Ърл Стенли Гарднър
Случаят с непорочната скитница (2)

ГЛАВА ВТОРА

Полицейският инспектор доведе Вероника Дейл в стаята за посетители.

Мейсън я погледна любопитно.

Той видя една млада жена, която изглеждаше невинна като дете, платиненоруса с открито лице, големи сини очи, слаба, с чиста кожа и хубаво тяло. Мислите й, ако изобщо имаше такива, не бяха изписани на лицето или очите й. Кукленската й красота можеше да се стори на някои мъже като непорочна невинност, но някой полицай на нощен патрул е можел лесно да вземе внушителния й вид за внимателно замислена примамка за мъже. Едно нещо беше сигурно, това момиче не можеше да остане незабелязано. На възраст тя изглеждаше между седемнадесет и двадесет и пет.

— Здравейте — каза тя. Беше непринудено дружелюбна като кутре.

— Добро утро — каза Мейсън. — Аз съм Пери Мейсън, адвокат. Тук съм, за да ви представлявам.

— Колко хубаво. Как разбрахте, че съм тук?

— Един приятел ми каза.

— Ваш приятел? — попита тя.

— По-скоро ваш приятел.

Тя поклати глава:

— Нямам никакви приятели в този град. — След това прибави небрежно:

— Не съм била тук достатъчно дълго.

— Аз ще ви измъкна оттук. Ще ми кажете ли какво се случи?

Тя каза:

— Бях регистрирана в хотел „Рокауей“. Излязох да се поразходя. Вървях по улицата известно време. След това тръгнах обратно. Нямах какво да правя и тогава се приближи към мен един човек и ме попита какво правя, а аз му казах, че не е негова работа. Той си разтвори палтото и ми показа значката си и в следващия момент ме блъснаха в някаква кола и ме обвиниха в скитничество.

— Все пак сигурно сте правила нещо — каза Мейсън.

— Нищо не правех.

Мейсън каза:

— Според документите вие сте била на улицата без никакви средства и сте се предлагала. Офицерът, който ви е арестувал, казва, че сте му обяснила, че просто се разхождате.

— Е, не исках да му кажа къде съм отседнала, за да не създава неприятности. Не беше негова работа. Той пожела да знае какво правех и аз му казах, че се разхождам. Той ме попита къде бях отседнала и аз му казах, че не бях отседнала никъде, след това попита колко пари имам и аз му казах, че това не е негова работа. След това той каза, че съм правела нещо — нещо, което не правех!

Мейсън каза:

— Добре, аз платих гаранция в размер от двеста долара и подадох жалба. Мисля, че те няма да направят нищо повече. Ако сте била регистрирана в хотел „Рокауей“ и имате лични принадлежности в стаята си, мисля, че с това ще приключи целия инцидент.

— Бях регистрирана там. Мога да го докажа.

Мейсън каза:

— Добре. Излизате под гаранция. Ще се видим отвън.

Той направи знак на полицая, че разговорът беше приключил.

Хари Бенд, дежурният офицер, който я беше арестувал и който губеше от съня си, за да свидетелства за четири или пет ареста, които беше направил предната нощ, погледна уморено Мейсън.

— По дяволите, не знам — каза той раздразнено. — Дамата вървеше нагоре-надолу по улицата и не приличаше на професионалистка, но… по дяволите, страхувах се, че ще си навлече неприятности и ще завърши на някой празен паркинг с чорапогащник около врата. Тя ме погледна многозначително. Може и да не е било точно покана, но все пак си беше многозначително. Попитах я какво прави и тя ми каза, че не прави нищо. Попитах я къде е отседнала и тя каза, че не е отседнала никъде. Нямаше пари. Нямаше приятели. Просто се разхождаше. Нямаше причина да я арестувам, но нямаше какво друго да направя.

— Предлагаше ли се? — попита Мейсън.

— Оглеждаше ги. Не я видях да подканва някого. Започнах да я разпитвам най-вече, защото изглеждаше не на място. От отговорите й разбрах, че беше хубавичко хлапе, което е имало неприятности и е решило да поеме това, което според него беше лесния път. Страхувах се да не завърши като труп.

— Е — каза Мейсън, — тя ми каза, че е имала стая в хотел „Рокауей“, че току-що се е била регистрирала, че е излязла, за да се поразходи.

— Защо, по дяволите, не го каза на мен? Щях да я предупредя и с това щеше да приключи всичко.

— Тя е мислела, че сте я обиждал, каза, че сте разговарял не както трябва с нея.

