Ъруин Шоу
Богат, беден (2)

ГЛАВА ВТОРА

Часовникът в канцеларията показваше дванадесет без пет. Гретхен продължаваше да пише на машина. Тъй като беше събота, другите момичета бяха привършили вече работа и се гримираха, преди да си тръгнат. Две от тях, Луела Девлин и Пат Хаусер, я поканиха да излязат заедно да ядат пица, но тя не беше в настроение да слуша празните им приказки този следобед. В гимназията имаше три добри приятелки Бърта Сорел, Сю Джаксън и Фелисити Търнър. Те бяха най-умните момичета в училище и четирите образуваха малка, недостъпна, изолирана група. Да бяха сега и трите в града или поне една от тях. Но те бяха от богати семейства и отидоха в колежи, а тя не намеря никой, който да ги замести в живота й.

Гретхен щеше да е доволна, ако можеше да преписва още, за да има извинение да седи цял следобед на бюрото си, но тъй като бе стигнала до последните точки от товарителницата, която мистър Хъчинс й беше оставил, нямаше как да си удължава повече работата.

Две вечери не беше ходила в болницата. Обади се то телефона и каза, че е болна, а след работа си отиваше право в къщи; не излизаше никъде. Беше твърде развълнувана, за да чете, затова пререди целия си гардероб, захвана се да пере блузи, които бяха идеал но чисти, да глади рокли, които нямаха нито една гънка, да мие косата си и да си измисля прически, да си прави маникюр, даже настоя да направи и на Руди, макар че само преди една седмица беше оправила ноктите му.

В петък не можа да заспи и късно вечерта се упъти към мазето, където работеше баща й. Когато слизаше по стълбите, той я погледна изненадано, но не каза нищо дори след като тя седна на един стол я взе да мами котката: „Пис, пис, мацо.“ Котката отстъпи назад. Тя знаеше, че хората са й врагове.

— Татко — каза Гретхен, — искам да поговоря с теб.

Джордах мълчеше.

— Доникъде няма да стигна с тази моя работа — продължи Гретхен. — Никога няма да ми повишат заплатата, а и няма къде другаде да отида. Като свърши войната, ще започнат съкращенията и ако не ме уволнят, пак ще бъде добре.

— Войната не е свършила — отговори Джордах. — Има още достатъчно глупаци, които чакат да бъдат избити.

— Мисля си, че трябва да отида в Ню Йорк и да си потърся работа там. Вече съм квалифицирана секретарка, а по вестниците чета обяви за най-различни служби е двойно по-големи заплати от моята.

— Говорила ли си с майка си за това? — Джордах започна да оформя тестото на кифлички с бързи, леки движения на едната си ръка като вълшебник.

— Не — отвърна Гретхен. — Тя не се чувствува добре и не исках да я тревожа.

— В тази къща всички са много деликатни — каза Джордах. — Да му домилее на човек.

— Татко, бъди сериозен — помоли го Гретхен.

— Не — каза Джордах.

— Защо?

— Защото казах не. Внимавай, че ще изцапаш с брашно тази бална рокля.

— Татко, ще мога да пращам у дома много повече пари…

— Не — повтори Джордах. — Като станеш на двадесет и една години, можеш да вървиш, където си искаш. Но сега не си още на двадесет и една, а на деветнадесет. Още две години ще трябва да изтърпиш гостоприемството на бащиния си дом. Стискай зъби и търпи. — Той издърпа тапата на бутилката, отпи голяма глътка уиски и съзнателно грубо избърса устата си с опакото на ръката, изцапвайки лицето си с брашно.

— Трябва да се махна от този град — каза Гретхен.

— Има и по-лоши градове от нашия — отговори Джордах. — Ще приказваме за това след две години.

Часовникът показваше дванадесет часа и пет минути. Тя сложи грижливо преписаните страници в чекмеджето на бюрото си. Всички чиновници си бяха отишли. Затвори машината, отиде в тоалетната и се огледа в огледалото. Лицето й пламтеше. Наплиска челото си със студена вода, после извади от чантата си шишенце с парфюм и се напарфюмира зад ушите.

Излезе от сградата през главния вход, над който имаше голяма табела: „Завод за тухли и керемиди Бойлан“. Заводът и табелата, изписана с претенциозни букви, сякаш рекламираше нещо прекрасно и приятно, съществуваха от 1890 година.

Огледа се да види дали Руди случайно не я чака. Понякога той идваше пред завода и заедно си отиваха в къщи. От цялото семейство единствено с него се разбираше. Ако Руди беше дошъл, щяха да отидат да хапнат някъде, а след това може би щяха да си позволят да видят и някой филм. Но изведнъж си спомни, че Руди бе отишъл с училищния отбор на състезание по бягане в един съседен град.

Усети се, че върви към автобусната спирка. Пристъпваше бавно и спираше често да гледа по витрините. Няма да се качи на автобуса, разбира се. През деня нощните фантазии отлитаха надалеч. Макар че би било много освежаващо да се повози покрай реката, да слезе, някъде и да подиша малко чист въздух. Времето се беше оправило и пролетта вече настъпваше. Въздухът беше топъл и високо в синьото небе се носеха малки бели облачета.

