Ърл Стенли Гарднър
Случаят с непорочната скитница (5)

ГЛАВА ПЕТА

Мейсън, облечен с палто, шапка и ръкавици, спря във външната канцелария и се наведе над Гърти до централата.

— Отивам до кабинета на Пол Дрейк — каза той. — Очаквам Ерик Хансел да дойде след няколко минути. Когато пристигне, се обади на Дела. Тя ще го въведе в личната ми канцелария. След като влезе в личната ми канцелария, ми се обади в кабинета на Дрейк. Разбра ли?

— Разбрах — каза тя.

— Добре — отвърна Мейсън, — бъди добро момиче.

— Колко добро? — попита тя усмихнато.

— Колкото можеш — й каза Мейсън и тръгна към вратата.

Тя се наежи и каза:

— Сега се връщаме оттам, откъдето започнахме.

Мейсън излезе от канцеларията, тръгна надолу по коридора към кабинета на детективска канцелария „Дрейк“, отвори вратата, влезе и каза на момичето на централата:

— Къде е Пол?

— В кабинета си.

— Сам?

— Да.

— Съобщи му, че влизам — каза Мейсън и след като вдигна резето на вратата в дъното на стаята, мина покрай канцеларии, които приличаха на същински развъдник за зайци и почука на врата с надпис „Управител — личен кабинет“.

— Влез, Пери — извика Дрейк. Мейсън влезе в канцеларията.

Пол Дрейк вдигна погледа си от някакви доклади, които изучаваше. На височина беше почти колкото Мейсън, но ставите му бяха така отпуснати, което правеше движенията му непохватни и недодялани.

— Какво замисляш? — попита той. Мейсън каза:

— Искам да впримча един мошеник.

— Имаш ли нужда от помощта ми?

Мейсън каза:

— Трябва да се скрия за около десет минути, Пол. Върши си работата.

— Не, няма значение. Ще говоря с теб. Все пак, ти си клиент.

— Бях — каза Мейсън с усмивка.

— Има ли нещо за мен в този случай?

— Вероятно, преди още да се е случило.

— За какво става дума?

— Изнудване.

— Не можеш ли…

Мейсън го прекъсна с поклащане на главата си:

— Не може да се действа по обичайния начин, Пол. Първо, няма време и второ, клиентът няма да се съгласи. Но мисля, че ще назрее нещо, което ти ще можеш да използваш. Как върви работата?

— Доста добре.

— Имаш ли необходимите хора?

— Сега вече да. Известно време имаше недостиг от добри мъже, но сега имам чудесен персонал.

— Обади ли се на банките?

— Разбира се. Откъде получи информацията, Пери?

— О, просто нещо, което проучих.

— Никоя от банките тук не беше го чула. Човекът трябва да е дошъл някъде отвън.

— Точно така.

— Този път разиграваш нещата доста отблизо, нали?

Мейсън се усмихна. Телефонът звънна. Дрейк вдигна слушалката:

— Ало. Да, тук е. Той… добре, ще му кажа.

Той сложи слушалката на място и каза:

— Гърти каза да ти кажа, че твоят човек се е появил.

Мейсън стана.

— Добре, Пол. Благодаря. Тръгвам.

— Ще се срещнем с изнудвача ли?

Мейсън стана.

— Ще ти трябва свидетел, Пери.

Мейсън се усмихна и каза:

— Този път последното нещо, което ми трябва, е свидетел.

— Толкова ли е зле? — попита Дрейк.

— Още по-зле — му каза Мейсън, излезе от канцеларията на Дрейк и тръгна по коридора.

Той мина през приемната, за да влезе в собствения си кабинет, кимна на Гърти до централата, след това тръгна оживено към личния си кабинет.

Дела Стрийт беше изпълнила инструкциите му точно. Ерик Хансел седеше в големия стол за клиенти. Шапката му, с периферията нагоре беше на ръба на бюрото на Мейсън. Когато Мейсън влезе в стаята, тя казваше:

— Господин Мейсън ще дойде веднага. Трябваше да излезе за малко и… а, ето го.

Мейсън кимна на Дела, погледна въпросително към стола за клиенти.

— Ерик Хансел? — попита той.

— Точно така — каза Хансел без да става.

