си спестявам парите — каза Дуайър.

— Поживей си малко, поживей си малко — продължи нетърпеливо Томас. Сега, когато Кан беше тъй близо, тъй достъпен и примамлив, той просто не можеше да си представи, че ще се върне на мрачния кораб, ще стои на вахта, ще чисти, ще яде помията, която му дават.

— Аз не съм си взел дори четката за зъби — каза Дуайър.

— Ще ти купя една четка за зъби — отговори Томас. — Нали все разправяш какъв голям моряк си бил, сак си карал плоскодънна лодка в езерото Сюпириър още като дете…

— Какво общо има езерото с Кан?

— Моряче… — подвикна една от проститутките на бара, облечена с лъскава рокля, която разкриваше почти целия й бюст. — Моряче, искаш купи хубавата дама малко хубафо питие, искаш прекараш после хубафо с дама? — Тя се усмихна и разкри златните си зъби.

— Изчезвай оттук — каза Томас.

— Salaud^[3] — отговори добродушно жената и се понесе с лъскавата си рокля към грамофона-автомат.

— Какво общо има езерото с Кан ли? — продължи Томас. — Сега ще ти обясня какво общо има езерото с Кан. Значи, ти си отличен моряк, когато става дума за платноходки в езерото…

— Ами аз…

— Така ли е, или не е така?

— За бога, Томи — каза Дуайър, — никога не съм твърдял, че съм Христофор Колумб или нещо подобно. Казах, че като дете съм карал плоскодънна лодка и малки корабчета…

— Значи, разбираш от лодки. Имам ли основание да твърдя това, или не?

— Разбира се, че мога да се оправям с малки плавателни съдове — призна Дуайър, — но не ми е ясно…

— На пристанището в Кан — каза Томас — дават платноходки под наем. Искам да видя със собствените си очи колко струваш. На теория, с карти и с книги знаеш всичко. Добре, но аз искам да видя как отиваш с яхтата до определено място и се връщаш обратно. Или може би и това трябва да приема на доверие, както приех, че не си педераст?

— Томи! — извика Дуайър обидено.

— Искам да ме научиш как се управлява яхта — продължи Томи. — Искам специалист да ме научи. О, по дяволите, ако толкова те е страх да дойдеш с мен, аз ще отида сам. Върни се на кораба като послушна малко момченце.

— Добре — съгласи се Дуайър. — Никога не съм правил такова нещо. Но сега ще го направя. Корабът да върви по дяволите — каза той и допи бирата си.

— Голямата обиколка започва! — извика Томас.

 

 

Не беше толкова хубаво, колкото първия път, защото сега беше с Дуайър, а не с англичанката. Но все пак не беше лошо. Във всеки случай беше много по-хубаво, отколкото на кораба, където стоеше на вахта, ядеше помия и спеше в някаква миризлива дупка с двама хъркащи мароканци.

Намериха един приличен евтин, малък хотел зад Рю д’Антиб и ходеха да плуват, макар че беше още пролет и водата беше толкова студена, че можеха да стоят в морето съвсем кратко. Но всичко останало си беше същото — и белите сгради, и виното розе, и синьото небе, и големите яхти в пристанището. А и той не трябваше да се тревожи за теглото си, нито да се бие на ринга с някой кръвожаден французин след ваканцията.

Взеха под наем една малка платноходка; оказа се, че Дуайър не беше излъгал и разбираше от лодки. За два дни той научи Томас на много неща — Томас разбра как се спуска котва, кое е най-подходящото място за акостиране и в кои случаи се свалят платната.

Но по-голяма част от времето те прекарваха на пристанището, обикаляха около кейчетата, мълчаливо се възхищаваха на едномачтовите платноходи, на шхуните, на големите яхти, на катерите, всички закотвени на брега, изчистени, боядисани и лъснати за предстоящия сезон.

— Божичко — каза Томас, — можеш ли да си представиш, че на този свят има толкова много пари, а ние не притежаваме нищо.