Сутринта, преди да излезе от къщи, каза на майка си, че следобед ще отиде в болницата за да навакса пропуснатите вечери. Не знаеше защо изведнъж измисли тази история. Рядко лъжеше родителите си. Просто не й се налагаше. Но казвайки, че трябва да дежури в болницата, тя се освобождаваше от задължението да стои в хлебарницата и да помага на майка си да се справи със следобедната съботна навалица. Мисълта да прекара часове наред в задушния магазин й се струваше отвратителна в този слънчев ден.

На пресечката преди автобусната спирка видя брат си Томас. Той играеше на „каляска“ пред една дрогерия с група момчета с хулигански вид. Една нейна колежка, която била в сряда вечерта в кино „Казино“, й разказа, че го видяла да се бие. „Ама брат ти направо е страшен — каза тя. — Толкова е малък, а е такъв побойник. Добре, че в нашето семейство нямаме такова момче.“

Гретхен каза на Том, че знае за боя. И друг път беше чувала за подобни истории. „Отвратителен си“ — скара му се тя. Той само се ухили, доволен от себе си.

Ако Том я беше видял, тя щеше да се върне. Нямаше да посмее да се качи на автобуса пред очите му. Но той не я видя. Беше изцяло зает да хвърля монети в една цепнатина на тротоара.

Тя влезе в автогарата. Погледна часовника. Един без двадесет и пет. Автобусът сигурно е тръгнал преди пет минути и тя, разбира се, няма да се мотае тук близо половин час, за да чака следващия. Но той беше закъснял и още стоеше на спирката. Тя отиде на гишето.

— Един билет до Речното пристанище — каза Гретхен.

Качи се на автобуса и седна отпред близо до шофьора. Вътре имаше много войници, но тъй като беше още рано, не бяха успели да се напият и не й подсвиркваха.

Автобусът потегли. От друсането й се приспа и тя се унесе с отворени очи. Пред погледа й пробягваха дървета, току-що напъпили, и къщи, от време на време се виждаше реката; мярнаха й се и лица на хора. Всичко изглеждаше чисто, красиво и нереално. Войниците зад гърба й запяха „Тялото и душата ми“ и младите им гласове се сляха в песента. Сред пеещите имаше едно момче от Вирджиния и неговият провлечен южняшки глас правеше песента още по-тъжна. Нищо нямаше да й се случи. Никой не знаеше къде е. Нищо не зависеше от нея, не можеше да избира, не искаше да избира, просто седеше отпусната сред изпълнените с копнеж гласове на войниците.

Автобусът спря.

— Речното пристанище, мис — извика шофьорът.

— Благодаря — каза тя и внимателно слезе на шосето. Автобусът потегли. През прозорците войниците й изпратиха въздушни целувки. Тя се усмихна на младежите и им върна целувките. Нямаше вече да ги види. Не я познаваха, тя също не ги познаваше и те не можеха да отгатнат целта на пътуването й. Песента им заглъхваше, те заминаваха на север.

Застана край празното шосе в притихналия под слънцето съботен следобед. Видя една бензиностанция и един магазин. Влезе в магазина и поиска от продавача — белокос старец с чиста, синя, избеляла риза кока-кола. Хареса й цветът на ризата. Ще си купи такава рокля — хубава, чиста, от бледа памучна материя, и ще я облича в летните вечери.

Излезе от магазина и седна отпред на една пейка да си изпие колата. Тя беше ледена и сладка, щипеше гърлото и тръпчивият вкус пареше устните й. Пиеше бавно. Не бързаше. Видя чакълестия път, който се отделяше от главното шосе към реката. Над него пробягваше сянката на малко облаче, като тичащо животно. Наоколо цареше тишина. Дървената пейка, на която седеше, беше топла. Не минаваха никакви коли. Тя изпи колата и остави шишето под пейката. Чуваше как часовникът на ръката й тиктака. Облегна се назад, за да напече лицето си на слънцето.

Няма да отиде в къщата край реката, разбира се. Нека храната изстине, нека виното остане неизпито, нека нейните ухажори чакат напразно. Те не подозират, че тяхната дама е наблизо, започнала тази игра само за да ги дразни. Искаше й се да се засмее, но не посмя да наруши мъртвата тишина.

А колко приятно би било, ако продължи играта още малко. Ако стигне до средата на чакълестия път между редиците млади брези, изправени като бели моливи в сянката на гората. Ако стигне до средата и после се върне в безмълвен смях. Или още по-добре, ако се промъкне в гората, сред сенките, като индианска девойка, стъпваща безшумно по чорапи върху миналогодишни те листа, ако стигне до реката и там, скрита зад дърветата, наблюдава като разузнавач — пратеник на всички девици, как двамата мъже кроят похотливите си планове, как седят на верандата и чакат. И после се измъкне, колосаната й рокля ще се удря в дърветата, по нея ще залепват бодли, но тя ще бъде спасена, след като е била на ръба на опасността, и ще чувствува своята сила.

Тя стана, прекоси шосето и се канеше да навлезе в зашумената чакълеста пътека, когато чу, че от юг бързо приближава кола. Обърна се и спря, сякаш чакаше автобуса за Порт Филип. Не искаше някой да я види как се шмугва в гората. Нали най-важното е всичко да остане в тайна.

Колата фучеше по отсрещната страна на шосето. След малко намали скоростта и спря точно срещу нея; Тя не се обърна, а продължи да гледа натам, откъдето трябваше да се появи автобусът, макар да знаеше, че той ще пристигне чак след половин час.

