Ъруин Шоу
Богат, беден (18)

2

Мистър Маккена излезе от хотелската стая; благ, кротък човек, с вид на общински чиновник, а в същност беше бивш полицай, вече пенсионер, който се занимаваше с разследването на частни случаи. Беше извадил информацията от една малка, черна чанта за книжа и сега изписаните листове лежаха върху бюрото на Рудолф. „Сигурен съм, че тук се съдържат всички сведения за въпросното лице — беше казал любезно пълничкият мистър Маккена, потривайки плешивата си глава, след като остави на бюрото запазената си тъмна филцова шапка. — Всъщност проучването се оказа сравнително просто и необикновено кратко за толкова изчерпателни резултати. — В гласа на мистър Маккена прозвучаха нотки на съжаление от непохватността и наивността на Уили, с които той се беше справил така бързо и без да влага особено професионално умение. — Смятам, че всеки опитен адвокат ще даде развод на съпругата без особени затруднения, като се има пред вид как се наказва съпружеската измама според законите на щата Ню Йорк. Съвсем ясно е, че тя е потърпевшата страна, наистина съвсем ясно.“

Рудолф погледна с отвращение грижливо изписаните на машина страници. Да се подслушват телефонни разговори, е, изглежда, толкова лесно, колкото и да си купиш хляб. Срещу пет долара прислужниците в хотела ще ти позволят да инсталираш микрофон в която стая си поискаш. Секретарките са готови срещу един обяд в ресторант да измъкнат от кошчето за боклук накъсаните любовни писма и да ги залепят внимателно парченце по парченце. Бивши любовници, които сега се чувствуват пренебрегнати, са съгласни да съобщят всякакви тайни за бившите си приятели. Архивите на полицията са на разположение на интересуващите се, а тайните показания на свидетелите също са достъпни — и всичко звучи напълно достоверно. Независимо от това какво твърдят поетите сега, езикът като средство за комуникация е на голяма почит.

Той вдигна слушалката и поиска да го свържат с Гретхен. Чу как телефонистката набира цифрите. След малко по жицата премина режещ звук — телефонът даваше заето. Рудолф остави слушалката, отиде до прозореца, разтвори завесите и погледна навън. Беше студен и мрачен следобед. По улицата вятърът шибаше минувачите и те, вдигнали яки, бързаха да се скрият. Съвсем подходящ ден за един бивш полицай.

Вдигна пак слушалката и помоли да го свържат с номера на Гретхен. Продължаваше да бъде зает. Той затръшна слушалката раздразнено. Искаше да свърши с тази неприятна работа колкото се може по-бързо. Беше говорил с един приятел адвокат, без да споменава имена; адвокатът го посъветва потърпевшият веднага да напусне семейното жилище с детето, преди да заведе делото, или да отстрани по някакъв начин съпруга от апартамента. В никакъв случай потърпевшият не бива да спи под един покрив с бъдещия ответник.

Преди да повика Уили и да му съобщи какви улики има срещу него, трябваше да предаде на Гретхен съвета на адвоката и да й каже, че смята незабавно да говори с Уили.

Но и този път телефонът даваше заето. Потърпевшата страна явно прекарваше следобеда в телефонни разговори. С кого ли приказваше толкова — може би с Джони Хийт, мълчалив, непретенциозен любовник, постоянен гост в нейния дом, или с някой от другите десет мъже, с които не искаше повече да спи? Най-лесно достъпната жена в Ню Йорк. Неговата родна сестрица.

Той погледна часовника си. Четири без пет. Уили положително вече се е върнал на работа и блажено дреме след погълнатото количество мартини.

Рудолф вдигна слушалката и даде номера на Уили.

Първо изчуруликаха двете секретарки с безплътни, нежни гласове, достойно рекламирайки службата, и накрая се обади Уили:

— Здравей, търговски принце. На какво дължа тази чест? — Явно, че беше изпил вече три мартини.

