Метаданни
Данни
- Серия
- Пери Мейсън (32)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Case of the Vagabond Virgin, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Игнатова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърл Стенли Гарднър. Случаят с непорочната скитница
Издателство „Алекс принт“, Варна, 1992
Преводач: Теодора Игнатова
Редактор: Димитър Станков
Художник: Петьо Маринов
Коректор: Христина Йорданова
Формат 84/108/32. Печ. коли 14
Предпечатна подготовка фирма „Минков и с-ие“, Варна
Печат ДФ „Абагар“, Велико Търново
ISBN 954-8261-r02-2
История
- — Добавяне
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Вестникарски репортери обсадиха Пери Мейсън, докато адвокатът влизаше в съдебната зала на съдията Кийтли.
Съдът все още не заседаваше, но поради важността на делото стаята беше задръстена от наблюдатели. Всяко място беше заето и преливащ кръг от любопитни се простираше в полукръг около стените.
Съдията Пол М. Кийтли влезе в съдебната зала.
Един съдебен пристав почука с чукчето си и обяви, че съдът започва да заседава.
Съдията Кийтли се настани зад скамейката, огледа тълпата в залата, хвърли поглед към едрата фигура на Хамилтън Бъргър, прокурора, след това към Пери Мейсън.
Друг съдебен пристав отвори една врата и въведе Джон Адисън в стаята. Той изглеждаше, като че ли не беше спал откакто полицията беше открила тялото на Ферел.
Докато милионерът от универсалния магазин вървеше стегнато и смутено към масата, където беше седнал Мейсън, съдебната зала внезапно зажужа от шептящи разговори.
Съдебният пристав почука с чукчето си. Мейсън постави непринудено ръка върху рамото на Адисън, усмихна се и каза с тих глас:
— Усмихни се, по дяволите!
Адисън направи някаква изкривена гримаса.
— Така е по-добре — каза Мейсън.
— Дело на народа срещу Адисън — обяви съдията Кийтли. — От сега нататък започва да тече времето за предварителното разглеждане на делото. Готови ли сте, господа?
— Страната на обвинението е готова — обяви Хамилтън Бъргър войнствено и надуто.
— Страната на защитата е готова, Ваше благородие — каза Мейсън.
Хамилтън Бъргър се обърна, за да извика първия си свидетел.
Мейсън използва този драматичен момент.
— Ваше благородие — каза той, — пуснали сме призовка за Вероника Дейл. Доколкото знам, тя е задържана без право на комуникации от полицията и заради това беше невъзможно да се изпълни тази призовка. От гледна точка на факта, че тази личност е свидетел на защитата, ние смятаме, че е справедливо съдът да инструктира полицията, че този свидетел трябва да присъства на това разглеждане или да ни бъде дадена отсрочка, докато присъствието на този свидетел стане възможно.
Хамилтън Бъргър погледна Мейсън насмешливо.
— Ще бъде тук — каза той. — Не се тревожете. И нейните показания ще бъдат от страна на обвинението.
Карл Б. Найт, асистент на обвинителя и един от най-агресивните млади помощници на Бъргър, се усмихна одобрително на Бъргър и прошепна нещо, което накара суровите устни на Бъргър да омекнат в лека усмивка. Бъргър облегна масивното си тяло във въртящия се стол на съвещателната маса.
Съдията Кийтли каза:
— Доколкото разбирам, господин Мейсън, вие няма да пожелаете да знаете какви показания ще даде този свидетел, но ще се задоволите с уверението на обвинението, че този свидетел ще бъде тук и вашата молба за отсрочка се оттегля?
— Да, Ваше благородие.
Съдията Кийтли кимна и каза на Хамилтън Бъргър:
— Извикайте вашият първи свидетел, господин адвокат.
— Чарлс В. Нефс — обяви Бъргър.
Чарлс Нефс се оказа областния шериф, който, както той свидетелства, е бил дежурен през нощта на единадесети. През онази вечер, малко преди полунощ е било получено обаждане от обвиняемия, Джон Рейсър Адисън, който е заявил, че той, заедно с Лорейн Ферел, вдовица на Едгар 3. Ферел, са на еди коя си бензиностанция, за да се обадят от най-близкия телефон, че са открили мъртвото тяло на Едгар Ферел.
— Какво направихте? — попита Хамилтън Бъргър.
— Отидох до мястото, където…
— Сам? — прекъсна го Хамилтън Бъргър.
— Не, господине. Взех друг помощник със себе си и един частен детектив на име Пол Дрейк, който беше в канцеларията ми по онова време и който задаваше въпроси…
— Момент — прекъсна го Мейсън. — Всички разговори между Пол Дрейк и този свидетел, които са се състояли без присъствието на обвиняемия, не могат да служат като обвинение срещу него.