— Здравейте, мис Джордах. — Един мъжки глас я назова по име.

Тя обърна глава и усети, че бузите й пламнаха. Глупаво беше да се изчервява. Имаше пълно право да стои на шосето. Никой не знаеше за двамата войници негри, които я чакаха с обяда, напитките и осемстотинте долара. В първия миг тя не позна мъжа, който я беше поздравил, седнал зад волана на един открит буик, модел 1939 година. Той й се усмихваше, подпрял облечената си с ръкавица ръка на прозореца на колата. После се сети кой е. Мистър Бойлан. Беше го виждала веднъж или два пъти в завода, който носеше неговото име. Той рядко се появяваше там; беше строен, рус, загорял, гладко избръснат мъж с гъсти руси вежди и силно лъснати обувки.

— Добър ден, мистър Бойлан — каза тя, без да се помръдне. Не искаше да се приближава към него, за да не забележи, че се е изчервила.

— Какво, за бога, търсите чак тук? — Гласът му прозвуча покровителствено. Говореше така, сякаш се забавляваше от това неочаквано откритие — едно красиво момиче на високи токове само край гората.

— Такъв прекрасен ден е. — Тя почти заекваше. — Аз често си правя малки екскурзии, когато съм свободна следобед.

— Съвсем сама? — попита недоверчиво той.

— Обичам природата — отговори тя неубедително. Сигурно му изглеждам пълна глупачка, помисли си Гретхен. Видя как той се усмихна, като погледна обувките й с високи токове. — Качих се на автобуса ей така, изведнъж — продължи да измисля тя без всякаква надежда. — Сега го чакам да се върна в града. — Чу зад себе си някакво шумолене и се обърна ужасена, сигурна, че са двамата войници, изгубили търпение и дошли да видят дали е пристигнала. Оказа се една катерица, която претича по чакълестия път.

— Какво има? — попита Бойлан, озадачен от нервните й движения.

— Помислих, че е змия. — Ох, всичко се провали, каза си тя.

— Доста сте страхлива за любител на природата — каза Бойлан сериозно.

— Само от змии се боя — отговори тя.

Това беше най-глупавият разговор, който бе водила някога в живота си.

Бойлан погледна часовника си.

— Знаете ли, има още доста време, докато дойде автобусът — каза той.

— Няма значение — отвърна тя, усмихвайки се широко, сякаш любимото й занимание в събота следобед беше да чака автобуси на края на света. — Тук е толкова хубаво и спокойно.

— Може ли да ви задам един сериозен въпрос? — попита той.

Ето започва, помисли си тя. Сега ще поиска да разбере кого чакам. И взе да прехвърля наум най-приемливия отговор. Чака брат си, една приятелка, една сестра от болницата. Мисълта й беше толкова заета, че не схвана какво я пита, макар че чу думите му.

— Извинявайте, не ви разбрах — каза тя.

— Попитах ви дали сте обядвали, мис Джордах.

— Аз не съм гладна, наистина… Аз…

— Елате — махна й той с ръка. — Каня ви на обяд. Ненавиждам да обядвам сам.

Послушно, като малко дете, изпълняващо заповедите на възрастните, тя пресече шосето зад буика; той се пресегна да отвори вратата и тя се качи в колата. Единственият човек, който употребяваше думата „ненавиждам“ в обикновен разговор, беше майка й. Наследство от сестра Катерин, старата учителка.

— Много мило от ваша страна, мистър Бойлан — промълви тя.

— В събота обикновено ми върви — каза той и запали мотора.

Тя нямаше представа какво иска да каже с това. Ако не й беше шеф в известен смисъл и при това толкова стар — най-малко четиридесет, четиридесет и петгодишен, — щеше да съумее да му откаже по някакъв начин. Сега съжаляваше за рискованата екскурзия из гората, която вече никога нямаше да се състои, за непристойната и неосъществена надежда двамата войника да я зърнат отнякъде и да почнат да я преследват… Куци индиански воини, тръгнали на лов. Осемстотин долара ще им струва това забавление.

— Чували ли сте за „Селската странноприемница“? — попита Бойлан, подкарвайки колата.

— Чувала съм — отговори тя. Знаеше, че това е малко заведение, построено на една скала над реката на около двадесет и пет километра оттук, за което се говореше, че е много скъпо.

— Там не е лошо — каза Бойлан. — Човек може да изпие бутилка хубаво вино.

 

 

Повече не разговаряха, тъй като той караше много бързо, а вятърът свистеше в откритата кола, развяваше косата й и я караше да присвива очи. През войната скоростта беше ограничена до шестдесет километра в час, за да се пести бензин, но, разбира се, човек като мистър Бойлан нямаше защо да се тревожи за такива неща като бензин.

От време на време Бойлан я поглеждаше и леко се усмихваше. Тя чувствуваше, че усмивката му е иронична — той естествено е разбрал, че го лъже още щом я е видял съвсем сама толкова далеч от града да чака като глупачка някакъв автобус, който ще пристигне чак след половин час. Той се протегна, отвори жабката, извади оттам чифт тъмни авиаторски очила и й ги подаде. „За вашите красиви сини очи“ — каза той, надвиквайки вятъра. Тя сложи очилата и се почувствува много елегантна, като киноартистка.

