Агата Кристи
Задната врата на съдбата (25)

Глава единайсета
Анибал взима мерки

Томи седеше в кабинета на полицейския инспектор Норис. Инспекторът леко кимна с глава и каза:

— Надявам се, че с малко късмет ще постигнем добри резултати, мистър Бересфорд. Споменахте, че доктор Кросфийлд се грижи за съпругата ви.

— Да, изглежда не е сериозно — рече Томи. — Куршумът я одраска и раната доста кървя, но Тапънс ще се оправи. Доктор Кросфийлд каза, че не е опасно.

— Тя не е много млада — отбеляза инспектор Норис.

— Над седемдесет. И двамата остаряхме.

— Да, да — закима инспекторът. — Откакто дойдохте да живеете в селото, често чувам да се говори за съпругата ви. Хората са много впечатлени от нея. Всички сме слушали за дейността й. За вашата също.

— О, Боже! — въздъхна Томи.

— За добро или за лошо, не можете да избягате от това, нали разбирате? — продължи меко инспектор Норис. — Дали сте били престъпник или герой, просто не можете да се отървете от репутацията си. Но ви уверявам, че ще направим всичко, за да изясним този случай. Предполагам, че не можете да ми опишете човека?

— Не — поклати глава Томи. — Когато го мярнах, кучето тичаше подире му. Не бих казал, че е стар, защото доста енергично бягаше.

— Да не е някой в трудната възраст? Около четиринайсет-петнайсет?

— Беше по-възрастен.

— Не сте ли получавали телефонни заплахи или писма да ви искат пари, или нещо подобно? Или да настояват да напуснете къщата?

— Не, нищо такова — вдигна рамене Томи.

— От колко време сте тук? — Томи му каза и той продължи: — Хъм. От скоро. Предполагам, че почти всеки ден ходите в Лондон?

— Да — потвърди Томи. — Ако са ви необходими подробности…

— Не, не. Нямам нужда от подробности. Предлагам ви да не го правите толкова често. Ако можете да останете вкъщи за известно време и да се погрижите за мисис Бересфорд, а и за себе си…

— И аз смятам да постъпя така. Струва ми се, че сега имам много основателна причина да не присъствам на срещите в Лондон.

— Е, ние ще направим всичко, което е по силите ни, да ви наглеждаме, така да се каже, и ако можем да го хванем онзи, който и да е той…

— Мислите ли… може би не бива да ви питам… — поколеба се Томи, — подозирате ли кой може да бъде? Някакво име или мотиви?

— Знаем доста неща за някои личности, които живеят в селото. Повече, отколкото те допускат. Не го афишираме, за да ни бъде по-лесно да ги хванем или да разберем с кого са свързани, кой им плаща за онова, което вършат, или пък го правят на своя глава. Но в случая… струва ми се, че не е някой от местните.

— Защо мислите така? — попита Томи.

— Е, научаваме това-онова, а и получаваме информация от други места.

Двамата се спогледаха. Около пет минути никой не проговори, просто бяха вперили очи един в друг.

— Е… аз… разбирам, тоест, струва ми се, че разбирам.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита инспектор Норис.

— Да? — изненада се Томи.

— Имате градина, нали? Дочух, че се нуждаете от помощ за нея?

— Градинарят ни беше убит, както сигурно сте разбрали.

— Да, да, зная за този случай. Старият Айзак Бодликот, нали? Приятен старец. Постоянно разказваше дълги истории за стари времена. Беше чешит, но човек можеше да му се довери.

— Не мога да разбера защо беше убит и кой го направи? Изглежда никой няма представа, нито пък нещо е установено.

— Искате да кажете, че ние не сме установили. Е, сигурно разбирате, че ни е нужно малко време. Не може да стане едновременно с предварителното следствие, когато следователят заключи: „Предумишлено убийство, извършено от едно или няколко лица.“ Понякога това е само началото. Както и да е, исках да ви кажа, че ще дойде един човек и ще ви попита дали имате нужда от градинар. Ще ви каже също, че може да идва два или три дни от седмицата, а може и повече, а за препоръка — ще ви каже, че е работил няколко години при мистър Соломън. Ще запомните името, нали?

