Ъруин Шоу
Богат, беден (19)

ГЛАВА ПЪРВА

1960

 

Сутринта беше приятна, като се изключи мъглата, примесена с дим, надвиснала над залива, сякаш Лос Анжелос представляваше чаша, пълна с рядка, метална течност. Гретхен се мушна между спуснатите завеси и през отворените френски прозорци излезе боса на терасата и погледна надолу към опустошения, но огрян от слънцето град и към далечното, спокойно море. Пое дълбоко септемврийския утринен въздух, ухаещ на роена трева и цветя. От града не долитаха никакви шумове, тишината в тези ранни часове на деня се нарушаваше само от крясъците на ятото пъдпъдъци, които прекосяваха поляната.

Тук е много по-хубаво от Ню Йорк, каза си тя за стотен път, много по-хубаво.

Пиеше й се кафе, но беше още много рано и Дорис, прислужничката, не беше станала; ако отиде в кухнята да си направи сама кафе, Дорис ще се събуди от шума на водата и тракането на съдовете, ще започне да се извинява, но никак няма да й е приятно, че я лишават от съня й. И за Били е много рано още да става, особено днес, когато го чака такъв ден, а в никакъв случай не биваше да буди Колин — беше го оставила да спи по гръб в голямото легло, намръщен, скръстил ръце на гърди, сякаш в съня си гледаше някакво представление, което никак не одобряваше.

Гретхен се усмихна, мислейки за Колин, заспал в тази — както тя я наричаше — важна поза. Другите му пози, за които също му беше разправяла най-подробно, бяха смешни, невинни, еротични и уплашени. Сънят й бе прекъснат от тънък спои слънчеви лъчи, промъкнали се между завесите, и известно време тя се изкушаваше да докосне Колин и да разтвори скръстените му ръце. Но Колин не обичаше да се любят сутрин. Казвате, че сутрин можел да убие човек. Свикнал с нюйоркския бохемски живот, той трудно се приспособяваше към задълженията си да ходи сутрин в студиото и както сам се изразяваше, преди обяд не беше човек, а звяр.

Тя излезе пред къщата, стъпвайки с наслада с босите си крака по росната трева; докато вървеше, прозрачната памучна нощница се развяваше около тялото й. Те нямаха съседи, а в този ранен час по шосето не минаваха коли. Но в Калифорния изобщо не обръщаха внимание на облеклото. Тя често се печеше на слънцето гола в градината и сега тялото й беше силно загоряло. В Ню Йорк винаги внимаваше да не се излага на слънце, но в Калифорния, ако не си почернял, хората смятат, че си болен или твърде беден, за да отидеш на курорт.

Вестникът, навит и хванат с ластик, беше оставен на алеята пред входа. Тя го отвори и докато се прибираше бавно към къщи, прегледа заглавията. На първата е граница бяха портретите на Никсън и на Кенеди, които обещаваха всичко на всички. Съжаляваше за Адлай Стивънсън^[1] и се чудеше дали е редно един толкова млад и красив мъж като Джон Фицджералд Кенеди да се кандидатира за президент. „Чаровното момче“ го наричаше Колин, но Колин беше свикнал разни актьори всеки ден да показват чара си пред него и това ме му правеше никакво впечатление.

Тя се сети, че трябва да вземе отчислителни бележки за себе си и за Колин, тъй като през ноември двамата ще бъдат в Ню Йорк, а всяка бюлетина срещу Никсън щеше да бъде важна. Макар че, откакто вече ме пишеше статии за списанията, политиката не я вълнуваше толкова много. През периода на маккартизма се беше убедила, че справедливостта не се цени, а публичните изяви са опасни. Заради Колин се беше отказала от някои стари идеи и стари приятели. Колин, в зависимост от това с кого спореше в даден момент, се обявяваше за отявлен социалист, за нихилист, за поддръжник на еднократно данъчно облагане, даже за монархист, макар че обикновено гласуваше за демократите. Нито той, нито Гретхен се включваха в бурната политическа дейност на филмовата колония, в тържествата, организирани в чест на кандидатите, в подписването на петиции, не ходеха по приеми, на които се събират средства за подпомагане на избирателните кампании. В същност те не ходеха почти никъде. Колин пиеше малко и не понасяше пиянските безсмислени разговори, които обикновено се водеха в холивудското общество. Той не обичаше да флиртува, така че присъствието на безбройните красавици, поставили се в услуга на богатите и на знаменитостите, изобщо не му правеше впечатление. След като години наред беше водила с Уили бохемски живот, сега Гретхен се наслаждаваше на домакинските си задължения и на спокойните нощи с втория си съпруг.

Отказът на Колин „да се показва сред хората“, както той се изразяваше, не се отразяваше зле на кариерата му. Той смяташе, че само бездарниците трябва да се съобразяват с изискванията на Холивуд. Беше показал таланта си с първия си филм, беше го потвърдил с втория, а сега, когато от пет години снимаше третия и беше стигнал до монтажа и озвучаването, той минаваше за един от най-даровитите режисьори на своето поколение. Единственият му провал стана след първия филм, когато отиде в Ню Йорк, за да постави някаква пиеса, която издържа само осем представления. След този неуспех той изчезна за три седмици. Върна се мрачен и мълчалив, месеци наред не можеше да се захване с работа. Понасяше много тежко неуспехите си и караше Гретхен да страда заедно с него. А тя му беше казала предварително, че според нея пиесата не е готова да се показва пред публика. Колин винаги се интересуваше от мнението й по всички въпроси и настояваше тя да бъде напълно искрена с него. В момента я тревожеше един неуточнен епизод в новия му филм, който бяха гледали заедно предната вечер. Бяха го видели само Колин, тя и монтажистът Сам Кори. Гретхен усещаше, че нещо не е направено както трябва, но не можеше да определи какво точно. След прожекцията не каза нищо, но знаеше, че на закуска Колин ще я попита за мнението й. Тя влезе в спалнята, където той продължаваше да спи, заел важната си поза, и се опита да си припомни последователно кадрите, за да може да изложи убедително възраженията си.

Погледна часовника на нощното шкафче и видя, че още е рано да буди Колин. Сложи си халата и отиде във всекидневната. На бюрото в ъгъла бяха натрупани книги, ръкописи и рецензии за романи, откъснати от неделното издание на „Таймс Бук Ривю“, от „Пъблишърс Уикли“ и от лондонските вестници. Къщата не беше голяма и в нея нямаше достатъчно място за непрекъснато нарастващата камара от списания и вестници, които те преглеждаха старателно, за да търсят идеи за бъдещи филми.

Гретхен взе захвърлените на бюрото очила и седна да дочете вестника. Те бяха на Колин, но тя виждаше добре с тях и затова не отиде в спалнята за своите. И в човешките недостатъци понякога има хармония.

В литературната страница беше поместена рецензия за една нова пиеса, поставена, в Ню Йорк; авторът хвалеше някакъв млад актьор, неизвестен никому до този момент; тя реши непременно да купи билети за представлението за нея и Колин още щом пристигне в Ню Йорк. Прочете програмата на кината в Бевърли Хилс — в края на седмицата щяха да прожектират отново първия филм на Колин. Тя откъсна внимателно страницата от вестника, за да му я покаже. Това щеше да го умилостиви, докато закусват.

Гретхен разтвори вестника на спортната страница, за да прочете какви конни състезания има през деня в Холивуд Парк. Колин обичаше да гледа конни надбягвания и залагаше доста успешно, затова те ходеха често на хиподрома. Последния път беше спечелил една сума, с която й бе купил красива брошка във формата на клонче. Днес като че ли нямаше изгледи да се сдобие с ново бижу, но точно преди да затвори вестника, видя снимката на двама боксьори по време на тренировка. О, господи, каза си тя, ето го пак. Под снимката пишеше: „Хенри Куейлс със спаринг-партньора си Томи Джордах в подготовка за боксовия мач, който ще се състои другата седмица в Лас Вегас“.

