Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postern Of Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 34 гласа)

Информация

Издание:

ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Посещение на гробището

— Тапънс! — провикна се Томи щом влезе вкъщи.

Отговор не последва. Леко ядосан, той се изкачи нагоре по стълбите и прекоси коридора на първия етаж. От бързане кракът му попадна в една от дупките, издълбани от електротехниците и той яростно изруга:

— Проклети некадърници!

Преди няколко дни му се бе случило същото. Електротехниците бяха дошли изпълнени с оптимизъм и ентусиазирано бяха започнали работа. Не след дълго казаха, че всичко върви добре и им остава малко работа. После си тръгнаха, като обещаха, че ще се върнат същия следобед. Но не се върнаха. Не може да се каже, че Томи бе особено изненадан. Вече бе свикнал, че строителните работници, техниците по поддръжка и ремонт на електрическите и газовите инсталации, и изобщо всички от този род, имаха подобен маниер на работа. Идват, демонстрират компетентност, правят оптимистични прогнози и отиват да си вземат нещо. Сетне повече не се появяват. Човек започва да звъни по телефона, но обикновено номерът се оказва грешен. Ако пък е верен, оказва се, че съответният човек вече не работи там. Просто нещата се свеждат до това — човек да внимава да не попадне в някоя от издълбаните дупки и да си изкълчи глезена. Изобщо да се пази да не се нарани по един или друг начин. Томи се боеше повече за Тапънс, отколкото за себе си. Той все пак имаше повече опит от нея. Беше убеден, че тя е подложена на по-голям риск от злополуки от него. Например можеше да се изгори от някой тиган или от печката… Но къде е тя сега? Той отново се провикна:

— Тапънс! Тапънс!

Разтревожи се. Тя беше от хората, за които човек без да иска се тревожи. Когато излизаш, й даваш мъдри съвети, а тя ти обещава да изпълни точно онова, което си й поръчал — да не излиза, освен ако не се наложи да купи например малко масло. „Е, никой не би нарекъл това опасно, нали?“ — беше му казала Тапънс. „За теб може да се окаже опасно“ — й бе отвърнал той, а тя възмутено бе възкликнала: „Не се дръж като идиот!“ „Не се държа като идиот, а просто съм разумен и внимателен съпруг, който се грижи за едно от най-ценните си притежания. Чудя се защо ли…“, а тя го бе прекъснала: „Защото аз съм най-очарователната, най-привлекателната и най-добрата съпруга. И защото и аз много се грижа за теб.“ „Може да е така, но имам още цял списък от неща, които би могла да правиш за мен“ — бе й казал той. „Не мисля, че ще ми допадне — бе възроптала Тапънс. — Не, не мисля. Струва ми се, че имаш цял поменик от оплаквания. Но не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ще те чакам да се прибереш.“

Тогава къде е?

— Малко дяволче! — каза си на глас Томи. — Къде ли е отишла?

Той влезе в стаята, в която преди я беше намирал. Предположи, че навярно разглежда поредната детска книжка. Сигурно пак се е въодушевила от онези думи, които някое глупаво дете е подчертало с червено мастило. По следите на Мери Джордан, която не е починала от естествена смърт. Той се замисли. Хората, от които купиха къщата, се казваха Джоунс. Бяха я обитавали само три-четири години. Не, детето, което си е поиграло с книгата на Робърт Луис Стивънсън, е живяло тук преди тях. Но така или иначе Тапънс не беше в стаята. Нямаше разхвърляни книги, по което да си личи, че е проявила интерес към тях.

— Къде по дяволите се е дянала? — възмути се гласно Томас Бересфорд.

Слезе долу и я извика още един-два пъти. Отново не последва отговор. Погледна към закачалката. Шлиферът й го нямаше. Значи е излязла навън. Къде е отишла? И къде е Анибал? Томи отново си пое дъх и високо извика името на кучето:

— Анибал! Анибал! Ела Анибал, момчето ми.

От Анибал нямаше и следа.

— Е, все пак е взела Анибал със себе си — каза си на глас Томи.