— Точно така — отсъди съдията Кийтли.
— Ваше Благородие, мисля, че ситуацията е малко странна — каза Хамилтън Бъргър, — дотолкова, доколкото мисля, че може да бъде доказано, че Пол Дрейк, от законна гледна точка, е бил агент на обвиняемия.
— Можете ли да го докажете? — попита Мейсън.
— Мога да представя факти, от които това може да бъде заключено.
— Можете ли да го докажете? — повтори Мейсън. Съдията Кийтли почука но масата:
— Няма нужда от разгорещени разговори между адвокатите — каза той. — Съдът произнесе своето становище. Становището се запазва. На свидетеля няма да бъде позволено да дава показания за разговори с трети човек без присъствието на обвиняемия, освен ако първо не бъде установена някаква връзка между този човек и обвиняемия. Продължете с показанията, господин Нефс.
Нефс продължи:
— Отидох на мястото, където чакаха Адисън и госпожа Ферел. Това беше една бензиностанция на около миля и половина разстояние от една стара фермерска къща. В тази фермерска къща…
— Момент — прекъсна го Хамилтън Бъргър, — мисля, че можем да изнесем карта и да изясним ситуацията. Ето една карта, която ще ви помоля да огледате и да посочите къде точно сте отишли. Предполагам, господин Мейсън, че ще приемете тази карта да се използва сега с уговорката, че по-късно ще покажа, че картата е точна, и ще покажа тази част от страната, която тя има претенции да изобразява.
— Приема се — каза Мейсън. Нефс продължи:
— Да, мога съвсем спокойно да посоча пътя, по който тръгнахме на тази карта. Тръгнах по тази магистрала, която ще отбележа с молив, до точката, която ще отбележа на тази карта с номер едно и ще го оградя.
— Това бензиностанцията ли беше? — попита Бъргър.
— Това беше бензиностанцията, където господин Адисън и госпожа Ферел чакаха — каза Нефс.
— След това какво се случи?
— След това взех госпожа Ферел и господин Адисън. Те ме насочиха към къщата, където са открили тялото на Едгар Ферел.
— Показвам ви поредица от снимки и ви питам дали ги разпознавате.
— Да, сър. Тези показват къщата, където бе открито тялото. Показват я от различни посоки. Тялото беше открито в тази стая близо до югозападния край на къщата, както показва тази снимка.
— Вие ли направихте тези снимки?
— Не, но присъствах, когато бяха направени.
— Разгледахте ли ги?
— Да.
— Какво изобразяват като цяло?
— Изобразяват състоянието на фермерската къща отвън и отвътре. Показват околностите, стаите, терена точно такива, каквито ги видях, когато пристигнах.
— Да обозначим снимките и да ги представим като доказателство — каза Бъргър.
— И стаята, в която е било открито тялото, както се вижда на снимката, може да бъде отбелязана с кръг — каза Мейсън. — Съгласни сме снимките да се използват като доказателство.
— Прозорецът на онази спалня е показан на снимката — добави Бъргър.
Имаше моментно прекъсване, докато се отбелязваха снимките, след което Бъргър продължи с разпита:
— Какво открихте, господин Нефс?
— Влязох в къщата с тези хора. Предупредих ги да не пипат нищо. Те ми съобщиха, обаче, че вече са оставили доста отпечатъци върху разни предмети. Качих се по стълбата до тази спалня и като отворих вратата намерих тяло на пода.
— Можете ли да опишете положението на това тяло?
— В колата имах фотоапарат. Направих снимка на тялото.
— Ще покажете ли тази снимка, ако обичате? Нефс извади снимката и тя беше маркирана и приета като доказателство.
— Забелязахте ли нещо друго в стаята?
— Да, сър. Доста неща.
— Какви бяха те?
— Имаше газова лампа, която беше изгасена с помощта на копче, което регулира клапата, така че газта е била спряна. Лампата беше почти пълна. Имаше дупка от куршум на прозореца и аз…
— Думите „дупка от куршум“ бяха заключение на свидетеля, Ваше благородие — каза Мейсън.
Съдията Кийтли кимна с глава. Хамилтън Бъргър каза раздразнено:
— Добре, добре. Ако адвокатът предпочита да бъдем технически точни, ще премахнем думата „куршум“ и ще оставим само дупка в прозореца. Каква беше тази дупка, господин Нефс?
Нефс се усмихна и каза:
— Кръгла, господин Бъргър, почти същата големина като 38 калибров куршум.
Наблюдателите в съдебната зала се засмяха одобрително и съдията помоли за тишина.
— Имате ли снимки на тази дупка в прозореца?
— Да. Да, сър, имам снимки на целия прозорец.
Нефс извади тези снимки и те бяха представени като доказателство.
