Ърл Стенли Гарднър
Случаят с непорочната скитница (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Пери Мейсън почука нежно на вратата на апартамента на Дела Стрийт.

Тя отвори съвсем леко, видя кой беше, покани го да влезе и тихо затвори след него.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Тя се намира в апартамент 13-В.

— Създава ли неприятности?

— Сладка е като агънце.

— Тук ли я държа известно време?

— Да. Но само за известно време. Страхувах се, че може да я потърсят тук. Имах и още един посетител.

— Кой?

— Лорейн Ферел.

— Какво? — попита Мейсън. Тя кимна.

— Как така? — попита Мейсън.

— Търсеше вас. Не беше се успокоила в канцеларията, затова дойде тук. Това стана, когато очаквах Вероника и Дрейк, затова се отървах от нея набързо. Тя е неспокойна, иска да те види, казва, че е ужасно важно. Шефе, ще ви кажа нещо за тази жена. Влюбена е в Джон Адисън.

— Не!

— Със сигурност.

— Не го показа, когато разговарях с нея и с Адисън.

— Искате да кажете, че вие не сте го забелязал. Само една жена може да забележи подобни неща.

— По дяволите, Дела, това усложнява нещата. Ако тя разбере за Вероника, може да ревнува.

— Мисля, че знае и мисля, че ревнува.

— А Джон Адисън? — попита Мейсън. — Той влюбен ли е в Лорейн?

— Не знам за него — каза тя, — но мога да ви кажа със сигурност, че тя е влюбена в него.

Мейсън седна на ръба на масата, като заклати единия си крак и сбръчка челото си.

— Това ще усложни нещата. А Вероника?

— Тя си е същата. Адисън й казал, че трябва да тръгне с Дрейк и тя го последвала като сладко, малко агънце. Без въпроси, само подчинение. Дойде тук и аз й казах, че й търся апартамент и че когато намеря, тя ще трябва да стои в него без да се свързва с когото и да било.

— Даде ли някакви обяснения?

— Не беше необходимо. Тя беше напълно смирена. Шефе, една жена не би могла да бъде чак толкова зелена.

— Тя мисли ли, че това има нещо общо с убийството?

— Тя явно изобщо не мисли и толкова — каза Дела Стрийт. — Това просто не е логично. Момиче с такава външност трябва да е имало мъже, които да са се опитвали да я свалят. Тя би трябвало да знае как стоят нещата. Ако богат собственик на универсален магазин я качи в колата си, наеме й стая в хотел, след това й намери работа и изведнъж я извика от работа и я изпраща в апартамент, където, тя трябва да е изолирана и потайна — по дяволите, шефе, дори и едно младо, невинно момиче би се възпротивило на това.

— Никакви признаци на съпротивление?

— Само сладка невинност — каза Дела Стрийт, — фабрикувана невинност с кръгли очи.

— Изкараха ли я от хотел „Рокауей“?

— Да. Очевидно полицията не е започнала да я търси. Хората на Дрейк се уверили, че мястото не е било наблюдавано, след което я пуснали да влезе, да си плати сметката, да вземе малката си чанта и да напусне хотела.

— Не е ли натрупала още багаж?

— Очевидно не. Повечето жени в подобни ситуации биха накарали Адисън да одобри някоя кредитна сметка и биха си набавили дрехи. Това момиче ми прилича на изпечена пътничка. Това, което тя може да направи с няколкото нещица, които има в онова малко куфарче е просто изумително. Разбира се, дрехите й са леки и се опаковат лесно. Шефе, казвам ви, че има нещо нередно около това момиче.

— Добре — каза Мейсън, — ще отида да я огледам и то добре. Апартамент 13-Б?

— Точно така.

— Колко дълго можем да го задържим?

— Една седмица. Момичето, което го дава под наем е в Солт Лейк. Обадих й се и й обясних отчасти обстоятелствата. Казах й, че просто се налага да вземем апартамента за едно момиче и че ще плащаме по двадесет долара на ден и ще възстановим всички повреди. Тя подскочи при възможността.

— Добре — каза Мейсън. — Ще отида да видя как се справя Вероника в новото си жилище. Мислиш ли, че има някаква представа, че е извадена от обръщение заради убийството?

— Не знам какво мисли — каза Дела Стрийт. — Аз мисля, че това е театър. Едно момиче не може да бъде толкова тъпо!

