Агата Кристи
Задната врата на съдбата (5)

Глава пета
Разпродажбата в „Белият слон“

Тапънс бе приятно изненадана, че месинговата лампа, която двамата с Томи намираха за отблъскваща, бе приета с изключително одобрение.

— Колко мило от ваша страна, мисис Бересфорд, да ни донесете толкова красив предмет. Много е интересна. Предполагам, че сте я купили от чужбина по време на някое от пътуванията ви.

— Да. Купихме я от Египет — отвърна Тапънс, въпреки че в момента бе изпълнена с дълбоко колебание за верността на твърдението си, защото оттогава бяха минали осем или десет години.

Помисли си, че може да е било от Дамаск, но със същата вероятност би могло да бъде от Багдад или Техеран. Но каза Египет, защото в момента той бе на мода. Освен това лампата си изглеждаше много египетска. Така или иначе, независимо откъде я бяха купили, тя много приличаше на египетска.

— Всъщност е доста голяма за нашата къща и си помислих…

— О, убедена съм, че трябва да я разиграем на томбола — възкликна мис Литъл.

Мис Литъл отговаряше за организацията. Прякорът й бе „Всезнайка“, главно защото бе изключително добре информирана за всичко, което ставаше в енорията. Фамилията й подвеждаше^[1]. Всъщност беше огромна дебела жена. Малкото й име бе Дороти, но всички й казваха Доти.

— Надявам се, че ще присъствате на разпродажбата, мисис Бересфорд?

Тапънс я увери, че непременно ще бъде и заяви, че няма търпение да си купи нещо.

— О! Радвам се, че сте така настроена.

— Смятам, че това, което вършите, е много полезно — продължи Тапънс. — Идеята ви е чудесна. Онова, което е ненужно за един, за друг може да се окаже безценна перла.

— Ха, непременно трябва да го кажем на викария — обади се мис Прайс-Кидли, една кокалеста дама с много зъби. — Сигурна съм, че тази фраза ще му хареса.

— Ето например този леген от папие-маше — продължи Тапънс и повдигна предмета.

— Но вие наистина ли мислите, че някой ще го купи?

— Аз ще го купя, ако се продава — заяви твърдо Тапънс.

— Но в днешно време има толкова красиви легени от пластмаса.

— Не обичам пластмасата — каза Тапънс. — А този леген е наистина много хубав. Имам предвид, че е голям и в него може да сложите цял сервиз, без да го счупите. А и тази старомодна отварачка за консерви също е много интересна. Дръжката й завършва с глава на бик, а в днешно време вече не правят такива.

— Така е, но тази отварачка изисква много усилие. Не мислите ли, че електрическите са по-удобни?

Разговорът продължи в този дух още известно време. Сетне Тапънс попита дали би могла да бъде полезна с нещо.

— О, мисис Бересфорд, може би бихте могли да подредите рафта с антиките. Вие сте толкова артистична.

— О, едва ли — рече скромно Тапънс. — Но с удоволствие ще подредя рафта, а вие ще ми кажете дали съм се справила добре.

— Чудесно е, че ще ни помогнете. Много ни е приятно, че се запознахме с вас. Предполагам, че вече сте се устроили в къщата?

— И аз си мислех, че досега всичко ще е готово, но се оказа, че има още много неща за правене. Толкова е трудно с електротехниците и дърводелците и всички останали майстори. Те винаги оставят нещо недовършено.

Тази реплика на Тапънс предизвика бурна реакция и всички изразиха възмущението си от поведението на майсторите.

— Тези от газовата компания са най-лоши — обади се мис Литъл, — защото идват чак от Лоуър Стамфорд. А електротехниците идват от Уелбанк.

Пристигна викарият, за да каже няколко окуражителни слова на организаторките и те смениха темата. Той изрази радостта си от срещата с новия си енориаш, мисис Бересфорд.

— Знаем всичко за вас — каза той. — О, да, наистина. И за съпруга ви. Онзи ден ви споменаха в един разговор. Имали сте много интересен живот, но сигурно не бива да се говори за това. Имам предвид работата ви по време на войната. Чудесно сте се справили и двамата.

— О, разкажете ни — подкани го една от дамите, като се отдели от рафта, на който подреждаше бурканите със сладко.

— Казаха ми, че е поверително — извини се викарият. — Струва ми се, че вчера ви видях да се разхождате в двора на църквата, мис Бересфорд?

— Да — кимна Тапънс. — Разглеждах църквата. Видях, че има два прозореца с много красиви витражи.

— О, да. От четиринайсети век са. По-точно този, който е от северната страна. Другите са от викторианската епоха.

— Докато се разхождах из двора на църквата — продължи Тапънс, забелязах, че много от погребаните там носят фамилията Паркинсон.