— Също така — продължи Нефс, — извадих стъклото от прозореца и го поставих между два листа прозрачна пластмаса.
— Това ли е стъклото? — попита той.
— Да, сър. Това е стъклото.
— Сега можете ли да кажете на съда какво точно направихте, за да запазите доказателството?
— Да, сър. Закрепих стъклорезачката и внимателно изрязах част от стъклото, като внимавах да режа достатъчно далеко от спуканото счупване. Предварително бях закрепил единия лист прозрачна пластмаса върху стъклото, за да го задържа на място. Когато го извадих, закрепих другия лист пластмаса от другата страна, като по този начин запазих стъклото като доказателство.
— Господин Адисън или госпожа Ферел казаха ли ви нещо по онова време?
— Да.
— Какво?
— Възразявам на всичко, което е било казано от госпожа Ферел без присъствието на обвиняемия — каза Мейсън. — Не възразявам на нещо, което е било казано от обвиняемия или в присъствието на обвиняемия.
— Много добре — каза Бъргър, — какво каза Адисън и какво беше казано в присъствието на Адисън?
— Адисън каза, че знае къде е мястото, защото преди три седмици го е разглеждал, когато му е било предлагано за продан, че не е бил там от тогава, но когато госпожа Ферел говорила с него и му е казала, че се тревожи за съпруга си, той я попитал дали е помислила за вероятността съпругата й да бъде в своето провинциално имение. Той каза, че тя му отвърнала, че не знаела за закупуване на някакво провинциално имение от съпруга й.
— Точно така — каза Бъргър. — Сега, да се върнем назад за момент. Искам едно нещо да стане абсолютно ясно, за да няма опасност от объркване. Каза ли обвиняемият Джон Рейсър Адисън по онова време и на онова място, във ваше присъствие и това на госпожа Ферел, че не е бил в онази къща преди това, освен един единствен път преди три седмици, когато е оглеждал мястото, когато е било предложено за продан?
— Да, сър, така каза.
— Вие забелязахте ли някакви следи около това място?
— Да, сър.
— Какви следи?
— На автомобилни гуми.
— Можете ли да ни ги опишете?
— Имам снимки, които мога да покажа.
— Вие ли направихте тези снимки?
— Да, сър.
— Покажете ги, ако обичате.
Свидетелят показа снимките на следите от автомобилни гуми и те бяха номерирани и приети като доказателство.
— И така — каза Бъргър, — насочвам вниманието ви към тази снимка, към отпечатъци А, Б, В и Г, какво показват те?
— Те показват, че някакъв автомобил е направил завой малко след дъжд. Тези отпечатъци са направени в кал и по време на убийството. Слънцето е изсушило калта.
— И защото колата е направила завой, отпечатъците от четирите гуми са очевидни на това определено място?
— Да, сър.
— Знаете ли кога е валяло за последен път?
— Да, господине. Вечерта на осми и сутринта на девети.
— Това беше понеделник вечер и вторник рано сутринта?
— Да, сър. Спря да вали около четири часа във вторник сутринта.
— И по това време вие отидохте до тази къща в компанията на обвиняемия и госпожа Ферел. Какво беше състоянието на земята?
— По онова време земята беше доста суха.
— Виждаха ли се някакви следи от гуми освен тези показани на снимката?
— Да, сър. Имаше и други следи от гуми, но тези следи отбелязани с А, Б, В и Г бяха направени от почти нови гуми, следователно се виждат по-ясно от останалите. Също така четирите следи на снимката са оставени в кал, подобна на глина и са много ясни.
— И така, тези следи маркирани с А, Б, В и Г трябва да са били направени предварително, когато почвата е била много мека?
— Да, сър. Бих казал в рамките на двадесет и четири часа след спирането на дъжда.
— И така — каза ликуващо Хамилтън Бъргър, — забелязвам, че тези четири гуми имат много ясни и индивидуални шарки. С други думи, гумите очевидно са били почти нови и следите, оставени в меката и влажна почва от всяка една от гумите са почти съвършени.
— Да, сър.
— Имахте ли възможност да огледате автомобила на обвиняемия?
— Да, сър.
— Кога?
— На дванадесети следобед.
— И какво открихте?
— Приготвих мека субстанция, с която може да се вземат отпечатъци от автомобилни гуми. След това минах с автомобила върху тази субстанция като обръщах волана така, че колелата да оставят индивидуални следи, с други думи, за да може да се повтори радиуса на автомобила, който е оставил следи А, Б, В, и Г, показани на тази снимка.
— И какво открихте?
— Тук имам снимка на онзи материал, след като бяха направени отпечатъците.
— И какво показват тези отпечатъци? Мисля, че е редно да ни кажете като специалист в тази област.