От онази вечер в Ню Йорк нито беше виждала брат си, нито беше чувала нещо за него; не разбираше никак от бокс, но все пак схвана, че щом Томас е нечий спаринг-партньор, значи, спортната му кариера се е провалила след победата в Куинс. Тя сгъна внимателно вестника, надявайки се, че Колин няма да забележи снимката. Беше му казала за Томас, беше му разказала всичко, но не искаше да събужда любопитството на Колин, защото се страхуваше да не би той да поиска да отиде на мача и да гледа как се боксира Томас.

От кухнята вече се чуваше шум и тя отиде да събуди Били. Той седеше с кръстосани крака на леглото си по пижама и тихо подръпваше струните на китарата. Имаше светлоруса коса, тъжни, замислени очи, румени бузи, покрити с мъх, твърде голям нос за неоформеното му още лице, слаб момчешки врат, дълги като на жребец крака… съсредоточен, сериозен — той й беше толкова скъп.

На стола стоеше отворен и подреден куфарът му. Грижливо подреден. За разлика от родителите си или може би заради родителите си Били обичаше реда.

Тя го целуна по главата. Не последва никаква реакция. Нито на омраза, нито на обич. Той дръпна струните за последен път.

— Готов ли си? — попита тя.

— Аха. — Били протегна дългите си крака и стана от леглото. Горнището на пижамата му беше разкопчано. Виждаха се мършавите му гърди, а ребрата му, сякаш залепнали за кожата, можеха да се преброят; беше почернял от лятното калифорнийско слънце в дните, прекарани по плажовете, сред разбиващите се по горещия пясък вълни, с момичета и момчета, с полепнала по телата морска сол и с китари. Доколкото знаеше, той все още не беше спал с момиче. Не бяха говорили по този въпрос.

— Ти готова ли си? — попита той.

— Куфарите са наредени — каза тя. — Трябва само да ги затворя.

Били изпитваше почти болезнен страх да не закъснее за някъде — за училище, за влак, за самолет, за забава. Тя се беше научила, когато пътува с Били, да не оставя нищо за последния момент.

— Какво искаш за закуска? — попита тя, готова да го натъпче здравата.

— Портокалов сок.

— Само това ли?

— По-добре е да не ям, защото повръщам, като пътувам със самолет.

— Да не забравиш да си вземеш хапче.

— Добре. — Той съблече горнището на пижамата си и отиде в банята да си измие зъбите. Откакто се бе омъжила за Колин, Били започна да се срамува да се показва гол пред нея. За това имаше две обяснения. Тя знаеше, че Били харесва Колин, но знаеше също така, че синът й я упреква за връзката й с Колин преди брака. Обичайната за децата болезнена чувствителност към подобни неща.

Отиде да събуди Колин. Той говореше насън и се въртеше неспокойно в леглото. „Тази кръв…“ — бълнуваше той.

Истинска война ли сънува или военен филм? Възможно ли е да се разберат сънищата на един филмов режисьор?

Тя го целуна зад ухото, за да го събуди. Той отвори очи и остана да лежи неподвижно, вперил мрачно поглед в тавана.

— Господи — каза Колин, — още не се е съмнало. — Тя пак го целуна. — Добре, съмнало се е — примири се той и разроши косата й. Тя съжали, че беше отишла да види Били. Някоя сутрин, на някой национален или религиозен празник, Колин може би ще поиска да се любят. Може би точно тази сутрин е била предвидена за това. Може би и двамата едновременно бяха изпитали любовно желание.

Пъшкайки, той се опита да се надигне от леглото, но се отпусна отново и легна. Протегна ръка и каза:

— Помогни на един старец да се измъкне от-бездни-те на съня.

Тя го хвана за ръката и го дръпна. Той седна иа края на леглото и затърка очи с опакото на ръката си, за да свикне с дневната светлина.

Колин изведнъж спря да търка очите си, погледна я напрегнато и каза:

— Слушай, снощи на прожекцията нещо в предпоследната част не ти хареса…

Не можа да дочака поне да седнем да закусим, помисли си Гретхен.

— Не съм казала нищо — отговори тя.

— Не е нужно да казваш. То се разбира и без думи.

— Не започвай веднага да нервничиш. Особено преди да си пил кафе — каза тя, за да печели време.

— Хайде, хайде.

— Добре — продължи тя. — Имаше нещо, което не ми хареса, но не можах да разбера какво точно.

— А сега разбра ли?

— Мисля, че да.

— И какво точно не ти хареса?

— Епизодът, след като той научава какво е станало и решава, че всичко е по негова вина…

— Да — прекъсна я Колин нетърпеливо. — Това е една от ключовите сцени на филма.

— Героят обикаля къщата, оглежда се ту в едно огледало, ту в друго, първо в банята, после в голямото огледало на гардероба, след това в помътнялото огледало във всекидневната, след това в увеличителното огледало за бръснене и накрая в една локва на терасата…

— Идеята е съвсем ясна — защити се раздразнено Колин. — Елементарно погледнато, разучава себе си, изследва душата си от различни ъгли, за да открие… Е, какво не ти харесва тук?

— Две неща — отговори тя спокойно. Едва сега осъзна, че този въпрос я беше измъчвал, откакто беше излязла от прожекционната зала — вечерта в леглото, преди да заспи, после на терасата, когато гледаше мъгливия град, и след това, докато прелистваше вестника във всекидневната. — Две неща. Първото е темпото. До този момент целият филм тече бързо и изведнъж, сякаш за да покажеш на зрителите, че настъпва кулминацията, действието замира. Някак много явно.

— Такъв е замисълът ми — обясни той, разчленявайки думите си. — Да бъде явно.

— Ако ще се дразниш, няма повече нищо да ти кажа.

— Аз и без това съм раздразнен, така че продължавай. Нали две неща не са ти харесали? Кое е второто?

— Прекалено дълго показваш героя в едър план и очакваш от зрителя да разбере, че той се терзае, измъчва се от съмнения, объркан е…

— Слава богу, че поне това си схванала.

— Да продължавам ли, или искаш да закусваме?

— Следващата дама, за която ще се оженя, няма да бъде толкова умна. Продължавай.

— Ти може да си мислиш, че кадърът показва колко изтерзан, измъчен и объркан е той, а той от своя страна също може да си мисли, че разкрива терзанията, съмненията и объркаността си, но зрителят вижда съвсем друго нещо — един красив млад мъж, който се възхищава на себе си в огледалото и се безпокои само за това дали очите му са достатъчно добре осветени.

— Глупости — каза той, — много си проклета. Ние сме работили четири дни над този епизод.

— Ако съм на твое място, ще го махна — продължи тя.

— Следващия филм ще го снимаш ти, а аз ще остана в къщи да готвя — каза той.

— Ти пожела да чуеш какво мисля — отговори тя.

— Там ми е грешката. — Той скочи от леглото. — След пет минути ще бъда готов за закуска — добави Колин и тръгна към банята. Спеше без горнището на пижамата си и чаршафите бяха оставили следи по кожата на мускулестия му гръб, сякаш през нощта го бяха били с камшик. На вратата спря и каза: — Жените, които съм познавал, винаги мислеха, че върша всичко без грешка, а аз да избера точно теб за жена.

— Не са мислили, а само са говорили — каза тя нежно, отиде при него и той я целуна.

— Ще ми липсваш много — прошепна Колин. — Страшно много. — После рязко я отблъсна и добави: — Сега върви и гледай кафето да стане хубаво!

Докато се бръснеше, той си тананикаше нещо — Колин много рядко изпадаше в толкова добро настроение рано сутрин. Тя знаеше, че на него епизодът също не му е харесал и сега се е успокоил, като е разбрал къде му е грешката; след няколко часа щеше да изпита огромното удоволствие да изхвърли плодовете от четиридневния упорит труд, възлизащи на четиридесет хиляди долара от средствата на студиото.