— Толкова наивно?

— Толкова тъпо!

— Може би нямат бащински настроени женкари в малкия град, където е израснала.

— Имат филми. Имат списания. Имат радио. И дори и да нямат женкари, които да живеят в разкош, бас държа, че имат женкари.

Мейсън каза:

— Е, аз ще отида да погледна малкото агънце.

— Хитрото малко агънце, ако питате мен — каза Дела Стрийт, — което се разхожда извън кошарата, блее безпомощно, гледа с малките си очи в очакване на вълка. За Бога, много съм мнителна! Какво да направя.

Мейсън се усмихна:

— Ще погледна.

Дела Стрийт каза:

— Ако искате един съвет, вземете свидетел.

— Свидетел или придружител?

— И двете.

— Може би ще стигна по-надалеч ако съм сам.

— Може да стигнете твърде далеч. Помнете, шефе, не знаете какво може да каже. И ако го каже с невинната си непросветеност…

— Разбрах намека — каза Мейсън. — Вземи бележника си и ела.

Дела Стрийт взе бележника си, бутна го в чантата си и придружи Мейсън два етажа надолу до апартамент 13-Б.

Мейсън почука на вратата.

Вероника Дейл я отвори широко.

За секунди на лицето й се изписа някакво изражение, но то беше само за един миг. Беше трудно да се разбере дали беше разочарована или изненадана.

— О, господин Мейсън! — каза тя. — Толкова е мило от ваша страна, че идвате да видите апартамента ми. Тук е абсолютно прекрасно. Не знам как да благодаря на господин Адисън за…

Мейсън си проправи път в апартамента и каза:

— Помислих си, че не е зле да дойда да го огледам.

— Прекрасен е. Има си всичко.

Дела Стрийт седна ненатрапчиво в един ъгъл на апартамента и постави тефтера си на коляното. Мейсън каза:

— Имаш ли представа защо си тук, Вероника?

— Господин Адисън ми каза, че ще се опита да ми каже нещо. Каза, че едно момиче не може постоянно да живее в хотелска стая и да работи — е, знаете, че не мога да си позволя хотелска стая с обслужване. Той щеше да се опита да ми намери апартамент. След това ми изпрати бележка, на която пишеше, че мога да тръгна с този, който я е донесъл, че няма да има нужда да работя и че трябва да правя това, което този човек ми каже. Беше странна бележка, но аз знаех, че той беше разстроен и взех това пред вид. Имах представа, че ставаше дума за апартамент.

— Знаехте ли, че апартаментите са труднодостъпни?

Тя се усмихна и каза:

— Знам, че господин Адисън е влиятелен. Погледнете какво е направил — благодарение на госпожица Стрийт, разбира се.

Мейсън каза:

— Вероника, хайде да си поговорим. Искам да разбера нещо за твоето минало.

— Но разбира се, господин Мейсън — каза тя и след това прибави — разбира се.

Мейсън премести един стол за нея, така че тя да стои с лице към Дела Стрийт. Той я накара да седне, след което самият седна, кръстоса дългите си крака, запали цигара и погледна момичето изпитателно.

— Какво има? — попита тя. Мейсън каза:

— Вероника, доколкото разбирам, си благодарна на господин Адисън?

— Благодарна? — възкликна тя. — Бих направила всичко за него! Мисля, че той е най-добрият човек на света.

— Това е чудесно. Сега аз съм адвокатът на господин Адисън.

Тя кимна.

— И господин Адисън има неприятности.

— Неприятности? Господин Адисън? О, не, господин Мейсън, не може да бъде. Той е толкова добър. Той…

— Той има неприятности във връзка със смъртта на своя съдружник. Сега, Вероника, искам да отговориш на няколко въпроса.

— Да, господине.

— Ти си пътувала на стоп, когато си срещнала господин Адисън?

— Да.

— Колко време си пътувала така?

Тя вдигна ръка и започна да брои на пръсти.

— Пет дни.

— Защо пътуваше на стоп?

— Не знам, господин Мейсън. Просто имах непреодолимото желание да се махна от малкото градче. Имах чувството, че няма да мога да го понеса нито ден повече. Не ми се искаше да напусна майка, но — е, така става понякога. Едно момиче трябва да живее собствения си живот. За майка ми е добре да се установи в онзи град с онзи малък ресторант, но аз чувствах, че се погребвам. Аз й помагах в сервирането, готвенето, миенето на чинии и почистването. Имаше много работа там.