Намериха един бар на кея Сен Пиер, където ходеха моряци и капитани на увеселителните корабчета. Неколцина бяха англичани, други говореха малко английски и винаги когато можеха, завързваха разговор с тях. Тези хора, изглежда, не работеха много, защото барът беше винаги поне наполовина пълен по всяко време на деня. Свикнаха да пият мастика, защото беше евтина и всички това пиеха. Не си бяха намерили момичета — онези, които се разхождаха с коли по Кроазет или се подвизаваха зад пристанището, искаха много пари. За първи път в живота си Томас не чувствуваше нужда от жени. Пристанището, животът, който кипеше там, съдбата на мъжете, които прекарваха по една година на красивите кораби, го задоволяваха напълно. Тези мъже нямаха работодатели, заради които да се притесняват девет месеца в годината, а през лятото, хванали важно кормилото на сто хиляди доларовия плавателен съд, обикаляха Сан Тропе, Монте Карло и Капри, а когато влизаха в пристанищата с яхтите си, палубите бяха пълни с момичета в бански костюми. Изглежда, всички те имаха пари. Ако заплатите не им стигаха, приемаха подкупи от търговците, които снабдяваха корабите с провизии, от корабостроителниците и от ремонтните работилници. Ядяха и пиеха като царе, а някои от по-възрастните изобщо не изтрезняваха.

— Тези приятели — каза Томас, след като бяха прекарали четири дни в Кан — са разрешили всички проблеми на този свят.

Той даже си мислеше изобщо да не се връща на „Елга Андерсен“ и да се опита да си намери работа на някоя от яхтите през лятото, но се оказа, че ако човек няма диплом за капитан, го наемат само за три-четири месеца с много ниска заплата, а през останалото време на годината остава без работа. Колкото и да харесваше Кан, не можеше да си представи, че осем месеца ще гладува само за да стои тук.

Дуайър беше не по-малко ентусиазиран. Може би дори повече от Томас. Той идваше за първи път в Кан, но цял живот се беше въртял около лодки и имаше голяма слабост към тях. Ако за Томас това беше откритие в зряла възраст, за Дуайър беше сладък спомен от най-приятните мигове на детството.

 

 

В бара имаше един англичанин, силно загорял дребен човек с побеляла коса, на име Дженингс, който беше служил в английския флот през войната, а сега беше собственик на яхта с пет каюти. Англичанинът разправяше, че яхтата била стара и разнебитена, но той я познавал по-добре и от себе си и я разкарвал през лятото из цялото Средиземноморие — Малта, Гърция, Сицилия, навсякъде, където пожелаят клиентите. Той имаше агент в Кан, който срещу десет процента печалба уреждаше маршрутите му. Казваше, че просто му излязъл късметът. Бившият собственик на яхтата, при когото той работел, мразел жена си. Когато умрял, от злоба към нея, оставил яхтата на Дженингс. Е, не всеки може да разчита на такъв късмет.

Дженингс отпиваше самодоволно мастиката си. Неговата яхта, „Гъртруд II“, ниска, но чиста и удобна, стоеше закотвена през зимата точно срещу бара и докато пиеше, Дженингс можеше да си я гледа нежно; всички хубави неща му бяха подръка.

— Животът с яхта е чудесен — каза той. — Няма защо да го крия от вас, янки. Вместо да се блъскаш за няколко долара на ден, като пренасяш товари по доковете на Ливърпул, или да се обливаш с кървава пот, като смазваш двигателите на някое корито в Северно море сред зимна буря. А да не говорим за климата и за парите, които се докарват. — Той посочи с ръка към пристанището, където бледото слънце галеше нежно разлюлените мачти на закотвените край кея корабчета. — Времето е приказно — каза Дженингс. — Време само за богати.

— Искам да те попитам нещо, Дженингс — каза Томас. Тъй като англичанинът пиеше за негова сметка, Томас имаше право да му зададе няколко въпроса. — Колко ще струва една средно голяма яхта, като твоята например, с която да можеш да си изкарваш хляба?

Дженингс запали лулата си и всмукна замислено. Дженингс никога не бързаше. Той не служеше вече в английския флот, не работеше по доковете, тук нямаше надзиратели или помощник-капитани, които да му подвикват, сега имаше време за всичко.

— О, това е труден въпрос, янки — каза той. — Яхтите са като жените — някои са скъпи, други са евтини, но цената няма нищо общо с удоволствието, което ти доставят. — Той се засмя самодоволно от собственото си остроумие.

— Колко струва най-евтината? — настояваше Томас. — Най-евтината?