— Мистър Соломън — повтори Томи.

В очите на инспектор Норис за момент сякаш проблесна искра. Той продължи:

— Да, той отдавна е починал. Имам предвид мистър Соломън. Но е живял тук и наистина е наемал много градинари. Не мога обаче да ви съобщя предварително с какво име ще ви се представи този човек. Не го помня. Мисля, че вероятно ще бъде Криспин, на възраст между трийсет и четирийсет. Ако дойде някой и ви предложи да работи в градината ви, но не спомене името на мистър Соломън, бих ви посъветвал да не го наемате. Приемете думите ми като предупреждение да внимавате.

— Разбирам. Е, поне така ми се струва — смотолеви Томи.

— Радвам се, че така бързо ме разбрахте, мистър Бересфорд. Е, предполагам, че при вашата досегашна работа често се е налагало бързо да схващате за какво става дума. Има ли още нещо, за което искате да се осведомите?

— Не, не мисля. Вече не зная какво да ви питам.

— Ние ще продължим с разследването. Не непременно в селото. Може да ми се наложи да отида до Лондон или до други места. Е, вие сигурно по-добре от мен знаете как става това.

— Искам да предпазя Тапънс… съпругата ми… не искам да се замесва… но ми е трудно.

— С жените винаги е трудно — отбеляза философски инспектор Норис.

Томи повтори репликата му, когато по-късно седеше до леглото на Тапънс и я наблюдаваше как яде грозде.

— Наистина ли гълташ семките? — попита недоверчиво той.

— Обикновено го правя — отвърна Тапънс. — Отнема ми толкова време да ги изплювам. Не мисля, че вредят.

— Е, след като цял живот си ги гълтала и нищо не ти е станало, предполагам, че и сега няма да ти стане — рече примирено той.

— Какво казаха в полицията?

— Точно каквото очаквахме, че ще кажат.

— Знаят ли кой може да го е направил?

— Не мислят, че е местен човек.

— С кого се видя? Инспектор Уотсън?

— Не. Инспектор Норис.

— О, не го познавам. Какво друго ти каза?

— Каза, че обикновено е много трудно да се удържат жените.

— Така ли! — възкликна Тапънс. — А знаеше ли, че ще ми предадеш думите му?

— Сигурно не — отвърна Томи и стана. — Трябва да се обадя на няколко телефона в Лондон. Няма да ходя там един-два дни.

— Можеш да ходиш. Тук съм в безопасност. Албърт ще се грижи за мен. Доктор Кросфийлд е досадно внимателен. Държи се с мен като квачка с пиленцата си.

— Трябва да отида да напазарувам за Албърт. Искаш ли нещо?

— Да. Донеси ми пъпеш. Много ми се ядат плодове. Единствено и само плодове.

— Добре.

 

Томи позвъни на един номер в Лондон.

— Полковник Пикауей?

— Ало, да? А, това сте вие, Томас Бересфорд, нали?

— О, познахте ме по гласа. Исках да ви кажа, че…

— За Тапънс. Вече чух — отвърна полковникът. — Няма нужда да говорим. Останете там за ден-два, ако трябва и за седмица. Не идвайте в Лондон. Докладвайте ми за всичко.

— Добре, но имам нещо, което ще трябва да ви донеса.

— Задръжте го засега. Кажете на Тапънс да измисли къде да го скрие.

— Тя е много изобретателна. Като кучето ни. То си крие кокалите в градината.

— Чух, че подгонило някакъв човек, който стрелял по вас…

— Изглежда вие всичко научавате.

— Ние винаги всичко научаваме — отбеляза полковник Пикауей.

— Кучето ни успя да отхапе парче от панталона му и ни го донесе.