Ърл Стенли Гарднър
Случаят с непорочната скитница (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

При откриването на съда на следващата сутрин Хамилтън Бъргър стана и каза с усмивка на лице:

— С уважението на Съда, Ерик Хансел беше на свидетелската скамейка и при отлагането на делото въпросът, който възникна за разпита на Хансел, беше във връзка с жените-съучастнички.

Съдията Кийтли кимна.

— Съдът приема вашето възражение, господин Бъргър. Законът дава право на защитата да опровергае този свидетел като покаже, че той е бил обвинен в повече от едно престъпление. Това не позволява на адвоката да внесе доказателства за специфичните подробности с цел да омаловажи свидетеля. Това е решението на съда. Господин Хансел ще застане на свидетелската скамейка. Продължете с разпита, господин Мейсън.

— В този случай — Мейсън попита Хансел, — как получихте информацията, която ви даде възможност да се обърнете към Хансел, както казвате, че сте направили?

— Вие ми я дадохте, като се втурнахте към затвора, за да освободите Вероника Дейл под гаранция.

— И по какъв начин ви насочи към това господин Адисън, обвиняемият в случая? — попита Мейсън.

— Ами, сър, прекарвам доста време в стаята на пресата в полицейския участък. Познавам някои от момчетата там и чрез споразумения с един мой приятел имам определени предимства. От време на време давам на момчетата някаква информация и винаги съм готов да помогна. Те също ми дават информация. Никой от тях, разбира се, не знаеше с какво се занимавах. Те всички си мислеха, че събирах информация за статиите на мой приятел. И това е, което правех повечето от времето. Е, когато се разчу, че вие сте се втурнал натам, за да защитите някакво маце, което било обвинено в скитничество, това не означаваше много за останалите момчета, но аз се интересувам точно от такива работи. Започнах да се оглеждам. Разбрах, че момичето е било регистрирано в хотел „Рокауей“ и че обвинението срещу него е било отменено.

Все още нямах за какво да се хвана, но отидох до хотел „Рокауей“ и им казах, че представлявам пресата и че искам да знам за случая и служителя, на който му беше дошло до гуша да го разпитват, ми каза, че е дал цялата информация, която е имал на полицията, че мацето дошло, за да си наеме стая, че управителя на хотела бил телефонирал, за да се погрижи тя да получи стая.

Отидох при управителя на хотела. Казах му, че представлявам един журналист и че ние искаме да знаем как е станало така, че тази сладурана е спечелила личното му внимание. Излъгах го здраво като му казах, че имаме информация, че тя била негова мацка и той се паникьоса и изплю камъчето, преди да се усети. Каза, че Адисън му се е обадил, за да запази стая за нея. Е, дотук не бях постигнал нищо освен много тичане, но отидох при Адисън и преди още да съм говорил с него десет секунди, разбрах че съм ударил кьоравото. Тогава — е, нали знаете, тогава го притиснах.

— Казали сте на господин Адисън, че работите за някакъв журналист?

— Е, нещо от този род.

— Кой беше този журналист?

— Не желая да кажа. В интерес на истината го бях излъгал и не мисля, че е честно да…

— И аз не мисля, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър като се изправи на крака. — В края на краищата всичко се връща до нещо маловажно, разговор, който този човек е провел с Джон Адисън, обвиняемия в случая. Не защитавам този свидетел. Той е изнудвач. Ще използвам цялата власт, която притежава моя чин, за да прекратя подлите му деяния. Но междувременно се е получило така, че заради неговите деяния се стига до разгадаването на едно убийство. Имаме един обвиняем, който е бил толкова загрижен да предотврати разгласяването, че е бил в предела на къщата, където е извършено убийство, че е пратил две хиляди долара, за да не бъдат публикувани неговите деяния в клюкарската статия.

— Разбира се — каза съдията Кийтли, — това е случайно и зависи от вашата интерпретация на доказателствата, господин прокурор. Напълно възможно е обвиняемият да е бил склонен да плати парите, заради отношенията си с млада жена, които е възможно да са били…

— Надяваме се да разясним това с нашия следващ свидетел — каза Хамилтън Бъргър. — И когато Ваше благородие види този свидетел, съдът ще разбере колко абсурдно е да се мисли дори и за момент, че е възможно да се е случило нещо, което да даде на Адисън повод да бъде изнудван. Но, Ваше благородие, готовността, с която обвиняемият се е опитал да купи мълчанието на този свидетел се основава изцяло на страха от страна на обвиняемия, че може да бъде поставен в пределите на това убийство по времето, когато е било извършено.

— Позволете ми да задам един въпрос на свидетеля — каза съдията. — Господин Хансел, имало ли е всъщност някакви взаимоотношения между вас и журналиста, когото споменахте?

— Само до такава степен — каза Хансел, — че от време на време му подавах информация и той ми даваше малко пари и ми правеше услуги. Билети и пропуски и тям подобни. Виждате ли, в моя бизнес трябва да имам някакво издателско отверстие, с което да плаша хората, но този човек нямаше никаква представа с какво се занимавам и си мислеше, че бях само приятел, който му подаваше информация.

— При тези обстоятелства — каза съдията Кийтли, — не виждам причина да се съобщава името на този човек. В края на краищата имаме свидетел, който е напълно възможно да ни дава показания от значителна стойност при разясняването на случай с убийство, но това не оправдава неговите престъпни деяния. Съдът счита, че би било престъпление да се позволи на този свидетел да опетни доброто име на някой известен журналист, още повече, съдът откровено заявява, че в случай, че възникне някакво съществено противоречие в показанията, думата на този свидетел ще бъде приета от съда само в случай, че бъде потвърдена от останалите показания.

— Това е всичко — каза Мейсън.

— Нямам други въпроси — съобщи Хамилтън Бъргър.

— Доколкото разбирам — каза Хамилтън Бъргър, — няма въпроси от страна на прокурора освен този, че обвиняемият в случая е платил на свидетеля две хиляди долара.

— Никакви — каза Мейсън весело.

— Това премахва необходимостта от представяне на чека като доказателство — каза Хамилтън Бъргър.

Съдията Кийтли се наведе напред и каза:

— Господин прокурор, струва ми се, че докато даването на имунитет на свидетеля е изцяло във ваши ръце, въпросният свидетел демонстрира нахално самодоволство, пълна липса на разкаяние и лекомислено пренебрежение на етичните норми.

— Мисля, с уважението на съда — каза Бъргър, като се изчерви леко, — че има определени неща, които прокурорът би могъл да изтъкне в кръстосания разпит, стига да беше пожелал, които биха обяснили поведението на свидетеля. Има определен личен елемент на антагонизъм между прокурора и този свидетел, заради определени неща — ами, неща, за които не мога да говоря, запазвайки благоприличие. Но мога да ви уверя, Ваше благородие, че решението да дам имунитет на този свидетел от обвинение в изнудване беше взето със значителна неохота и едва след много внимателно разследване.