 

 

Пристигнаха на летището рано и когато взеха куфарите им, тя видя как лицето на Били се разведри. Беше ce облякъл за път със сив спортен костюм, розова риза и синя вратовръзка, косата му беше старателно сресана, а по брадичката му нямаше никакви младежки пъпки. Гретхен смяташе, че той е много хубав и че изглежда по-голям за четиринадесетте си години. Беше висок колкото нея и по-висок от Колин, който ги доведе с колата до летището; Колин полагаше трогателни усилия да прикрие нетърпението си да се върне по-бързо в студиото и да се захване за работа. По пътя Гретхен си наложи да изглежда спокойна, макар че шофирането на Колин я изнервяше. Това беше единственото нещо, което според нея той вършеше лошо — понякога караше много бавно, замислен за нещо, друг път изведнъж започваше яростно да изпреварва, ругаейки другите шофьори, докато ги задминаваше или им пречеше да минат пред него. Когато тя не издържаше и го предупреждаваше да внимава, той се озъбваше и й казваше да не се държи като типична американска съпруга. Беше убеден, че шофира прекрасно. Винаги изтъкваше, че нито веднъж не е катастрофирал, макар че няколко пъти го бяха хващали да кара с превишена скорост; тези неприятни случаи се потулваха дискретно от хората в студиото — изключително полезни и всесилни джентълмени.

Когато надойдоха и други пътници, за да си предадат багажа, Колин каза:

— Имаме още много време. Хайде да отидем да изпием по едно кафе.

Гретхен знаеше, че Били предпочита да стои при изхода, за да може да се качи пръв на самолета.

— Виж какво, Колин — каза тя, — няма защо да чакаш. Сбогуванията и без това са толкова досадно нещо…

— Нека да пием кафе, аз още не съм се събудил както трябва — не отстъпваше Колин.

Тръгнаха към ресторанта, Гретхен вървеше между съпруга си и сина си, съзнаваше тяхната и собствената си хубост и се чувствуваше щастлива, че хората ги гледат. Какъв сладък грях е гордостта, мислеше си тя.

В ресторанта Колин и тя си поръчаха кафе, а Били изпи хапчето против повръщане с кока-кола.

— Аз до осемнадесетгодишната си възраст повръщах, когато се возех в автобус — каза Колин, като наблюдаваше как Били гълта хапчето. — Но щом за първи път спах с момиче, спрях да повръщам.

Били го погледна бързо и подозрително. Колин говореше с него като с възрастен. Понякога Гретхен се чудеше дали това е правилно. Тя не знаеше дали синът й обича втория си баща, дали просто го търпи, или го мрази. Били никога не споделяше чувствата си. А Колин като че ли не полагаше особени усилия, за да спечели симпатиите на момчето. Понякога се държеше рязко с него, понякога проявяваше искрен интерес към задълженията му в училище и му помагаше в уроците, имаше дни, когато се занимаваше с него и го предразполагаше, а след това не му обръщаше внимание. Колин не допускаше никакви компромиси в работата си, но Гретхен смяташе, че не винаги е уместно да прилага високите си изисквания към едно затворено дете, без братя и сестри, останало само с майка си, която е напуснала баща му заради някакъв любовник с неуравновесен и тежък характер. Двамата се караха за най-различни неща, но Били никога не беше причина за споровете им; Колин плащаше училищната такса на Били, защото за Уили Абът бяха настъпили тежки времена и той не можеше да осигури необходимите средства за образованието на сина си. Колин беше забранил на Гретхен да казва това на Били, но тя беше сигурна, че Били се досеща кой дава пари.

— Когато бях на твоята възраст — продължаваше Колин, — ме изпратиха да уча в друг град. Първата седмица плаках. Първата година ненавиждах училището. Втората година го изтърпях някак си. Третата година започнах да редактирам училищния вестник и за първи път изпитах удоволствието от властта; и макар че пред никого не го признах, даже пред себе си, училището започна да ми харесва. Последната година плаках, защото трябваше да го напусна.

— Аз нямам нищо против, че отивам — каза Били.

— Добре — кимна Колин. — Училището е хубаво, ако днес изобщо съществуват хубави училища, но в най-лошия случай ще се научиш как да напишеш на английски едно просто разказно изречение. Вземи това. — Той извади един плик и го подаде на момчето. — Вземи го и не казвай на майка ти какво има вътре.

— Благодаря — каза Били. Сложи плика във вътрешния джоб на сакото си и погледна часовника си. — Не мислите ли, че трябва вече да ставаме?

Тримата тръгнаха един до друг. Били носеше китарата си и Гретхен за миг се разтревожи как ще приемат китарата в старото презвитерианско училище в Нова Англия. Може би изобщо няма да обърнат внимание на това. Сигурно вече знаят, че от четиринадесетгодишни момчета могат да очакват всичко.

Когато стигнаха изхода, където трябваше да се разделят, Гретхен каза:

— Били, сега върви и се качвай. Аз искам да се сбогувам с Колин.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се по телефона за моя сметка — каза Колин и стисна ръката на Били.

Гретхен не отместваше очи от лицето му, докато той говореше със сипа й. Зад острите черти прозираше истинска нежност и загриженост, а проницателните очи под гъстите черни вежди гледаха ласкаво и сърдечно. Не съм направила грешка, каза си тя, не съм.

Били се усмихна сдържано, притеснен от това пътуване, при което единият баща го изпращаше, а другият щеше да го посрещне; той тръгна към самолета, нарамил китарата си, както войниците носят пушките си, когато патрулират.

— Не се тревожи за него, ще се оправи — каза Колин, когато момчето излезе на пистата, където чакаше самолетът.

— Надявам се — отговори Гретхен. — В плика имаше пари, нали?

— Няколко долара — каза небрежно Колин. — За дребни разходи. Да му е по-леко там. Има моменти, когато момчетата просто не издържат, ако не си купят един млечен шейк или последния брой на „Плейбой“. Уили ще ви чака ли в Айдълуайлд?

— Да.

— Двамата ли ще заведете Били в училището?

— Да.

— Сигурно така трябва — каза Колин безучастно. — На такива важни събития в живота на младежите трябва да присъствуват и двамата родители. — Той отмести очи от нея и се загледа в минаващите край тях пътници. — Всеки път, като видя рекламите на авиокомпаниите със снимки на усмихнати хора, които се качват по стълбичката на самолета, си давам сметка в какво лицемерно общество живеем. Никой не е спокоен, когато трябва да пътува със самолет. Ще спиш ли тази вечер с бившия си съпруг?

— Колин!

— Има и такива жени. Разводът може да послужи и като възбудител на половото желание.

— Върви по дяволите — каза тя и понечи да тръгне към изхода.

Но Колин я задържа, като я хвана здраво за ръката.

— Извинявай. Аз съм жесток, мнителен, подозрителен, злопаметен човек. — Усмихна се тъжно и умолително и добави: — Само за едно нещо искам да те помоля — не говори с Уили за мен.

— Няма. — Тя се обърна с лице към него, защото вече му беше простила.

Той нежно я целуна. По радиоуредбата приканваха за последен път пътниците да заемат местата си в самолета.

— Ще се видим в Ню Йорк след две седмици — каза Колин. — И недей да ходиш на никакви забавления, докато не дойда.

— Не се безпокой — отвърна тя и докосна с устни бузата му; той рязко се обърна и закрачи, а тя тайно в себе си се засмя, като го гледаше как върви — сякаш му предстои среща с опасен противник, от която е решил да излезе победител.

Гретхен го погледа още малко и после тръгна към самолета.

 

 

Въпреки че беше взел хапче, когато наближиха Андълуайлд и се приготвиха за кацане, Били повърна. По лицето му се бе изписал виновен израз, по челото му изби пот, а раменете му конвулсивно потръпваха. Гретхен го галеше безпомощно по врата и макар да знаеше, че няма нищо сериозно, се измъчваше, че в такива моменти не може да направи нищо, за да облекчи страданието на сина си. Колко глупаво разсъждават майките понякога.

