Ърл Стенли Гарднър
Случаят с непорочната скитница (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Ярката утринна светлина се плисна по високите бели сгради в квартала.

Мейсън спря колата и каза:

— Добре, Пол, това е мястото. Приготви си бележника, Дела.

Мейсън тръгна към входната врата на апартамента, погледна часовника си и каза:

— Страхувам се, че ще ни трябва резервен ключ, Пол.

Дрейк, сумтейки, извади малка връзка резервни ключове.

— Ще ми се да използваме по-модерни методи, Пери.

— Това е просто външна врата на блок — каза Мейсън. — Никой няма да каже нищо. Не е като да влизаш в частен апартамент.

Дрейк опита ключовете с недоволство. Третият отвори ключалката.

— Кой е номерът? — попита Дрейк, като тръгнаха по коридора.

— Третия етаж — каза Мейсън. — 321.

Асансьорът заскрибуца нагоре към третия етаж. Мейсън намери апартамент 321 и натисна звънеца.

Вратата се отвори. Аромат на кафе и бекон посрещна ноздрите им. Една жена, облечена в халат, със сутрешния вестник в ръка каза:

— Съжалявам, аз…

Останалото се загуби в израз на изумление. Мейсън отвори вратата и каза:

— Влизай — и влезе в апартамента.

Тройката се скупчи вътре. Пол Дрейк и Дела Стрийт последваха Мейсън. Дрейк затвори вратата с ритник.

Дела Стрийт незабележимо се промъкна до масата, където кипеше електрическа кафеварка, седна до електрическия тостер, отвори стенографската си тетрадка и махна капачето на химикала.

Мейсън каза:

— Може би аз ще е по-добре да ви запозная. Това е Пол Дрейк, началник на „Детективска агенция — Дрейк“, а това, Пол, е Мартъл С. Нортръп, притежателка на малък пакет от акции в корпорацията, която притежава универсалния магазин на „Бродуей“. Последния път, когато я видях, тя се представяше за майката на Вероника Дейл — и мисля, че госпожа Нортръп ще ни каже точно какво се е случило в провинциалното имение на Ферел в нощта, когато е бил убит. Мисля, че ще бъде по-добре за вас, госпожа Нортръп.

Жената, лицето й ужасно жълто под грима, се отдръпна бавно назад, като че ли се надяваше, че като по чудо ще се отвори дупка в стената и тя ще може да изчезне.

Мейсън каза:

— Предполагам, че сте си мислила, че няма да ви намеря, госпожо Нортръп. В края на краищата вие оставихте доста ясна следа. Като човек отговорен за личния състав, вие сте дала работа на Вероника Дейл по молба на господин Адисън. Следователно вие сте знаела за нейното минало и заплатата, която е щяла да получава. Когато я интервюирахте, тя е попълнила карта, на която е написала възрастта си, името на майка си и още някои други подробности, които ви помогнаха да се представите за майката на момичето, когато дойдохте в моя кабинет. Вие бяхте единственият човек, който е можел да има такава комбинация от вярна и грешна информация по онова време.

И явно сте работили с Ферел, за да оформите коалиция от акционери, които са щели да имат достатъчно акции да контролират корпорацията на събранието на акционерите на двадесет и пети. Сега ни разкажете какво се обърка.

— Не знам за какво говорите — каза тя предизвикателно.

Мейсън се усмихна:

— Няма да отречете, че идвахте в моя кабинет и казахте, че искате да платите сметката на Вероника Дейл за законното обслужване, нали? Моята секретарка и моята администраторка могат да ви идентифицират.

— Не — каза тя бавно, — няма да отрека това.

— Защо го направихте?

— Аз… аз имах странната идея, че ще мога да спася господин Адисън от изнудване.

— Откъде знаехте, че го изнудват?

— Имах малко работа, която ме отведе в канцеларията на господин Ферел и докато бях там чух един разговор в кабинета на господин Адисън. Разбрах, че някой го заплашва. Отидох до вратата и се заслушах. Чух този — този отвратителен тип да го нарича „дебелак“!

— След това подслушахте всичко?

Тя кимна.

— И дойдохте при мен, за да се представите като майката на Вероника Дейл, така че аз да получа безполезен чек, подписан с името Лора Мейл Дейл, който да мога да покажа на изнудвача.

— Помислих си, че ще може да бъде от полза.

— Сега, какво ще кажеш за едно пътешествие до къщата на Фарел в провинцията. Моите отпечатъци не са отпечатъците, които сте оставила там и които полицията е открила. Не можете да избегнете доказателството на онези отпечатъци, госпожо Нортръп.