— Много добре — каза съдията Кийтли, — просто исках да обърна вниманието ви върху факта, че поведението на този свидетел не ми прави добро впечатление. Извикайте следващия си свидетел.

— Вероника Дейл — каза Хамилтън Бъргър. Един полицай отвори вратата на стаята за свидетели и въведе Вероника Дейл в съдебната зала.

Тя беше облечена в добре прилягащ кремав костюм, който подхождаше на русата й красота и й придаваше невинен вид на девица, ангелска красота, която се отрази със страхотна сила върху претъпкана съдебна зала.

Свидетелката очевидно знаеше точно каква роля да играе и от момента, в който влезе, започна да се държи като красива и сладка млада жена. Аташетата в съдебната зала си прошепнаха, че всеки натиск от страна на Пери Мейсън би бил катастрофален, тъй като би убил симпатията както на наблюдателите, така и на съдията.

Хамилтън Бъргър подготви сцената за нейното действие като стана, а поведението му ясно изразяваше, че той считаше за срамно такова неопетнено дете да бъде принудено да влезе в мръсната атмосфера на съдебен процес за убийство.

— Как се казваш? — попита той почтително. Вероника Дейл притвори очи и каза изискано и с глас, който едва се чуваше:

— Вероника Дейл.

— На колко си години, Вероника?

Гласът й този път беше почти шепот.

— Само на осемнадесет.

— Подайте микрофона на свидетелката — каза съдията Кийтли.

Един пристав подаде микрофона на Вероника Дейл.

— Използвайте това, когато говорите — каза съдията Кийтли. — Опитайте се да говорите колкото се може по-високо.

— Да, сър — каза Вероника Дейл покорно.

— И така, къде живееш, Вероника?

— Ами, аз нямам определено местожителство — каза тя. — Майка ми живее в малък град в Индиана. Аз напуснах дома си, за да се опитам да намеря начин да се издигна. Едва бях дошла в този град, когато — когато всички тези неща ми се случиха.

Тя преглътна сълзите си.

— Разбирам — каза Бъргър със съчувствие, а поведението му подсказваше, че възнамерява да използва всички сили, за да предпази непокътнатата невинност на това дете. — Сега, ще се опитам да направя това колкото се може по-лесно за теб и ще съкратя максимално разпита си. Надявам се, че ще можем да ти спестим големите мъки, Вероника.

И Хамилтън Бъргър погледна многозначително към Пери Мейсън, като че ли го предупреждаваше да направи разпита си също толкова кратък.

Наблюдателите се наведоха напред и се вслушаха напрегнато, изплашени да не пропуснат някоя дума.

Съдията Кийтли също беше превърнат целият в слух, а очите му издаваха жив интерес и съчувствие.

— И така, Вероника — каза Хамилтън Бъргър, — запозната си с обвиняемия в този случай, Джон Рейсър Адисън, нали?

— Да.

— Кога се срещнахте за пръв път?

— През нощта на девети.

— Къде?

— Той ме качи в колата си.

— Разбирам, но къде точно беше, Вероника, когато той те качи в колата си?

— Седях до един водосток.

— И така, Вероника, след като говори с мен, ти беше изведена от шерифа на пътя, където си срещнала обвиняемия, нали?

— Да — каза тя.

— Говори по-високо, Вероника, за да те чуваме. И посочи ли този водосток на шерифа?

— Да сър.

— Беше ли заснет този водосток в твое присъствие?

— Да, сър.

— Ваше благородие — каза Мейсън, — Адвокатът подвежда свидетелката, слага думи в устата й. Целият му разпит е подвеждащ.

Бъргър погледна сърдито Мейсън:

— С уважението на съда, тук стои една млада жена от малък град, изплашено малко дете. Казвам ви, че е срамота тази млада жена да бъде въвлечена в атмосферата на престъпността. Чудовищно е, че един убиец е имал свободата да я качи в колата си…

— Съдът разбира — прекъсна го съдията Кийтли, — но се опитайте да се въздържате от подвеждане на свидетелката.

— Много добре, Ваше благородие.

Бъргър впи поглед в Мейсън, след което се обърна към Вероника.

— Сега ще показвам една снимка и те питам дали познаваш мястото, изобразено на тази снимка.

Хамилтън Бъргър подаде копие от снимката на Мейсън и каза:

— Това е копие, което съм направил за вас. Показва част от пътя, която сега ще посоча на картата. Снимката е заснета с лице към запад. Сега, Вероника, ти давам тази снимка и те питам дали я познаваш.

— Да, сър.

— Какво е това?

— Това е водостока, до който стоях, когато господин Адисън дойде с колата си. Стоях точно тук на тази малка циментова издатина и когато чух да идва кола, се изправих.

— Да. Откъде дойде тази кола?

— Дойде от страничен път, тук, от тази страна на снимката.

— Ти видя ли колата.

— Не самата кола, но зърнах светлините и чух двигателя. Нощта беше спокойна и тиха.

— И какво се случи?

— Двигателят се чуваше съвсем ясно, докато колата се движеше по черния път, който беше преграден от върби, пътя, който е тук отзад.

— Сега, Вероника, ще ти покажа карта, карта на къщата, където е намерено тялото на Едгар 3. Ферел и която показва част от заобикалящите земи. Това е карта, която предварително е приета за доказателство. Можеш ли да се ориентираш по тази карта?

— Да се ориентирам ли? — попита тя.

— Да покажеш къде точно си била, къде точно е водостока.

— А, да — каза тя, изучавайки картата, след това с готовността на някой, който е бил добре обучен и запознат с въпросната карта, каза:

— Аз стоях точно тук. Водостокът е тук.

— Ще отбележа тази точка с единица и ще я оградя — каза Хамилтън Бъргър и отбеляза нещо на картата.

— Сега, Вероника, можеш ли да ни кажеш откъде дойде колата?

— Да, тя дойде ето от този път.

— Отбелязвам две успоредни линии на картата, на които пиша „път, свързващ провинциалното имение на Ферел с магистралата“ — каза Хамилтън Бъргър. — Сега, Вероника, ни разкажи какво точно се случи.

— Ами колата дойде по този път, като се движеше доста бавно. Звучеше като че ли беше на ниска скорост, вероятно втора и след това изпълзя по тази стръмнина до магистралата.

— Ти видя ли я?

— Не, не я видях тогава. Чувах я. Стръмният наклон до магистралата е на около — вероятно на малко повече от четвърт миля разстояние от водостока, където седях.

— И след това?

— Сигурна съм, че колата се изкачи по този стръмен наклон на ниска скорост. След това превключи на втора скорост и когато превключваше на висока скорост, аз се показах пред фаровете.

— Сега, да се върнем назад за малко, Вероника. Преди да чуеш двигателя, чу ли някакви други звуци?