Като спря да повръща, Били затвори внимателно плика и отиде в тоалетната, за да го хвърли и да си изплакне устата. Когато се върна, беше още блед. Беше избърсал потта от лицето си и изглеждаше спокоен, но щом седна до Гретхен, разочаровано каза: „Какво бебе съм, дявол да го вземе.“

 

 

Уили стоеше сред малката група посрещачи, които чакаха пътниците от Лос Анжелос; носеше черни очила. Беше облачно и влажно и още преди да стигне до него и да го поздрави, Гретхен разбра, че той е пил предната вечер и сега е сложил черните очила, за да скрие от нея и от сина си кръвясалите си очи. Поне една вечер, каза си тя, щом му предстои да посрещне сина си, когото от месеци не е виждал, можеше да остане трезвен. Но подтисна раздразнението си. В присъствието на детето разведените родители трябва да се държат дружелюбно и спокойно. В такива случаи лицемерието е задължително изискване.

Били видя баща си и като изпревари другите пътници, забърза към него. Прегърна го и го целуна по бузата. Гретхен нарочно изостана, за да не им пречи. Застанали един до друг, баща и син много си приличаха. Макар че Били беше по-висок от баща си и по-хубав, кръвното родство между двамата беше съвсем очевидно. В този момент тя изпита старото чувство на яд, че външно детето й по нищо не приличаше на нея.

Когато Гретхен се приближи към тях, Уили се усмихваше радостно (а може би глуповато?), доволен от проявата на обич от страна на сина си. Без да сваля ръка от рамото на Били, той каза на Гретхен: „Здравей, мила“ и се наведе да я целуне по бузата. Две еднакви целувки в един ден от двете страни на континента, едната на сбогуване, другата за посрещане. По време на развода Уили се беше държал прекрасно и не беше предявил никакви претенции към Били, затова сега тя преглътна обръщението „мила“ и вялата целувка. Не каза нищо за черните очила, нито за миризмата на алкохол, лъхаща от Уили. Той беше облечен прилично и строго, както подобава на един баща, който ще представи сина си на директора на едно добро училище в Нова Англия. Утре, когато тръгнат за училището, трябва по някакъв начин да го удържи да не пие.

 

 

Тя седеше сама в малката всекидневна на апартамента в хотела; през прозорците се виждаха вечерните светлини на Ню Йорк, от широките улици долиташе познатият тътен на големия оживен град. Тя беше очаквала съвсем наивно, че Били ще остане при нея тази нощ, но по пътя от летището, във взетата под наем кола, Уили беше казал на Били:

— Надявам се, че няма да имаш нищо против да спиш на канапето. Разполагам само с една стая, но имам канапе. Няколко от пружините му са скъсани, но смятам, че за човек на твоята възраст това няма значение.

— Разбира се — каза Били и гласът му прозвуча съвсем искрено. Дори не се беше обърнал към майка си, за да разбере какво мисли тя. Но и да беше я погледнал, какво можеше да му каже?

Когато Уили я попита къде е отседнала и тя му каза, че има запазен апартамент в „Алгонкуин“, той вдигна подигравателно вежди.

— Колин го харесва — добави Гретхен, сякаш се оправдаваше. — Близо е до театрите и може да пести време, защото ходи пеша на репетициите.

Уили спря колата пред „Алгонкуин“ и сякаш говорейки сам на себе си, каза:

— Веднъж в този хотел черпих с шампанско едно момиче.

— Обади ми се, моля те, утре сутринта. Веднага щом се събудите. Трябва да бъдем в училището преди обяд — каза Гретхен.

Били седеше на предната седалка и когато майка му слезе от колата и портиерът на хотела пое багажа й, тя не можа да го целуне за довиждане, а само му махна с ръка, пращайки го по този начин да вечеря с баща си и да спи на раздрънканото канапе в единствената стая на Уили.

На регистрацията в хотела й предадоха бележка от Рудолф. Тя беше изпратила телеграма на брат си, в която му съобщаваше, че пристига в Ню Йорк, и го канеше да вечерят заедно. Рудолф пишеше, че не може да се види с нея тази вечер, но ще и се обади на другия ден сутринта.

Тя се качи в апартамента, разопакова багажа си, изкъпа се и се замисли какво да си облече. Накрая си сложи халата, защото не знаеше какво ще прави вечерта. Всички, които познаваше в Ню Йорк, бяха или приятели на Уили, или нейни бивши любовници, или случайни хора, познати на Колин от преди три години, когато дойдоха тук за премиерата на неговата провалила се пиеса — нямаше намерение да се обажда на никого от тях. Много й се искаше да пийне нещо, но не можеше да слезе в бара и да седне да пие сама. Този негодник Рудолф, мислеше си тя, застанала до прозореца, загледана в оживеното движение по Четиридесет и четвърта улица, не може да отдели дори една вечер за сестра си от страх да не изпусне някоя изгодна сделка. Рудолф беше идвал на два пъти в Лос Анжелос по работа и щом останеше свободен, тя го развеждаше по разни места. Ще види той, като дойде следващия път, закани се Гретхен. Каква бележка ще намери в хотела!

Беше готова да вдигне телефона и да се обади на Уили. Все едно, че иска да разбере как се чувствува Били след пътуването, а Уили може и да я покани да вечеря с тях. Тя даже отиде до телефона и протегна ръка към слушалката, но в последния момент се отказа. Никакви женски номера. Синът й заслужава да прекара поне една спокойна вечер с баща си, далеч от ревнивите майчински очи.

Тя закрачи нервно из малката, старомодно мебелирана стая. Колко щастлива беше някога, когато пристигна за първи път в Ню Йорк, колко гостоприемен и привлекателен й се струваше тогава градът. Беше млада, бедна и сама, а той я приюти и тя се движеше свободно и смело из улиците му. Сега, помъдряла, остаряла и забогатяла, тя се чувствуваше като затворник в стаята си. Един съпруг на пет хиляди километра от нея и един син, който се намираше на няколко пресечки от хотела, определяха поведението й. Е, поне може да слезе долу и да вечеря в ресторанта на хотела. Ще бъде поредната самотна дама, седнала на малка масичка пред половин бутилка вино, която се старае да не подслушва разговорите на съседните маси и която постепенно се напива и започва да говори прекалено високо и весело с оберкелнера. Господи, колко досадно е понякога да си жена!

Тя отиде в спалнята, извади най-семплата си черна рокля, която беше много скъпа и която Колин никак не харесваше, и започна да се облича. Гримира се съвсем леко и среса небрежно косата си; тъкмо отваряше вратата, и телефонът иззвъня.

Тя се втурна в стаята и си каза, че ако е Уили, ще отиде да вечеря с него и с Били на всяка цена.

На телефона обаче не беше Уили, а Джони Хийт.

— Здравей — обади се Джони. — Разбрах от Руди, че си тук, и понеже минавах насам, реших да проверя дали…

Лъжец, помисли си тя, никой не минава случайно край „Алгонкуин“ в девет без петнадесет вечерта. Но възкликна радостно:

— Джони! Каква приятна изненада.

— Аз съм долу — каза Джони и в гласа му прозвуча някакво ехо от отдавна изминалите години — и ако още не си вечеряла…

— О — отговори тя с престорено колебание, презирайки се за дребните си хитрини, — не съм облечена и тъкмо се канех да си поръчам вечеря в стаята. Много съм уморена от пътуването и утре трябва да ставам рано, а и…

— Аз ще бъда в бара — прекъсна я Джони и затвори телефона.

Самоуверен хитрец от Уол Стрийт, помисли си тя. После се върна в спалнята и смени роклята си. Накара го да чака цели двадесет минути и чак тогава слезе в бара.

 

 

— На Рудолф му беше много мъчно, че не можа да дойде тази вечер да се видите — каза Джони Хийт, седнал срещу нея на масата.

— Сигурно — отговори Гретхен.

— Уверявам те. Още като говорихме по телефона, разбрах, че наистина е разстроен. Той ми се обади специално за да ме помоли да дойда вместо него и да обясня защо…

— Бих искала още малко вино — прекъсна го Гретхен.

Джони даде знак на келнера да напълни чашите. Вечеряха в един малък френски ресторант на Петдесета улица. Дискретно място, забеляза Гретхен. Тук едва ли ще срещнеш познати хора. Подходящо заведение за вечеря с омъжена дама, твоя бивша любовница. Джони сигурно има цял списък с имената на такива ресторанти. Ако го озаглави „Къде може да вечеря в Ню Йорк един потаен донжуан?“ и го отпечата, сигурно ще стане истински бестселър. Когато влязоха, оберкелнерът им се усмихна любезно и ги настани на една маса в ъгъла, където никой не можеше да чуе какво си говорят.

