Агата Кристи
Задната врата на съдбата (23)

Глава девета
Младежката бригада

След като изпрати Томи за Лондон, Тапънс се разходи безцелно из къщата, опитвайки се да реши с какво точно да се захване. Очевидно тази сутрин не преливаше от идеи.

С ясното съзнание, че се връща там, откъдето започна всичко, тя се изкачи по стълбите към библиотеката. Влезе вътре и разсеяно започна да оглежда заглавията на книгите по лавиците. Детски книжки, много детски книжки. Но какво ли може да извлече човек от тях? Беше напълно сигурна, че е прегледала всяка една. Александър Паркинсон не бе оставил други послания, разкриващи неговите тайни.

Започна да се разхожда из стаята, заровила пръсти в косата си. Мръщеше се и от време на време подритваше най-ниския рафт с книги по теология, които изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. Изведнъж в библиотеката се появи Албърт.

— Търсят ви, мадам.

— Кой? Познавам ли го?

— Нямам понятие. Но не вярвам. Всъщност са няколко момчета и едно-две момичета. Сигурно събират дарения.

— Не си ли казаха имената?

— О, да, единият каза, че се казва Кларънс и че сте чували за него.

— Кларънс — повтори Тапънс и се замисли. „Дали не идва в резултат на вчерашния разговор? Както и да е, няма да навреди да се срещна с тях“. — Другото момче с тях ли е? Онова, с което си говорих вчера в градината?

— Не зная. Всичките много си приличат. И са ужасно мръсни.

— Добре, ще сляза долу — реши Тапънс.

Когато слезе на долния етаж, тя се огледа и обърна въпросително очи към Албърт.

— О, не им позволих да влязат вкъщи — обясни Албърт. — Мисля, че не е безопасно. В днешно време човек никога не знае. Те са навън в градината. Казаха ми да ви предам, че ще ви чакат до златната мина.

— Къде? — възкликна недоумяващо Тапънс.

— Златната мина.

— Аха! — досети се Тапънс.

— И къде е това?

— Покрай градинката с рози — обясни му тя — и после надясно покрай лехата с далии. Там има нещо като ручей или вадичка. Някога е имало езерце с мостче и златни рибки. Донеси ми гумените ботуши. Добре ще е да си взема мушамата, в случай че някой реши да ме бутне вътре.

— На ваше място бих я облякъл, мадам. Всеки момент ще завали.

— О, Боже! — промърмори Тапънс. — Дъжд, дъжд, дъжд! Постоянно вали.

Тя излезе и много бързо се озова пред групичката, която я чакаше. На пръв поглед й се стори, че са десет-дванайсет момчета и две дългокоси момичета. Всички изглеждаха много развълнувани. Чу как едното момче тихичко каза:

— Ето я. Идва. Тя е. А сега кой ще говори? Хайде ти, Джордж, ти говориш най-добре, пък и без това обичаш да приказваш.

— Сега обаче няма той да приказва, а аз — обади се Кларънс.

— Да мълчиш, Клари! Знаеш, че гърлото ти е слабо. Ако говориш дълго, започваш да кашляш.

— Вижте какво! Аз ви доведох тук. Аз…

— Добро утро — поздрави ги Тапънс. — За какво сте дошли при мен? Какво има?

— Имаме нещо за вас — каза Кларънс. — Информация. Нали търсите информация?

— Зависи — усмихна се Тапънс. — Каква информация?

— За миналото. Отпреди много отдавна.

— Историческа информация — обади се едно от момичетата, което изглежда бе интелектуалният лидер на групата. — Много е интересно да се търсят сведения за миналото.

— Сигурно — поколеба се Тапънс. — Какво е това място тук?

— Това е златната мина.

— О! Да не би да има злато? — огледа се тя.

— Всъщност е басейн със златни рибки — обясни едно от момчетата. — Искам да кажа, че преди ги е имало. Май са били японски рибки с дълги опашки. Казват, че били много красиви. Било е по времето на старата мисис Форестър. Било е преди… преди десет години.

— Преди двайсет и четири години — отсече едно от момичетата.

— Преди шейсет години — обади се тъничко гласче. — Точно преди шейсет години. Имало много златни рибки. Говорят, че били много ценни, но лесно умирали. Понякога се изяждали една друга, а понякога се обръщали по корем, без да се знае защо.