— Да.

— Какви бяха те?

— Изстрели.

— Колко изстрела, Вероника?

— Шест.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Ами, по онова време си мислех, че беше давене на мотор, но после имах време да размисля и знам, че са били изстрели. Чух един, след около секунда-две чух още четири изстреляни много бързо.

— Кога чу тези изстрели, Вероника?

— Минута-две преди да запали колата.

— Възможно ли е да са били пет минути?

— Не мисля. Може би две-три минути, съвсем кратко време.

— Знаеш ли колко беше часа?

— Не точно. Мисля, че беше около девет, вероятно няколко минути преди девет.

— Много добре. Чула си изстрелите. Чула си как пали колата. Чула си я да идва по пътя. Видяла си я да идва към теб.

— Да, сър.

— Опита ли се да вдигнеш ръка, за да я спреш?

— Не, не направих никакво движение, но погледнах фаровете, така че мъжът, който кара колата, да може — е, нали знаете, да ме види добре.

— И какво се случи?

— Колата не се движеше. Едва превключваше на висока скорост и точно след като ме подмина, спря и тръгна назад.

— И след това?

— След това господин Адисън ме попита дали искам да се кача.

— Това се отнася за господин Джон Рейсър Адисън, обвиняемия в случая, мъжа, който седи от лявата страна на господин Мейсън.

— Да, сър.

Бъргър каза с глас, лепкав от състрадание:

— Вероника, знам, че темата не е приятна, но ще ни разкажеш ли точно какво се случи. Кажи ни всичко.

— Ами — каза тя, — господин Адисън спря, върна се назад. Попита ме дали искам да се кача. През цялото време го преценявах.

— Какво имаш предвид?

— Ами прецених звука на двигателя. Познах, че беше голяма и скъпа кола по тихото мъркане. След това имах възможност да видя силуета когато мина покрай мен. Имаше достатъчно светлина от таблото в колата, така че успях добре да го огледам. Приличаше на преуспяващ бизнесмен, не от типа, с който си бях имала работа през последните тридесет-четиридесет мили.

— И какво направи?

— Усмихнах му се, благодарих му и му казах, че бих искала да отида в града, ако отива натам. Той каза, че отива и аз се качих.

— И говорихте ли?

— Да, говорихме — тя се усмихна и каза, — това е едно от задълженията на младата стопаджийка. Ако на хората им се говори, тя говори. Ако не им се говори, тя мълчи.

— А господин Адисън искаше ли да говори?

Тя се усмихна и каза:

— Мисля, че искаше аз да говоря.

— И ти какво направи?

— Говорих. Разказах му за себе си и му казах, че отивам в града, за да — ами за да се огледам и да потърся щастието си.

— И му каза, че си напуснала дома си?

— Да.

— И какво направи господин Адисън?

Вероника повдигна поглед и повиши глас:

— Искам едно нещо да стане съвсем ясно. Господин Адисън беше съвършен джентълмен, съвършен джентълмен.

— Да, разбирам — каза Бъргър, — но кажи ми, какво точно се случи.

— Ами той ме попита дали имам къде да отседна и аз му казах, че нямам и той ме попита колко пари имам, а аз се опитах да отбегна този въпрос, но той беше много настоятелен и когато се оказа, че имах съвсем малко пари и не знаех къде точно щях да отседна, той ми даде един бащински съвет. Каза ми, че едно момиче не може да прави подобни неща в голям град, че там е различно от малкия провинциален град и след това каза, че ще ми намери място, където да отседна.

— И какво направи?

— Спря колата на една бензиностанция, влезе и говори по телефона и когато излезе, каза, че съм имала стая в хотел и че всичко било платено.

— И след това?

— След това, когато пристигнахме в града, той ме закара до хотел „Рокауей“ и се погрижи да се регистрирам и администраторът каза, че стаята е вече ангажирана за мен и това е всичко, което знам.

— Видя ли се отново с господин Адисън?

— Да.

— Кога?

— Следобеда на десети отидох при него в неговия универсален магазин.

— По негова молба?

— Да.

— Какво се случи?

— Той ме изпрати до началник личен състав с визитка и — ами, беше ми намерена работа и започнах веднага.

— През цялото това време знаеше ли мръсните подробности около това изнудване?

— Не, сър.

Бъргър се обърна към Мейсън.

— Предполагам — каза той с укор, — че ще пожелаете да разпитате тази млада жена?

— При всички случаи — каза Мейсън, като се изправи на крака.

Бъргър каза отегчено:

— Законът ви дава това право. Започвайте.

— Майка ви жива ли е? — попита Мейсън.

— Да.

— И вие живеехте с майка си?

— Да.

— И вие напуснахте дома на семейството си?

— Домът на семейството ми — каза тя, като се усмихваше едва доловимо, — беше един ресторант. Аз сервирах по масите. Градът беше плачевно малък. Нямаше никакви възможности. Не можех да се срещам с никого освен с няколко непохватни, срамежливи млади мъже, на които им липсваше смелост и инициатива да станат и да се махнат.

— И вие се махнахте?

— Да.

— И стигнахте дотук на стоп?

— Да.

— Това е интересно — каза Мейсън. — Госпожице Дейл, колко време ви отне да стигнете дотук на стоп?

— Какво имате предвид?

— Вие сте млада, общителна и привлекателна и, предполагам, че не ви се налага да чакате много дълго, за да ви предложат превоз.

В очите на Вероника Дейл започна да се изписва паника.

— Ами не.

— И така, колко време ви трябваше, за да стигнете дотук от момента, в който напуснахте дома си?

— Не много дълго.

— Седмица?

— Аз… ами, вероятно. Да, предполагам.

— Значи сте била у дома си с майка си в този ресторант до преди седмица, преди да се срещнете за пръв път с господин Адисън?

Последва дълго мълчание.

— Не можете ли да отговорите на този въпрос?

— О, с уважението на съда! — каза Хамилтън Бъргър като се изправи на крака, с поведението на баща-пазител на момичето, а що се отнасяше до съда, на адвокат, чието търпение е напълно изчерпано. — Възразявам. Нека адвокатът да се ограничи в рамките на мястото и приблизителния час, в който е било извършено престъплението. Тази млада жена вече достатъчно е изстрадала. Просто защото е била там, където е видяла обвиняемия близо до местопрестъплението в часа, в който престъплението е било извършено не означава, че трябва да бъде поставена на позорен стълб от един безжалостен и отчаян защитник.

— Нито безжалостен, нито отчаян, Ваше благородие — каза жизнерадостно Мейсън. — Бих искал да разбера как тази млада дама се е озовала на онова място, в часа, който тя спомена. Тъй като всичко се крепи на часа, бих искал да го проверя.

— Мисля, че въпросът е в допустимите рамки на кръстосания разпит — отсъди съдията Кийтли, — но на съда му се струва, господин Мейсън, че разпитът на тази млада жена не трябва да излиза извън определени граници.