— Следите показаха, че отпечатъците са абсолютно идентични. Не може да има никакво съмнение.
— Носите ли тези снимки?
— Да, сър.
— Покажете ги.
Снимките бяха показани и взети като доказателство. Беше очевидно, че съдията Кийтли беше дълбоко впечатлен от неоспоримото доказателство за идентичността на гумите.
— Забелязахте ли направата на гумите на автомобила на обвиняемия?
— Да. Да, сър. Както може да се види от отпечатъците, гуми А и Г са с еднакви отпечатъци и гуми Б и В са също идентични. Всяка една е оставила ясен отпечатък.
— Можете да разпитате свидетеля — каза Хамилтън Бъргър.
Мейсън посочи стъклото, което е било отделено от прозореца.
— Лично ли отделихте стъклото? — попита той.
— Да, сър.
— И сега е в същото състояние, както когато го видяхте за пръв път на прозореца?
— Да, сър. С изключение на това, че е извадено. Следователно има белези от стъклореза по края…
— Разбирам — каза Мейсън. — Говоря само за дупката от куршум и за пукнатината около нея.
— Да, сър.
— Тези пукнатини са с дължина два-три инча?
— Да, сър.
— И следват сравнително еднакъв образец?
— Да, сър.
— Между другото — каза Мейсън, — коя страна на стъклото е била отвътре, от страна на стаята?
Свидетелят се усмихна, поклати глава и каза:
— Не мога да ви кажа, господин Мейсън.
— Не сте сметнал за необходимо да отбележите това на стъклото когато сте го извадил?
— Не, сър. Едната страна на стъклото е идентична с другата.
— С изключение на това, че едната е отвътре — каза Мейсън, — а другата е отвън.
Хамилтън Бъргър каза с тон на горделива досада:
— О, с уважението на съда, такова разпитване едва ли е допустимо. „Едната страна на стъклото е отвътре, другата е отвън“. Какво значение има? Това са празни приказки.
— Какво стана с останалото стъкло? — попита Мейсън.
Свидетелят погледна колебливо Хамилтън Бъргър.
— Мисля, че мога да отговаря на този въпрос — каза Бъргър. — Рамката беше свалена. Останалото стъкло беше използвано за тестове в полицейската лаборатория.
— Какви тестове?
— 38 калиброви куршуми бяха изстреляни през него — каза Хамилтън Бъргър, — за да се измери диаметърът на дупката. Мисля, че свидетелят видя тези тестове.
— Видяхте ли ги? — попита Мейсън.
— Да.
— И — каза Хамилтън Бъргър победоносно, — размерите на дупките, оставени от куршумите, бяха идентични с размерите на дупката в стъклото, което беше представено като доказателство. Пукнатините са почти идентични.
— Ще представите ли и тях като доказателство? — попита Мейсън.
— Не виждам причина да го направя — каза Бъргър. — В интерес на истината вярвам, че стъклото е било унищожено, след като са били направени измерванията. Обаче са направени снимки на дупките в стъклото и вярвам, че е било направено усилие да се запази малко от стъклото. Мисля, че свидетелят е запознат с това.
Нефс каза:
— Стъклото не можеше да бъде запазено. Дупките бяха твърде близко до края и когато бе направен опит да се изреже още малко стъкло, то се счупи.
— Това е всичко — каза Мейсън. — Нямам други въпроси.
Бъргър, очевидно учуден от краткостта на разпита, извика следващия си свидетел, специалист по отпечатъци, който е прегледал къщата внимателно за отпечатъци.
Този свидетел даде показания, че е намерил многобройни отпечатъци на обвиняемия, Джон Рейсър Адисън и освен това, други отпечатъци, които още не са били идентифицирани, но които той мисли, че са направени от две различни и все още неидентифицирани жени.
При кръстосания разпит Мейсън се погрижи снимките на тези отпечатъци, които бяха толкова ясни, че идентификация и сравнение бяха възможни, да бъдат предадени като доказателство.
Следващият свидетел на Бъргър беше Франк Парма, който, както изглежда, беше също така и помощник-шериф.
— Вие пристигнахте в къщата на Ферел на дванадесети сутринта? — попита Бъргър.
— Да, сър.
— По кое време?
— Около един часа сутринта.
— И сте направил някакво специално разследване там?
— Да, сър.
— И намерихте ли нещо вследствие на това разследване?
— Да, сър.
— Какво беше то?
— 38 калибров „Смит и Уесън“ револвер, номер 8–64805.
— Можете ли да го опишете?
— Беше 38 калибров револвер „Смит и УВесън“ с шестинчова цев. 38 калибровият револвер беше в рамка на 44 калибров и беше доста тежък.
— Къде го прибрахте?