— И затова прекара цяла нощ в затвора — каза Бенд. — Пфу! Не ми се вярва. Хващам се на бас за пет долара, че никога не се е приближавала до хотел „Рокауей“. Ако се е приближавала, то е била там за малко, за да създава неприятности. И все пак, „Рокауей“ е прилично място. Нищо не разбирам.

Мейсън каза:

— Мислех си дали няма да дойдете там с нас.

— Защо да идвам? Аз си имам работа. Нека тя сама да обясни на съдията.

Мейсън каза учтиво:

— Ако тя наистина е благоприлична млада дама, която е имала стая в хотел и си е гледала работата и вие сте я арестувал под предлог, че скита, може би ще бъде по-добре ако работата не стигне до съд. В края на краищата тя е привлекателно момиче и има приятели.

— Приятели?

— Да.

— Друг път!

Мейсън каза:

— Аз съм тук.

Бенд изведнъж го погледна с недоумение и респект.

— Така е, по дяволите! — каза той с внезапно недоверие в гласа си. — Как така високоплатен адвокат като теб се забърква в случай като този?

Мейсън сви рамене.

Бенд тихичко подсвирна и след малко каза:

— Кога искате да дойде?

— Тя излиза под гаранция — каза Мейсън. — Трябва да дойде всеки момент. Помислих, че ако проверим заедно доказателствата ще можете да потвърдите това, което може да открием.

— Ще проверя, разбира се — каза Бенд навъсено. — С другите задържани приключихме. Всички се признаха за виновни. Ще хвърля поглед на това, господин Пери Мейсън. И колкото повече си мисля, толкова по-смешно ми изглежда всичко това.

— Хайде — каза Мейсън, — да тръгваме.

Те взеха Вероника Дейл от стаята за освобождаване от затвора. Тя тъкмо подписваше разписка за плика с вещите си, когато влязоха Мейсън и полицая. Тя вдигна поглед, усмихна се на Мейсън, видя цивилния полицай, погледна го за момент безизразно и каза:

— Здравейте.

— Здравейте — каза Бенд и прибави безизразно, — как се чувствате тази сутрин?

— Чудесно.

Бенд рече:

— Господин Мейсън ми каза, че сте имала стая в хотел „Рокауей“.

— Имам стая там.

— Защо не ми казахте това?

— Не беше ваша работа. Не ми хареса поведението ви.

— Щяхте да си спестите доста неприятности.

— Не ме е грижа, не ми харесва вашето поведение.

— Е, създадохте си доста неудобства, за да покажете, че не ви харесва моя подход.

Тя каза:

— Беше въпрос на принцип. Опитвам се да харесвам хората. Не можах да ви харесам, защото вие не уважавате жените.

Преди Бенд да може да се съвземе от това, Мейсън се включи:

— Хайде, Вероника. Сега ще се повозим с господин Бенд. Хайде да не го обиждаме и да не се опитваме да се скараме с него. В края на краищата той просто си върши работата.

— Не ми харесва неговата работа.

— И на мен не ми харесва — каза Бенд горчиво и след това прибави, — „уважение към жените“! Ако можехте да видите това, което аз виждам, сестро… По дяволите!

— Хайде — каза Мейсън. — Колата ми е отвън. Ще ви заведем до хотела.

— Защо?

— Искам господин Бенд да види, че сте регистрирана там и да види, че вашата стая действително е била наета.

— Добре — каза тя.

Те излязоха от затвора.

— Имаш ли кола тук? — Бенд попита Мейсън.

— Не. Дойдох с такси.

— Добре. Ще отидем с полицейска кола. Как се чувстваш, сестро?

— Добре.

— Наспа ли се?

— Разбира се.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Не се засягай лично.

— Просто не ми харесвате, това е всичко. Не храня лични чувства.

Бенд я погледна любопитно.

— Не мога да те разбера. На колко си години?

— Само на осемнадесет.

— Личи ти!

Тя нищо не отвърна. Мейсън каза:

— Хайде, Бенд, да тръгваме.

Хари Бенд закара колата до хотел „Рокауей“, заби я гневно в бордюра, излезе от вратата и се напъха във въртящата се врата на хотела. Мейсън, който почти не обръщаше внимание на клиентката си беше непосредствено зад полицая. Вероника Дейл вървеше отзад, Бенд се запъти към рецепцията.

— Регистрирали ли сте тук Вероника Дейл?

Администраторът го погледна боязливо.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Регистрирана ли е тук Вероника Дейл?

Администраторът погледна регистъра и отговори:

— Да.

— Кой номер?

— 309.

Бенд изви палец зад рамото си към Вероника Дейл.

— Това ли е тя?