Някога, когато пътуването между Ню Йорк и околностите му ставало с дилижанси, „Селската странноприемница“ била пощенска станция, където сменяли конете. Сега сградата беше боядисана в червено с бели первази, а на поляната отпред стоеше на подпори голямо колело от стар фургон. То изразяваше убеждението на собственика на заведението, че американците обичат, докато обядват, обстановката да им напомня за миналото. Сякаш се намираха на стотици километри или на стотици години от Порт Филип.

Гретхен приреса косата си, използувайки огледалцето на колата. Чувствуваше се неловко и усещаше, че Бойлан я наблюдава.

— Най-прекрасното нещо, което един мъж може да види в живота си — каза той, — е как едно красиво момиче, вдигнало ръце, реши косата си. Сигурно затова толкова много художници са рисували такива картини.

Тя не беше свикнала да й говорят по този начин — нито съучениците й, нито младежите, които се мотаеха около бюрото й в службата, приказваха така и тя не знаеше дали това й харесва, или не. Струваше й се, че е намеса в личния й живот. Молеше се само да не се изчервява повече този ден. Понечи да си сложи малко червило, но той протегна ръка и я спря.

— Недейте — каза Бойлан авторитетно. — Имате достатъчно. Повече, отколкото трябва. Елате. — Той скочи от колата изненадващо пъргаво за човек на неговата възраст, заобиколи и й отвори вратата.

Какви маниери, помисли си тя машинално. И тръгна след него към входа на ресторанта — под дърветата бяха паркирани пет-шест други коли. Кафявите му обувки (всъщност те не бяха обувки, а ботуши за езда, както разбра по-късно) силно лъщяха. Бойлан носеше спортно сако от туид, сиви панталони от каша, а около врата си под меката вълнена риза имаше шалче вместо вратовръзка. Той е като излязъл от списание, мислеше си тя, просто не е истински. Какво търся аз с него?

Застанала до Бойлая, тя се чувствуваше старомодна и размъкната в морскосинята си рокля с къси ръкави, която толкова грижливо беше избрала сутринта. Сигурно той вече съжаляваше за’ поканата си. Но Бойлан отвори вратата пред нея я я докосна леко по лакътя, за да й покаже накъде е барът.

В бара, обзаведен като пивница от осемнадесети век, целият облицован в тъмен дъб, с оловни чаши и чинии по стените, имаше две други двойки. Двете жени бяха младички, облечени с велурени поли и тесни, прилепнали по тялото пуловери, и говореха кресливо и самоуверено. Като ги огледа, Гретхен си даде сметка колко едър бюст има и се прегърби, за да го прикрие малко. Двойките седяха на ниска масичка в единия ъгъл на помещението; Бойлан я поведе към бара и й помогна да седне на солидния висок дървен стол.

— Ето тук — каза той тихо. — По-надалеч от онези дами. Можем да минем и без тяхното чуруликане.

Негър в колосано бяло сако дойде да вземе поръчката им.

— Добър ден, мистър Бойлан — каза негърът тържествено. — Какво ще желаете, сър?

— Ах, Бърнард, вие ми задавате въпроса, на който философите се мъчат да отговорят откакто съществува светът — каза Бойлан.

Как се превзема, каза си Гретхен и малко се изненада, че може да си мисли така за човек като мистър Бойлан.

Негърът се усмихна почтително. Беше така изряден и безукорно чист, сякаш се готвеше да прави хирургическа операция. Гретхен го изгледа крадешком. Тук наблизо има двама твои събратя, помисли си тя, които няма да могат да обслужат никого днес.

— Мила моя — обърна се Бойлан към нея, — какво ще пиете?

— Все едно. Каквото кажете. — Изпитанията се увеличаваха. Откъде да знае какво да пие? Никога не беше пила нещо по-силно от кока-кола. Очакваше с ужас да донесат менюто. Положително щеше да е на френски. А тя беше учила испански и латински в училище. Латински!

— Впрочем, нали сте навършили осемнадесет години? — попита Бойлан.

— О, да — отговори тя и се изчерви. Що за глупост да се изчервява точно в този момент. Добре, че в бара беше тъмно.

— Никак не ми се ще да отговарям пред съда за развращаване на малолетни — усмихна се той. Имаше хубави, поддържани зъби. На Гретхен й беше трудно да разбере защо един човек с такава външност, с такива зъби, толкова елегантно облечен и при това толкова богат, може някога да обядва сам.

— Бърнард, нека да опитаме нещо сладко. За младата дама. Едно от твоите несравними „дайкири“.

— Благодаря, сър — каза Бърнард.

„Несравними“ — помисли си тя. Кой използува такива думи? Чувството, че не му подхожда по възраст, че е зле облечена и зле гримирана, я настройваше критично.

Гретхен наблюдаваше как Бърнард изстисква облите лимони, слага лед и разклаща напитката с ловките си черни ръце с розови длани и безукорно поддържани нокти. АДАМ И ЕВА В РАЙСКАТА ГРАДИНА. Ако мистър Бойлан имаше и най-малката представа… нямаше да приказва така добронамерено за разврат.

Пенливото питие беше много вкусно и тя го изпи като лимонада. Бойлан я наблюдаваше малко театрално, с вдигнати вежди, как изпразва чашата.