— Уили — каза Рудолф, — трябва да дойдеш веднага при мен в хотела.

— Виж какво, малкият, аз съм нещо зает тук и…

— Уили, предупреждавам те, по-добре е веднага да дойдеш.

— Слушам — подчини се Уили. — Поръчай ми нещо за пиене.

Уили седеше на същия стол, на който преди него беше седял бившият полицай, и четеше внимателно; питие, разбира се, не му беше поръчано. Рудолф стоеше до прозореца и гледаше навън. Разбра по шумоленето на хартията, че Уили е свършил да чете.

— Излиза, че никак не съм си губил времето, а? — каза Уили. — Какво ще правиш с това? — потупа той с ръка доклада на детектива.

Рудолф се пресегна, взе целия куп листа, накъса ги на малки парченца и ги хвърли в кошчето за боклук.

— Какво означава това? — попита Уили.

— Това означава, че не мога да дам ход на тези сведения — отговори Рудолф. — Никой няма да ги види и никой няма да узнае за тях. Ако жена ти иска развод, ще трябва по друг начин да го получи.

— О, значи, това е било идея на Гретхен? — каза Уили.

— Не съвсем. Тя каза, че иска да се разведе с теб, но иска да задържи детето при себе си и аз предложих да й помогна.

— Роднинските връзки са по-силни от брачните, така ли?

— Горе-долу. Само че този път не става въпрос за роднински връзки.

— За малко да се окажеш голям мръсник, принце, нали? — каза Уили.

— Точно така.

— Знае ли скъпата ми съпруга, че разполагаш с тези обвинения срещу мен?

— Не. И няма да узнае.

— Отсега нататък — каза Уили — ще изричам само благословии за прекрасния си шурей. Ще кажа на сина си: „Вгледай се внимателно в благородния си вуйчо и ще различиш сиянието на ореола около главата му.“ Господи, в този хотел все трябва да има нещо за пиене.

Рудолф извади бутилката. Въпреки че се опитваше да се шегува, Уили като че ли наистина изпитваше болезнена нужда да пийне нещо. Той изпи на един дъх половината уиски в чашата си.

— Кой плати разноските по тези проучвания?

— Аз.

— И каква е сумата?

— Петстотин и петдесет долара.

— Трябваше да дойдеш направо при мен — каза Уили. — Щях да ти кажа същите неща за половин цена. Искаш ли да ти възстановя сумата?

— Няма нужда — отговори Рудолф. — Нищо не съм ти подарил за сватбата. Считай, че това е моят сватбен подарък.

— На такъв подарък здраве му кажи. Благодаря ти. Остана ли нещо в бутилката?

— Недей да пиеш много — каза Рудолф и му наля. — Чакат те сериозни разговори.

— Да-а — кимна Уили. — Излиза, че не е трябвало да черпя сестра ти с шампанско един ден преди години в бар „Алгонкуин“. — Той се усмихна натъжено. — Обичах я този ден, обичам я и сега, а ето че съм захвърлен в кошчето за боклук. — Той посочи накъсаните писания на детектива, разпилени в ламаринената кофа, на чиято външна стена беше изобразена някаква ловджийска сцена с конници в яркочервени дрехи. — Знаеш ли какво представлява любовта?

— Не.

— И аз не знам. — Уили се изправи. — Ще тръгвам. Благодаря за интересно прекарания половин час.

Той излезе, без да се ръкува.

3

Когато спря пред къщата, просто не можа да повярва на очите си. Погледна отново листчето хартия, което Рудолф му беше дал, за да се увери, че не е сбъркал адреса. Тези хора продължаваха да живеят над магазин. И в квартал, който по нищо не се отличаваше от стария квартал в Порт Филип. Ако някой беше видял Рудолф в елегантната му стая в хотел „Уоруик“ и го беше чул как приказва, ще си каже, че брат му е пълен с пари. Дори и да е така, той явно не ги харчи за наеми и квартири.

