Ъруин Шоу
Богат, беден (14)

ГЛАВА ТРЕТА

1950

Томас набра комбинацията ат цифри на катинара и отключи шкафчето си. Вече от няколко месеца всички шкафчета имаха катинари и от членовете на клуба се изискваше да оставят портфейлите си в канцеларията, където ги запечатваха в големи пликове и ги заключваха в касата. Това решение беше взето по настояване на Брустър Рийд, на когото откраднаха от джоба прословутата банкнота от сто долара — това се бе случило в събота следобед, когато Томас замина за Порт Филип. Доминик с удоволствие му съобщи новината в понеделник следобед, когато Томас се върна на работа. „Най-после се убедиха, че не си ти — каза Доминик — и няма да ме обвиняват, че съм взел на работа някакъв крадец, мошеници такива.“ Доминик беше убедил членовете на клуба да увеличат заплатата на Томас с десет долара и сега Томас получаваше четиридесет и пет долара седмично.

Томас се съблече, обу един чист анцуг и обувки за бокс. Беше поел от Доминик следобедните упражнения по пластика, но обикновено някой от мъжете искаше да потренира с него и малко бокс. Беше се научил от Доминик да напада, без да нанася сериозни удари, и беше усвоил достатъчно от професионалния речник на шефа си, за да накара членовете на клуба да му вярват, че ги учи на истински бокс.

Четирите хиляди и деветстотин долара стояха непокътнати в банката в Порт Филип и когато се сблъскваше в съблекалнята с младия Синклер, Томас винаги го наричаше „сър“.

Часовете по пластика му доставяха удоволствие. За разлика от Доминик, който само следеше как се изпълняват упражненията, Томас правеше лицеви опори, клякаше и ставаше, риташе с крака във въздуха, скачаше високо, докосваше пода с прибрани колене, подпрян на дланите си, по всички правила на гимнастическото изкуство. По този начин поддържаше формата си и освен това се забавляваше, като гледаше как тези важни, самоуверени мъже се потят и задъхват. В такива моменти гласът му звучеше заповеднически и самият той не изглеждаше толкова малък на години, колкото преди. Сутрин се събуждаше, без да изпитва чувството, че през деня ще му се случи нещо лошо, което няма да може да предотврати.

След часа по пластика, когато Томас влезе в салона, Доминик и Грийнинг точно си слагаха големите ръкавици. Доминик беше настинал, а освен това предната вечер беше препил. Очите му бяха зачервени и се движеше бавно. С провисналото си спортно облекло имаше вид на стар човек с безформено тяло и тъй като косата му беше разрошена, плешивото петно лъщеше на светлината на големите лампи в салона. Грийнинг, доста висок за категорията си, се разхождаше нетърпеливо, подритвайки с обувките си за бокс, които издаваха остър, неприятен звук. На силната светлина очите му изглеждаха безцветни, а русата му, късо подстригана коса — почти платинена. Беше служил като капитан във флотата през войната и беше награден с орден.

С правилен нос, с волева брадичка и румено лице, той минаваше за красавец и ако не произхождаше от семейство с предразсъдъци към актьорската професия, сигурно щеше да стане звезда от каубойски филми. Откакто, беше казал на Доминик, че според него Томас е откраднал десет долара от шкафчето му, не заговори нито веднъж с Томас и сега, когато Томас влезе в салона за един от членовете на клуба, с когото се бе уговорил за тренировка по бокс, Грийнинг дори не го погледна.

— Помогни ми, малкия — каза Доминик и протегна ръкавиците си. Томас върза връзките. Доминик беше стегнал вече ръкавиците на Грийнинг.

Доминик погледна големия часовник над вратата — искаше да засече времето и в никакъв случай да не се боксира повече от две минути без почивка, зае стойка и тръгна бавно към Грийнинг с думите:

— Ако сте готов, сър.

Грийнинг се втурна бързо в нападение. Той имаше точен удар, боксираше се по правилата като професионалист и в случая се възползуваше от дългите си ръце, за да нанася светкавични удари по главата на Доминик. Поради настинката и препиването дишането на Доминик веднага се затрудни. Той се опита да избегне серията от удари, сведе глава под брадичката на Грийнинг и взе да го удря в корема, но вяло и без всякакъв ентусиазъм. Грийнинг неочаквано отстъпи назад и с всичка сила нанесе с дясната си ръка ъперкът на Доминик; от устата на Доминик рукна кръв.

Мръсник, помисли си Томас, но не каза нищо и лицето му изобщо не трепна.

Доминик седна на тепиха и опипа машинално устата си с голямата ръкавица. Грийнинг не му помогна да стане, а се отдръпна и го загледа навъсено, отпуснал ръце. Без да става, Доминик протегна ръкавиците си към Томас.

— Свали ги, малкия — каза той с дрезгав глас. — За днес ми стига.

Томас се наведе и докато развързваше ръкавиците и ги сваляше от ръцете на Доминик, никой не проговори. Томас знаеше, че на стария боксьор не му е приятно да му помагат и затова не му подаде ръка да стане. Доминик се изправи бавно и избърса уста с маншета на ръкава си.

— Съжалявам, сър — каза той. — Днес, изглежда, съм болен.

— Това не беше никаква тренировка — каза Грийнинг. — Трябваше да ми кажете, че не се чувствувате добре. Нямаше никакъв смисъл да се събличам. А ти какво ще кажеш, Джордах? — попита той. — Гледал съм те няколко пъти. Искаш ли да си премериш силите с мен?