— Не знам — каза администратора. — Дойдох на смяна в седем часа тази сутрин. Стаята беше наета след шест часа снощи. Аз свършвам работа преди това.

— Т.е. не знаете дали това е дамата или не?

— Не.

Бенд измъкна една от адресните карти от кожената папка, обърна я с гърба нагоре, издърпа химикалка от папката и го подаде на младата жена:

— Напиши си името — каза той.

Тя написа „Вероника Дейл“ с твърд, женствен почерк.

Бенд върна химикалката на мястото му и каза на администратора:

— Добре, дай да видим регистрацията й.

Администраторът извади оригиналната регистрационна карта. Тримата мъже се наведоха над подписите и започнаха да ги сравняват.

— Няма съмнение, че са еднакви — каза Мейсън. Бенд каза:

— Я погледни тази карта, приятел. Тук няма адрес. Написано е само „временен“. Защо? Позволявате ли на хората да се регистрират така и да получават стаи?

Администраторът каза:

— Момент, моля. На ръба на тази карта има знак. Той погледна знака изписан с молив, след това погледна тетрадката със съобщения и каза:

— Тази стая е била резервирана от господин Путнам, управителя на хотела. Той се е обадил по телефона стаята да бъде резервирана за Вероника Дейл и казал, че ако няма багаж всичко е наред, и че стаята трябва да бъде резервирана за нея и…

— Кога е направено това обаждане? — попита Бенд.

— В около девет и тридесет. Около петнадесет минути преди да се регистрира госпожица Дейл.

— Достатъчно стаи ли имате, за да ги раздавате така? — попита Бенд подозрително.

— Когато управителят нареди — му отвърна администратора. — Винаги имаме няколко резерви за спешни случаи. Това беше една от тези стаи. Официално бяхме пълни.

Бенд се обърна към Вероника Дейл:

— Познавате ли този човек Путнам? — попита той. Тя поклати глава.

Бенд каза уморено на администратора:

— Дайте ми ключ. Ще се качим горе.

Администраторът се протегна към кутията и им подаде ключа за стая 309.

Вероника Дейл отиде до асансьорите с тях така спокойно и естествено, като че ли те бяха доверени приятели на семейството. Хари Бенд каза рязко етажа на асансьорния оператор и клетката се стрелна нагоре.

Бенд спря в коридора пред асансьора. Очите му шареха.

— Откъде се минава? — попита той Вероника Дейл.

— Наляво — каза тя без колебание.

Те тръгнаха по коридора вляво. Към края на коридора стигнаха до стая 309. Бенд вкара ключа и отвори вратата.

Стаята беше чиста, леглото непокътнато. Малка дамска чанта стоеше на поставката за багаж, явно в положението, в което я беше оставило пиколото.

Бенд тръгна бавно към нея, откопча катарамите на чантата, отвори я и погледна бедното съдържание, състоящо се от дамско облекло.

— Тези неща твои ли са?

— Да.

— Имаш ли шофьорска книжка?

— Не. Не мога да шофирам.

— Номер на социална осигуровка?

— Не.

— Някакви документи?

— Имам няколко карти.

— Какво ще правите — попита ядосано Мейсън, — наново ли ще я арестувате?

— Иска ми се — каза Бенд. — Има нещо нередно тук.

— Убягва ми от погледа — съобщи Мейсън с негодувание. — Тази млада жена има стая в местен хотел. Има багаж. Излиза на улицата, за да потърси място, където да хапне и докато търси подходящ ресторант вие се нахвърляте отгоре й, нагрубявате я, обвинявате я в проституиране. Естествено е чувствата й към вас да не са особено приятелски и…

— Спестете си го за пред съда! — каза Бенд. — По дяволите всичко това.

— Отхвърляне на обвинението ли ще предложите?

— Вие ще ни съдите ли за безпричинен арест?

— Не, при създалата се ситуация. Не искаш да го съдиш, нали, Вероника?

— Разбира се, че не. Беше въпрос на принцип, това е всичко.

Бенд помисли за момент, след това каза:

— Струва ми се, че ще отхвърля обвинението.

— Добре — каза Мейсън. — Ще ви се доверя. Няма да направя нищо повече. След като бъде отхвърлено обвинението могат да ми изпратят гаранцията от двеста долара по пощата.

Бенд го изгледа подозрително за момент, след което каза:

— Предполагам, че някой ви плаща петстотиндоларовата такса.

Мейсън се усмихна и не каза нищо. Бенд изсумтя, обърна се на пета и се върна обратно по коридора.