— Ако мога да се отнеса към картата — каза свидетеля като вдигна една от картите, които бяха приети като доказателство, — намерих го на осемдесет и седем фута разстояние от основите на къщата, на едно място непосредствено срещу прозореца на стаята, където беше намерено тялото. Разстоянието беше осемдесет и седем фута и два инча от основите на къщата до най-близката точка. Пистолетът лежеше сред скалите в сухото корито на извора. Имаше върбови храсти непосредствено до него и пистолетът беше добре прикрит между тези малки, заоблени от извора камъни, които бяха средно между два и двадесет и четири инча в диаметър.
— Имате ли снимки на пистолета в положение, в което лежеше?
— Да, сър, също така имам снимка на камъка до него, която показва къде се е ударил пистолетът, когато е бил хвърлен от…
— Няма значение от къде е бил хвърлен — прекъсна го Бъргър. — Просто разкажете каквото знаете, не каквото предполагате.
— Да, сър, пистолетът се е ударил в този камък, след което е отскочил на разстояние от два фута. Има белези от стомана върху камъка и няколко дървени отломки. Пистолетът е имал дървена дръжка и едно малко ъгълче от тази дървена дръжка е било отчупено. Било е намерено в основите на камъка. Самият пистолет е бил на около осемнадесет инча разстояние.
— Оставил ли сте някакъв белег върху пистолета?
— Да, сър.
— Какъв?
— Поставих инициалите си върху дървената дръжка, след като пистолетът беше тестван за отпечатъци.
— Бяха ли открити такива?
— Не, сър, нямаше отпечатъци върху пистолета.
— Никакви?
— Никакви. Пистолетът е бил добре почистен.
Бъргър отвори малка чанта, която му подаде неговия асистент, извади един пистолет и го подаде на свидетеля.
— Това е пистолетът — каза свидетелят, след като го огледа.
— И така, направихте ли нещо, за да откриете притежателя на този пистолет?
— Да, сър. Бях допуснат до архивите и открих, че този пистолет е бил продаден на Джон Рейсър Адисън преди около единадесет месеца.
— Следователно вие показахте пистолета на обвиняемия?
— Да.
— И тогава какво се случи?
— Обвиняемият разпозна пистолета и призна, че е негов. След това направи изявление, за пръв път, че е дал назаем този пистолет на Едгар Ферел, който го е взел със себе си на риболов.
— Какво беше състоянието на пистолета, когато го намерихте?
— Пистолетът беше празен.
— Какво беше състоянието на цевта?
— По цевта имаше специфичен остатък от барут и следи от пресен барут.
— Разпитвайте — каза Бъргър.
— Няма въпроси — обяви Мейсън.
— Извикайте доктор Паркър С. Лорето — каза Бъргър.
Д-р Лорето застана на свидетелската скамейка, представи се като лекар и хирург, спомена, че се е занимавал известно време в общината с аутопсии, че е бил свързан с кабинета на следователя при смъртни случаи и че е извършил аутопсията на тялото на Едгар 3. Ферел.
— Каква е причината за смъртта? — попита Бъргър.
— Рана от изстрел, която започва от лявата страна на главата, малко зад ухото, върви нагоре, към предната част на главата и свършва в крайната стена на черепа от дясната страна.
— Това, разбира се, е казано на аматьорски език, за да бъде понятно — прибави доктор Лорето след малко.
— Куршумът минал ли е през мозъка?
— Да. Причинена е значителна вреда на мозъчната тъкан и обилно мозъчно кръвотечение.
— Тази рана ли е била причината за смъртта?
— Да, сър.
— Колко време, бихте казал, е живял човекът след получаването на тази рана?
— Незначително време. Съзнанието и движението са прекъснали веднага и смъртта е последвала след секунди.
— Значи човекът не е помръднал, след като е получил тази рана?
— Не. Човекът не е помръднал. Но тялото се е преместило, тъй като е паднало на пода, нямало е съзнателно движение.
— Извадихте ли фаталния куршум?
— Да, сър.
— И какво беше състоянието на този куршум?
— Сплескан на върха, но основата беше непокътната.
— Какво означава това?
— Това означава, че основата на куршума е запазила първоначалната си цилиндрична форма и белезите, останали от оръжието, което го е изстреляло, бяха очевидни.
— Оставихте ли някакъв знак върху куршума, за да може да бъде разпознат?
— Да, сър.
— Какъв знак оставихте?
— Гравирах инициалите си в основата на куршума.
— Ще ви покажа един куршум и ще ви попитам дали това е куршума, за който давате показания.
Бъргър се наведе напред, отвори драматично малък запечатан плик и изсипа един оловен патрон в протегнатата ръка на лекаря. Д-р Лорето огледа куршума със сериозен вид, обърна го между палеца и показалеца си и каза:
— Това е куршумът.