— За тях ли сте дошли да ми разкажете? — попита ги Тапънс. — Сега тук вече няма златни рибки.

— Дойдохме да ви съобщим една информация — обясни интелектуалният лидер.

В този миг всички заговориха едновременно. Тапънс замаха с ръце и се опита да ги усмири.

— Не говорете всички заедно! — извика тя. — Един по един. За какво става дума?

— За нещо, което сте искали да знаете къде е скрито. Едно време са го скрили и казват, че било важно.

— А вие как разбрахте? — попита тя.

Въпросът й предизвика взрив от отговори.

— От Джени.

— От чичото на Джени — обади се друг глас.

— Не, не от него. Беше Хари. Беше… Да, Хари. Хари е братовчед на Том… Той е по-голям. Научил го е от баба си, а тя от Джош. Аз не знам кой е Джош. Може да е бил съпругът й… О, не, не е бил мъжът й, а май чичо й.

— О, Боже! — простена Тапънс и отново се опита да ги усмири. Изгледа последователно всеки от жестикулиращата групичка и накрая се спря на едно момче.

— Кларънс? Ти си Кларънс, нали? Твоят приятел ми спомена за теб. Ще ми кажеш ли за какво става дума и какво знаеш?

— Ако искате да откриете нещо, трябва да отидете в КП.

— Да отида къде?

— В КП.

— И какво е това?

— Не знаете ли? Никой ли не ви е казал? КП е клуба на пенсионерите.

— Боже мили, само как звучи — промърмори Тапънс.

— Ами всичко си му е наред — обади се едно друго момче. — Там се събират възрастните пенсионери и си разказват разни истории. Хората казват, че май си разправяли само измислици. Нали разбирате, какво било преди войната, какво станало после. Всякакви дивотии.

— Къде е този клуб? — попита Тапънс.

— Ей там, на края на селото. По пътя за Мортън Крос. Когато станеш пенсионер, получаваш карта за клуба. Можеш да ходиш там, когато поискаш, да играеш бинго и разни други игри. Доста е забавно. Някои от тях са много стари и са почти глухи и слепи. Но им е приятно да се събират.

— Ще ми е интересно да го посетя — каза Тапънс. — По кое време мога да отида?

— Когато пожелаете, но ми се струва, че следобед е най-подходящо. Да. Мисля, че тогава могат да обявят, че имат посещение от приятел, за да го предвидят за чай. Понякога сервират и бисквити с чая. И соленки. Какво каза Фред?

Фред пристъпи крачка напред и официално се поклони на Тапънс.

— Ще бъда много щастлив да ви придружа — каза той. — Ще ви бъде ли удобно в три и половина днес следобед?

— О, я се съвземи! — скара му се Кларънс. — Говори нормално.

— С удоволствие ще дойда — рече Тапънс и също леко се поклони. После погледна към водата и додаде: — Много жалко, че тук вече няма златни рибки.

— Трябваше да видите онези с петте опашки. Бяха толкова красиви. Веднъж в басейна падна едно куче. Мисля, че беше на мисис Фаджет.

— Не, не беше нейното — противопостави се веднага някой. — Беше на друга дама. Казваше се Фолио, не Фагът…

— Не, казваше се Фолиът.

— О, не ставай глупав! Съвсем на друга жена беше. На мис Френч.

— Кучето удави ли се? — прекъсна спора Тапънс.

— Не, не се удави. Беше малко кутре. И майка му като видяла какво се е случило, отишла при мис Изабел Френч и я задърпала за полата. Мис Изабел била в градината и беряла ябълки. Майката я задърпала и тя отишла до басейна, видяла, че кученцето се дави, скочила вътре и го извадила. Много се била намокрила. Роклята й не ставала повече за носене.

— Господи, колко много неща са се случвали тук — отбеляза съкрушено Тапънс. — Ще се приготвя и ще ви чакам следобед. Хубаво е двама-трима от вас да ме заведат до клуба на пенсионерите.

— Кой ще дойде?

Отново всички заговориха едновременно.

— Аз… Аз, не… Не, Бети ще дойде… Не, не Бети. Тя ходи онзи ден. Искам да кажа, че онзи ден ходи на кино. Не може пак да е тя.

— Е, разберете се и елате да ме вземете в три и половина — каза Тапънс.