— Добър ли беше бизнесът? — попита Мейсън.

— Не, малко местенце, където хората се отбиваха. Имахме постоянна клиентела от шофьори на камиони и хора, които през цялото време пътуваха. Разбира се, имаше и няколко местни клиенти. Ние почти никога нямахме истински приходящи пътници. Градът беше толкова малък, че малко хора се отбиваха там. Те просто го отминаваха.

— Не каза ли на майка си къде отиваш?

— Не. Просто тръгнах.

— Обадила ли си й се за местонахождението си сега?

— Не.

— Защо не?

— Страхувам се, че не знам. Страхувам се, че ще дойде да ме вземе.

— На колко години си?

— Осемнадесет.

— Не мислиш ли, че майка ти ще се опита да те последва, въпреки че не знае къде си?

— За Бога, не. Тя не би могла да знае дали съм тръгнала на север, на юг, на изток или на запад.

— Не мислиш ли, че може да се тревожи за теб?

— Съмнявам се. Достатъчно голяма съм сама да се грижа за себе си.

— Вероника, как се казва майка ти и къде живее? Къде е този малък град, за който постоянно говориш?

— Името й е Лора, Лора Мейл Дейл и не искам да ви кажа къде живее.

— Защо?

— Ще й пишете. Не искам тя да знае къде съм. Може да ме върне.

— Кажи ни точно какво се случи преди да се срещнеш с господин Адисън.

— Преди да се срещна с него?

— Точно така, непосредствено преди това.

— Имах проблеми.

— Какви проблеми?

— Проблеми с женкар.

— Как се случи?

— По обичайния начин. Опитвам се да подбирам колите. Преценявам ги и слушам мотора. Когато стоиш на пътя, можеш отдалеч да чуеш мотора на колата. Освен това, разбира се, можеш да научиш много от вида на колата. Ако е добре излъскана отпред и изглежда скъпа, се обръщам, така, че хората да могат да видят, че искам да ме качат. Но ако колата е занемарена, си обръщам гърба и вирвам глава, за да им покажа, че чакам автобус. Понякога греша. Този мъж беше една от моите грешки. Помислих си, че всичко беше наред и се качих в колата с него. Беше вече тъмно и не можах веднага да го преценя. Почти веднага след като се качих в колата, той започна да ме сваля.

— Ти имаше ли нещо против?

— Дотолкова, доколкото държеше ръцете си далеч от мен, беше ми — беше ми дори приятно. Толкова ли е ужасно това, господин Мейсън?

Дела Стрийт вдигна поглед от бележника си, улови погледа на Мейсън и му намигна леко.

— Това зависи — каза Мейсън. — Защо ти хареса, Вероника?

— Беше толкова различно от това, което се случва в малките градчета, начина, по който го правеше и всичко останало. Беше — просто беше умно. След това той започна да ме опипва и на мен ми се искаше да изпищя. Исках просто да изляза веднага от колата.

— И какво направи?

— Изключих стартера, грабнах ключа и, разбира се, колата спря. Отворих вратата и изскочих навън. Той не можеше да хукне след мен и да ме хване, защото не можеше да остави колата си по средата на пътя и да хукне да бяга.

— Ти какво направи, след като изскочи навън?

— Хвърлих му ключовете и — ами това е всичко. Просто му хвърлих ключовете.

— И след това?

— Той каза много неща, но, разбира се, мъжете правят това, когато са разочаровани.

— Как — попита Мейсън — разбрахте толкова много за мъжете?

— Аз… аз говоря с разни хора.

— А стопирането, откъде знаехте как да се справите с вълк?

— Едно момиче ми каза. Предполагам, че оттам ми е дошла идеята да пътувам на стоп. Това момиче беше едно от малкото приходящи пътници, които се отбиваха в ресторанта и тя ме заговори. Търсеше място, където да прекара нощта. Божичко, господин Мейсън, тя беше наистина смела. Имаше само около два долара и петдесет цента. Беше се движила само на стоп и щеше да продължи да се движи на стоп. Тя каза, че ще се справи някак си. Аз си мислех, че едно момиче трябва да бъде — е, нали знаете, лошо момиче, за да върши такива неща. Но тя ми каза, че не е необходимо да го правиш, че почти всички мъже се държат като джентълмени и някои от тях дават пари, за да помогнат. Попитах я за лошите и тя ми каза за трика със стартера. Тя каза, че винаги, когато влиза в кола, първото нещо, което прави е да забележи стартера и когато нещата станат непоносими тя може винаги да се пресегне и да изгаси мотора, да обърне ключа и да спре колата, след това да излезе и да чака друг превоз.