— Моите отпечатъци? — каза тя шокирана.

— Разбира се — каза Мейсън. — Нямате опит в кражбата, следователно сте забравила отпечатъците си.

— Откъде… откъде знаят, че са моите?

— Те не знаят. Аз знам. Но те трябва само да вземат вашите отпечатъци и да ги сравнят с отпечатъците, които са намерили в онази къща. След което трябва да им кажете защо сте отишла там и какво сте правила. По-добре кажете на мен.

Тя помисли върху това известно време, след това каза тихо:

— Предполагам, че съм заловена. — Съпротивлението някак си се изплъзна от жената. Тя каза:

— Предполагам, че вече знаете всичко. Доволна съм. Не бих могла да издържа иначе.

— Бих искал да чуя подробностите — каза Мейсън, — особено за стрелбата.

Тя отиде до един шкаф с дрехи, отвори вратата. Извади едно тежко палто. Имаше изгаряне от барут и дупка в плата.

— Говорете — каза Мейсън, — можете да бъдете откровена.

— Повярвайте ми, господин Мейсън, искам да бъда! Искам да сваля този товар от себе си. Тормози ума ми. Затова закусвам толкова късно.

Кимването на адвоката беше съчувствено. Тя каза:

— Толкова е просто, че е чудно, че никой не се досети още от самото начало. Знаех, че няма да мога да се измъкна.

— Просто ни разкажете — каза Мейсън като погледна към Дела Стрийт, за да види дали записваше всичко, което се говореше.

— Всичко започна — каза Мъртъл Нортръп, — когато започнах да залагам на коне. Имах система. Бях сигурна, че е безгрешна, но всичко се обърка. Помислих си, че е временен проблем. Посегнах към парите на корпорацията. Ферел винаги се занимаваше със своите таблици, графики и ревизии. Това беше неговия начин да си губи времето. Притежаваше четиридесет процента от акциите. Адисън притежава четиридесет процента. Останалите двадесет са разпределени сред старите работници в магазина, които заемат отговорни постове. Винаги е било въпрос на политика за двамата големи акционери или съдружници, както те се наричат, да обсъждат своята политика помежду си и да представят хармонична фасада на събранията. Следователно събранията на акционерите винаги са били малко или много въпрос на формалност.

Тя спря, за да извади цигара от кутията и да я запали с трепереща ръка.

— Е — каза тя, — Ферел ме залови. Притисна ме. Трябваше да подпиша признание. Трябваше да се съглася да гласувам така, както той пожелае. И тъй като почти всички дребни акционери ми изпращат своите пълномощни, аз мога да гласувам вместо тях на събранията. След това, чрез мен, Ферел започна да се сближава с един-двама, които обикновено идваха на събранията. Имаше едно момиче на щанда за писалки, Мърна Ралей, която имаше няколко акции. Той й беше обещал голямо повишение и по-голяма заплата, също така приятеля ми Том — Томас П. Барет. За да го предпазя от съдебна отговорност заради моя дефицит трябваше да се съглася да включа Том в играта. Ферел взе тази къща в провинцията, за да има място, където да работи, да получава своите акции и договори и всичко така подредено, че да може да влезе на събранието на акционерите и да го контролира.

— Мърна Ралей не е ли много млада, за да бъде включена в това разпределение на акции?

— Тя е наследила акциите от майка си. Майка й работи в магазина с години.

— Какво се случи? — попита Мейсън.

— Във вторник Ферел трябваше да тръгне на почивка. Не отиде никъде. Отиде до онази къща и започна да организира щаба си. Беше ми казал да бъда там малко преди девет във вторник вечерта и да водя Том със себе си. Не казах на Том за какво ставаше дума. Отидохме там с колата му. Точно преди да се отбием от магистралата минахме покрай една кола, която излизаше оттам. Беше госпожа Ферел, въпреки че тогава не го знаех.

— След това какво се случи? — попита Мейсън.

— Когато стигнахме къщата, оставих Том да чака в колата. Влязох, за да говоря с Ферел. Така го бяхме намислили. Том дори не знаеше за какво става дума и защо беше там. Трябваше да уведомя Том по обратния път и да видя дали би желал да се присъедини към нас, като се бяхме разбрали, естествено, че след като Ферел поеме контрола, ще постави Адисън извън управленческия пост, а на Том, Мърна и мен ще даде отговорни постове и голямо повишение на заплатите. Също така, трябваше да получа признанието си за дефицита и той трябваше да бъде прикрит.