— Така е. В тази част на страната тази фамилия е много разпространена, въпреки че лично аз не познавам никой от тях. Мисля, че мисис Лъптън ги помни.

Мисис Лъптън, възрастна дама, която се придвижваше с помощта на два бастуна, се зарадва на думите на викария.

— Да, да. Спомням си мисис Паркинсон. Старата мисис Паркинсон, онази която живееше в „Манърхауз“. Беше наистина чудесна жена.

— Видях и плочи на фамилиите Съмър и Чатъртън — обади се Тапънс.

— Както забелязвам, опитвате се да усетите духа на нашето село — отбеляза викарият.

— Мисля, че чух нещо за една от Джорданови. Дали беше Ани или Мери Джордан?

Тапънс ги погледна въпросително. Името Джордан не предизвика никакъв интерес.

— Някой имаше готвачка с фамилия Джордан. Струва ми се, че беше мисис Блекуел. Доколкото си спомням, казваше се Сюзан Джордан и остана само шест месеца. Това наистина бе много неприятно.

— Отдавна ли беше?

— О, не. Преди осем или десет години, не повече.

— Сега има ли живи от фамилията Паркинсон?

— О, не. Всички починаха отдавна. Сякаш имаше едно момиче, което се омъжи за свой братовчед и замина да живее в Кения.

— Чудя се — обърна се Тапънс към мисис Лъптън, опитвайки се да привлече вниманието й, защото бе дочула, че дамата се занимава с местната детска болница, — чудя се дали имате нужда от още детски книги. Имам предвид стари детски книги. Сдобихме се с тях, когато купихме къщата заедно с част от мебелите.

— Много мило от ваша страна, мисис Бересфорд. Ние, разбира се, имаме доста хубави книги, нали разбирате, подарени са ни. В днешно време има специални издания за деца и ми се струва, че би било жалко да караме децата да четат стари книги.

— О, така ли мислите? — възкликна Тапънс. — Аз пък толкова обичам книгите, които съм чела като дете. Някои от тях бяха на баба ми и като че ли те ми харесват най-много. Никога няма да забравя как се вълнувах от „Островът на съкровищата“, от „Фермата на четирите вятъра“ на мисис Моулсуърт и от книгите на Стенли Уейман. — Тя отново огледа дамите наоколо, после погледна часовника си, възкликна колко бързо лети времето, взе си довиждане и си тръгна.

 

Тапънс се прибра и вкара колата в гаража. Заобиколи къщата и влезе от главния вход. Вратата бе отключена. Албърт се показа от кухнята и леко й се поклони.

— Ще пиете ли чай, мадам? Сигурно сте много изморена?

— Не съм, а и вече пих чай. Почерпиха ме организаторките на разпродажбата. Кейкът им беше много вкусен, но кифличките бяха ужасни.

— С кифличките е трудно. Те се правят толкова мъчно, колкото и поничките. Ах, какви чудесни понички правеше Ейми — въздъхна Албърт.

— Спомням си. Никой не можеше да ги направи като нея.

Ейми беше съпругата на Албърт. Бе починала преди няколко години. Според Тапънс обаче тя беше майстор на пудинга със сладко, а не на поничките.

— Поничките са ужасно трудни — отбеляза тя. — Аз никога не се научих да ги правя.

— Иска се талант.

— Къде е мистър Бересфорд? Излязъл ли е?

— О, не, горе е. В онази стая, нали се сещате, библиотеката или както там й казвате. Аз все още не мога да отвикна да не я наричам таван.

— Какво прави там? — изненада се Тапънс.

— Ами сигурно разглежда книгите, или ги подрежда.

— Наистина съм изненадана. Той така ми се подиграваше за тези книги.

— Е, господата са си такива, нали? Най-много обичат дебелите книги. Нещо научно, в което да се задълбочат.

— Ще се кача горе и ще го изгоня — заяви Тапънс. — Къде е Анибал?

— Мисля, че е горе при господаря.

Точно в този миг се чу яростният лай на Анибал очевидно за да покаже, че е добър пазач, но бързо се поправи, като разбра, че е любимата му стопанка, а не някой нахалник, дошъл да краде чаените лъжички или да се заяжда с господарите му. Втурна се надолу по стълбите с изплезен език и размахана опашка.

— Какво? Радваш се да видиш мама?

Разбира се, Анибал бе доволен да види мама. Той така скочи върху нея, че за малко не я събори на земята.

— По-полека, Анибал — смъмри го Тапънс. — Нали не искаш да ме убиеш?

Единственото нещо, което Анибал искаше да покаже, бе, че изключително много я обича.

— Къде е татко? Горе ли е?

Анибал разбра. Той се втурна нагоре по стълбите, като се обръщаше към Тапънс, за да види дали ще тръгне след него.