— И ти точно това направи през онази нощ, преди господин Адисън да те качи в колата си.

— Да.

— Помниш ли мястото, където те качи?

— Да, точно до един водосток.

— Сега, кажи ми точно какво се случи.

— Е, аз слязох от колата. Този мъж беше доста злобен и каза много неща, но след това потегли. Предполагам, че съм вървяла около миля и всеки път, когато чуех да идва кола, се скривах в храстите. Мислех си, че може да е онзи мъж.

— Колко време продължи това?

— Около тридесет, четиридесет и пет минути.

— След това?

— След това се изморих и осъзнах, че не мога да продължавам така и седнах до водостока.

— Колко коли пропусна след като седна?

— Николко. Колата на господин Адисън беше първата, която мина.

— Слуша ли звука на мотора?

— Да. В интерес на истината, господин Мейсън, колата на господин Адисън беше в някакъв страничен път. Чух я да пали, след това тя потегли по път, който беше малко или много успореден на магистралата и след това чух колелата по дървения мост и как колата се изкачи до магистралата, спря и отново потегли. Чух как шофьора сменя скоростите и звука на мотора и — ами, бях достатъчно изморена, за да поема всякакъв риск.

Мейсън погледна към Дела Стрийт:

— Колко време седяхте до водостока, Вероника?

— Не знам. Четири-пет минути. Нямаше много движение по онзи път в този час. Той е един от главните пътища, но не най-главния.

— Докато бяхте там чухте ли нещо, което е можело да бъде изстрел?

— Не изстрел — каза тя. — Някой си имаше неприятности с колата. Моторът се задави четири-пет пъти.

— Къде? — понита Мейсън.

— Някъде встрани от пътя. Божичко, господин Мейсън, може да е била колата на господин Адисън. Не знам. Беше някъде в онази посока.

— Чу ли я да се дави?

— Да, пет или шест пъти.

— Опиши това, което чу — каза Мейсън. — Един силен звук ли беше и след малко още един и…?

— Не, всички се чуха почти едновременно. Спомням си, че се зачудих защото обикновено се чуват такива звуци когато камион слиза надолу по хълм или нещо такова. Когато някой запали кола и моторът се задави, между отделните звуци има интервали.

Мейсън огледа лицето й. Тя посрещна погледа му със спокойно откровение и абсолютна невинност.

— Ти не каза нищо за тези звуци, когато говорих с теб преди това.

— За Бога, защо да го правя, господин Мейсън? Това беше давене на някакъв си автомобил.

— И звуците бяха слети?

— Да. Първият, след това друг и след това три-четири бързи, слети.

— И това беше всичко?

— Предполагам, че човека си е запалил колата след това.

— Но това беше доста преди да се появи господин Адисън, така ли?

— О, да.

— Колко време?

— Минута и нещо — каза тя невинно.

— Много повече от минута ли?

— Не мисля. Вероятно една-две минути. Сега като се замисля, напълно е възможно да е била колата на господин Адисън. Тя…

На вратата се почука, след това някой задърпа дръжката и ритна в основата.

— Хайде, хайде! Отваряй! — каза някакъв мъж нетърпеливо. — Отвори или ще съборим вратата. Полиция.

Мейсън каза:

— Вероника, искам да си помислиш внимателно…

— Какво прави тук полицията? — попита тя.

— Онези звуци — продължи Мейсън, — ти…

Един глас каза в коридора:

— Моля ви не вдигайте толкова шум. Ето ви резервния ключ.

В ключалката беше поставен ключ. Лейтенант Траг и сержант Холкомб влязоха в стаята.

— Я виж ти — каза Траг, — да не би да прекъсваме разговор на четири очи?

— Прекъсвате — му каза Мейсън. Холкомб каза:

— Мисля, че го заловихме, лейтенант. Обработва свидетел.

 

 

— Не знам — каза Мейсън. — Поразтревожихме Траг. Той няма да знае точно какво ни е казала Вероника и ще знае, че ние сме го записали.