Дженингс се почеса по главата и изпразни чашата си. Томас поръча по още едно питие.

— Въпрос на късмет — каза Дженингс. — Познавам хора, които са броили сто хиляди лири суха пара за яхти, направени по чертежи на най-прочутите корабни инженери, построени в най-добрите английски и холандски корабостроителници, със стоманени корпуси, с палуби от тиково дърво, с всякакви дрънкулки на борда, с радарни инсталации, специални тоалетни, климатични инсталации, автоматично управление, а после проклинат деня, когато проклетата яхта е била пусната във водата, и са готови да се отърват от нея срещу цената на каса уиски и нищо повече.

— Ние нямаме сто хиляди лири — каза Томас грубо.

— Ние? Какво искаш да кажеш с това „ние“? — попита озадачено Дуайър.

— Затваряй си устата — каза му Томас а се обърна към Дженингс: — Твоята яхта никога не е струвала сто хиляди лири.

— Не е — призна Дженингс, — и никога не съм твърдял такова нещо.

— Имам пред вид някаква приемлива цена — каза Томас.

— „Приемлива“ не е подходяща дума за яхти — отговори Дженингс. Томас вече започваше да се нервира — Това, което е приемливо за един, може да се окаже чисто безумие за друг, ако разбираш какво искам да кажа. Пак ти повтарям, че е въпрос на късмет. Например има си някой малка, уютна яхтичка, която му е струвала може би двайсет-трийсет хиляди лири, обаче жена му през цялото време страда от морска болест или на него бизнесът му не е вървял добре през годината и кредиторите са вече по петите му, или пък през целия сезон времето е било лошо за морски екскурзии, или цените много са спаднали, или се разправя, че комунистите ще дойдат на власт в Италия и Франция, или че ще има война, или данъчните чиновници са го подгонили за някоя шмекерия, той може би не им е казал, че е купил яхтата с тайно вложени пари в някоя швейцарска банка, затова е натясно, трябва да се измъкне бързо от това положение, а изведнъж се оказва, че в момента никой не търси да купи яхта… Схващаш ли какво искам да ти кажа, янки?

— Схващам — отговори Томас. — Няма нужда от повече подробности.

Значи, той е направо отчаян — продължи Дженингс. — Може би му трябват пет хиляди гвинеи до следващия понеделник, иначе край на всичко. Ако в този момент си там и имаш пет хиляди гвинеи…

— Колко е една гвинея? — попита Дуайър.

— Пет хиляди гнинеи са петнадесет хиляди долара — каза Томас. — Нали така?

— Приблизително толкова — потвърди Дженингс. — А представи си, че се продава на търг някакъв военен кораб или търговски кораб, конфискуван от митническите власти за пренасяне на контрабандни стоки. Разбира се, такъв кораб ще има нужда от ремонт, но ако си сръчен и не си луд да плащаш на обирниците от тукашните корабостроителници — никога не се доверявай на французите от крайбрежието, особено на местните, ще ти свалят и кожата от гърба, — та ако си правиш точна сметка на всичко и си броиш всяка вечер парите, ако имаш късмет и намериш хора, които да ти дадат на кредит до края на сезона провизии, въжета й други принадлежности, можеш да излезеш в морето и да направиш пътуване срещу осем до десет хиляди лири.

— Осем-десет хиляди лири — каза Дуайър, — Може и да са осемдесет милиона долара, за нас е все едно.

— Затваряй си устата — каза Томас. — Има начини да се спечелят пари.

— Така ли? Какви са те? — попита Дуайър.

— Има начини. Аз веднъж спечелих пет хиляди долара за една вечер.

— Как? — зяпна Дуайър.

За първи път, откакто беше напуснал хотел „Егейски“, Томас проговаряше за миналото си и веднага съжали за това.

— Няма значение как — отговори той рязко и се обърна към Дженингс. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Ще направя всичко, което е по силите ми — каза Дженингс. Стига да не е свързано с пари. — Той се засмя леко — нали беше собственик на яхта, извоювал си завидно положение на този свят, достоен възпитаник на английския кралски флот, преживял войната, измъкнал се от беднотията, любител на мастика, стар, опитен моряк, когото никой не може да измами.

— Ако чуеш за нещо — каза Томас, — за нещо хубаво, но евтино, обади ни се.