— Бърнард, същото още веднъж, моля — каза той.

Двете двойки отидоха да обядват и те останаха сами в бара, докато Бърнард приготвяше второто питие. Сега тя се чувствуваше по-свободно. Денят й се струваше знаменателен. Не знаеше защо точно тази дума й дойде наум, но денят наистина й изглеждаше такъв — ЗНАМЕНАТЕЛЕН. Отсега нататък щеше често да седи в тъмни барове и многобройни възрастни мъже, странно облечени, щяха да я черпят с вкусни напитки.

Бърнард постави питието пред нея.

— Може ли да ви дам един съвет, малка моя? — каза Бойлан. — На ваше място бих пил това по-бавно. Все пак в него има ром.

— Разбира се — каза тя е достойнство. — Просто бях ожадняла от дългото стоене на слънце.

— Разбира се, малка моя — каза той.

„Малка моя.“ За първи път някой я наричаше така. Харесваше й това обръщение, изречено с толкова спокоен, ненатраплив глас. Тя пиеше изискано на малки глътки студеното питие. То беше хубаво като първото. А може би и по-хубаво. Усещаше, че повече няма да се изчервява този ден.

Бойлан поиска листата с менюто. Щяха да поръчат обяда в бара, докато си допиваха питието. Оберкелнерът пристигна с два големи картонени листа и като се поклони леко, каза:

— Радвам се, че пак ви виждам, мистър Бойлан. — Всички се радваха, че виждат мистър Бойлан с излъсканите му обувки.

— Да поръчам ли аз? — попита я Бойлан.

Гретхен знаеше от филмите, че кавалерите често поръчват на дамите си в ресторант, но едно беше да гледаш такава сцена на екрана, а друго да участвуваш сама в нея.

— Да, моля — каза тя.

Точно като по роман, помисли си Гретхен победоносно. Божичко, колко е хубаво това питие.

Мистър Бойлан и оберкелнерът обсъдиха кратко, но сериозно какво да бъде менюто. Оберкелнерът се оттегли с обещанието, че ще ги извика, когато, масата им бъде готова. Мистър Бойлан извади една златна табакера и й предложи цигара. Тя поклати глава.

— Не пушите ли?

— Не, — Тя знаеше, че като не иска да запали, доказва, че мястото й не е в това заведение и че не знае как да се държи при подобна ситуация, но на два или три пъти беше опитвала да запуши и така се разкашля, че чак очите й се зачервиха; оттогава се отказа да прави повече опити. Освен това майка й пушеше денонощно, а Гретхен не искаше по нищо да прилича на майка си.

— Правилно — каза Бойлан и запали цигарата си със златна запалка, която извади от джоба си, а после остави на бара до табакерата с монограм. — Аз не харесвам момичета, които пушат. Пушенето им отнема аромата на младостта.

Само се превзема, помисли си тя. Но сега това не я дразнеше. Той искаше да й направи приятно впечатление. Тя изведнъж усети уханието на парфюма, който си беше сложила в тоалетната на кантората. Разтревожи се, че може би ще му се стори евтин.

— Да ви призная — каза тя, — изненадах се, че знаете името ми.

— Защо?

— Ами защото ми се струва, че съм ви виждала само един-два пъти в завода, и никога не се отбивате в кантората.

— Аз съм ви виждал — каза той. — И се чудех какво ли може едно момиче като вас да прави на такова скучно място, каквото е заводът за тухли за керемиди „Бойлан“.

— Не е чак толкова ужасно — възрази Гретхен.

— Не е ли? Радвам се, че така смятате. Останал съм с впечатлението, че никой от подчинените ми не може да понася завода. Затова реших да не престоявам в него повече от петнадесет минути месечно. Този завод ме подтиска.

Оберкелнерът се появи.

— Готово, сър.

— Оставете си чашата, малка моя — каза Бойлан, като й помогна да стане от стола. — Бърнард ще я донесе.

Те последваха оберкелнера в салона. Осем или десет от масите бяха заети. Един полковник в компанията на млади офицери. Други двойки в спортни костюми. Полираните маси в псевдоколониален стил бяха отрупани с цветя и кристални чаши. Тук няма човек, който да получава по-малко от десет хиляди долара годишно, помисли си тя.

Докато вървяха след келнера към една малка маса до прозореца с изглед към реката, разговорът в салона замря. Тя усети, че младите офицери я гледат. Оправи косата си. Знаеше какви мисли се въртят в главите им. Жалко, че мистър Бойлан не е по-млад.

Оберкелнерът отмести стола й, тя седна и сложи скромно на коленете си меката салфетка за хранене. Бърнард донесе на една табла недопитите им чаши с дайкири и ги постави на масата.

— Благодаря, сър — каза той и се отдалечи.

Оберкелнерът се появи отново с бутилка френско червено вино, а друг келнер поднесе първото ястие. В „Селската странноприемница“ не липсваше работна ръка. Оберкелнерът отля тържествено малко от виното в една огромна дълбока чаша. Бойлан го помириса, опита го, вдигна глава към тавана и примижа, преди да преглътне. После кимна на оберкелнера.

— Много добре, Лорънс — каза той.

— Благодаря, сър — отговори оберкелнерът. С тези благодарности, помисли си Гретхен, сметката ще бъде ужасяваща.