— Ако имаше някаква възможност да дойде, сега щеше да е тук — продължаваше Джони, изпълняващ отлично ролята на посредник между скарани приятели, врагове, любовници и роднини. — Той е силно привързан към теб — добави Джони, който никога не се беше привързвал силно към никого. — Няма жена, на която да се възхищава повече, отколкото на теб. Той сам ми го е казвал.

— Не си ли говорите за нещо по-интересно през дългите зимни вечери? — Гретхен отпи от чашата си. Ако не друго, поне виното беше хубаво. Може би ще се напие. Така сигурно ще се наспи преди утрешното изпитание. Дали Уили и синът й не вечерят като нея, в някой дискретен ресторант? Трябва ли да криеш от хората и сина си, с когото някога си живял?

— В същност — не спираше Джони, — според мен до голяма степен ти си причината, че Руди още не се е оженил. Той направо те обожава и не може да намери жена, която да прилича на теб, за да…

— Толкова ме обожава — прекъсна го Гретхен, — че след като не сме се виждали близо година, не може да намери една свободна вечер за мен.

— През другата седмица ще открива нов търговски център в Порт Филип — каза Джони Хийт. — Той ще бъде един от най-големите. Не ти ли е писал за това?

— Писа ми — призна тя, — но аз сигурно не съм запомнила датата.

— В последния момент трябва да свърши хиляди неща. Той работи по двадесет часа на ден. Просто нямаше физическа възможност да дойде. Нали го знаеше какъв е, когато се захване с нещо.

— Знам — отговори Гретхен. — Неговият девиз е: „Работи сега, живей после“. Той е ненормален.

— Ами твоят съпруг Бърк не работи ли? — попита Джони. — Той сигурно също те обожава, но както виждам, и на него не му е останало време да дойде с теб в Ню Йорк.

— Той пристига след две седмици. Но работата му е съвсем различна.

— Ясно — съгласи се Джони. — Снимането на филми е свещено занимание и една жена се облагородява, ако я принесат в негова жертва. А да правиш бизнес, е долнопробно и просташко, затова един мъж би трябвало с удоволствие да зареже тази мръсотия и да се втурне към Ню Йорк, за да посрещне на летището самотната си, невинна, пречистена от греховете си сестра и да я заведе на вечеря.

— Ти защищаваш не Рудолф — каза Гретхен, — а себе си.

— И двама ни — отговори Джони. — И двама ни. Макар че не виждам защо изобщо трябва да защищавам някого. Ако един творец мисли, че е единствената достойна рожба на цивилизацията, това си е негова работа. Но ако някой смята, че един жалък, затънал в пари негодник като мен ще се съгласи с него, значи, е глупак. На тази въдица се хващат много момичета, затова разни недозрели художници и бъдещи толстоевци се наместват в леглата им, но на мен такива не ми минават. Сигурен съм, че ако работех в някоя мансарда в Гринич Вилидж, а не в луксозна кантора на Уол Стрийт, щеше да се омъжиш за мен, преди изобщо да се запознаеш с Колин Бърк.

— Недей да бъдеш толкова сигурен — каза Гретхен, — а ми налей още малко вино. — Тя протегна чашата си.

Джони напълни чашата й почти догоре и даде знак на келнера, който се беше отдалечил, да донесе нова бутилка. Той седеше на стола си мълчалив, неподвижен, замислен. Гретхен се изненада, че Джони избухна така — това съвсем не беше типично за него. Той винаги — дори и като любовник — се държеше спокойно, безпристрастно и компетентно. Изглеждаше винаги безупречен както по отношение на външността си, така и по отношение на поведението си. Приличаше на огромен, шлифован, кръгъл камък, на отлично обсадно оръжие.

— Какъв глупак съм бил — каза той глухо. — Трябвало е да ти предложа да се омъжиш за мен.

— Не забравяй, че тогава аз бях омъжена.

— А ти не забравян, че беше омъжена и когато се запозна с Колин Бърк.

— Това беше по друго време — сви рамене Гретхен. — А и той е съвсем друг човек.

— Гледал съм някои негови филми — каза Джони. — Не са лоши.

— Много са хубави даже.

— Ти го гледаш с очите на влюбена — заяви Джони уж на шега.

— Какво целиш с тези думи, Джони?

— Нищо — отговори той. — По дяволите. Сигурно се държа така, защото ме е яд, че пропилях времето си. Сега ще се стегна и ще задам няколко учтиви въпроса на моята гостенка, бивша съпруга на един от най-добрите ми приятели. Предполагам, че си щастлива?

— Много.

— Хубав отговор — кимна одобрително Джони. — Много хубав отговор. Една жена е получила удовлетворение, към което години наред се е стремяла, чрез удовлетворителния си втори брак с един нисък, но енергичен майстор на филми.

— Продължаваш да се държиш отвратително. Изглежда, искаш да си тръгна.

— Сега ще донесат десерта. — Той протегна ръка и докосна нейната. Гладки, похотливи, месести пръсти, мека длан. — Не си тръгвай. Имам още въпроси. Жена като тебе, чието място е в Ню Йорк, със свой личен живот… какво, по дяволите, можеш да правиш на такова затънтено място?

— Почти през цялото време благодаря на бога, че не съм в Ню Йорк.

— А през останалото време? Само не ми казвай, че ти е приятно просто да си седиш в къщи, да домакинствуваш и да чакаш мъжа си да се върне от студиото и да ти разказва какво е казал Сам Голдуин на обяд.

— Ако искаш да знаеш — отговори тя засегната, — съвсем не седя без работа, както си мислиш. Аз съм частица от живота на един човек, когото обожавам и на когото мога да помагам, и се чувствувам много по-добре, отколкото когато бях тук и се правех на важна и недостъпна, изневерявах тайно, пишех по вестниците и живеех с един мъж, който три пъти седмично се напиваше до смърт.

— Ах, този нов вид женска революция — засегна я Джони. — Църква, деца, домакинство… Ей богу, ти си последната жена на света, за която съм мислил, че…

— Като изключим църквата, получаваш пълна представа за живота ми. Доволен ли си? — Тя стана от стола. — А десерт няма да ям. Ниските, енергични майстори на филми предпочитат съпругите им да са слаби.

— Гретхен! — извика той, но тя вече си беше тръгнала. В гласа му прозвуча искрена изненада. Такова нещо му се случваше за първи път — то не влизаше в установените правила на игрите, в които той участвуваше. Гретхен не се обърна и излезе, преди някой от келнерите да успее да й отвори вратата.

Тръгна бързо към Пето авеню, но когато ядът й постепенно понамаля, закрачи по-бавно. Реши, че е било глупаво да кипва така. Има ли някакво значение какво мисли Джони Хийт за нейния живот? Той се преструва, че харесва свободните жени, защото с тях може да се чувствува свободен. Понеже веднъж го е отблъснала, сега се опитва да й отмъсти. Знае ли той какво значи за нея да се събуди сутрин и да види Колин до себе си? Тя е привързана към съпруга си и той е привързан към нея и именно поради това и двамата са много по-добри и щастливи хора. А някои си въобразяват, че свободата е всичко на този свят.

Тя се запъти бързо към хотела, влезе в стаята си, вдигна телефонната слушалка и помоли да я свържат с дома й в Бевърли Хилс. Сега в Калифорния беше осем часът и Колин сигурно вече е в къщи. Трябваше да чуе гласа му, макар че той мразеше да го търсят по телефона и почти винаги говореше грубо и рязко, даже и с нея. Но в дома им никой не се обади и тя позвъни в студиото; помоли да я свържат с монтажната зала, но оттам й отговориха, че мистър Бърк си е тръгнал.