Може би само старата живее в тази дупка, а той си има скъпо жилище на друго място в града. Този негодник е способен на такова нещо.

Томас влезе в мръсния вход, видя името „Джордах“, написано до един звънец, и позвъни. Почака, но никой не му отговори. Когато се обади на майка си и й каза, че днес ще я посети, тя му потвърди, че ще си бъде в къщи. Той не можеше да дойде в неделя, защото, като разбра намеренията му, Тереза се разплака. Неделя бил неин ден, нямало да се лишава от него заради някаква си стара вещица, която не изпратила дори картичка, когато се родил внукът й. Затова оставиха детето при една от сестрите на Тереза в Бронкс, отидоха на кино на Бродуей и след това вечеряха в „Тутс Шорс“, където един спортен журналист позна Томас — това напълно подобри настроението на Тереза и в края на краищата оправда похарчените двадесет долара в ресторанта.

Томас натисна отново звънеца. Отвътре не се чуваше нищо. Може би, помисли Томас ядосан, Рудолф се е обадил в последния момент и е извикал майка си в Ню Йорк, за да му лъсне обувките или да свърши нещо друго, и тя е хукнала, преизпълнена от щастие.

Понечи да си тръгне, почти доволен, че няма да я види. В края на краищата тази среща не го изпълваше с ентусиазъм. Забравените майки по-добре да си останат забравени. Точно излизаше от входа, когато домофонният звънец забръмча. Върна се и се качи по стълбите.

Тя стоеше пред отворената врата на първата площадка и изглеждаше като стогодишна бабичка. Когато пристъпи към него, той разбра защо се е наложило да чака толкова дълго. Сигурно са й трябвали пет минути, за да стигне до вратата. Тя вече плачеше и беше протегнала ръце да го прегърне.

— Синко, синко — плачеше тя и го прегръщаше с тънките си като вейки ръце, — Мислех, че никога вече няма да те видя.

Миришеше силно на одеколон. Той я целуна нежно по мократа буза, без да може да разбере какво точно изпитва в този момент.

Опирайки се на ръката му, тя го поведе навътре. Гостната беше тясна, тъмна и Томас позна мебелите от апартамента на Вандерхоф Стрийт. Още тогава те бяха стари и износени, а сега изглеждаха направо като развалини. През отворената врата той видя, че в съседната стая има бюро, единично легло и много книги.

Щом може да купува толкова книги, значи, може да си позволи да смени мебелите.

— Седни, седни — подкани го тя развълнувано и го поведе към единственото протрито кресло. — Какъв прекрасен ден. — Тънкият й глас беше станал писклив от дългогодишния навик да се оплаква. Краката й бяха отекли и обезформени; носеше широки, меки ортопедични обувки, също като инвалид. Движеше се така, сякаш беше окуцяла много отдавна при катастрофа. — Ти изглеждаш великолепно. Направо великолепно. — Той си спомни тези думи. Бяха от „Отнесени от вихъра“. — Аз се страхувах, че моят малък син ще бъде целият в белези и рани, а ти си станал много красив. Приличаш на моя род, има нещо ирландско в теб, това е ясно. Не си като другите двама. — Тя пристъпваше бавно и тромаво до него. Той седна сковано в креслото. Беше облечена с рокля на цветя, която висеше на слабото й тяло. Подутите й крака се подаваха под полата като чуждо тяло, сякаш не бяха нейни. — Какъв хубав сив костюм. — Тя го докосна по ръкава. — Костюм на джентълмен. А аз се боях, че още ходиш с пуловери — засмя се майка му весело; сега тя виждаше детството му в романтична светлина. — О, знаех си аз, че съдбата не може да бъде толкова жестока и няма да допусне да не видя детето си още веднъж, преди да умра. Сега покажи ми моя внук. Нали имаш негова снимка. Сигурна съм, че я носиш в портфейла си като всеки горд баща.