— А какво всъщност се случи, когато отидохте там? — попита Мейсън.

— Намерих Ферел в много изнервено състояние. Каза ми, че е качил в колата си малко русо момиче на име Вероника Дейл, което бягало от ужасния живот в малкия град, където майка му държала ресторант. Смилил се над нея и й казал, че ако отиде с него до къщата и изчака докато той приключи своята работа, ще я заведе в града и ще й намери подслон.

— Възнамерявал ли е да го направи?

— Не знам — каза тя. — Вероятно е мислел, че може да я уговори да остане в къщата до сутринта. Вероятно е възнамерявал да я заведе в града. Ферел си падаше малко женкар, когато условията бяха подходящи. Знам, че е свалял доста непохватно Мърна.

— Продължавайте — каза Мейсън. — Какво се случи?

— Той ми каза, че по някакъв начин неговата съпруга в разбрала за мястото, отишла е там и за нещастие е заловила Вероника. Той казал на Вероника да се измъкне през задната врата, но съпругата му я е видяла. Тя си е помислила, че това е любовно гнездо и щяла да поиска развод с цялата произлизаща от това публичност и скандал. Страхувал се е да каже истинското предназначение на мястото на съпругата си, защото се страхувал, че тя няма да му повярва.

— И вие как постъпихте? — попита Мейсън.

— Той ми каза, че е размислил, и единственото нещо, което може да направи, беше да се върне в града и да отиде при съпругата си, да й покаже моите признания, да ме вземе със себе си и аз да разкажа на съпругата му истинската причина за онова място и че ще се доверим на съпругата му да запази цялата работа в тайна. Той каза, че това било единствения изход. Каза да изляза навън и да кажа на Том да си върви в къщи и сме щели да тръгнем веднага, след като той потегли.

— И вие направихте ли това?

— Отидох при Том и му казах да си отиде в къщи и да не казва, че е бил там. След това Ферел се качи горе, за да вземе признанията, които бях подписала. Бяха в куфара му в една от спалните на горния етаж. Възнамеряваше, разбира се, да ги използва като опора, за да подсили разказа пред съпругата си. Но когато видях признанията — е, помислих си, че аз също трябва да получа нещо. Казах му, че ако му съдействам както той искаше, моите признания трябва да бъдат скъсани и моят дефицит да бъде покрит без значение дали това с акциите ще се осъществи. Това го ядоса, казахме си доста неща и не знам какво ме прихвана, но неговия куфар стоеше там и пистолетът беше върху него. Той държеше признанието в ръка. Аз грабнах пистолета, насочих го срещу него и му казах да ми даде признанието. Разбрах веднага щом го направих, че съм допуснала ужасна грешка.

— Какво се случи?

— Той ме удари и когато ме удари, пистолетът гръмна. Това беше патрона, който мина през прозореца. След това той се сборичка с мен. Изви ми ръката. Гънките на палтото ми бяха върху китката ми и когато ми изви ръката, той изви пръста ми срещу спусъка. Извиках от болка и му изкрещях да спре, но той продължи да ми извива ръката и пистолетът гръмна. Куршумът мина през палтото ми и в главата му. Той падна и умря веднага. Предполагам, че защото палтото беше върху цевта, нямаше никакви следи от барут по лицето му.

Аз се паникьосах. Исках да се отърва от пистолета и от празните патрони. Просто не мислех, а и без това не разбирам много от такива неща. Отворих прозореца и изстрелях останалите патрони в земята. След това извадих гилзите от пистолета и го захвърлих колкото се може по-надалеч в тъмнината. Поставих гилзите в джоба си и след това осъзнах, че бях безпомощна с един труп. Затворих прозореца, изгасих газовата лампа и маслените лампи долу. Трябваше да изляза и то бързо. Помислих си да пътувам на стоп, но не исках, защото можеше да си навлека неприятности. Не съм млада и хубава като Вероника. И не исках да оставям следи.

— И какво направихте?

— Знаех, че господин Ферел беше казал на всички в магазина, че отива на северозапад на почивка. Влязох в колата и тръгнах за Лас Вегас, Невада, пуснах телеграма и написах името на Ферел. Оставих колата и се върнах със самолет. Влязох в магазина като че ли нищо не се е случило. Бях закъсняла, но на никого не му направи впечатление, защото имам право сама да определям работното си време. Късно същия следобед дойде Вероника Дейл с карта от господин Адисън. Разбрах веднага, че тя е стопаджийката, която е била в къщата на господин Ферел и осъзнах, че и Адисън трябва да е бил там и трябва да е качил Вероника Дейл в колата си. Зададох й няколко въпроса под предлог, че й правя тест за пригодност и тя ми каза доста неща за себе си и как се е срещнала с господин Адисън. Тя играеше ролята на невинно дете.