Оберкелнерът наля вино в нейната чаша, после наля и на Бойлан. Бойлан вдигна чашата си и двамата отпиха от виното. То имаше странен тръпчив вкус и беше топло. Гретхен разбра, че постепенно ще се научи да харесва този вкус.

— Надявам се, че обичате сърцевина на палма — каза Бойлан. — Аз свикнах да ям това ядене в Ямайка. Беше преди войната, разбира се.

— Прекрасно е. — На Гретхен й се стори съвършено безвкусно, но й хареса мисълта, че цяла внушителна палма е отсечена само за да й сервират някакъв малък деликатес.

— Като свърши войната — продължи той, подбирайки хапките си, — ще отида да живея там. В Ямайка. По цяла година ще лежа на белия пясък и ще се пека на слънцето. Когато американските войници се върнат в родината си, тук ще стане невъзможно да се живее. В света на, героите едва ли ще има място за Тиодор Бойлан — каза той подигравателно. — Трябва да ми дойдете там на гости.

— Непременно — отговори тя. — Ще прехвръкна с моята заплата от завода за тухли и керемиди „Бойлан“.

Той се засмя.

— Голямата гордост на моето семейство — каза той — е, че от 1887 година плащаме малко на работниците си.

— Семейство? — каза тя. Доколкото знаеше, той беше единственият представител на фамилията Бойлан. На всички беше известно, че живее сам в имението извън града, в голямата къща, заобиколена с каменна ограда. Имаше, разбира се, прислуга.

— Ние сме като една империя — каза той. — Славата ни се носи от Атлантическия до Тихия океан, от покрития с борови гори щат Мейн до наситената с дъх на портокали Калифорния. Освен циментовия завод и завода за тухли и керемиди в Порт Филип има корабостроителници на Бойлан, петролни компании на Бойлан, заводи за тежко машиностроене на Бойлан — нашир и длъж из нашата велика страна; начело на всяко предприятие стои по един Бойлан — брат, вуйчо или братовчед, който доставя военни материали на любимото ни отечество и трупа печалби за себе си. Има даже един генерал-майор Бойлан, който в името на отечеството нанася ловки удари на Службата по снабдяването във Вашингтон. Семейство ли? Само да замирише във въздуха на пари, веднага отнякъде ще дотърчи някой Бойлан.

Тя не беше свикнала човек да говори така пренебрежително за собственото си семейство; смяташе, че роднините трябва да се уважават. На лицето й явно се изписа разочарование.

— Шокирах ви, нали? — каза Бойлан със същата присмехулна усмивка.

— Съвсем не — отговори тя. Мислеше за своето семейство. — Само в семейството може да се разбере доколко хората заслужават да се обичат един друг.

— О, аз не съм чак толкова лош — каза Бойлан. — Моите роднини притежават в излишество една добродетел, която безрезервно ценя.

— Коя е тя?

— Те са богати. Те са мно-о-о-го, мно-о-о-го богати — засмя се той.

— Но все пак — каза тя, надявайки се, че той не е толкова лош, колкото се представя, а иска само да направи впечатление по време на обяда на едно празноглаво момиче, — все пак вие работите. Бойланови са направили много за нашия град…

— Разбира се — отговори той. — Изсмукали са всичката му кръв. И естествено хранят сантиментални чувства към него. Порт Филип е най-незначителното владение на империята, заради което един истински, стопроцентов, предприемчив Бойлан не си струва да си губи времето, но въпреки това те не се отказват от него. Най-нищожната издънка на рода и ваш покорен слуга е упълномощен да живее в скромния провинциален дом, за да може поне веднъж или два пъти в месеца с присъствието си да поддържа живи мита и авторитета на фамилията. Изпълнявам задълженията си с нужното уважение и чакам с нетърпение да замлъкнат оръдията, за да замина за Ямайка.

Той мрази не само семейството си, мислеше тя, мрази себе си.

Живите му, светли очи забелязаха мигновената промяна в изражението й.

— Не съм ви симпатичен — каза той.

— Не е вярно — отговори тя. — Просто сте различен от всички, които познавам.

— В положителен или в отрицателен смисъл?

— Не знам — каза тя.

Той кимна високомерно:

— В такъв случай ще изчакам да ми отговорите. Пийте, защото носят другата бутилка.

Неусетно бяха изпили цялата бутилка вино, а не им бяха сервирали още основното ядене. Оберкелнерът донесе чисти чаши и церемонията по опитването се повтори. Лицето и шията й бяха поруменели от виното. Разговорът в салона бе станал някак неясен и долиташе до ушите й като неспирния, успокояващ ритъм на далечни плискащи се вълни. Изведнъж тя се почувствува съвсем удобно в скъпия, стар ресторант и се засмя високо.

— Защо се смеете? — попита Бойлан подозрително.

— Защото съм тук — отговори тя, — а можех да бъда на толкова други места.

— Трябва да пиете по-често — каза той. — Виното ви се отразява добре. — Той се пресегна и я потупа по ръката. Тя усети сухите му, силни пръсти върху кожата си. — Вие сте красива, малка моя, красива, красива.

— И аз така мисля — каза тя.

Сега беше негов ред да се засмее.

— Особено днес — добави тя.