Отново последва мълчание.

— Отговорете на въпроса — каза съдията Кийтли.

— Мога ли да помоля за чаша вода? — попита Вероника Дейл с тих глас.

— Разбира се — каза Мейсън.

Но този път Хамилтън Бъргър скочи на крака и се втурна към свидетелската скамейка.

— Вероника — каза той, — не се претоварвай.

— Какво й има? — попита Мейсън. — Да не би нещо да не е в ред?

— Какво искате да кажете? — изръмжа Бъргър. — Това е съвсем в съзвучие с твоите предположения, страхливец такъв…

— На мен ми изглежда като здрава млада жена на двадесет години — каза Мейсън — При всички случаи трябва да е в състояние да отговори на въпроса относно времето, когато е напуснала дома си. Така както се суетите около нея, започвам да си мисля, че нещо й има.

— Нищо й няма — извика Бъргър.

Мейсън използва яростното бръщолевене на Бъргър, за да налее чаша вода и да я подаде на Вероника Дейл.

— Заповядайте, госпожице Дейл — каза той учтиво, — не бързайте, изпийте водата и когато приключите, просто кажете на съда кога сте напуснала дома си, кога точно сте напуснала онзи ресторант и майка си.

— Двадесетгодишна! — разгорещи се Бъргър. — Това младо момиче е дете, млада, неопорочена млада жена на осемнадесет, срещу която вие непрекъснато хвърляте кал, просто защото…

— Достатъчно, господа — каза съдията Кийтли. — Разпитът ще продължи по порядъчен начин и прокурорът ще се въздържа от лични обиди.

Съдията Кийтли погледна изпод гъстите си вежди към Вероника Дейл, която бавно отпиваше от водата, която Мейсън й беше дал. На челото му се появи сянка на неодобрение.

— Свършихте ли с водата? — попита Мейсън.

— Не.

— По-добре ли се чувствате? — попита загрижено Бъргър.

— Само леко отпаднала — каза тя.

Мейсън протегна ръка за чашата, но Вероника Дейл не му обърна внимание и продължи да отпива от водата бавно и замислено.

— Измислихте ли отговора? — попита Мейсън.

Тя го погледна и внезапно започна да плаче.

Мейсън внимателно взе чашата от пръстите й, отиде до масата, където седеше преди това, постави чашата на масата, седна и зачака.

Бъргър излезе напред, постави бащински длан на рамото на момичето.

— Няма, няма, Вероника — каза той, — почти свърши. Съдът ще те защити. Съдията Кийтли няма да му позволи да прави повече страхливи предположения. С уважението на съда, тази неоснователна, отвратителна инсинуация, това обвинение, че на тази млада жена й има нещо, са я разстроили и то по съвсем обясними причини. Чувствам, че всеки мъж в тази съдебна зала е почувствал как му кипи кръвта, когато колегата…

— Моля ви, въздържайте се от обиди — каза съдията Кийтли, очите му бяха насочени въпросително към лицето на Вероника Дейл.

Мейсън се облегна във въртящия се стол на масата, постави ръце зад тила си и зачака.

Спокойното и тихо очакване направи повече, отколкото биха сторили всякакви увещания, за да накара Вероника Дейл да се покаже в истинската си светлина.

— Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър след известно време, — ще подновя възражението си и мисля, че разпитът на тази свидетелка трябва да бъде прекъснат. Самият адвокат е виновен за състоянието на тази свидетелка. Той може да бъде благодарен единствено на себе си за тази инсинуация…

— Оставете я на мира. Тя мисли — каза Мейсън усмихнато.

Съдията Кийтли каза с категорична нотка в гласа си:

— Съдът не вижда причина тази свидетелка да не отговори на въпроса.

— Не става дума за въпроса, Ваше благородие — възпротиви се Бъргър. — Начинът, по който се води този кръстосан разпит, инсинуациите относно забременяването на тази млада жена.

— Той просто попита дали й има нещо — каза съдията Кийтли, — и, що се отнася до съда, вие сам направихте това на въпрос като показахте ненужна загриженост. На колко години е тази млада жена? Проверихте ли годините й?

— Тя е едва на осемнадесет, Ваше благородие, млада жена…

— На двадесет е — каза Мейсън.

— На колко години сте? — съдията Кийтли попита Вероника.

Тя го погледна и отново прибягна към сълзите. Съдията Кийтли се облегна в стола си, поведението му наподобяващо това на Мейсън.

— Много добре — каза той, — ще изчакаме, докато може да отговори на този въпрос.

— Чувстваш ли, че можеш да продължиш да отговаряш на въпроси, Вероника? — попита Хамилтън Бъргър.

— Не! — каза тя бързо.

— На този въпрос, обаче, отговори — каза съдията Кийтли. — Сега се опитай да отговориш на този. На колко години си, млада госпожице?

Тя се огледа отчаяно в съдебната зала.

— На колко години си? — попита съдията Кийтли. Бъргър погледна съдията с известна доза раздразнение.

— Мисля, че можете да се върнете на мястото си, господин областен прокурор. Не мисля, че тя ще падне от свидетелската скамейка. Колко сте годишна, госпожице Дейл?

Тя изчака цели пет секунди преди да отговори на въпроса:

— Двадесет — каза тя.

— Хм — отсече съдията Кийтли и след това с остър глас каза — кога напуснахте дома си, кога за последен път видяхте майка си, за колко време дойдохте дотук? Сега, кажете ни точно колко време стопирахте по пътищата.

— Аз… Аз не мога да кажа. Не съм си водила бележки за времето.

— Кога за последен път видяхте майка си?

— Аз…

— Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър, — ако мога да направя още едно предложение…

— Направете, но накратко — отсече съдията Кийтли.

— Доколкото знам, майката на това момиче е тук в града и е под опеката на господин Пери Мейсън, а господин Пери Мейсън не е довел майката в съда тази сутрин, поради причини, които са известни само на самия него. Следователно ми се струва, че сега господин Мейсън трябва да бъде принуден да осигури на тази млада жена успокоителното присъствие на майка й.

Мейсън каза:

— Аз ви се обадих снощи, както си спомняте, адвокате, и ви предложих вие да позволите на госпожица Дейл и майка й да се срещнат и вие се подиграхте на това предложение.

— Въпреки това — каза Бъргър, — освен че отричам изказването, че съм се подиграл на предложението, чувствам, че тази млада жена трябва да има възможност да се види с майка си. Снощи бях уловен в неочакван момент, когато бързах да се прибера у дома от предложението му да предам Вероника Дейл на него, за да може тя да се види с майка си. Естествено отказах. По-късно, след като размислих, реших, че ако господин Мейсън доведе госпожа Дейл при мен, аз лично щях да я заведа при дъщеря й. Прекарах известно време в напразни опити да се свържа с господин Мейсън. Претърсих хотелските регистри напразно. Чувствам, обаче, че колегата хитро е определил времето за своето предложение, така че да получи отказ. Чувствам, че нарочното му задържане на тази млада жена далеч от майка й е в унисон с тактиките, като използва…

Чукчето на Съдията Кийтли удари остро:

— Моля ви да се въздържате от обиди, господин Бъргър.