— С удоволствие ще го направя, янки — каза Дженингс. — Напиши си адреса.

Томас се поколеба. Единственият адрес, който можеше да посочи, беше на хотел „Егейски“; беше го съобщил единствено на майка си. Преди историята с Куейлс той я посещаваше редовно, когато беше сигурен, че няма да се срещне с Рудолф. Оттогава й пишеше писма от пристанищата, където спираше, изпращаше й картички с изгледи и представяше нещата в много по-добра светлина, отколкото в същност бяха. Когато се върна от първото си пътуване, намери в хотела цял куп писма от нея. Единственото, което го смущаваше, беше, че във всяко писмо тя настояваше да види внука си, а той не смееше да потърси Тереза и даже да види сина си. Единствено заради това го теглеше към Америка.

— Само адреса си напиши, момче — повтори Дженингс.

— Дай твоя адрес — каза Томас на Дуайър. Дуайър получаваше пощата си в управлението на Националния профсъюз на моряците на Ню Йорк. Него никой не го преследваше.

— Защо не се откажеш от тези мечти? — попита Дуайър.

— Прави каквото ти казвам.

Дуайър сви рамене, написа си адреса и даде листчето на Дженингс. Почеркът му беше равен и четлив. Тъкмо за корабен дневник. Ако има късмет, може и да стане трети помощник.

— Ще си държа и очите, и ушите отворени — обеща старият англичанин и сложи листчето в един стар, изтъркан кожен портфейл.

Томас плати сметката и двамата с Дуайър тръгнаха по кея да разглеждат както обикновено всички закотвени кораби. Вървяха бавно и мълчаливо. Томас усещаше, че Дуайър го поглежда от време на време притеснено.

— Колко пари имаш? — попита Томас, когато стигнаха до края на пристанището, където стояха вързани рибарските, лодки с техните карбидни лампи и просналите на тротоара мрежи, които съхнеха.

— Колко пари имам ли? — каза сприхаво Дуайър. — Имам по-малко от сто долара. Колкото да купя една милионна част от океански кораб.

— Нямам пред вид колко имаш в себе си, а изобщо. Нали все ми разправяш, че си пестиш парите. Дуайър.

— Слушай Томи, стига си фантазирал, никога няма…

— Питам те колко пари имаш в банката!

— Две хиляди и двеста долара — каза неохотно Дуайър. — Слушай Томи, стига си фантазирал, никога няма…

— Ние двамата — каза Томас, — ти и аз, ще имаме един ден собствена яхта. Тук. На това пристанище. Където времето е само за богати хора, както каза англичанинът. Ще осигурим по някакъв начин парите.

— Няма да правя нищо незаконно. — В думите на Дуайър прозвуча уплаха. — През живота си не съм извършил никакво престъпление и нямам намерение тепърва да започвам.

— Кой ти говори за престъпление? — каза Томас, макар че през главата му бе минала такава мисъл. Когато се подвизаваше на ринга, познаваше много хора, които Дуайър би нарекъл престъпници — разхождаха се с големи коли, носеха костюми за двеста долара и водеха под ръка скъпо платени проститутки; всички се държаха любезно с тях и се радваха, като ги видят, и полицаи, и политици, и бизнесмени, и филмови звезди. А те бяха като всички други хора. В тях нямаше нищо особено. Престъплението е просто един от начините да изкараш пари. Един от лесните начини. Но не искаше да плаши Дуайър. От самото начало. Ако стане нещо, ще има нужда от него — да кара яхтата. Няма да се справи сам. Поне засега. Не е чак такъв глупак.

Има начин, каза си той, когато минаха край старите мъже, които играеха boule^[4] на кея, с гръб към пристанището, към тази охранявана водна зона, натъпкана с яхти за милиони долари, които слънцето осветяваше. Когато пристигна тук за първи път, той се закле, че ще дойде пак. И ето че дойде. И пак ще дойде. Независимо как.

Рано на другата сутрин взеха влака за Генуа. Оставиха си един ден, за да спрат и да разгледат Монте Карло. И да си опитат късмета в казиното.

Ако Томас беше застанал в другия край на перона, щеше да види брат си Рудолф, който слизаше от един спален вагон от Париж със стройно, хубаво момиче и много нови куфари.