— Мили Боже! — възкликна Тапънс, когато леко задъхана от изкачването на стълбите, влезе в така наречената библиотека и видя Томи, възседнал една стълба, да вади книга след книга. — Какво правиш? Мислих, че си извел Анибал на разходка.

— Разходихме се — отвърна Томи. — Ходихме до църковния двор.

— И защо си водил Анибал там? Сигурна съм, че не биха одобрили в двора на църквата да влизат кучета.

— Водих го на каишка — обясни Томи, — пък и не аз го заведох там, а той мен. Изглежда дворът му харесва.

— Дано не му стане навик. Нали го знаеш какъв е като му хареса някъде? Ще има да ни тегли към църковния двор всеки ден и бая зор ще видим, докато го отучим.

— Държа се много интелигентно — защити го Томи.

— Когато казваш интелигентно имаш предвид, че е правил каквото си поиска, нали?

Анибал обърна глава към Тапънс и потърка носа си в крака й.

— В момента ти казвам, че е много умно куче — обясни Томи. — По-умен от нас двамата.

— Какво искаш да кажеш? — попита учудено Тапънс.

— Ти забавлява ли се? — смени темата Томи.

— Е, не бих се изразила така. Хората бяха много любезни и внимателни с мен, но се надявам, че ще се науча да ги различавам. В началото е трудно, нали разбираш, защото ти се струват еднакви, облечени са по еднакъв начин и не можеш да разбереш кой кой е, освен ако някой е много красив или много грозен. Пък на село като че ли такива крайности няма, нали?

— Както ти споменах, двамата с Анибал се проявихме като умници — рече Томи.

— Струва ми се, че го каза само за Анибал — припомни му Тапънс.

Томи се пресегна и взе една книга от лавицата пред него.

— „Отвлеченият“ — прочете той. — Още един от романите на Робърт Луис Стивънсън. Явно тук е живял някой, който е бил голям негов почитател. „Черната стрела“, „Отвлеченият“, „Катриона“ и още две. Всичките са подарени на Александър Паркинсон от любящата му баба, с изключение на една подарена му от щедра леля.

— И какво от това?

— Намерих гроба му — рече Томи.

— Намерил си какво?

— Всъщност Анибал го откри. Точно в ъгъла срещу една от страничните врати на църквата. Мисля, че е вратата на църковната канцелария или нещо такова. Надписът на плочата е почти изтрит и едва се разчита. Починал е на четиринайсет години. Александър Ричард Паркинсон. Анибал си хареса нещо за душене около гроба му. Когато отидох да го прибера, забелязах надписа и успях да го прочета.

— На четиринайсет години… — замисли се Тапънс. — Бедното момче.

— Тъжно наистина и…

— Хрумнало ти е нещо — досети се Тапънс. — Ще ми кажеш ли?

— Ами чудя се. Предполагам, че си ме заразила. Това е най-лошото у теб, Тапънс. Когато се вкопчиш в нещо, никога не искаш да си сама, винаги намираш някой, когото да заинтересуваш.

— Не те разбирам.

— Чудя се коя е причината и кое е следствието.

— Какво имаш предвид, Томи?

— Поразсъждавах за Александър Паркинсон. Направил си е труда да измисли нещо като шифър, нещо като секретно съобщение, скрито в книга. Безспорно му е било забавно. „Мери Джордан не умря от естествена смърт.“ Ами ако е истина? Ами ако Мери Джордан, която и да е била тя, наистина не е починала от естествена смърт? Не разбираш ли, че ако това е така, най-вероятното, което е могло да се случи, е Александър Паркинсон да умре.

— Да не би да искаш да кажеш… да не мислиш…

— Е, човек си задава въпроси — рече Томи. — Впечатли ме възрастта, на която е починал — четиринайсет години. Не се споменава от какво е починал, но предполагам, не биха го написали на надгробна плоча. Имаше епитафията: „Радостта е пълна само в твое присъствие“, или нещо такова. Но причината за смъртта му може да е бил фактът, че е знаел нещо, което е било опасно за някой друг. И за това той е умрял.

— Искаш да кажеш, че е бил убит? Мисля, че фантазираш — сряза го Тапънс.

— Ти първа започна. Започна да си задаваш разни странни въпроси, да си фантазираш, да се чудиш. Сега и аз го правя.

— Е, предполагам, че ще продължим заедно — усмихна се Тапънс. — Но май ще останем само с чуденето, защото едва ли ще успеем да открием нещо. Било е толкова отдавна.

Те се спогледаха.

— Било е по времето, когато се опитвахме да разгадаем случая с Джейн Фин — рече Томи.

Отново се спогледаха, спомняйки си за миналото.