Момичето отиде до отворената пътна чанта, затвори я и каза:

— Тези полицаи не дават никаква самостоятелност на едно момиче. Защо не затворите вратата?

— Разбира се, че няма да го направя — каза Мейсън, — а ти не би трябвало да искаш това. Внимавай оттук нататък. Винаги, когато има мъж в стаята ти, дръж вратата отворена.

— Защо?

— Правило на заведението.

— Какво значение има?

— Голямо.

— Гладна съм.

— Не си ли закусвала?

— Само малко кафе и малко каша. Едва ядох от кашата. Глътнах само лъжица-две.

— Имаш ли пари?

— Малко.

— Колко?

— Около долар и дванадесет цента.

Мейсън каза:

— Познаваш ли човек на име…

— Да? — попита тя, когато Мейсън се поколеба и не продължи.

— Нищо — отговори Мейсън.

Той отвори портфейла си, извади две двадесетдоларови банкноти и една десетдоларова банкнота и й ги подаде.

— Това за какво е? — попита тя. Мейсън каза:

— Не се тревожи. Ще го напиша в сметката си.

— Искате да кажете, че е за мен?

— Да.

Признателността й беше почти детинска с простотата си. Тя се приближи до него, сложи ръце върху неговата ръка, погледна го с кръглите си, невинни очи. Издаде напред подканващо устни.

— Но защо — попита тя тихо, — трябва да правите това за мен.

— Бог знае — внимателно вдигна ръката й и излезе от стаята.

От телефонната кабинка във фоайето набра номера на универсалния магазин на „Бродуей“ и попита за Джон Рейсър Адисън.

Женският глас от другия край на телефона каза:

— Ще ви свържа с кабинета на господин Адисън.

Чу се пукот и друг женски глас каза:

— Кабинетът на господин Адисън.

— Господин Пери Мейсън — каза адвокатът. — Искам да говоря с господин Адисън.

— Момент, ако обичате. Ще ви свържа със секретариата на господин Адисън.

След няколко секунди трети женски глас се чу:

— Моля свържете ме с този, който желае да говори.

— Аз съм — каза Мейсън. — Аз съм, Пери Мейсън. Искам да говоря с господин Адисън.

— Това господин Мейсън ли е?

— Да.

— Господин Пери Мейсън?

— Да.

— Вие ли сте на телефона?

— Точно така — каза Мейсън.

— Момент така. Ще ви свържа с господин Адисън.

След няколко секунди гласът на Адисън избоботи по телефона:

— Здравей, Мейсън. Къде си?

— В телефонната кабина на хотел „Рокауей“ съм. Мислех си за вашето оплакване, че не сте можел да се свържете с мен по телефона, без да се занимавате с много формалности.

— Да, да. Къде е момичето? Какво се случи? Къде е…?

— Горе в стаята си е, тук в хотела — каза Мейсън.

— Стая 309.

— Да, да, знам.

— Технически е навън под гаранция — каза Мейсън, — но имам уверението на полицая, който я е арестувал, че обвинението ще бъде оттеглено и случая ще бъде забравен. Нещо друго?

— Не, не. Това е чудесно! Много добре, Мейсън! Добра работа свърши. Много добра работа. Изпрати ми сметката. Знаех, че мога да разчитам на теб! Такова обслужване харесвам, Мейсън.

— При създалите се обстоятелства — каза Мейсън, — сметката може да изглежда малко по-голяма от важността…

— Не, няма! Не, няма. Изпрати ми сметката, ще ти изпратя чек. Радвам се, че я измъкна оттам.

— Просто от любопитство — каза Мейсън, — откога познавате Вероника Дейл?

— Не я познавам — каза Адисън раздразнено. — Току-що я бях срещнал. Не искам името ми изобщо да се замесва. Възнамерявах да ти кажа да не й казваш кой те е наел, но ти ми затвори телефона. Ти…

— Не съм й казал — отвърна Мейсън. — Името ти не е било споменато. Ти ме предупреди. Освен това не съм ти затворил телефона.

— Чудесно. Чудесно. Това е чудесно, Мейсън! Изпрати ми сметката.

— Ще я изпратя — обеща Мейсън. — А ето и нещо, за което да си помислим: или това момиче е доста тъпо, или е направило всичко възможно да бъде арестувано.

— Какво искаш да кажеш, Мейсън?

— Не съм убеден — отговори адвоката, — но просто ти казвам — или е глупава, или е направила всичко възможно да бъде арестувана.

— Глупости! — изпръхтя Адисън. — Не е глупава, наивна е.

— Може би вие сте наивен — предупреди го Мейсън и постави слушалката.