— Няма значение. Оставете го, Ваше благородие — каза Мейсън. — Той в действителност няма това предвид. Опитва се да даде време на свидетелката си да мисли. Тя вече беше приготвила отговорите си, но сега, след като научи, че майка й е при мен, ще трябва да промени разказа си.

— Тя трябва да се види с майка си — извика Бъргър.

— Ще има възможност да види майка си, след като отговори на няколко въпроса — каза раздразнено съдията Кийтли. — В края на краищата пред нас стои здрава, силна жена на двадесет години. Във всички случаи би могла да отговори на един прост въпрос без да е необходимо да изпива глътка по глътка чаша вода и след това областния прокурор да я потупва загрижено по рамото. И може да отговаря на въпросите, без да чака да бъде доведена майка й, за да й държи ръката. Искам да знам кога е напуснала онзи ресторант, кога за последен път е видяла майка си и имам намерение да го узная!

Последва неловко мълчание.

— От колко време? — попита съдията Кийтли с глас, напълно лишен от състрадание.

— От около година — каза Вероника Дейл. Мейсън се изправи:

— И така — каза той, — искахте да ни накарате да мислим, че става въпрос за една седмица?

— Бях… бях объркана.

— Сега объркана ли сте?

— Да.

— Разбирате ли въпросите ми?

— Сега ги разбирам. Да.

— Напуснала сте дома си преди година?

— Да.

— Оттогава не сте виждала майка си?

— Да.

— Кога станахте на двадесет?

— Аз… преди около три месеца.

— Къде сте били през последната година? На път за насам ли бяхте?

— Не.

— Къде бяхте?

— На различни места.

— О, Ваше Благородие — каза Хамилтън Бъргър, — местонахождението на тази млада жена през последната година, какво е правила и къде е била, не биха могли да се вместват в рамките на правомерния кръстосан разпит. Разпитването й беше ограничено в рамките на един час, през който тя се е срещнала с обвиняемия на едно място на пътя, близо до което обвиняемият току-що е бил приключил с убийството на съдружника си. Естествено, обвиняемият не би искал това да се изтъква и нямам възражения към разпит, който влиза в разумни рамки — ден, два, седмица. Но да се връщаме назад цяла година и да се опитваме да опетним репутацията на тази млада жена е просто прекалено.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с вас — каза съдията Кийтли, — но поведението на тази свидетелка говори, че тя се опитва да скрие нещо.

— Какво от това? Може да е напуснала дома си по различни причини. Тя не би искала да споделя своите тайни в тази претъпкана съдебна зала и не мисля, че съдът трябва да я принуждава. Защитата няма право да дискредитира свидетелката посредством второстепенни доказателства, дали ще ги въведе чрез други хора или пък ще ги изважда насила от устата на самата свидетелка.

— Той не желае да научи тайните на сърцето й — каза съдията Кийтли. — Той просто иска да знае защо й отнело цяла година да стигне дотук от Индиана. Съдът също иска да знае това. Обаче ако областният обвинител държи на своето възражение, се страхувам, че разпитването на свидетелката за подробности относно това къде е била и какво е правила през последните дванадесет месеца, може да се окаже малко отдалечено по отношение на времевия елемент.

— Държим на възражението си с цел предпазване тайните на това младо момиче — каза Бъргър.

— Много добре — отсъди съдията Кийтли. — Съдът ще приеме, макар и с неохота, възражението относно случилото се преди година. Имате право да покажете случилото се през приемлив период от време, господин Мейсън и съдът ще ви позволи най-подробен разпит за случилото се през периода, покрит от показанията на тази свидетелка и през приемлив период от време непосредствено преди този период.

— Много добре, Ваше благородие — каза Мейсън.

— Госпожице Дейл, в западна посока ли сте пътувала, преди да слезете да чакате до този водосток?

— Да.

— И какво се случи? Защо сте слязла на това определено място?

— Слязох от колата, в която пътувах по своя воля — каза тя. — Отвратих се от интимните опипвания на човека, който шофираше колата и който се опитваше да ме използва.

— И какво направихте?

Тя вече отговаряше с готовност и със спокоен глас:

— Защитих се по единствения начин, по който може да се спаси едно момиче при подобни обстоятелства. Наведох се напред, изключих стартера и издърпах ключовете. Отворих вратата на колата — естествено, при изключен двигател колата спря. Изскочих навън и хвърлих ключовете на мъжа.

— Доста хитър номер — каза Мейсън. — Откъде го научихте, Вероника?

— Правила съм го и преди.

— Много пъти?

— Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър, — отново се рови в миналото на това момиче в опит да се опетни репутацията му…

— Възражението се приема — отсече съдията Кийтли. — Ограничете разпита си в приемлив интервал от време, преди тя да е видяла господин Адисън.

— Много добре, Ваше благородие — каза Мейсън.

— Значи, изключихте двигателя и излязохте от колата.

— Да.

— Мъжът направи ли опит да ви спре?

— Да. Опита се да ме сграбчи и да ме опипа и да си позволи известни волности с мен, но, разбира се, беше малко или много зает с шофирането на колата, след това натисна спирачката, за да освободи и двете си ръце и тогава аз изскочих от колата и хвърлих ключовете на пода.

— Какво направи той тогава?

— Излезе и хукна след мен, след това осъзна в какво положение го поставяше това, напсува ме, нарече ме с всякакви имена, влезе в колата и започна да опипва наоколо докато намери ключовете. Дотогава аз вече се бях скрила в храстите отстрани на пътя.

— Тъмно ли беше?

— Да, разбира се.

— Колко време се борихте с този женкар?

— Не много дълго. Спомням си, че възнамерявах да сляза в един малък град, Канион Верд, но си помислих, че ще мога да издържа. Дотогава той просто се сваляше с мен.

— И малко след като подминахте Канион Верд той стана страстно агресивен?

— Да.

— Като опитна стопаджийка — каза Мейсън — вие явно осъзнавате опасността от пътуването с всеки, който се появи?

— Много съм придирчива — каза тя — Преди да позволя на когото и да било да ме качи в колата си преценявам нещата внимателно.

— И когато се появи подходяща кола вие поглеждате шофьора многозначително?

— Давам му да разбере, че бих приела да се кача в колата му. Не правя нищо грубо от рода на това да стопирам с палец.

— Значи вие преценихте този човек, при когото се качихте?

— Е, опитах се, но разбира се, не можеш да прецениш един мъж, когато се движи срещу теб със скорост от петдесет мили в час…

— Но преценихте колата?