Тя остави бавно слушалката и закрачи из стаята. После седна на бюрото, извади лист хартия и започна да пише:

„Мили Колин, търсих те, но те нямаше в къщи, нямаше те и в студиото, аз съм тъжна, един мой бивш любовник ми наговори разни неверни неща, от които ми стана неприятно, в Ню Йорк е много горещо, а Били обича баща си повече, отколкото мен, аз съм нещастна без теб, трябваше да си бъдеш у дома, защото сега си мисля лоши работи за теб, ще сляза в бара да изпия едно уиски, или две, или три и ако някой се опита да ме закачи, ще извикам полиция, не знам как ще издържа без теб две седмици, дано не съм ти се сторила самонадеяна и всезнаеща, когато говорих за епизода с огледалата, но, моля те, прости ми, обещавам, че няма да се променя, няма да се, поправя и няма да мълча при условие, че ти обещаеш да не се променяш, да не се поправяш и да не мълчиш, а яката на ризата ти беше смачкана, когато ни караше към летището и аз съм ужасна домакиня, но съм домакиня, домакиня, домакиня, съпруга в твоя дом, а това е най-хубавата професия в целия свят и ако следващия път, когато се обадя, не си у дома, господ знае какво отмъщение ще ти измисля.

С любов, Г.“

 

 

Без да препрочете писмото, тя го сложи в един плик за въздушна поща, слезе във фоайето, залепи му марки и го пусна в кутията — думите й щяха да прелетят заедно с нощните самолети пет хиляди километра, за да стигнат до другия край на големия тъмен континент, в който се намираше най-близкият й човек.

Отиде в бара, където никой не се опита да я закачи, и изпи две уиски, без да говори с бармана. После се качи в стаята си, съблече се и си легна.

На другата сутрин я събуди телефонът. Беше Уили:

— Ще дойдем да те вземем след половин час. Ние вече сме закусили.

 

 

Уили, бивш съпруг и бивш пилот, шофираше бързо и леко. Наближаваха училището; листата на дърветата по малките, красиви хълмове на Нова Англия бяха за почнали да пожълтяват. Уили пак носеше черни очила, но този път заради слънцето, което огряваше пътя, а не защото беше пил. Ръцете му държаха здраво волана, а спокойният му глас доказваше, че не е прекарал нощта в пиянство. На два пъти трябваше да спират, защото на Били му ставаше лошо в колата, но като се изключи това, пътуването беше приятно — едно младо, приятно и заможно американско семейство се вози в лъскавата си нова кола в слънчевия септемврийски ден и се наслаждава на прекрасния пейзаж.

Училището представляваше червена тухлена сграда в колониален стил; наоколо бяха разпръснати стари дървени къщи, които служеха за общежития на учениците, имаше IBHCOKII дървета и големи игрища. Когато стигнаха до главното здание, Уили каза:

— Това училище прилича на клуб, Били.

Слязоха от колата, качиха се по стълбите на главното здание и се озоваха в голямата зала сред оживени родители и ученици. Усмихната дама на средна възраст седеше на едно бюро и записваше новите ученици. Тя се ръкува с тях, каза, че й е много приятно да се запознаят, изказа задоволство от хубавото време и даде на Били едно цветно картонче с името му, което да закачи на ревера си.

— Дейвид Крофърд — викна тя към група по-големи момчета, които също носеха картончета на реверите си, но в други цветове. Едно високо осемнадесетгодишно момче с очила веднага изтича при тях. Дамата запозна гостите с момчето и каза: — Уилям, това е Дейвид. Той ще ти покаже къде да се настаниш. Ако имаш някакви проблеми сега или през учебната година, отивай направо при Дейвид и не го оставяй на мира, докато не се уреди всичко.

— Точно така, Уилям — потвърди Крофърд с плътния си, авторитетен глас на ученик от последните класове. — Аз съм на твое разположение. Къде ти е багажът? Ще ти покажа стаята. — Той ги изведе от сградата, а дамата вече се усмихваше на следващото семейно трио, застанало пред бюрото.

— Уилям — прошепна Гретхен и тръгна с Уили след двете момчета. — За момент не разбрах кого от двама ви има пред вид.

— Това е хубаво предзнаменование — каза Уили. — Едно време в нашето училище всички си говореха на презиме. Подготвяха ни за казармата.

Крофърд настоя той да носи куфара на Били и всички се отправиха към една червена триетажна тухлена сграда, която очевидно беше по-нова от останалите постройки.

— „Силитоу Хол“ — каза Крофърд, когато влязоха вътре. — Ти си на третия етаж, Уилям.

Вътре до входа имаше паметна плоча, на която пишеше, че общежитието е дар от Робърт Силитоу, баща на лейтенант Робърт Силитоу младши, завършил през хиляда деветстотин тридесет и осма година и загинал за отечеството си на шести август хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година.

На Гретхен й стана мъчно, като видя плочата, но докато се качваше по стълбите след Крофърд и Били и чуваше как IB другите стаи момчетата пеят и слушат джазова музика, която кънтеше весело от грамофоните, на душата й олекна.

Стаята на Били не беше голяма, но вътре имаше две легла, две малки бюра и два гардероба. Малкият куфар с вещите на Били, който бяха изпратили предварително, стоеше под едното легло, а до прозореца беше изправен друг куфар, на чийто етикет пишеше името Фурние.

— Твоят съученик е вече тук — каза Крофърд. — Успяхте ли да се запознаете?

— Не — отговори Били.

Той изглеждаше по-унил от всякога; Гретхен само се молеше този неизвестен Фурние да не се окаже някой побойник, педераст или пушач на марихуана. Тя изведнъж се почувствува безпомощна — вече не можеше да контролира живота на сина си.

— Ще го видиш на обяд — обясни Крофърд. — Звънецът всеки момент ще избие. — Той се усмихна сериозно и авторитетно на Уили и на Гретхен и добави: — Разбира се, родителите също са поканени, мисис Абът.

Тя улови умолителния поглед на Били, който явно й казваше: „Не сега, моля те!“, и замълча, без да изрече думите, които бяха на устата й. Били ще има достатъчно време да обясни, че баща му се казва мистър Абът, а майка му мисис Бърк. Не е нужно това да се оповестява от първия ден.

— Благодаря, Дейвид — каза тя колебливо. Погледна Уили и видя, че той клати отрицателно глава. — Много мило, че училището ни кани на обяд.

Крофърд посочи голото легло и каза — Съветвам те да си вземеш три одеяла. Нощите тук са адски студени и спим като спартанци. Смятат, че студът ще се отрази добре върху оформянето на характерите ни.

— Още днес ще ти изпратя одеяла от Ню Йорк — каза Гретхен и се обърна към Уили. — Аз за обяда…

— Ти нали не си гладна, мила? — Гласът на Уили звучеше умолително и Гретхен разбра, че Уили в никакъв случай не искаше да яде в училищната трапезария, където няма да му предложат нищо за ядене.

— Не, не съм — отговори Гретхен, обзета от съжаление към него.

— Аз и без това трябва да бъда в града в четири часа — добави Уили. — Имам една среща, която е много… — Той млъкна нерешително.

В този момент звънецът изби и Крофърд каза:

— Ето. Трапезарията е до залата, където ставаше записването, Уилям. Сега ще ви помоля да ме извините, аз трябва да се измия. И не забравяй — ако има нещо, обади ми се. — С изправена походка и с вид на джентълмен с тъмносиния си блейзер и белите обувки, изтъркани, след като три години беше ходил с тях в училище, той тръгна по коридора, който още кънтеше от музиката на три различни грамофона; над всички песни се извисяваше отчаяният необуздан вопъл на Елвис Пресли.

— Изглежда страшно симпатично момче, нали? — каза Гретхен.

— Ще изчакам да го видя дали ще се държи така, когато вас ви няма, и тогава ще ти кажа — отговори Били.

— Ти може би трябва вече да обядваш — каза Уили.

Гретхен знаеше, че той не е пил нищо от сутринта и вече едва издържа. По време на пътуването не беше пожелал да спрат никъде, за да пийне нещо, и през цялата сутрин се беше държал като много порядъчен баща. Беше заслужил напълно мартинито си.