— И какво направихте с него?
— Занесох този куршум на Джордж Малден от отдела по балистика към кабинета на шерифа.
— Това е всичко — отсече Бъргър към Мейсън. — Питайте. Кръстосан разпит.
— Нямам въпроси — каза Мейсън.
— Извикайте Джордж Малдън — каза Бъргър. Джордж Малдън беше набит, компетентен мъж със сух, съскащ глас, той беше нисък, частично плешив и тръгна хладнокръвно към свидетелската скамейка, където се закле, зае мястото си, даде името и адреса си на докладчика и погледна към Хамилтън Бъргър в очакване.
— Вашата професия, сър?
— Помощник-шериф съм.
— От колко време сте помощник-шериф?
— Двадесет и три години.
— През това време специализирал ли сте в определена област на разследване на престъпления?
— Да.
— И коя е тя?
— Науката балистика и науката за отпечатъци.
— Какъв опит имате в областта на балистиката?
— Изучил съм повечето от стандартните учебници по предмета. Посещавал съм лекции в полицейското училище и имам повече от четиринадесет години личен опит.
— Показвам ви куршума, който д-р Лорето току-що разпозна като фаталния куршум, и който е бил приет като доказателство, и ви моля да огледате този куршум и да кажете дали сте го виждал преди.
— Да, сър.
— Какъв е този куршум?
— Този куршум е 38 калибров оловен куршум. Направен е от фирмата „Пийтърс“ и е бил изстрелян от 38 калибров пистолет.
— Обръщам вниманието ви върху определени белези близо до основата на куршума и ви питам какви са те?
— Това са белези от цевта на пистолета, който е изстрелял този куршум.
— Има ли начин да се идентифицира пистолета, който е изстрелял този куршум?
— Да, сър, има.
— Моля ви да го опишете накратко пред съда.
Малден се обърна към съдията.
— Всяка цев — каза той — има определени отличителни белези, които се поставят от производителя, например, брой вдлъбнатини, тяхната форма и размери. Като добавка към това, всяка цев има свои определени особености, малки дефекти на метала, които на свой ред оставят многозначителни одрасквания върху куршума, който е изстрелян през цевта с огромната сила на газовете под налягане зад нея. Тези белези са точно толкова индивидуализирани, колкото и отпечатъците от пръсти.
— Направихте ли някакъв опит да огледате патрона и да идентифицирате оръжието, което го е изстреляло?
— Да, сър.
— Какво направихте?
— Взех 38 калибровия револвер „Смит и Уесън“, който беше приет като доказателство, заредих го с патрони „Пийтърс“, които бяха идентични с този фатален патрон по отношение на тегло и размери. Изстрелях няколко от тях в кутии пълни с памук. След това извадих патроните и ги сложих под микроскоп за паралелно сравняване.
Този микроскоп се състои от два отделни микроскопа, които са свързани по такъв начин, че разни предмети могат да бъдат поставени във всеки микроскоп и да бъдат завъртани на въртящи се маси, така че образите, които са наложени да могат да бъдат сравнени. Очевидно, ако двата образа заемат идентични точки, те се сливат в един образ.
По този начин аз поставих фаталния патрон и един от патроните, използвани при опита в такова положение, че всеки белег и отпечатък, всяка драскотина да си съвпаднат напълно.
Нося снимки, които показват основата на фаталния куршум и върха на куршума от опита, поставени един върху друг, така че белезите и драскотините си съвпадат напълно. С други думи, всяка драскотина и вдлъбнатина изглеждат като продължени, и все пак снимката изобразява два куршума. Виждате напречната линия, която отбелязва долната част на фаталния куршум и горната част на другия. И все пак, тези линии така съвършено си съвпадат, че това изглежда като снимка на един единствен куршум. Това е стандартния начин да се покаже идентичност и сходство на одрасквания и белези от цев.
Малден извади снимките, подаде ги на Бъргър, който ги предаде на Мейсън и след това помоли да бъдат приети като доказателство.
— Някакви забележки? — попита съдията Кийтли.
— Никакви, Ваше благородие.
— В такъв случай те ще бъдат приети като доказателство и ще бъдат отбелязани със съответните номера.
— Разпитвайте — каза Бъргър. Мейсън се изправи за кръстосан разпит.
— Вие казахте, че сте специалист в областта на отпечатъците.
— Да, сър.
— Следователно, вие без съмнение сте огледал мястото за отпечатъци?
— Да, сър.
— И открихте ли отпечатъците на обвиняемия Джон Рейсър Адисън?
— Да, сър.
Хамилтън Бъргър се усмихна самодоволно.
— И отпечатъците на Лорейн Ферел, вдовицата на починалия?
— Да, сър.
— И също така, открихте отпечатъци, които смятате, че принадлежат на жена, нали?