Джордах, каза си Томас. Значи, знае името ми. Той погледна въпросително Доминик. Грийнинг нямаше нищо общо с ентусиазираните любители на физкултурата с големи шкембета, при които Доминик обикновено го пращаше.

В полупритворените тъмни очи на Доминик проблеснаха пламъчетата на сицилианската омраза. Беше настъпил моментът да подпали замъка на господаря.

— Щом мистър Грийнинг иска, Том — каза Доминик тихо, плюейки кръв, — мисля, че трябва да му удовлетвориш желанието.

Томас сложи ръкавиците, а Доминик му ги завърза — свел глава, без да го погледне и без да каже нищо. Томас изпита познатото чувство на страх, удоволствие и нетърпение, по ръцете и краката му сякаш мина електрически ток, усети, че се настървява за бой. Наложи си да се усмихне весело на Грийнинг над сведената глава на Доминик, но Грийнинг го гледаше с каменно лице.

— Готово — каза Доминик и се отдръпна.

Грийнинг веднага се нахвърли на Томас, като протегна напред лявата си ръка, а дясната сви под брадата. Колежанин, помисли си Томас презрително, отби левия удар и се опита да се изплъзне от насочената към него дясна ръка. Грийнинг беше доста по-висок от Томас, но само три-четири килограма по-тежък. Обаче се оказа по-бърз, отколкото Томас предполагаше, и десният удар го улучи в слепоочието. За последен път Томас се беше бил сериозно с шефа на гаража в Бруклайн, а вежливата размяна на удари с миролюбивите джентълмени от клуба не можеше да го подготви за съперник като Грийнинг. Съвсем изненадващо Грийнинг се престори, че замахва с дясната си ръка, и нанесе с лявата къс удар със сгънат лакът в главата на Томас. Този кучи син не се шегува, помисли си Томас и като се сниши, заби лявата си ръка в ребрата на Грийнинг, а веднага след това стовари дясната върху главата му. Грийнинг го притисна и го заблъска с дясната си ръка в ребрата. Беше силен, нямаше съмнение, че беше много силен.

Томас хвърли поглед на Доминик, очаквайки някакъв сигнал. Но Доминик стоеше настрани невъзмутимо и не даваше никакъв знак.

Добре, каза си Томас, чудесно, тогава започвам. Да става каквото ще.

Биха се две минути без прекъсване. Грийнинг нападаше методично и грубо, използувайки височината и теглото си, а Томас му отвръщаше мигновено с цялата си злоба, която старателно беше подтискал през последните месеци. Дръж се сега, капитане, казваше си той и се впускаше смело, прилагайки всичко, което знаеше — удряше, причинявайки остри болки, навеждаше се, за да избегне ударите, и си повтаряше: „Хайде да те видя, хубавецо, хайде сега, полицейско куче, на ти за десетте долара.“

И на двамата им течеше кръв от носа и от устата, когато Томас най-сетне нанеса удара, с който знаеше, че ще отбележи началото на края. Усмихвайки се глупаво, Грийнинг отстъпи, размахвайки немощно все още вдигнатите си ръце. Томас се завъртя около него с пружинираща стъпка, готов да нанесе последния решителен удар, но Доминик застана помежду им.

— Засега стига толкова, господа — каза Доминик. — Направихте хубава тренировка.

Грийнинг се съвзе бързо. Очите му се избистриха и той изгледа студено Томас.

— Свалете ми ръкавиците, Доминик. — Това бяха единствените му думи. Даже не се опита да изтрие кръвта от лицето си. Доминик развърза ръкавиците му и Грийнинг с изправена походка излезе от салона.

— Отиде ми службата — каза Томас.

— Сигурно така ще стане — отговори Доминик, развързвайки ръкавиците. — Но си струваше. Заради мен — засмя се той.

Минаха три дни, но нищо не се случи. Освен Доминик, Грийнинг и Томас никой друг не знаеше какво бе станало в салона; нито Томас, нито Доминик говореха за това пред членовете на клуба. Може би Грийнинг се чувствуваше неловко, че едно двадесетгодишно момче, много по-дребно от него, го е победило и затова не искаше да повдига въпрос пред управителния съвет.

Всяка вечер след затварянето на клуба Доминик казваше: „Още няма нищо“ и чукаше на дърво.

На четвъртия ден Чарли, който чистеше съблекалнята, дойде при Том и му каза:

— Доминик те вика да отидеш веднага при него.

Без да се бави, Томас отиде в стаята му. Доминик седеше на бюрото си и броеше пари — девет банкноти по десет долара. Той погледна тъжно Томас.

— Ето ти заплатата за две седмици напред, малкия — каза той. — От днес си уволнен. Следобед имаше събрание на управителния съвет.

Томас сложи парите в джоба си. Надявах се, че ще се задържа тук поне една година, помисли си той.

— Трябваше да ме оставиш да му нанеса последния удар, Дом — каза той.

— Да, трябваше — съгласи се Доминик.

— Ти също ли ще си имаш неприятности?

— Сигурно. Но ти не се безпокой — каза Доминик. — Запомни едно — никога не се доверявай на богатите.

Стиснаха си ръцете. Томас излезе от стаята, събра си нещата от шкафчето и напусна сградата, без да се сбогува с никого.