— Надявам се, че ще ви бъде интересно — рече Кларънс.

— От исторически интерес — отсече решително интелектуалният лидер на групата.

— О, я млъквай, Джанет! — сряза я Кларънс, сетне се обърна към Тапънс и обясни: — Тя си е такава. Ходи на специално училище, затова. Виждате ли как се фука? Нашето училище не беше достатъчно добро за нея и родителите й преобърнаха света, за да я преместят в специалното. Затова сега се надува така.

 

Когато привърши с обяда си, Тапънс се замисли дали случилото се сутринта ще даде някакъв резултат. Дали наистина децата ще дойдат следобеда, за да я заведат до клуба на пенсионерите? Дали въобще има такъв клуб или децата си измислят? Както и да е, сигурно щеше да й бъде забавно да седи и да ги чака.

Делегацията беше точна до минутата. В три и половина звънецът иззвъня. Тапънс стана от креслото до камината и нагласи шапката на главата си. Предпочете да си сложи шапката от импрегниран плат, защото предполагаше, че ще завали. Албърт се появи и тръгна с нея да я изпрати.

— Няма да ви пусна да излезете с някого, когото не познавам — пошушна й той на ухото.

— Албърт, знаеш ли дали тук има КП? — попита го шепнешком тя.

— Мисля, че има — отвърна Албърт, който винаги държеше да покаже пълната си компетентност за местните забележителности и нрави. — Това е място, където хората идват, обменят мисли и си отиват.

— Имаш предвид пенсионерите ли?

— Да. Построен е преди две-три години. Намира се съвсем близо до църквата, зад дома на енорийския свещеник. Грозна сграда, но очевидно пенсионерите я харесват и се събират там. Играят на разни игри. Посещават го и някои възрастни дами. Понякога приготвят сладки за чая. Организират и концерти. Човек би си помислил, че по-скоро е седалище на местната женска организация. Така или иначе там се събират доста възрастни хора. Повечето от тях са почти глухи.

— Разбирам — каза Тапънс.

Албърт отвори входната врата. В този миг интелектуалният лидер на групата, Джанет, излезе напред. Зад нея се виждаше Кларънс, а до него — едно високо кривогледо момче. „Името му май беше Берт“ — спомни си Тапънс.

— Добър ден, мисис Бересфорд — поздрави я Джанет. — Много сме щастливи, че ще можем да ви придружим. Може би ще е по-добре да си вземете чадър, защото прогнозата за времето не е много обнадеждаваща.

— Аз също съм в тази посока — обади се Албърт, — затова ще повървя малко с вас.

Тапънс си помисли, че Албърт го прави нарочно, защото се тревожи за нея. Но едва ли Джанет, Берт и Кларънс можеха да й причинят нещо лошо. Повървяха около двайсет минути и стигнаха до една червена сграда и прекосиха градината. Вратата им отвори една пълна жена на около седемдесет години.

— О, имаме посетител! — възкликна тя. — Толкова се радвам, че дойдохте, скъпа. — Тя потупа Тапънс по рамото. — Джанет, благодаря ти много. Деца, няма нужда да чакате. Оттук, мадам.

— О, мисля, че момчетата ще бъдат много разочаровани, ако не изчакат мисис Бересфорд — каза Джанет.

— Днес тук няма много хора, но ми се струва, че така ще е по-добре за мисис Бересфорд. Иначе сигурно би се притеснила. Джанет, ще бъдеш ли така добра да отидеш до кухнята и да кажеш на Моли да поднесе чая.

Тапънс не бе дошла за чая, но не можеше да откаже. Поднесоха го веднага след като се настани. Чаят бе много слаб. Сервираха също и бисквити и сандвичи с рибен пастет, който имаше много съмнителен вид. Докато пиеха чая, цареше мълчание.

Един възрастен мъж с брада, който й се стори поне на сто години, седна решително до нея.

— Уважаема госпожо, струва ми се, че ще е най-добре първо с мен да размените няколко думи — промърмори той. — Аз съм един от най-старите тук и съм най-добре запознат с историите от миналото. Знаете ли, в селото са се случвали много неща. Наистина много работи са се случвали, но едва ли мога да ви ги разкажа наведнъж. Така или иначе, ние всички сме чували по нещо.