— Да.

— След това се качихте в колата и се возихте в нея?

— Да.

— Каква беше колата? — попита Мейсън. — Каква марка? Бързо каква марка?

— „Линкълн“ — каза тя.

— Закрита?

— Да, закрит „Линкълн“.

— Нова?

— Нов модел, да. Изглеждаше нов.

— Какъв беше номера на колата?

— Не знам.

— Искате да кажете, че не сте забелязала номера нито преди да влезете, нито като сте излязла?

— Ами, аз… аз мисля, че го забелязах, но не си спомням.

Мейсън каза:

— В интерес на истината, нямате ли навика да записвате номерата на колите, в които се качвате?

— Аз…

— Имате ли такъв навик или не?

— В някои случаи.

— В тефтерче?

— Да.

— Това тефтерче в чантата ви ли е в момента?

— Аз…

— В чантата ви ли е? — каза Мейсън.

— О, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър, — това протакане. Това…

— Седнете! — сряза го съдията Кийтли. — Не прекъсвайте разпита. Съдът иска да знае дали свидетелката има такъв тефтер точно толкова, колкото и адвоката. Въпросът е напълно уместен. Имате ли такъв тефтер в чантата си, госпожице Дейл?

— Аз… имам тефтер, да.

— И сте записала номера на автомобила шофиран от Джон Рейсър Адисън?

— Да — каза тя.

— Защо го направихте?

— Като предпазна мярка в случай на неприятности.

— Кога записахте номера на колата на Адисън? Преди да се качите или след като слязохте?

— Тя се усмихна и каза:

— Би било трудно да се запише номера на кола преди качване, господин Мейсън. Ще бъде доста очевидно.

— Така че, естествено, го правите при слизане.

— Да.

— Тогава защо го правите?

— Ами хубаво е да се знае с кого съм се возила, в случай на усложнения.

— Какви усложнения?

— В случай, че мъжът е бил груб.

— Записвате номера на мъже, които са се опитали да бъдат груби?

— Да, като предпазна мярка.

— За кого?

— Ами, аз… аз искам да знам.

— Господин Адисън не е бил груб.

— Не.

— И все пак вие сте записала неговия номер.

— Да.

— Дайте да видя този тефтер.

Тя още веднъж огледа съдебната зала като животно хванато в капан, след това с неохота отвори чантата си и извади малък кожен тефтер, на който беше закрепен малък молив.

— Дайте и аз да видя този тефтер — каза Хамилтън Бъргър. — Дайте да го видя.

— Разбира се — каза Мейсън.

Бъргър се наведе над него и те заразглеждаха страница след страница с номера на коли. Срещу много от тях имаше име и адрес и имаше дати, които разделяха номерата.

Мейсън каза:

— Значи в деня, в който сте записала номера на колата на Джон Адисън сте записала още двадесет други номера. Вярно ли е?

— Не съм ги броила.

— Пребройте ги сега — каза Мейсън.

Той й подаде тефтера. Тя ги преброи и каза:

— Да, двадесет и два.

— Возила сте се в двадесет и две коли през този ден?

— Да.

— И сте взела предпазна мярка да запишете номерата на всички мъже?

— Да.

— Всички мъже?

— Да.

— Нямаше ли жени-шофьори?

Тя се поколеба.

— Нямаше ли жени? — попита Мейсън.

— Не.

— Къде е номерът на този пенсионер, който се е опитал да ви опипа и ви е принудил да изскочите от автомобила?

— Не съм казала, че ме е принудил да изскоча от автомобила. Направих това по собствено желание.

— Точно така. Кой е номера на тази кола?

— Не е там.

— Но вие заявихте, че записвате номерата на всяка кола…

— Ами, не успях да запиша номера на тази. Бях развълнувана.

— Записвате тези номера като предпазна мярка, в случай, че нещо се случи?

— Да.

— Какво може да се случи след като слезете от колата?

— Ами… не знам. Просто навик, това е всичко. Искам да знам с какви хора съм се возила.

— Добре, добре — намеси се Хамилтън Бъргър. — Младата жена е пътувала доста време на стоп. Не може да стои на едно място. Пътува от град на град. Приема да се вози с мъже. Е и какво? Това не пречи да се изясни факта, че е видяла Джон Рейсър Адисън приблизително на местопрестъплението и приблизително в часа, в който то е било извършено. И, Ваше благородие, след този строг разпит, тези отвратителни инсинуации, знам, а и Ваше благородие знае, че тя наистина се е качила в колата на Джон Адисън и че той е бил в онази къща във вторник вечерта. И Джон Рейсър Адисън няма да го отрече.

— Ще продължим с останалата част от случая в неговата логична последователност — каза съдията Кийтли. — Дайте ми този тефтер.

Той взе тефтера, прелисти страниците, намръщи се и каза на Вероника Дейл:

— Къде работите?

— Работя — т.е. работих в универсалния магазин преди да ме прибере полицията.

— Преди това къде работихте?

— От известно време не съм работила редовна работа.

— Е — каза съдията Кийтли — мисля, че имаме готова картина. Не е картина, която ми харесва, но не виждам причина да се задълбочаваме. Дори и ако на тази млада жена й липсва морал, това не може да бъде причина да се омаловажават нейните показания. Мисля, че разпитът беше достатъчно подробен.

— С изключение на това — каза Мейсън, — че аз искам да знам как се е озовала до този определен водосток в часа, в който тя твърди, че обвиняемият я е качил в колата си.

— Тя ви каза как се е озовала там — каза Хамилтън Бъргър.

— Но не може да го докаже — каза Мейсън. — Няма номер, който да покаже как се е озовала там.

— Тя разказа своята история и то няколко пъти — каза съдията Кийтли.

— Още един-два въпроса — каза Мейсън. — Да вземем тези номера, които сте написала преди да се качите при Джон Адисън. Номерът на Адисън е последният за деня. Това е защото той е бил последният, с когото сте се върнала, нали?

— Да.

— И вие признавате, че нямате номера на човека, с когото сте се возила непосредствено преди Джон Адисън.?

— Не.

— Но номера, който имате точно преди това — каза Мейсън, — хайде да го погледнем — 458533. Спомняте ли си тази кола?

— Не — каза тя, — съвсем не.

Изведнъж Адисън скочи на крака.

Мейсън му посочи с поглед да седне:

— Седни — каза той.

Но Адисън с изумление и изненада, изписани на лицето, изрече:

— Това е номерът на колата на Ферел!

— Какво? — възкликна Мейсън.

— Точно така — каза Адисън настойчиво. — Това е номерът на колата на Едгар Ферел.

Хамилтън Бъргър ожесточено запрелиства папките си:

— Трябва да има някаква грешка — каза той.