Не можеше да реши дали е по-добре за Тапънс, че кучето е с нея. То, разбира се, не би допуснало някой да й причини зло. Въпросът бе дали няма да стори зло на другите хора? Винаги се държеше приятелски, когато го водеха на разходка, но ако някой пожелаеше да влезе в къщата, Анибал задължително го посрещаше с недоверие. Ако сметнеше за необходимо, се раздираше от лай, а понякога дори налиташе да хапе. Къде, за Бога, са отишли?

Той излезе от къщата и тръгна надолу по улицата. Повървя малко, но не забеляза черно куче да придружава средна на ръст жена, облечена в яркочервен шлифер. Накрая се ядоса и се прибра вкъщи.

Посрещна го апетитна миризма. Бързо отиде в кухнята и завари Тапънс до печката. Тя се обърна и му се усмихна за добре дошъл.

— Много се забави — каза Тапънс. — Това е задушено. Мирише чудесно, нали? Този път сложих малко необичайни подправки. Набрах ги от градината. Надявам се наистина да са подправки.

— Ами ако си сложила татул или попадийно семе? — пошегува се Томи. — Къде, за Бога, се загуби?

— Водих Анибал на разходка.

В този миг се появи Анибал. Стрелна се към Томи и така скочи отгоре му, че едва не го събори. Беше малко черно куче, много рунтаво и имаше петна със странен цвят по гърба и отстрани на муцуната. Беше чиста порода манчестърски териер и очевидно се мислеше за по-голям аристократ от всяко друго куче, което срещаше.

— О, Боже! Търсих те наоколо. Къде беше? Времето не е приятно за разходка.

— Не, не е. Пада мъгла и е влажно. Пък и се поизморих.

— Докъде ходи? Надолу по улицата до магазините ли?

— Не. Днес ги затварят рано. Не… ходих до гробищата.

— Звучи потискащо — рече Томи. — Защо си ходила там?

— Исках да разгледам някои от гробовете.

— Не ми се струва приятно занимание. На Анибал хареса ли му?

— Ами трябваше да го водя с каишката. От църквата се появи някакъв човек, май църковен служител, и аз си помислих, нали си го знаеш Анибал, можеше да не го хареса. И не исках още с пристигането ни заради него хората да си създадат лошо мнение за нас.

— Какво искаше да видиш в гробищата?

— Ами… просто да видя какви хора са погребани там. Оказаха се много, искам да кажа, че гробището е препълнено. Явно е много старо, още от началото на миналия век. Дори ми се стори, че имаше един-два гроба още по-стари. Но надписите им са доста изтрити и не могат да се разчетат.

— Все още не разбирам защо си ходила там.

— Провеждах разследване — заяви Тапънс.

— Какво разследване?

— Исках да видя дали там са погребани някои Джорданови.

— За Бога, Тапънс! — възкликна Томи. — Продължаваш ли да мислиш за това? Да не би да си търсила…

— Мери Джордан е починала. Знаем, че е така, защото в книгата бе написано, че тя не е умряла от естествена смърт. Но тя трябва да е погребана някъде, нали?

— Безспорно — съгласи се Томи, — освен ако не е погребана в градината.

— Не ми се струва много вероятно — възрази Тапънс, — защото мисля, че само онова момче… момче ли беше… да, разбира се, че беше момче, Александър… очевидно е бил доста умен, щом е разбрал, че тя не е починала от естествена смърт. Но ако той е бил единственият човек, който е стигнал до този извод или, който е открил истината… искам да кажа, че тя просто е починала и е била погребана и никой не е…

— И никой нищо не е заподозрял — продължи вместо нея Томи.

— Ами да, нещо такова. Може да е била отровена или ударена по главата, или бутната от някоя скала, или прегазена от кола, или… мога да измисля още хиляди начини.

— Сигурен съм, че можеш. Слава Богу, Тапънс, че поне имаш добро сърце. Не би екзекутирала някого само за удоволствие.

— Но в гробищата нямаше Мери Джордан. Изобщо нямаше Джорданови.

— Какво разочарование за теб — пошегува се Томи. — Дали яденето, което готвиш, е вече готово, защото съм ужасно гладен. Ухае много приятно.

— Готово е, така че щом си измиеш ръцете, ще обядваме.