— Да, сър, мисля, че са отпечатъци на две жени.
— И направил ли сте опит да изготвите проба от тези отпечатъци с цел идентифицирането им?
Свидетелят погледна колебливо към Хамилтън Бъргър и каза:
— Опитах се да подготвя проба от тези отпечатъци, за да може да се подпомогне идентифицирането им, в случай, че хората, оставили тези отпечатъци, бъдат открити от полицията.
— Къде са тези отпечатъци?
— О, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър, — противопоставям се на подобни показания. Нека адвокатът да назначи собствен детектив, ако желае.
— Да — каза Мейсън, — след като всички отпечатъци вече са изтрити, аз мога да търся, но напразно.
— Не е работа на полицията да предава доказателствата на защитата — отсече раздразнено Бъргър.
— Защо не?
— Защото ще го изкривите и ще се опитате да го използвате, за да отървете клиента си.
— Ако полицията има отпечатъци, ние имаме право на достъп до тях.
— Нямате право на достъп до никакви доказателства, които полицията може да има.
— Вие определихте този човек като специалист по отпечатъците. Имам право да му задавам въпроси за всичко, което той притежава с цел да изпитам неговата квалификация.
— Вие не изпитвате да изпитате неговата квалификация. Вие пускате въдици.
Мейсън се усмихна.
— Затова пък примамката, която използвам, е законна.
— Ваше благородие, възразявам — каза Хамилтън Бъргър. — Разпитът не е подходящ.
Съдията Кийтли каза:
— Единствената теория, според която съдът би подкрепил искане за предаване на отпечатъци, е на основата, че кръстосаният разпит е допустим с цел определяне квалификацията на този свидетел като експерт по отпечатъците. Обаче, независимо от това, той заяви, че е специалист по отпечатъци и балистика, неговите показания при разпита бяха само на балистиката. Следователно, въпросът относно неговата квалификация като експерт по отпечатъците, няма отношение към неговите показания.
— Освен, че може да опровергае неговата правоспособност — отбеляза Мейсън.
— Ще ви позволя да задавате въпроси за това, което е правил и намерил, но мисля, че няма да разширя обсега на разпита в този момент дотолкова, че да ви позволя да искате от този свидетел да представи отпечатъци. В края на краищата другият свидетел представи снимки на последните като доказателства.
— Но този свидетел се е опитал да приготви тези отпечатъци за изследване, Ваше благородие.
— Точно така. Бих бил склонен да ви дам по-голяма свобода на действие, ако не беше фактът, че вече имате снимки на тези отпечатъци.
— Много добре — каза Мейсън, — приемам решението на съда. С това приключвам кръстосания разпит.
Хамилтън Бъргър погледна към часовника на съдебната зала.
— Наближава времето за отсрочване на делото.
— Остават на още петнадесет минути — каза съдията Кийтли.
— Много добре — каза Бъргър. — Повикайте Ерик Хансел.
Ерик Хансел беше въведен в съдебната зала от пристава, излезе напред, прие клетвата и, очевидно притеснен, даде името и адреса си.
— Познавате ли се с обвиняемия, Джон Рейсър Адисън? — попита Бъргър.
— Да, сър.
— Имало ли е повод да разговаряте, с него около единадесето число, този месец?
— Да, сър.
— Какво си казахте?
Хансел се размърда притеснено.
— Казвайте — отсече Бъргър. — Кажете какво стана по време на този разговор.
— Време, място, присъстващи? — попита Мейсън.
— Къде се състоя този разговор? — каза раздразнено Бъргър.
— В неговата канцелария в магазина.
— Кой присъстваше?
— Само аз и Адисън.
— Добре, какво се случи?
— Ами — каза Хансел, — опитвах се да получа информация, която да предам на един приятел, журналист. Попитах господин Адисън за момичето, което е качил в колата си на магистралата във вторник вечер и която е настанил в един хотел. Адисън ми каза да говоря с адвоката му.
— Назова ли името на адвоката си?
— Да, сър. Господин Пери Мейсън.
— И отидохте ли при господин Мейсън?
— Да, сър.
— Да.
— Кога?
— Същият ден.
— Къде?
— В неговия кабинет.
— И какво ви каза господин Мейсън?
— Господин Мейсън ми каза, че неговият клиент не желае да се дава публичност на въпроса и ми даде чек за две хиляди долара, подписан от господин Адисън.
— Да разбира ли съдът, че господин Адисън ви е дал две хиляди долара, за да ви накара да не говорите за това, че е бил в онази част на магистралата във вторник вечерта?
— Да, сър.
Изражението на Хамилтън Бъргър издаваше изключително самодоволство, когато той подхвърли бомбата в скута на Мейсън.