— Погледнете лицето на свидетелката, ако мислите, че има грешка — каза Мейсън. — След това, ако наистина искате да направите нещо, вземете отпечатъци на тази млада жена и ги сравнете с отпечатъците на загадъчната жена, която е била в къщата на Ферел непосредствено преди убийството.

И Мейсън драматично се върна до стола си и седна.

В съдебната зала настана адска глъч. Съдията Кийтли и пристава се опитаха напразно в продължение на няколко секунди да въдворят ред, след което съдията Кийтли каза:

— Искам тишина в залата! Ако наблюдаващите не могат да запазят спокойствие, ще бъдат изведени. Сега, да продължим с този случай по подходящ начин.

— Ваше Благородие — попита Бъргър, — мога ли да помоля за кратка отсрочка?

— Не — отсече съдията Кийтли. — Продължете с разпита, господин Мейсън.

— Ваше Благородие, преди да продължа с разпита, искаме да се вземат отпечатъци на тази свидетелка.

— Нямате право на такива изисквания — каза Бъргър. — Това е просто демонстрация…

— Ако си мислите, че е демонстрация — прекъсна го Мейсън, — погледнете отпечатъка върху тази водна чаша, която свидетелката държеше в ръка. Има отпечатък, който, както ще разберете, съвпада точно с единия от отпечатъците, които вашият свидетел каза, че е намерил в онази къща. Сега да вземем и другите отпечатъци.

— Да се вземат другите отпечатъци — каза съдията Кийтли. — Къде е свидетелят с отпечатъците? Да излезе и да разясним всичко това.

Джордж Малден излезе напред с малка кутия, която съдържаше принадлежности за вземане на отпечатъци.

Вероника Дейл му подаде ръката си. С лице безизразно като на восъчна кукла, тя го остави до вземе отпечатъци от пръстите й. Мейсън след това отиде до масата на Хамилтън Бъргър, където сравни отпечатъците с останалите. През цялото това време Вероника Дейл очевидно мислеше, но лицето й запази детското си изражение на абсолютна невинност. На челото й нямаше нито една бръчица.

Хамилтън Бъргър се изкашля два пъти, изправи се мудно и каза:

— Еднакви са, Ваше благородие — и седна.

— Сега — каза Мейсън, — хайде да ни разкажете какво правихте в къщата, в която е било извършено убийството, Вероника. Посредством вашите показания, вече установихме факта, че сте била в околността по време на убийството.

Съдията Кийтли се наведе напред и каза:

— Вземете микрофона, млада госпожице и отговорете на въпроса.

Вероника Дейл каза съвсем уверено:

— Бях в къщата само за няколко минути.

— Кой ви заведе там? — попита Мейсън.

— Господин Ферел.

— Така е по-добре. Сега да изясним нещата — каза Мейсън. — Как се срещнахте с господин Ферел?

Тя каза:

— Аз… заедно със стопирането се занимавам и с една странична работа.

— Каква странична работа? — попита Мейсън. Тя каза:

— Така се прехранвам. Излизам на пътя и позволявам на хората да ме качват в колите си. Първо излизам от града, след това се обръщам и се връщам в града. Качвам се само при възрастни мъже в хубави коли. Разказвам на всички тези мъже за нещастния си дом и как съм тръгнала по света да си търся късмета. Казвам на всичките, че съм на осемнадесет.

— Каква е целта?

— Без съмнение, всички са добри. Избирам хубавите коли. Питат ме колко пари имам, аз им казвам, че имам само няколко цента. Почти винаги ми дават пари. Никога не е по-малко от пет долара; понякога даже и петдесет.

— Това вече е нещо — каза Мейсън. — А когато се качихте при господин Ферел?

Тя каза:

— Бях се возила при един много добър господин. Той ми беше дал десет долара. Знаех, че няма да ми даде повече. Казах му, че искам да сляза на бензиностанцията и да се оправя преди да вляза в града. Той не искаше да ме пусне, но аз бях настоятелна и му казах да не чака.

— Тогава пътувахте към града?

— Да.

— И какво се случи?

— Докато бях на бензиностанцията, господин Ферел се появи. Той пътуваше в противоположна посока, но посоките не са от значение за мен, защото това, което на мен ми трябваше, беше контакта.

— Значи, преценихте господин Ферел и го погледнахте многозначително?

— Трябва да съм изглеждала тъжна и безпомощна.

— След това какво се случи?

— Господин Ферел ме попита дали имам нужда от превоз, попита ме в коя посока пътувам.

— След това какво се случи?

— Качих се в колата му. Докато се возих, прецених колата. Беше натоварена като за дълъг път. Запознах се с господин Ферел и му разказах моята история.

— И той ви даде пари?

Тя каза:

— Мисля, че щеше да ми даде пари. Каза ми, че трябвало да отиде за малко до провинциалното си имение; щял да се среща с някакви хора там и че след това щял да се върне в града и ако се върнех с него, щял да се погрижи за място, където да пренощувам и за работа.

— И какво се случи тогава?

Тя каза:

— Отидох до къщата с него. Той непрекъснато ми говореше, че с него съм в безопасност и да не се притеснявам. Спря колата и ме попита дали искам да вляза. Казах му, че искам, защото в колата беше студено. Заобиколих я и видях номера, както винаги. Направих се, че вадя нещо от чантата си и записах номера. След това влязох в къщата с него.

— И какво се случи след това?

— Той запали една газова лампа, запали огън в една печка с дърва. Извини се за състоянието на къщата и каза, че тя била просто скривалище, защото работел върху някаква бизнес-сделка, която била толкова тайна, че никой нямал понятие от нея. Изведнъж се засрами и предложи, когато дойдат посетителите му, аз да се скрия, защото той не желаел тези хора да си помислят нещо погрешно за нашите взаимоотношения.

— Какво стана след това?

— Една кола зави по пътеката. Господин Ферел каза: „Ето ги и моите хора. Ако обичаш, изчакай в кухнята, скъпа… надявам се, че няма да ти е много неудобно. Няма да се бавя, а след това ще те заведа в града и ще се погрижа за подслон и работа“.

— И вие какво направихте?

— Тръгнах към кухнята. Господин Ферел надзърна през прозореца, за да види колата, след това изведнъж дойде бегом до кухнята побелял като платно.

— И след това?

— Той каза „За Бога, съпругата ми! Не знам откъде е разбрала за това място. Излизай! Излизай през задната врата! Излизай в полето. Където да не може да те открие! За Бога, бързай!“

— И какво се случи?

Тя каза:

— Не знаех какво да правя. Той отключи задната врата, отвори я и почти ме избута в нощта.

— Ти какво направи?

— Започнах да тичам, като се стремях къщата да остане между мен и колата. Беше тъмно и аз се спъвах и падах, след което спрях да бягам в паника и започнах да вървя. След това изведнъж си спомних за малката чанта, която винаги носех със себе си. Бях я оставила в колата на господин Ферел и се уплаших, че съпругата му може да претърси колата и да намери моята чанта.