— Както разбирам, някога животът тук е бил наситен със събития — побърза да отвърне Тапънс, защото се уплаши, че господинът може да се отплесне на някоя друга тема. — Случили са се много отдавна, през Първата световна война и преди нея. Едва ли спомените ви датират от толкова отдавна. Но може би сте слушали разказите на ваши по-възрастни роднини.

— Да, така е — закима енергично мъжът. — Много истории съм чул от чичо ми Лен. Той беше голяма работа. Знаеше много. Ясно му беше кое как става. Разбрал бе какво се е случило в онази къща на кея преди войната. Дааа… Лоша работа било. Нещо около онези факисти…

— Фашисти — поправи го една от дамите, която седеше много изправена на стола си. Имаше снежно бяла коса, а на врата си бе вързала едно много смешно фишу.

— Добре де, фашисти. Какво значение има? Та той бил един от тях. Точно като оня в Италия. Мусолини ли беше? Едно такова странно име. Та онзи направил много поразии — събрания, пропаганда и какво ли още не. Май се е казвал Мозли.

— По време на Първата световна война тук е живяло едно момиче на име Мери Джордан, нали? — попита Тапънс и в този момент си каза, че въпросът й май не е на място.

— Да, имало е. Казват, че била красавица. Измъквала военни тайни от моряци и офицери.

Неочаквано се чу едно тъничко бабешко гласче:

„Моят мил не е моряк, нито пък войник,

но за мен точно той е мъж.

Моят мил не е моряк, нито пък войник,

той е кралски бомбардир.“

Възрастният господин до Тапънс също запя:

„Дълъг е пътя до Типъреъри,

дълго се върви до там.

Дълъг е пътя до Типъреъри.“

— Не си спомням как беше по-нататък.

— Достатъчно, Бени — намеси се строго една възрастна дама, която вероятно бе съпругата или дъщеря му.

Още една дама запя с треперещ гласец:

„Всички хубави момичета са влюбени в моряци,

Всички хубави момичета са влюбени в матроси,

Всички хубави момичета са влюбени в моряци,

А всички знаем моряците какви са.“

— О, замълчи, Моди! Омръзна ни да слушаме тази песен. Дай ни възможност да си поговорим с дамата — обади се чичо Бен. — Тя е дошла тук, за да си поговори с нас. Иска да научи къде е скрито онова нещо.

— Колко интересно — оживи се Тапънс. — Нещо е било скрито тук?

— Да, станало е преди 1914 година. Така съм чувал. Никой не знае точно какво е било скрито и защо, и изглежда това е най-забавното.

— Било е нещо, свързано със състезанията с лодки — намеси се една от дамите. — Нали се сещате, състезанията между Оксфорд и Кембридж. Водиха ме веднъж в Лондон да ги видя. Как минават под мостовете и така нататък. Беше чудесен ден. Оксфорд победи.

— Само глупости говориш — смъмри я дамата със снежно бялата коса. — Нищо не знаеш за онзи случай, съвсем нищо. Аз знам най-много от всички ви, въпреки че се е случило преди да се родя. Сестрата на баба ми ми разказваше. Тя пък научила от леля си. Много се говорело тогава, че имало нещо скрито и хората го търсели. Споменавало се дори за златна мина. Да, за златно находище в Австралия.

— Абсолютни глупости! — избоботи един възрастен мъж, който пушеше лула. Лицето му изразяваше пълното му неодобрение към присъстващите. — Сбъркали са златните рибки със златната мина. Такова невежество!

— Каквото и да е било, сигурно е струвало много пари, иначе защо ще го крият — обади се друг човек. — Полицията го е търсела, разни държавни мъже са идвали, всичко са преобърнали, но нищо не са намерили.

— Не са тръгнали по верните следи — отбеляза мъдро една от дамите. — Винаги има следи, въпросът е да ги открият.

— Колко интересно! — възкликна отново Тапънс. — А къде са тези следи? В селото, някъде около него или…

Не можа да довърши, защото няколко души заговориха едновременно.

— В ливадата зад Тауър Уест.

— Не, след Литъл Кини. Точно там.

— Не, в пещерата. В пещерата до морето, при Болдис Хед. Там, където са червените скали. Там са криели контрабандните стоки. Хората говорят, че още можело да се намери нещо там.

— Чувала съм, че един испански кораб от тяхната Армада е потънал някъде наблизо. Бил пълен с дублони.