— Разпитвайте — каза той и след това прибави самодоволно, — ако желаете.
Мейсън каза спокойно:
— С други думи, отидохте при господин Адисън, за да го изнудите, нали?
Свидетелят погледна Мейсън в очите. Поведението му беше оскърбително.
— Да — каза той, — и ако вашият клиент не се беше опитал да се прикрие, защо щеше да ми плати две хиляди долара?
— Да прикрие какво? — попита Мейсън.
— Вие би трябвало да знаете.
— Не знам. Питам вас.
— Да прикрие факта, че се е заигравал с руса сладурана, която е била на пътя в нощта на убийството.
— Кой факт мислите, че е искал да прикрие, като ви е платил?
— Вероятно и двата.
— Това е, което вие си мислите.
— Да.
— Следователно сте знаел за убийството, когато сте отишъл да го изнудвате?
Хансел изведнъж опули очи.
— Знаехте ли? — настоя Мейсън.
— Не!
— Защо тогава казвате, че сте мислел, че ви плаща две хиляди долара, за да прикрие факта, че е бил на онзи път в нощта на убийството?
— Така мисля сега.
— Но не мислехте така тогава?
— Не.
— По онова време не сте знаел нищо за убийството?
— Разбира се, че не.
— Опитвал сте се да го изнудите, защото се е сприятелил с млада жена?
— Наел й стая в хотел — каза Хансел с поглед, отново насочен към Мейсън.
— И сте направил сделка с кабинета на областния прокурор, според която ще получите имунитет за изнудването, ако дадете показания по случая?
— Не съм правил никакви сделки.
— Но сте постигнал такова споразумение?
— Да предположим, че е — каза Хамилтън Бъргър. — Изнудването е леко престъпление в сравнение с убийството. Щатът е склонен да пренебрегне маловажни нарушения на закона, за да залови онези мъже, чието богатство, статус и власт ги карат да мислят, че могат да нарушават Божия закон и човешкия закон с пълен имунитет.
— Хубаво изказване — каза Мейсън, — но си остава фактът, че на Хансел му е обещан имунитет.
— Да — отсече Бъргър. Мейсън се обърна към Хансел.
— Защо не ни казахте?
— Вие ме попитахте дали съм сключил сделка с обвинението. Не беше сделка.
— За вас не беше ли?
— Не.
— А за обвинението?
— Не знам.
— Много внимателно цепите косъма, господин Хансел, нали? Бяхте готов да заявите, че не сте правил сделка с областния прокурор, когато през цялото време сте знаел, че сте имали споразумение?
Хансел не отговори на въпроса.
Мейсън изчака, докато Хансел отново вдигна поглед.
— Обвиняван ли сте в престъпление? — попита Мейсън.
Хансел отново погледна надолу.
— Хайде — каза Мейсън, — отговорете на въпроса. Обвиняван ли сте в престъпление?
— Да.
— Какво беше то?
— Изнудване.
— Повече от един път?
— Да.
— Добре — каза Мейсън, — колко пъти са ви обвинявали?
— Четири.
— И така — каза Мейсън, — имал сте жена-помощничка, с която сте работил в онези случаи, нали?
— Възразявам. Разпитът е некомпетентен, неуместен, несъществен и неподходящ — каза Хамилтън Бъргър. — На адвоката се дава право, според закона, да запита за миналото на този човек само с една определена цел и тя е да опровергае неговата правдивост като покаже, че е бил обвинен в престъпление. След като направи това, той няма право да уточнява подробности и не може да му опетнява репутацията, като разясни всички аспекти на онези престъпления. Законът дава една единствена привилегия на адвоката и тя е да пита дали този човек е бил обвиняван в престъпление и да прави това само с цел да опровергае показанията му.
— Това не е ли вашето тълкуване на закона, господин Мейсън? — попита съдията Кийтли.
Мейсън направи малък жест на почит към съда.
— Целта на моя разпит, Ваше благородие, не беше да опетня репутацията на този свидетел, а да разбера коя е била съучастницата, която е използвал във връзка с другите изнудвания и да видя дали отпечатъците на тази съучастница не съвпадат с неидентифицираните отпечатъци на мистериозната жена, намерени в къщата на убийството.
И Мейсън седна като се усмихваше на обвинителя. Чу се жужене от края на съдебната зала, звук, който съдията Кийтли прекъсна с чукчето си.
— Е — каза съдията Кийтли, — не мисля, че е редно да се задава подобен въпрос. Той може да цели единствено да опозори свидетеля като изложи несъществени подробности. Съмнявам се, че това е подходящ разпит. Време е за отлагане на делото и съдът се разпуска до утре сутринта в десет часа. Тогава ще дам становището на съда относно възражението. Склонен съм, обаче, да го подкрепя. Делото се отлага за утре.