— И се страхувахте, че това ще създаде неприятности на господин Ферел? — попита Мейсън.

— Страхувах се, че ще създаде неприятности за мен. Всички мои дрехи и принадлежности бяха там. Бях се упражнявала да си събирам багажа така, че да мога да нося много неща в малко пространство.

— И какво направихте?

— Докато тя беше в къщата, аз просто се върнах бързо, отидох до колата на господин Ферел, тихо отворих вратата и извадих чантата си. Беше, разбира се, върху всичко останало — и, повярвайте ми, в тази кола бяха натъпкани страшно много вещи за къмпинг, които приличаха на спален чувал, екипировки и тям подобни.

— Добре. Взехте чантата. След това какво направихте?

— След това — каза тя — се отдалечих от къщата. Не беше моя работа да се намесвам в каквито и да било домашни неуредици и нямах никакво намерение да взимам участие в ничие бракоразводно дело.

— В коя посока тръгнахте?

Тя се усмихна накриво и каза:

— И аз не знам. Тръгнах да правя завой, за да изляза на пътя. Вървях известно време, след което се натъкнах на някаква ограда от бодлива тел. Успях да пропълзя под оградата и се озовах в някакви храсти, върбови храсти, както предположих. Повървях още малко и се загубих.

— След това?

— След това — каза тя — се паникьосах. Предполагам, че съм потичала малко, не знам. Съвсем се раздърпах и най-накрая се осъзнах и овладях положението. Реших, че ще чакам докато мине кола по магистралата. Помислих, че ще я чуя.

— Чухте ли я?

— Да, чаках около пет минути, след което чух кола по магистралата. Не беше дори и близко до мястото, където си мислех, че е магистралата. Мислех, че магистралата е пред мен, а тази кола беше зад мен, от лявата ми страна. Разбрах по звука, който издаваше колата, че се движи по магистралата и аз тръгнах в тази посока.

— След това какво стана?

— По това време вече бях осъзнала, че съм се държала като глупачка и започнах да вървя внимателно и стигнах до други върбови храсти. Беше валяло предната нощ и на места беше доста кално. Опитах се да ги избегна и да вървя по по-високите места. Разбрах, че се движа по някакво речно корито и че ако се движа по заоблените камъни, ще мога да се опазя от калта. От време навреме минаваха коли по магистралата, така че знаех, че се движа в правилна посока. След това разбрах, че съм пристигнала почти до магистралата и осъзнах, че изглеждам много зле. Така че спрях на някакво възвишение и си свалих полата. Отворих чантата, извадих една четка за дрехи и я изчетках. След това изчетках обувките си. Чорапите ми се бяха изпонакъсали. Извадих нови от чантата и ги обух в тъмнината. След това гримирах лицето си доколкото можах, сложих си червило и почувствах, че видът ми е приличен.

— След това?

— След това тръгнах много внимателно, за да не скъсам чорапите си и да не влизам в повече храсти, стигнах до магистралата и седнах. Стоях само няколко минути, след което чух как една кола тръгва от това, което тогава си мислех, че е фермерска къща. Нямах никаква представа, че съм толкова близо до къщата, където бях оставила господин Ферел. Трябва да съм вървяла в кръг. Сега разбирам, че колата на господин Адисън всъщност е потеглила от онази къща, но тогава изобщо не го осъзнах.

— А изстрелите?

— Честна дума, когато ги чух, си помислих, че е двигателят на някой камион.

— Кога ги чухте?

— Беше — не знам, десетина минути преди да стигна до магистралата.

— Не ми ли казахте, че сте ги чула точно преди да стигнете до магистралата?

— Това е точно преди да стигна до магистралата.

— Десет минути?

— Вероятно.

— Не ми ли казахте, че…

Тя каза отчаяно:

— Добре, опитах се да се предпазя, доколкото можех. Исках да имам колкото е възможно по-солидно алиби. Не исках никой да мисли, че съм била около онази къща, когато са били отправени изстрелите, така че може да съм позасенчила малко времето.

— Много малко?

— Ами, вероятно.

— Не знаете ли колко дълго е била колата на господин Адисън до къщата на Ферел преди да я чуете да тръгва?

— Не.

— И когато сте я чула да се движи по черния път, да прекосява дървения мост и да се изкачва по хълма към магистралата сте мислела, че идва от съвсем друга къща?

— Господин Мейсън, ще бъда откровена с вас. Мислех си, че съм поне на една миля разстояние от мястото, където ме остави господин Ферел.

— В интерес на истината — каза Мейсън, — през цялото това време единствената ви мисъл е била за вас самата, нали?

Тя леко разтвори очи:

— Ами, разбира се. За кого другиго да мисля?

— И разказа, който измислихте за страстния женкар в закрития „Линкълн“ е пълна лъжа?

— Да.

— В действителност вие имате номерата на всички коли, в които сте се возила през онзи ден? Внимавайте, млада госпожице, защото можем да проверим всяка секунда от вашето време.

— Да — каза тя, — можете да проверите тези номера. Те всички ще ме помнят.

— Колко пари взехте през този ден?

— Около осемдесет долара.

— Това средна печалба ли беше?

— Справям се доста добре. През повечето от времето печеля най-малко толкова.

— Това е всичко — каза Мейсън. — Нямам други въпроси.…

— Аз нямам никакви — каза Хамилтън Бъргър. Съдията Кийтли каза:

— Мисля, че при дадените обстоятелства, Съдът ще направи отсрочка до утре сутринта в десет часа. Междувременно искам да бъде проверена всяка дума от разказа на тази млада жена и предлагам прокурорът и полицията да направят по-нататъшно разследване, за да се разбере какво точно се е случило на местопрестъплението и предлагам тази свидетелка да бъде обвинена в лъжесвидетелстване.

— Да, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър съвсем сдържано.

— Съдът се разпуска — каза съдията Кийтли. Дела Стрийт грабна ръката на Мейсън:

— О, шефе — каза тя, — бяхте прекрасен! Просто прекрасен!

Усмихнатото лице на Пол Дрейк казваше: „Браво, Пери!“

— Добро начало — призна Мейсън, — и щастлив пробив. Благодарение на това, че имах разказа на майка й, можах да задам първите си въпроси, които изглеждаха невинни и рутинни, а бяха всъщност тези, на които тя не можеше да отговори. Ако се бях опитал да задам първо другите въпроси, цялата зала, включително и съдията, щяха да скочат върху мен в момента, в който се бях опитал да изкопча истината от нея.

— Сега какво ще правим? — попита Дрейк.

— Сега — каза Мейсън, — започва истинската работа. И като начало, Пол, ще вземеш списъка на номерата, ще накараш твоите хора да се свържат със собствениците на колите и да разберат колко от тях са били изнудвани от Ерик Хансел.