Томас извади снимката на детето си.

— Как се казва? — попита майка му.

— Уесли — отговори Томас.

— Уесли Пийз — каза майка му. — Хубаво име.

Томас смяташе, че няма смисъл да й припомня, че името на детето му е Уесли Джордах, нито да й разправя как цяла седмица се бе мъчил да убеди Тереза, че синът им не трябва да носи толкова претенциозно име. Но Тереза плака, настоява и накрая той отстъпи.

Майка му гледаше снимката и очите й се навлажниха. Тя я целуна.

— Мъничко красиво момченце — каза тя.

Томас не си спомняше майка му да го е целувала като дете.

— Трябва да ме заведеш да го видя — продължи тя.

— Разбира се.

— Но трябва да е по-скоро.

— Щом се върна от Англия — каза той.

— От Англия! Още не сме се видели както трябва, и ти вече заминаваш за другия край на света!

— Отивам само за две седмици.

— Сигурно печелиш много добре, щом можеш да си позволиш такова пътуване.

— Отивам там по работа. — Той съзнателно избягваше думата „бокс“. — Плащат ми пътя. — Не му се искаше тя да остава с впечатлението, че той е богат, което съвсем не отговаряше на истината. Освен това винаги е по-добре да минаваш за беден пред роднините си. Достатъчно е, че жена му прибира и последния цент, който занесе в къщи.

— Надявам се, че си пестиш парите — каза тя. — При твоята професия…

— Разбира се — прекъсна я той. — Не се тревожи за мен. — И като огледа стаята, добави: — Гледам, че и Руди много пести.

— О! — отвърна тя. — Жилището не е много представително, нали? Но не мога да се оплача. Руди плаща на една жена, която идва всеки ден да чисти и да пазарува, защото на мен ми е трудно да изкачвам стълбите. Освен това той търси по-широка квартира. Някъде на партер, където няма стълби, за да ми е по-лесно. Той не говори с мен много за работата си, но миналия месец във вестника имаше една статия за него; там пишеше, че е един от най-предприемчивите млади бизнесмени в града, така че сигурно печели добре. Но е прав, че пести. Трагедията на нашето семейство бяха всъщност парите. Заради тях и аз остарях без време. — Тя въздъхна от жал към себе си. — Баща ти беше болен на тази тема. За да получа десет долара от него за ежедневни нужди, трябваше всеки път да вдигам скандал. Като отидеш в Англия, опитай се тайно да разбереш дали някой не го е виждал там. Този човек е способен да отиде къде ли не. В края на краищата роден е в Европа и напълно естествено би било точно там да се укрива.

Съвсем се е побъркала, помисли си Томас. Горката. Руди не го беше подготвил за това.

— Ще се поинтересувам, като отида — каза той.

— Добър си ти. Винаги съм знаела, че по душа си добър, но попадна в лоша среда. Ако имах време да се грижа като истинска майка за децата си, можех да те спася от много неприятности. Ти трябва да бъдеш строг със сина си. Да го обичаш, но да го възпитаваш строго. Жена ти добра майка ли е?

— Добра е — отговори той. Предпочиташе да не приказва за Тереза. Погледна часовника си. Разговорът и тъмният апартамент му действуваха подтискащо. — Виж какво, сега е почти един часът. Искаш ли да те заведа на обяд? Аз съм с кола.

— На обяд? В ресторант? О, но това е прекрасно — каза тя, зарадвана като дете. — Моят силен, пораснал син ще заведе старата си майка на обяд.

— Ще отидем в най-хубавия ресторант — обеща той.

Връщайки се късно следобед към Ню Йорк с колата на Шулци, Томас си припомни изминалия ден, като се питаше дали ще отиде да види майка си втори път.

