Агата Кристи
Задната врата на съдбата (9)

Глава първа
Много, много отдавна

Тапънс избираше поздравителни картички. Следобедът бе дъждовен и пощата бе почти празна. Хората спираха за момент да пуснат писмата си в кутията отвън или припряно влизаха вътре да си купят марки. После бързаха да се приберат вкъщи колкото може по-скоро. Не беше един от онези шумни следобеди за пазаруване. Тапънс си помисли, че много удачно е избрала деня.

Лесно успя да разпознае Гуенда по описанието на Беатрис. Момичето с удоволствие дойде да й помогне. Тя се занимаваше с магазина, а държавната служба в пощата на Нейно Величество бе поверена на една възрастна жена с побеляла коса. Гуенда бе приказливо момиче, което проявяваше жив интерес към новопристигналите в селото и се чувстваше щастлива между картичките за Коледа, за свети Валентин, за рождени дни, тези с шеговити надписи, канцеларски материали и хартия, разнообразни шоколади и дребни изделия от порцелан за дома. Двете с Тапънс се заговориха като приятелки.

— Много се радвам, че къщата отново е обитаема. Имам предвид „Принсес Лодж“.

— Мислех, че винаги се е казвала „Лаврите“.

— О, не. Не мисля, че някога се е казвала така. Въпреки че тук често сменят имената на къщите. Струва ми се, че на хората им харесва да го правят.

— Да, изглежда е така — съгласи се замислено Тапънс. — Дори и ние си бяхме намислили едно-две. Между другото Беатрис ми спомена, че сте познавали едно момиче на име Мери Джордан, което е живяло в нашата къща.

— Не я познавам, само съм чувала да се говори за нея. Било е през войната, Първата световна война, когато са използвали цепелини.

— Чувала съм за тези цепелини — сподели Тапънс.

— Летели са над Лондон през 1915 или 1916 година.

— Спомням си, че веднъж бяхме с една моя стара леля във военните магазини и тогава чухме сирената за тревога заради цепелините.

— Понякога са идвали и през нощта, нали? Сигурно е било много страшно.

— Е, не мисля — поклати глава Тапънс. — Вярно, хората доста се плашеха, но не беше толкова страшно, колкото бомбите през Втората световна война. Човек имаше чувството, че няма къде да се скрие от тях.

— Прекарвали сте нощите в метрото, нали? Имах една приятелка в Лондон. Всяка нощ спяла в метрото, мисля че било на Уорън Стрийт. Май всички са имали свое място в метрото.

— По време на войната не бях в Лондон — обясни Тапънс. — Не мисля, че би ми харесало да прекарвам всяка нощ в метрото.

— На тази моя приятелка, Джени се казва, й харесвало в метрото. Казваше, че било много интересно. Имаш си място на стълбите, спиш там, носиш си сандвичи и разни други неща и никой не ти заема мястото. Приказваш си цяла нощ със съседите и ти е забавно. А през това време бомбардират. Влаковете на метрото вървели цяла нощ. Каза ми, че й било неприятно, когато войната свършила и трябвало отново да се върне вкъщи. Било й скучно.

— Така или иначе през 1914 година не е имало бомби, а само цепелини — напомни Тапънс.

Очевидно обаче Гуенда бе загубила интерес към цепелините и Тапънс продължи:

— Питах ви за онова момиче Мери Джордан. Беатрис ми каза, че сте знаели нещо за нея.

— Не много. Просто чух да споменават няколко пъти името й, но беше много отдавна. Имала е прекрасна руса коса, така говореше баба ми. Била е германка. Една от онези фройлайни, както са ги наричали. Грижели се за деца, били нещо като детегледачки. Работела в семейство на морски офицер, някъде в Шотландия. После дошла тук и постъпила при семейство Паркс, или беше Перкинс. Имала е по един свободен ден в седмицата. Ходела в Лондон и тогава носела там онези неща, каквито и да са били те.

— Какви неща? — попита Тапънс.

— Не зная, всъщност никой нищо конкретно не казва. Предполагам, че става дума за нещо, което е крадяла.

— Хванали ли са я да краде?

— О, не, не мисля. Започнали са да я подозират, но тя се разболяла и починала преди да я разкрият.

— От какво е починала? Тук ли е станало? Предполагам, че е постъпила в болница.

— Не, тогава не е имало болница. В онези години не е имало такива неща в селото. Някой ми каза, че станала някаква глупава грешка, която допуснала готвачката. Набрала листа от попадийно семе вместо спанак или маруля. Не, май че друг го е направил. Някой пък ми каза, че било беладона, но аз и за миг не го вярвам, защото всеки знае как изглежда беладоната, нали? Според мен са били листа от попадийно семе, които някой е набрал по погрешка. Тези листа съдържат някакво вещество, което е смъртоносно. Пристигнал докторът и направил каквото могъл, но аз мисля, че е било твърде късно.

— Имало ли е много хора в къщата, когато се е случило?

— Да, изглежда е имало, защото съм чувала, че постоянно имали гости за по няколко дни, пък и децата, и гувернантката, и прислужниците. Имайте предвид, че аз не знам много, само онова, дето баба ми е казвала. Е, и старият мистър Бодликот от време на време ми казва по нещо. Познавате ли го? Градинарят, дето все още работи. Тогава бил нает от тях и го обвинили, че той е набрал отровното растение. Но се оказало, че не е той. Бил е някой от дома, който излязъл да помогне в брането на зеленчуци от градината и после ги занесъл на готвачката. Нали разбирате, спанак, марули и разни такива неща. Предполагам, че грешката е станала, защото не са познавали растенията. Мисля, че на предварителното следствие, или каквото там е имало, са казали, че всеки е могъл да сбърка, защото спанакът и киселецът са растели близо до попадийното семе и при брането са могли да попаднат и негови листа. Както и да е, тъжна история, защото баба казваше, че момичето било истинска красавица.

— И е ходила всяка седмица в Лондон? Е, да, нали е имала един свободен ден.

— Да. Имала приятели там. Чужденци. Баба казваше, че може да е била и немски шпионин.

— А наистина ли е била?

— Не ми се вярва. Очевидно са я харесвали. Нали ме разбирате, морските офицери, а и не само те. Имала е доста приятели сред военните.

— А наистина ли е била шпионин? — повтори въпроса си Тапънс.

— Не. Баба ми казваше, че хората само така си говорели. Пък и е било много отдавна.

— Странно как се обърква човек от тези войни — отбеляза Тапънс. — Познавах един възрастен господин, който имаше приятел, участвал в битката при Ватерло.

— Да, така е. Представяте ли си годините преди 1914. Хората тук са имали детегледачки от чужбина. Наричали са ги мамзел или фройлайн, каквото и да значи това фройлайн. Баба казваше, че момичето се държало много добре с децата. Всички били много доволни от нея и я харесвали.

— Случило се е, докато е живяла в „Лаврите“, така ли?

— Тогава къщата не се е казвала така, поне на мен така ми се струва. Тя е живяла в семейство Паркинсон или Прекинс. Била е нещо като днешните момичета „au pair“. Родена била в някакво място, дето половината били германци, половината французи.

— Страсбург? — предположи Тапънс.

— Да, така беше. Умеела да рисува. Направила портрет на една от сестрите на баба ми, но тя не се харесала, защото изглеждала стара. Нарисувала и едно от момчетата на Паркинсон. Старата мисис Грифин запазила портрета. Момчето, имам предвид онова момче, дето го нарисувала, открило нещо за тази фройлайн. Мисля, че е бил кръщелник на мисис Грифин.

— Да не е Александър Паркинсон?

— Да, той е. Погребан е близо да църквата.