Мейсън измъкна чека за две хиляди долара от джоба си. Отиде между бюрото и Хансел, обърна се с гръб към изнудвача. Ръцете му, покрити с ръкавици, внимателно поставиха чека във вътрешната част на шапката, след което Мейсън си свали палтото, постави шапката на етажерката, оправи си палтото, обърна се към Хансел и каза:

— Разбрах, че имате да ми кажете нещо.

Хансел измери Мейсън със зелените си нагли очи, след това погледна към Дела Стрийт. Той вдиша дълбоко и многозначително дим от цигарата, която държеше с тънките си обагрени с никотин пръсти и каза:

— Не сега.

— Това е всичко, Дела — каза Мейсън. Дела излезе от канцеларията.

Мейсън отиде и седна на въртящия се стол зад бюрото.

Преценяващият поглед на Хансел беше бавен, стабилен и нагъл.

— Какво искаш? — попита Мейсън.

— Нищо.

— Обадил си се на мой клиент.

— Така ли?

— Знаеш, че си го направил.

— Постоянно съм в движение. Обаждам се на много хора. Не ги питам кой им е лекар и кой адвокат. Не ме интересува.

— Добре — каза Мейсън със студено и твърдо като гранит лице, — обадил си се на един от моите клиенти.

— Е?

— Така че аз се обадих на теб.

— С каква цел?

— Без цел.

— Не съм дошъл тук, за да си играя на въртележка.

— Какво ще кажеш за криеница?

— По-скоро бих играл с открити карти.

— Какво държиш? — попита Мейсън.

— Знаеш. Четири асака. И ако си сложил подслушвателни устройства на тази дупка, толкова по-зле за…

— Не съм.

— Много от вас, адвокатите се опитват да се правят на умни.

— Няма подслушвателни устройства.

— Добре. Ако има, ти ще съжаляваш. Клиентът ти ще те уволни.

— Свързан ли се с Джордж Уитли Дъндас?

— Работя за него.

— Заплата?

— Моите уговорки нямат значение. Те са задоволителни. Получавам компенсациите, които искам и Дъндас получава фактите — онези, които пожелая да му предоставя.

— А онези, които не пожелаеш да му предоставиш?

— Те потъват в дълбок кладенец тишина.

— Когато дадеш фактите на Дъндас, той ги публикува, нали?

— Точно така.

— Когато не ги дадеш на Дъндас, те не се публикуват.

— Точно така.

— Какво ти влияе, когато вземаш решение?

— Разни неща.

— Пари?

— Ти как мислиш?

— Питам.

— Аз не отговарям.

Мейсън каза:

— Така доникъде няма да стигнеш.

— Дръж се подобаващо на възрастта си — каза Хансел. — Да не си учил право в семинария?

— Колко?

Хансел поклати глава.

— Пфу.

— В края на краищата — каза Мейсън, — трябва да имаме някакъв ориентир.

— Купи коледните подаръци отрано — му каза Хансел.

— Колко рано?

— Твоя си работа.

Мейсън каза:

— Предполагам, че фактите ти са достоверни?

— Фактите ми винаги са достоверни. Твоят клиент се е забравил с една сладурана, която е взел на стоп. Използвал е влиянието си, за да я настани в приятелски хотел. Познавал е управителя. Можел е да я посети там, но не го е направил. Мацето било арестувано за скитничество. Високоплатеният адвокат на Адисън се втурнал да я спаси. Хубав разказ: „Коя важна клечка взела стая за едно сладурче само, за да бъде то арестувано за скитничество преди сладкият татко да се протегне към соса? Какво е накарало Пери Мейсън, високоплатеният адвокат, да се втурне към затвора, за да изкара Госпожица Невинност под гаранция?“ Сърцето ми ще се скъса, ако не предам такъв разказ на Дъндас.

— Сърцето ти късало ли се е преди?

— Животът е пълен с разочарования.

Мейсън каза:

— Добре, ще се свържа с теб.

— По дяволите, сега си се свързал с мен.

— Казах, че ще се свържа с теб по-късно.

Хансел се изчерви:

— Не съм свикнал да припкам до канцелариите на разни хора. Следващият път ти ще дойдеш при мен.

Той стана от стола, хвърли фаса си нагло по посока на кошчето на Мейсън, не улучи с един-два инча и остави фаса да догаря на пода.

— Имаш адреса ми — каза той. — Когато искаш да ме видиш, обади се, уреди среща и ела при мен — и ако клиентът ти е умен, това ще стане преди седем часа тази вечер. Дъндас има краен срок в десет часа и ще иска време, за да изпипа тази история.