— Ще дойдем с теб до трапезарията — каза Гретхен. Плачеше й се, но, разбира се, не биваше да плаче пред Били. Огледа неуверено стаята и добави: — Тук може да стане много уютно, когато се наредите и поукрасите малко. А имате и много хубав изглед — успя да каже тя и бързо излезе в коридора.

От всички страни на училищния двор прииждаха малки групи хора, запътили се към главната сграда. Гретхен спря, преди да стигнат стълбите. Моментът за сбогуване беше дошъл и тя не искаше да се раздели с Били на стъпалата сред цяла тълпа ученици и родители.

— Е, може да се сбогуваме и тук — каза тя. Били я прегърна и бързо я целуна. Тя дори успя да се усмихне. Били стисна ръката на баща си.

— Благодаря, че ме доведохте — каза той сдържано и на двамата. И без нито една сълза в очите се обърна и тръгна бавно по стълбите, където се смеси с другите ученици, загуби се и изчезна — тънка, дългокрака детска фигурка, която върви неотклонно към света на младите мъже, където за майките им, свикнали да ги утешават, приспиват и бдят над тях, нямаше място.

През сълзи тя го видя как изчезва между белите колони, как минава през вратата и сянката го скрива от слънчевата светлина. Уили я прегърна през рамото и двамата тръгнаха към колата, търсещи успокоение в допира на телата си. Той подкара колата по виещата се алея, а след това по сенчестата, обточена от двете страни с дървета улица, която заобикаляше пустите спортни площадки — сега никой не вкарваше голове, никой не бягаше по пистите.

Тя седна до Уили и се загледа право напред. По едно време чу, че той издава странни звуци. След малко колата спря под едно дърво. Уили плачеше неудържимо; този път Гретхен не можа да се сдържи, притисна се силно към него и двамата, прегърнати, плакаха дълго за Били, за живота, който го очакваше, за Робърт Силитоу младши, за себе си, за любовта си, за мисис Абът, за мисис Бърк, за всичкото изпито уиски, за всичките си грешки, за всичко, което бяха пропуснали в живота.

 

 

— Стойте си спокойно — казваше момичето с камерите на Рудолф точно когато Гретхен и Джони Хийт слязоха от колата и тръгнаха към Рудолф, застанал под огромния плакат с името на Колдъруд, открояващ се на синьото септемврийско небе. Този ден се откриваше новият търговски център в северните предградия на Порт Филип; Гретхен познаваше добре този район на града, защото през него минаваше пътят за имението на Бойлан.

Гретхен и Джони не можаха да присъствуват на тържественото откриване, защото Джони успя да излезе от кантората чак на обяд. Той се извини за закъснението, извини се и за думите си в ресторанта и пътуването мина приятно — Джони поддържаше разговора почти през цялото време, но не говореше за себе си или за Гретхен. Той й обясни възторжено как Рудолф успял да се издигне като бизнесмен. Според Джони Рудолф разбирал тънкостите на съвременния бизнес по-добре от всеки друг на неговата възраст. А миналата година направил блестящ удар, като убедил Колдъруд да купи едно предприятие, което през последните три години имало загуба от два милиона долара. Гретхен трябваше да признае, че не разбира нищо от тези работи, но приема думите на Джони на доверие.

Когато Гретхен се приближи към Рудолф, които записваше нещо в един бележник, фотографката, клекнала няколко крачки пред него, го снимаше с високо вдигната камера, за да хване големия плакат зад него. Рудолф видя сестра си и Джони, усмихна се сърдечно и тръгна да ги поздрави. Той боравеше с милиони долари, със застрахователни полици, купуваше и продаваше акции, но за Гретхен си оставаше неин брат — загорял, хубав млад мъж с чудесно ушит, скромен костюм. Отново я порази разликата между съпруга й и брат й. От това, което Джони й беше разказвал, тя знаеше, че Рудолф е много по-богат от Колин и упражнява безкрайно по-голяма власт върху значително по-голям брой хора, но въпреки всичко Колин съвсем не беше скромен, даже и собствената му майка би го признала. Колин правеше впечатление навсякъде, държеше се самоуверено и властно, готов по всяко време да си спечели врагове. Рудолф се приспособяваше към всички, беше достъпен и отстъпчив, бързо печелеше симпатии.

— Добре — повтаряше клекналото момиче, което не спираше да прави снимки. Много добре.

— Да ви запозная — каза Рудолф. — Сестра ми, мисис Бърк, колегата ми, мистър Хийт, мис… мис… много се извинявам.

— Прескот — съобщи името си момичето. — Можете да ми казвате Джийн. Стойте си спокойно. — Тя се изправи и се усмихна срамежливо. Беше дребничко момиче с дълга, права кестенява коса, хваната на опашка. Лицето му беше на лунички, нямаше грим и се движеше пъргаво, макар и натоварено с три камери и с тежката торба за филмови ленти.

— Елате да ви покажа центъра — покани ги Рудолф. — Ако срещнете стария Колдъруд, трябва непременно да изкажете възхищението си.

Разни хора непрекъснато спираха Рудолф, ръкуваха се с него и казваха колко са доволни от това, което е направил за техния град. Мис Прескот продължаваше да щрака с камерите, а Рудолф се усмихваше скромно, повтаряше на всички колко му е приятно, че търговският център им харесва, и се обръщаше към всеки срещнат по име.

Сред хората, които го поздравяваха, Гретхен не позна нито една от съученичките си или от приятелките си, с които беше работила при Бойлан. Но съучениците на Рудолф бяха дошли, за да видят със собствените си очи какво е направил старият им приятел и да го поздравят — някои от тях искрено, а други с явна завист. По някакъв странен каприз на времето всички мъже, които идваха при Рудолф със съпругите и децата си и казваха: „Помниш ли ме? Ние бяхме в един клас“, изглеждаха по-възрастни, по-пълни, по-отпуснати от нейния неженен, необвързан със семейство брат. Успехът сякаш го подмладяваше и той като че ли принадлежеше към друго поколение — по-стройно, по-пъргаво, по-елегантно. Колин също изглеждаше по-млад от годините си. Победителите са вечно млади.

— Днес като че ли целият град се е събрал тук — каза Гретхен.

— Почти целият — отговори Рудолф. — Чух даже, че и Теди Бойлан се е появил. Сигурно ще го срещнем някъде — предупреди я Рудолф.

— Теди Бойлан? — попита тя равнодушно. — Че той жив ли е още?

— Така разправят хората. Аз също не съм го виждал много отдавна — отговори Рудолф.

Продължиха да вървят, но някак отчуждени един от друг.

— Почакайте ме малко — каза Рудолф. — Трябва да поговоря с диригента на оркестъра. Искам да изпълняват повече стари мелодии.

— Свикнал е за всичко сам да се грижи, нали? — каза Гретхен на Джони, проследявайки с поглед Рудолф, който се запъти бързо към оркестъра, следван неотклонно от мис Прескот.

Оркестърът засвири „Щастливите дни са пак при нас“, а Рудолф се върна, придружен от една млада двойка — много хубаво русо момиче с колосана бяла рокля и леко плешив, плувнал в пот мъж с измачкан летен костюм, който изглеждаше малко по-възрастен от Рудолф. Гретхен беше сигурна, че е виждала някъде този човек; но в момента не можеше да се сети къде точно.

— Това е Вирджиния Колдъруд, Гретхен — каза Рудолф. — Най-малката дъщеря на шефа. Аз съм ти разправял за нея.

— Наистина ли ви е разправял за мен, мисис Бърк? — усмихна се срамежливо мис Колдъруд.

— Нали си спомняш Брадфорд Найт? — попита Рудолф.

— Аз бях у вас в Ню Йорк по случай завършването на колежа и пресуших всичките ви запаси от алкохол — припомни й Брадфорд.