 

 

Когато келнерът донесе кафето, тя беше пияна. Никога преди не се беше напивала и затова не знаеше, че е пияна. Усещаше само, че всички цветове са по-ярки, че реката е кобалтовосиня, че слънцето, залязващо зад далечните скали на запад, е като ослепително злато. Вкусът в устата й напомняше за лято, а мъжът срещу нея не беше нито непознат, нито неин шеф, а най-добрият й, близък приятел — с красиво загоряло лице, нежен и подкупващо внимателен, той докосваше от време на време приятно ръката й със сухите си пръсти, а смехът му показваше, че оценява нейното остроумие. Тя можеше да му каже всичко, тайните й бяха негови.

Разказа му смешни истории от болницата — за войника, ударен в окото с бутилка от вино, която една ентусиазирана французойка хвърлила по него за добре дошъл; след това го наградили с „Пурпурно сърце“, защото от удара, който получил, изпълнявайки бойните си задължения, започнал да вижда всичко двойно. Разказа му за сестрата и за младия офицер) които всяка вечер се любели в една линейка и веднъж, когато извикали някъде линейката, ги откарали чисто голи чак до Пофкипси.

Докато говореше, тя се убеждаваше, че е изключителна и интересна личност, която води пълноценен живот, изпъстрен със събития. Разказа му как е играла Розалинда от „Както ви се харесва“ в последния клас на гимназията. Режисьорът, мистър Полак, който бил гледал десетки Розалинди на Бродуей и на други места, й казал, че ще извърши престъпление, ако не използува таланта си. Предишната година бе играла и Порция, а известно време мечтаела да направи блестяща адвокатска кариера. Смяташе, че днешните жени трябва да се занимават с такива неща, а не да се ограничават с бракове и деца.

А сега ще каже на Теди (когато поднесоха десерта, той беше вече Теди) нещо, което не е споделяла с никого. — когато войната свърши, ще отиде в Ню Йорк и ще стане актриса. Рецитира му един монолог от „Както ви се харесва“ с игрив глас и леко преплитащ се език от двете дайкири, от виното и от двете чаши ликьор бенедиктин.

— „Хайде, ухажвайте ме, увъртайте се около мене — каза тя, — сега съм в празнично настроение и склонна на отстъпки. Какво бихте ми казали, ако бях вашата истинска-истинска Розалинда?“^[1]

Като свърши, Теди й целуна ръка, а тя прие поздравлението благосклонно, доволна, че е избрала такъв подходящ за флирт закачлив цитат.

Въодушевена от неотслабващото внимание на кавалера си, тя се чувствуваше в стихията си, блестяща, неудържима. Разкопча двете горни копчета на роклята си. Нека се видят прелестите й. Освен това в ресторанта беше топло. Можеше да говори за неща, за които не е прието да се споменава, да изрече думи, които беше виждала само надраскани по стените от невъзпитани момчета. Да се освободиш от всякакви задръжки — това бе привилегия на аристократите.

— Изобщо не им обръщам внимание — отговаряше тя на Бойлан, който я питаше за мъжете в службата й. — Увъртат се като кученца. Провинциални донжуани. Заведат те на кино, почерпят те сладолед, а после те натискат на задната седалка в някоя кола и те мачкат като тесто. Сумтят като ранено животно и се опитват да вкарат езика си в устата ти. Не е за мене тази работа. Аз имам други неща наум. Като опитат веднъж, разбират, че нищо няма да излезе. Аз не бързам! — Тя изведнъж стана. — Благодаря за прекрасния обяд. Трябва да отида до тоалетната. — Досега не беше казвала на никой мъж, че трябва да отиде до тоалетната. Понякога, на кино или на забави, едва издържаше, но изобщо не споменаваше, че трябва да отиде в тоалетната.

Теди се изправи.

— В коридора, първата врата вляво. — Теди знаеше всичко, беше осведомен по всички въпроси.

Тя се понесе през салона, изненадана, че е празен. Вървеше бавно и усещаше, че светлите, наблюдателни очи на Теди следят всяка нейна стъпка. Имаше хубава стойка. Знаеше това. Талията й беше тънка, ханшът — закръглен, краката дълги, стройни и стегнати. Съзнаваше всичко това и вървеше бавно, за да може Теди да го разбере и запомни завинаги.

В тоалетната се погледна в огледалото и изтри последните остатъци от червило. „Имам широка, красива уста — каза тя на отражението си. — Колко глупава съм била да се червя като стара жена.“

Излезе от тоалетната. Теди я чакаше на входа на бара. Беше платил сметката и си слагаше лявата ръкавица. Когато Гретхен се приближи до него, той я изгледа замислено.

— Ще ти купя една червена рокля — каза той. — Яркочервена, за да подчертава прекрасния цвят на лицето ти и буйната ти черна коса. Когато влезеш някъде, мъжете ще падат на колене.

Тя се засмя — нейният цвят беше червеният. Точно така трябва да говори един мъж.

Хвана го подръка и се запътиха към колата.

Той вдигна гюрука, защото беше захладняло; караше бавно на юг, дясната му ръка, оставена предвидливо без ръкавица, лежеше на седалката върху нейната. Всички прозорци на колата бяха затворени и вътре беше уютно. Усещаше се сладникавият аромат на изпития от тях алкохол, примесен с миризмата на кожа.

— А сега ми кажи — какво в същност правеше на Речното пристанище? — попита я той.