Дадох й работата, разбира се, и получих цялата информация за възрастта й и името на майка й. Също така онези шест гилзи все още горяха в джоба ми и бях ужасно ядосана на лицемерието на онази кучка с детско лице.

— Но не направихте ли нищо през този ден?

— Не, едва на следващия ден. Бях в кабинета на господин Ферел и вратата беше леко отворена. Кабинетът му е съседен на този на господин Адисън. Чух Хансел да го изнудва и разбрах още тогава, че онази руса кучка беше част от кръг от изнудвачи и че те се опитваха да уловят господин Адисън. Знаете ли, аз винаги съм харесвала господин Адисън и, Бога ми, колко ми беше неприятно да се обърна срещу него с такъв плъх като Едгар Ферел. Предполагам, че това беше една от причините да полудея, за да си получа признанието.

— Продължавайте — каза Мейсън.

— Винаги съм се възхищавала на господин Адисън. Уважавам го. Мисля, че всички служители го уважават. Мислех си, че ако мога да дойда във вашия кабинет достатъчно бързо, да се представя за майката на Вероника и да платя таксата на адвоката това ще даде на господин Адисън защита срещу изнудвача. Помислих си, че ще се върна и ще му кажа какво съм направила.

— Продължавайте — каза Мейсън.

— И така, аз се втурнах насам и се представих за майката на Вероника, оставих ви фалшив чек, за да можете да го покажете на изнудвача. Помислих си, че това може да го обърка и че ако Вероника си помисли, че майка й е тук — е, може да пресече техния изнудвачески план. Знаех, че вие няма да загубите нищо от фалшифицирания чек и почувствах, че нито Вероника, нито изнудвачът ще разберат някога, че е бил фалшив.

Мейсън кимна. Тя каза:

— Взех фактурата, която ми дадохте и след това изведнъж реших да отида и да кажа на Вероника, че знаех всичко за нея, че или трябваше да остави господин Адисън на мира или да застане лице в лице с последствията и да я изплаша така, че да избяга. След това си помислих, че когато, ами, нали знаете, когато тялото на господин Ферел бъде открито, ще изглежда така, като че ли тази руса мацка е била с него и — е, е свършила цялата работа. И след това си помислих, че тя ще се измъкне с това нейно невинно личице. Тя можеше да застане на свидетелската скамейка и да каже на съда, че той я е нападнал и е трябвало да стреля в самозащита.

— Доста бързо сте мислила — каза Мейсън. — Какво направихте, след като излязохте от моя кабинет?

— Отидох да видя Вероника. Тя не беше все още в хотела, защото работеше в магазина. Бяха я назначили веднага в отдела за бельо. Разбира се, господин Мейсън, шестте гилзи бяха все още в мен. Изгаряха дупка в джоба ми. Не знаех какво да ги правя. Бях изплашена до смърт. Те представляваха доказателство. Отидох в хотела, за да изчакам Вероника. И след това ми хрумна една хубава идея. Отидох до стаята на Вероника, и опитах вратата. Не беше отворена, но имаше камериерка на етажа. Тя ме видя и аз казах, че съм майката на Вероника. Показах й фактурата, която бяхте подписал, за да го докажа и камериерката под въздействието на фактурата, моя разказ и един долар отвори вратата и ме пусна да вляза. Поставих гилзите на дъното на малкото куфарче на Вероника, където си мислех, че няма да ги намери и след това се върнах и почаках природата да си поеме естествен път. Почувствах се сигурна, че полицията ще разтърси Вероника, че претърси чантата й, ще намери гилзите и след това си помислих — е, помислих си, че ще я постави в позиция на отбрана и ще я накара да се замисли — ами това е всичко.

— А Вероника — каза Мейсън, — изигра картите внимателно, намери гилзите, разбра какво представляват, извади ги и ги постави в апартамента на моята секретарка.

— Не! — каза Мъртъл Нортръп. — Ах, онази лицемерна малка…

— Спестете си го — каза Мейсън. — Имате си собствени неприятности, за които да мислите.

— И още как — каза тя.

Мейсън отиде до телефона и вдигна слушалката:

— Дайте ми полицейското управление, ако обичате. Обаждането е спешно.

Пол Дрейк въздъхна, отиде до масата и си наля чаша кафе от електрическата кафеварка.