— Той повече ли ще плати от Адисън?

— Колко ще плати Адисън?

— Колко ще плати Дъндас?

Хансел каза на Мейсън, с глас, изострен от яд и разочарование:

— Не ме разбирай погрешно. Дъндас публикува това, което му давам, защото то е добро. Той ме държи на заплата, защото му давам достатъчно добри неща, за да си струва да ми плаща. Това означава, че трябва да предавам много горещ материал, страшно много.

— Е? — попита Мейсън.

— Ако го нямаше Дъндас, нямаше да имам никакъв път към публичността — каза Хансел. — За Бога, скици ли трябва да чертая? По дяволите! За адвокат ти си най-зеленият…

Той взе шапката си, изведнъж застина в поза на интерес.

След секунда извади чека от шапката, погледна го, след това погледна Мейсън.

— Да пукна! — каза той. Мейсън не продума.

Хансел отново погледна чека, след това мястото, където беше изхвърлил фаса, вдигна го, изгаси го и го хвърли в пепелника на бюрото на Мейсън.

— Не улучих кошчето — каза той. Мейсън не продума.

— Съжалявам — каза Хансел.

— Няма защо.

— Знаеш ли, в този бизнес, Мейсън, срещаме всякакви хора.

Мейсън кимна.

— Но — продължи Хансел, — ние не обичаме чековете.

— Ние не обичаме изнудвачите.

— Добре — каза Хансел, изкривена усмивка обезобрази лицето му и показа жълти зъби, — бъди гаден, ако така предпочиташ. Твоя работа. Ти си плащаш и помни, ако нещо не е в ред с това или ако си сложил подслушвателни апарати, ти ще съжаляваш. Аз съм легитимен вестникар. Попаднах на скандал, свързан с Джон Рейсър Адисън. Отидох при него, за да получа потвърждение. Ти се опитваш да ме подкупиш да не го издам. Вземам чека само, защото той ще докаже, че фактите са верни.

Мейсън не каза нищо.

— Хубава малка сладурана! — продължи Хансел. — Старият татко Джон Рейсър Адисън я настанява в хотелски стаи, изкарва я от затвора, когато я арестуват за скитничество. Милият стар татко Адисън — сега, дявол да го вземе, ако има подслушващи устройства, можеш да пуснеш целия запис. Ще ти кажа и още нещо. Цялата история в плик е готова за Дъндас. Ако нещо се случи с мен, пликът ще бъде в пощата навреме за крайния срок. Дъндас би дал предните си зъби, за да публикува такава статия с имена.

Мейсън каза изморено:

— Казах ти, че няма подслушващи устройства.

— Ако има, ще стане хубав запис.

Мейсън се прозина.

— По дяволите, не обичаме чекове — каза Хансел след известно време.

Мейсън каза:

— Знам. Казвал си го и преди. Ти предпочиташ парите на дребни банкноти. Ще ги сложиш в джоба си и ще излезеш. Следващия месец ще се върнеш отново със същата история и отново, и отново. А сега, за да вземеш двата бона, трябва да се подпишеш на гърба на чека и да го осребриш в банката. Ако се върнеш за още, нещата ще се усложнят.

Хансел се подсмихна подигравателно:

— Мислиш се за умен. Даваш чек. По дяволите, това не е умно, мен ако питаш, е тъпо.

Мейсън се прозина.

— По дяволите, няма даже да се опитвам да бъда дипломатичен. Аз държа поводите. Клиентът ти не ми е платил, защото си е помислил, че ще се върна за още. Изпратил е теб, защото си е помислил, че си достатъчно умен да измислиш нещата така, че да не се връщам за още. Той щеше да плати пет бона. Ти си му казал колко си умен и да напише чек за два бона. Е, добре, значи би трябвало да си умен. Хайде да видим колко си умен.

Хансел сгъна чека, прибра го в джоба на жилетката си и каза:

— Добре, умнико. Хайде да видим как ще си припечелиш хонорара.

Мейсън отново се прозина.

Хансел нахлупи шапката на главата си под ъгъл.

— Можеш да излезеш през онази врата — му каза Мейсън.

Хансел отиде до входната врата, отвори я, спря се на входа, обърна се и погледна Мейсън с наглата си, изкривена усмивка.

— Умник! — каза той саркастично и излезе. Вратата се затвори зад него.