— Той ще я помоли да му каже това, което е казала на нас.

— Пак няма да е сигурен. И когато свърши с въпросите тя ще бъде доста разтърсена освен ако не е най-изпечената лъжкиня в близките седемнадесет щата.

— Що се отнася до мен — каза Дела горчиво, — бих казала осемнадесет щата.

— Толкова ли е зле? — попита Мейсън.

Дела Стрийт блъсна яростно копчето на асансьора.

— Всички тези приказки за давещ се мотор — каза тя — наистина поставя Адисън на местопрестъплението.

Те влязоха в асансьора, качиха се два етажа нагоре и тръгнаха към апартамента на Дела Стрийт.

Дела пъхна ключа в бравата, завъртя го и когато нищо не стана, каза:

— Какво мислиш е станало с бравата ми? Аз… Тя отново разтърси ключа.

— Не мога да го завъртя — каза тя. Мейсън се опита да отключи и каза:

— За Бога, Дела, май е отключено.

Той завъртя дръжката и вратата се отвори.

— Проклета да съм — каза Дела Стрийт. — Изглежда съм тръгнала без да пусна резето. Оставила съм отключено, за да можеш да влезеш в случай, че ти извикам сам да отвориш вратата.

— Мисля, че точно така направи. Не си спомням да съм те видял да пускаш резето.

— Би трябвало. Винаги го правя.

— Трудно е да си спомниш такива рутинни неща — каза Мейсън, — но съм сигурен, че не го пусна. Това, обаче, е без значение. Проблемът сега е да се опиташ да облекчим Адисън. Нещата изглеждат доста черни. Колата му е била там вероятно точно когато е било извършено убийството. Човекът е бил убит с неговия пистолет. Има свидетел, който ще го постави на местопрестъплението точно, когато са били направени изстрелите. А сега имаме и свидетел, който ще потвърди, че изстрелите са били направени с бърза последователност. Ясно е как полицията ще построи своята теория. Адисън, убиецът, стои отвън до автомобила си. Ферел е в стаята на втория етаж. Адисън се подпира на вратата на колата или може би се навежда и се подпира върху капака. Прицелва се внимателно и дърпа спусъка, изпраща един куршум през прозореца и в мозъка на Ферел. След това спокойно се обръща, изпразва пистолета, отваря барабана, изважда патроните, поставя ги в джоба си и захвърля пистолета.

— Защо изважда патроните? — попита Дела Стрийт.

— Явно човекът, който е извършил убийството — каза Мейсън — си е помислил, че ако полицията не намери патроните, които са били в пистолета и не докаже, че оловната смес на фаталния куршум е била същата като тази на останали в пистолета, няма да може да се докаже със сигурност с кой пистолет е било извършено убийството.

— Много е странно, че човекът изхвърлил пистолета на местопрестъплението, особено след като полицията може да провери номера на пистолета и да разбере кой го е притежавал.

Мейсън каза:

— Не забравяй, че както отбеляза Адисън, пистолетът вероятно е нямало да бъде намерен, ако полицията не е претърсвала нощем с фенери и ако стоманата не е отразила светлината им. Адисън изглеждаше изненадан, че пистолетът е бил намерен. Бил е зад някакви изгладени от потока камъни, с диаметър два фута и е можел да се забележи само от едно положение. Това, че полицейския фенер го е засякъл е било късмет или може би не, в зависимост от това как гледаш на нещата.

— Не мислиш, че Адисън го е убил, нали?

Мейсън каза:

— Адисън не е такъв човек. Той е импулсивен, раздразнителен и нервен. Но е свикнал да преценява последствията.

Мейсън се настани в удобния мек фотьойл, с възглавнички и тъкмо се протягаше за цигара, когато телефонът звънна.

Дела Стрийт вдигна слушалката и каза:

— Да… ало… о, здравей, Пол… да, тук е. — Тя подаде слушалката на Мейсън и каза: — Дрейк иска да разговаря с теб.

Мейсън, хванал телефона и слушалката в една ръка се протегна за кибрит с другата, запали цигара и каза по посока на слушалката:

— Да, здравей, Пол.

Дрейк каза:

— Пери, скрий Вероника. Полицията е на път да разпита Дела. Имат информация…

— Закъсня, Пол. Вече бяха тук — каза Мейсън.