Представата за майка му от юношеските му години като мърмореща, вечно недоволна, строга жена, фанатично привързана към единия син за сметка на другия, сега се промени; майка му беше станала безобидна, жалка старица, тъжна и самотна, доволна и от най-малкия знак на внимание, жадна за обич.

Преди да обядват, той й поръча един коктейл и тя, леко замаяна, се засмя: „Ах, колко палава се чувствувам.“ След това Томас я разходи из града и се изненада, като разбра, че той в същност й е непознат. Тя беше живяла тук години наред, без да види нищо, включително и университета, който синът й беше завършил. „Нямах представа, че е толкова красиво“ — повтаряше тя, докато минаваха през кварталите с елегантни, големи къщи сред засенчени от дървета поляни. А когато минаха край универсалния магазин на Колдъруд, тя каза: „Не съм допускала, че е толкова голям. Знаеш ли, че никога не съм влизала вътре. А като си помисля само, че в същност Руди го управлява…“

Той паркира колата, двамата бавно обиколиха партера и Томас настоя да й купи една велурена дамска чанта за петнадесет долара. Тя помоли продавачката да й увие старата чанта и излезе от магазина, понесла гордо новата покупка.

Целия следобед тя не спря да приказва: той чу за първи път как майка му е живяла в приюта за сираци („Аз бях най-умното момиче в класа. Като свърших училище, ми дадоха награда“), как е работила като келнерка, как се е срамувала, че е незаконнородена, как е ходила във вечерно училище в Бъфало, за да се образова, как не е позволила на никой мъж да я целуне, преди да се омъжи за Аксел Джордах, как в деня на сватбата е тежала само петдесет и два килограма; тя му разказа колко красив е бил Порт Филип в деня, когато с Аксел са отишли да видят хлебарницата, разказа му за бялото увеселително корабче в реката, на чиято палуба са свирели валсове; спомни си колко хубав е бил кварталът, когато са се настанили там, и как е мечтаела да отвори едно малко, спретнато ресторантче, и как се е надявала, че мъжът й и децата й…

Когато я заведе обратно в къщи, тя го помоли да й даде снимката на сина си, за да я сложи в рамка на масата в стаята си. Той й я даде, а тя отиде, куцукайки, в стаята, откъдето се върна с една своя снимка, пожълтяла от годините — беше снимана на деветнадесет години с дълга бяла рокля, стройна, сериозна и красива.

— Ето — каза тя. — Искам да ти дам това.

Гледаше го мълчаливо как той слага внимателно снимката й в портфейла си на същото място, където преди това беше стояла снимката на сина му.

— Знаеш ли — каза тя, — тебе те чувствувам най-близък. Ние двамата си приличаме. Обикновени хора сме. Не сме като сестра ти и брат ти. Аз обичам Руди, поне така ми се струва, и трябва да го обичам, но не го разбирам. И понякога направо се страхувам от него. А ти… — засмя се тя. — Ти си такъв едър, силен, млад мъж, който изкарва хляба си с юмруци… Но с тебе се чувствувам толкова добре, сякаш сме на една възраст, сякаш си ми брат. Днешният ден… днешният ден беше чудесен. Чувствувам се като затворник, току-що излязъл на свобода.

Томас я целуна и я задържа в прегръдките си, а тя се притисна към него.

— Знаеш ли, че откакто дойде, не съм изпушила нито една цигара — каза тя.

Той караше бавно в мрака и мислеше за днешния ден. Спря пред едно крайпътно заведение, влезе вътре, седна пред празния бар и си поръча уиски. Извади портфейла си и се загледа в младото момиче, което беше станало негова майка. Радваше се, че отиде да я види. Може би нейната обич вече нямаше особена стойност, но все пак най-накрая беше спечелил тази жалка награда, за която се беше борил години наред. Седнал сам в празния бар, той почувствува, че го обзема необичайно спокойствие. То щеше да трае поне един час. От днес хората, които мразеше на този свят, ставаха с един човек по-малко.