Тя се изсмя.

— Този смях не е невинен — каза Бойлан.

— Причината за отиването ми там не беше невинна — отговори тя.

Известно време той продължи да кара мълчаливо. Пътят беше пуст, дълги ивици сенки и бледа слънчева светлина се редуваха по ограденото с дървета шосе.

— Аз чакам — каза Теди.

Защо не? — помисли си тя. В този благословен следобед всичко можеше да се каже. Двамата не трябва да премълчават нищо. Те са се издигнали над дребнавата лицемерна скромност. Започна да говори, отначало колебливо, после се отпусна, особено когато взе да обяснява какво се бе случило в болницата.

Описа двамата негри — самотни и сакати, единствените чернокожи в отделението, — разказа как Арнълд се държал винаги много сдържано и възпитано и никога не я е наричал с първото й име, както правели другите войници, как четял книгите, които му давала, и изглеждал толкова интелигентен и тъжен, заради раната си и любимата му в Корнуол, която не му писала. След това разказа как една вечер, когато всички спели, той я сварил сама и как разговорът им завършил с предложението на двамата негри и за осемстотинте долара.

— Ако бяха бели, щях да се оплача на полковника — каза тя, — но сега…

Теди, хванал волана, кимна разбиращо, но не каза нищо, а само подкара по-бързо колата по широкото шосе.

— Оттогава не съм ходила в болницата — продължи тя. — Просто не мога. Помолих баща ми да ме пусне в Ню Йорк. Не можех да се примиря, че ще остана в същия град с този човек, който ми каза такива неща. Но баща ми… С него наглава не може да се излезе. А и аз естествено не можех да му кажа истината. Той щеше да отиде в болницата и с голи ръце да убие и двамата. А тази сутрин… просто се оказах в автобуса. Нямах намерение да отивам в онази къща, но исках да разбера дали те са там, дали наистина има мъже, които постъпват така. След като слязох от автобуса, зачаках на шосето. Купих си една кола, пекох се на слънцето… после… Може би щях да повървя малко по пътя. Може би щях да стигна до къщата. Просто да видя. Знаех, че съм в безопасност. Даже и да ме видеха, можех лесно да избягам. Те едва вървят с куците си крака…

Колата намали ход. Докато говореше, тя гледаше обувките му под таблото на колата. Сега вдигна очи и разбра къде се намират. Бензиностанцията. Магазинът. Не се виждаше жива душа.

Колата спря в началото на чакълестия път, който водеше към реката.

— Това беше една игра — каза тя, — глупава, жестока, момичешка игра.

— Лъжеш — каза Бойлан.

— Какво? — попита объркано тя. В колата беше ужасно горещо и задушно.

— Ти ме чу малка моя — отговори Бойлан. — Лъжеш. Не е било никаква игра. Ти си щяла да отидеш там и да легнеш с тях.

— Теди — каза тя, задъхвайки се, — моля те… отвори прозореца. Не мога да дишам.

Бойлан се пресегна и отвори вратата от нейната страна.

— Хайде — каза той. — Тръгвай, малка моя. Те са още там. Приятно прекарване. Сигурен съм, че ще преживееш нещо, за което ще си спомняш цял живот.

— Моля те, Теди… — Чувствуваше се много замаяна, гласът му ту заглъхваше в ушите й, ту отново закънтяваше.

— Не се тревожи за връщането у дома — каза Бойлан. — Аз ще те чакам. Нямам какво да правя. В събота следобед всичките ми приятели са извън града. Тръгвай. Ще ми разкажеш, като се върнеш. Ще ми бъде много интересно.

— Трябва да изляза — каза тя. Главата й сякаш се разпъваше и свиваше и тя чувствуваше, че се задушава. Излезе със залитане от колата и разтърсвана от конвулсии, повърна на пътя.

Бойлан седеше неподвижно зад волана, вперил поглед право напред. Когато спря да повръща и изтощителните пристъпи намаляха, той рязко извика:

— Хайде, идвай тук.

Изтощена и разтреперана, със студена пот по челото, закрила устата си с ръка, за да не усеща миризмата, тя се добра до колата.

— Вземи, малка моя — каза Бойлан нежно и й подаде голямата цветна копринена носна кърпа от малкото джобче на сакото си. — Използувай я.

Тя избърса устата си и попи потта от челото си.

— Благодаря — прошепна Гретхен.

— А сега какво наистина искаш да правиш? — попита той.

— Да си отида у дома — изхълца тя.

— Не можеш да си отидеш у дома в това състояние — каза той и подкара колата.

— Къде ме водиш?

— В моята къща — отговори той.

Тя беше твърде изтощена, за да спори, облегна глава на седалката и затвори очи; колата летеше бързо по шосето на юг.

В банята Гретхен дълго плакна устата си с тоалетна вода с аромат на канела, а после спа омаломощена два часа в леглото му; същата вечер той я направи своя любовница. След това я закара мълчаливо в къщи.

В понеделник в девет часа сутринта, когато отиде на работа, на бюрото я чакаше продълговат прост бял плик, на който беше напечатано на машина името й, а в единия край беше надраскано „Лично“. Тя отвори плика. В него имаше осем банкноти по сто долара.

Той сигурно е станал призори, за да стигне в града и да влезе в заключената фабрика, преди някой да се е явил на работа.