— Откриха ли нещо?

— Да, Вероника.

— Лошо! Тя ще говори.

— Точно така. Холкомб и Траг я взеха в…

— За нещо са се наежили, Пери. Възможно е да са намерили топла следа, а Холкомб не би пропуснал случая да те натопи. Пази се.

— Ще се пазя — каза Мейсън и затвори.

Дела Стрийт взе телефона от ръката му и го постави обратно върху шкафа. Мейсън каза:

— Пол Дрейк се е сетил за нещо, Дела. Каза, че Холкомб може да се опита да ме натопи. Дали някой е отворил вратата ти с резервен ключ или ти си оставила отключено, отговорът може да е един и същ. Хайде да по огледаме.

— Не си мислиш, че те…

— Биха могли да поставят подслушвателни устройства — довърши Мейсън. — Хайде да огледаме.

Той започна да наднича зад картини, над стени, да мести възглавнички. Дела се присъедини към него.

— Не мога да намеря нищо — каза след известно време Мейсън. — Все още не ми е ясно. Той обърна една от възглавниците на големия стол.

— О, о! — възкликна той. Тя се втурна към него.

— Какво има?

Под възглавницата се мъдреха шест 38 калиброви патрона.

Какво е това? — попита Дела Стрийт.

— Това — каза Мейсън — представлява прикрито доказателство.

— Сержант Холкомб ли ги е поставил тук?

— Освен ако Вероника не е седяла в този стол и не ги е пъхнала — или Лорейн Ферел. Ти каза, че тя е идвала тук.

— Да, но само за няколко минути.

— Приближавала ли се е до този стол?

— Да. Седна там за няколко секунди.

— А Вероника седна тук?

— Да.

Мейсън се намръщи, замислено.

— Какво ще правим? — попита Дела.

— Ако това е клопка трябва да се обадим в полицейския участък и да съобщим, че сме намерили тези патрони. Това ще постави сержант Холкомб на мястото. Ако не е клопка и някой е оставил доказателството тук ще трябва да се опитаме да се отървем от него без да ни хванат.

— А ако ни хванат докато се отърваваме от доказателството?

— Тогава сме загазили?

— Как можем да разберем дали е клопка или не?

— Това е сложното. Много ми се иска да знам дали беше заключила вратата преди да слезем до апартамент 13-Б.

— На мен също.

— Може просто да си забравила да я заключиш.

— Да.

— Склонен съм да мисля, че си забравила да я заключиш — каза Мейсън.

— Сигурен съм, че само затворихме вратата. Тогава разговаряхме и не си спомням да си пускала резето.

— Какво ще стане, ако се обадите в полицията и им кажете, че сте намерил тези патрони в апартамента? — попита Дела Стрийт.

Мейсън каза:

— Това ще довърши нашия клиент, Дела. Ако аз наистина се бях опитал да скрия доказателството, нямаше да бъда толкова глупав, че да го сложа в твоя апартамент. Но тези, които четат вестници не биха разсъждавали така. Заглавията ще крещят на първа страница: „Адвокатът на Адисън предава доказателство! Полицията намира празни гилзи в апартамента на секретарката на Мейсън!“

Дела Стрийт потръпна и каза:

— За Бога, шефе, след като споменахте тези заглавия сякаш са ми пред очите.

Мейсън каза:

— А ако е капан на полицията и аз се опитам да изкарам доказателството извън апартамента и полицията ме залови… имаш ли някакъв здрав ластик тук, Дела?

— Да, няколко дебели ластика, които използвам за ръкописите. Донесох си ги от канцеларията.

— Дай ми два.

— Какво ще правите?

— Ако е капан — каза Мейсън, — ще се опитаме да се измъкнем. Донеси и малко въже, Дела, ако обичаш.

Мейсън премести един стол от масата до прозорците. Отвори прозореца, закрепи двата ластика на стола и каза:

— Преди бях много добър в тези неща, Дела.

Той постави един от патроните на импровизираната прашка, след като почисти всички възможни отпечатъци от него. Издърпа ластика назад, прицели се към отдалечената част на един празен паркинг и пусна. Празният патрон изсвистя и проблесна през въздуха, но попадна точно в съседния паркинг.

Мейсън подложи останалите пет патрона на същата процедура, след което демонтира прашката и затвори прозореца.