Сега тя позна младежа от Оклахома, който говореше с южняшки акцент и флиртуваше с момичетата в дома й в Гринич Вилидж. Акцентът вече не се усещаше толкова силно, но за съжаление Брадфорд беше започнал да оплешивява. Гретхен се сети, че преди няколко години Рудолф го беше убедил да се върне в Уитби и да стане помощник-управител на магазина. Тя знаеше, че Рудолф го харесва, но като гледаше Брадфорд, не можеше да си обясни защо. Рудолф й беше казал, че въпреки грубоватата си външност той има остър ум и се оправя чудесно с хората, като в същото време спазва всички нареждания.

— Разбира се, че ви помня, Брад — каза Гретхен. — Чувам, че имате неоценими достойнства.

— Карате ме да се изчервявам, госпожо — отговори Найт.

— Всички имаме неоценими достойнства — намеси се Рудолф.

— Не, не всички — каза момичето. То говореше сериозно, без да сваля очи от Рудолф; Гретхен разбра какво се крие зад погледа й.

Всички с изключение на момичето се засмяха. Горката, съжали я Гретхен. По-добре на някой друг да хвърля тези погледи.

— Къде е баща ти? — попита Рудолф. — Искам да го запозная със сестра ми.

— Отиде си в къщи — отговори момичето. — Ядоса се на кмета, защото той говореше само за теб, а не за него.

— Аз съм роден тук и кметът сигурно приписва на себе си тази заслуга — пошегува се Рудолф.

— Освен това му стана неприятно, че тя през цялото време снима тебе. — Вирджиния посочи мис Прескот, която, застанала на няколко метра от тях, правеше снимка на цялата група.

— Това са рисковете на професията — успокои я Джони Хийт. — Ще му мине.

— Вие не познавате баща ми — каза момичето и се обърна към Рудолф: — По-добре му се обади после по телефона да го успокоиш.

— Ще му се обадя, ако имам време — отговори небрежно Рудолф. — След около час ще отидем да пийнем нещо. А вие двамата защо не дойдете с нас?

— На мен не ми позволяват да ходя по барове, нали знаеш? — каза Вирджиния.

— Добре — съгласи се Рудолф. — Тогава ще вечеряме заедно. Брад, ти само наобиколи да видиш дали всичко върви както трябва и ако има нещо, намеси се. Младежта скоро ще започне да танцува. Помоли ги учтиво да се държат прилично.

— Ще им кажа да танцуват менует — отговори Найт. — Хайде, Вирджиния, ела да те черпя безплатно една оранжада като гостенка на баща ти.

Момичето тръгна неохотно след Найт.

— Той явно не е мъжът на нейните мечти — каза Гретхен, щом двамата се отдалечиха.

— Недей да казваш това пред Брад — предупреди я Рудолф. — Той си въобразява, че може да се ожени за нея п да оглави една нова империя.

— Тя не е лоша — каза Гретхен.

— Не е лоша — съгласи се Рудолф. — Особено като се има пред вид, че е дъщеря на шефа.

В този момент към тях се приближи една пълна жена с начервени устни и изрисувани очи; носеше шапка, подобна на тюрбан, и приличаше на героиня от филм от двадесетте години. Тя спря Рудолф и присвивайки кокетно очите и устните си, каза:

— Eh bien, mon cher Rudolph, tu parles français tojours bien?^[2] — В отчаяния си стремеж да изглежда като младо момиче тя не съзнаваше колко пискливо говори.

Рудолф се поклони учтиво и веднага влезе в стила на дамата.

— Bonjour, Madmoiselle Lenaut — каза той, — je suis très content de vous voir.^[3] Разрешете да ви представя сестра ми, мисис Бърк. И моя приятел, мистър Хийт.

— Рудолф беше най-умният ми ученик — каза мис Льоно, кокорейки очи. — Бях сигурна, че ще се издигне в живота. Това беше ясно от самото начало.

— Много сте любезна — отговори Рудолф. Като отминаха жената, той се засмя. — Едно време, когато бях ученик, и пишех любовни писма, но никога не й ги изпращах. Веднъж татко я нарече френска курва и я удари през лицето.

— Никога не съм чувала тази история — каза Гретхен.

— Има още много истории, които не си чувала.

— Някоя вечер трябва да седнеш и да ми разкажеш историята на семейство Джордах — каза Гретхен.

— Някоя вечер — повтори Рудолф.

— Сигурно си много доволен, че се връщаш в родния град точно на този ден — каза Джони.

Рудолф се замисли за миг и после презрително отвърна:

— Това е съвсем друг град. Хайде да отидем да разгледаме стоките.

Той ги поведе из магазините. Както се беше изразил веднъж Колин, Гретхен нямаше нормално отношение към материалните блага и чудовищното натрупване на стоки, безумното количество вещи, които американските фабрики бълваха, я натъжаваше.

Всичко или почти всичко, което Гретхен смяташе, че е най-подтискащо в съвременния свят, беше струпано в този хитро замислен конгломерат от бели сгради; и собственият й брат, когото обичаше и който с престорена скромност оглеждаше тази бетонна веществена проява на умението и ловкостта си, беше нейният създател. Когато един ден й разкаже историята па семейство Джордах, тя ще запази една глава за себе си.

След като ги разведе из магазините, Рудолф им показа театъра. Тази вечер някаква трупа от Ню-Йорк щеше да представи една комедия и когато влязоха в залата артистите репетираха. Тук явно старият Колдъруд не беше успял да наложи вкуса си. Пастелнорозовите тапети и тъмночервените плюшени столове смекчаваха строгата вътрешна архитектура на сградата; като гледаше сложната осветителна апаратура, Гретхен разбра, че за обзавеждането на театъра не са били пестени средства. За първи път от толкова години тя изпита съжаление, че се е отказала от актьорската професия.

— Прекрасно е, Руди — призна тя.

— Трябваше да ти покажа поне едно нещо, което да заслужи одобрението ти — каза тихо той.

Тя го докосна по ръката, молейки го да й прости мълчаливото недоволство, с което беше посрещнала всичките му други постижения.

— След време тук ще има шест такива театъра — каза той, — ще си избираме сами пиесите, които ще се поставят в тях, и те ще се играят най-малко по две седмици на всяка сцена. По този начин на всяко представление се осигурява поне тримесечно съществуване и няма да сме зависими от никого. Ако Колин иска някога да постави тук пиеса…

— Сигурна съм, че ще му бъде много приятно да работи при такива условия — каза Гретхен. — Той непрекъснато се оплаква, че театрите на Бродуей са като стари хамбари. Щом дойде в Ню Йорк, ще го доведа тук. Макар че може би няма да бъде много уместно.

— Защо? — попита Рудолф.

— Защото понякога влиза в ужасни разправии с хората, с които работи.

— С мен няма да влезе в разправия — отговори Рудолф уверено. Когато се запознаха с Бърк, двамата изпитаха взаимни симпатии. — Аз се държа почтително и благоговейно пред хората на изкуството. А сега да отидем вече да пийнем нещо.

— За съжаление ще трябва да откажа. — Гретхен погледна часовника си. — Колин ще ме търси по телефона в хотела в осем часа и ако не съм там, когато се обади, ще побеснее. Джони, имаш ли нещо против, ако си тръгнем сега?

— На вашите услуги, госпожо — отговори Джони. Гретхен целуна Рудолф за довиждане и го остави в театъра, където прожекторите от сцената осветяваха лицето му, а хубавата, пъргава, погълната от работата си мис Прескот сменяваше обективите на камерите си и продължаваше да прави снимки.

Джони и Гретхен тръгнаха към колата; пътят им минаваше край бара и Гретхен се зарадва, че не се съгласи да влезе вътре, защото в тъмното заведение зърна една мъжка фигура, приведена над чашата си — беше сигурна, че това е Теди Бойлан, а той дори и след петнадесет години можеше да смути нейния покой. Тя не искаше да бъде смущавана.

Когато влезе в стаята си, телефонът звънеше. Обаждаха се от Калифорния, но не беше Колин, а шефът на студиото, за да й каже, че днес в един часа Колин е загинал при автомобилна катастрофа. Мъжът й беше мъртъв от половин ден, а тя не знаеше.

Гретхен благодари спокойно за съболезнованията, които той смутено й изказа, затвори телефона и седя дълго сама в хотелската стая, без да запали лампата.