Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (46)

3

Хисун разбра, че точно до вратата на спалнята му се развихря нещо като шумна разправия. Стана, намръщи се, уморено примигна. Зад големия прозорец вляво се виждаше червеният утринен блясък на слънцето ниско над хоризонта. Снощи си бе легнал късно заради днешното пристигане на Дивис и не беше очарован, че го будят в ранни зори.

— Ей, вие там — изръмжа той, — за какво, в името на Божествения, е цялата тази врява?

— Трябва да ви видя веднага, милорд! — произнесе гласът на Алзимир. — Стражата не ме пуска, но аз на всяка цена трябва да говоря с вас, и то веднага!

— Добре, пуснете го — нареди Хисун с въздишка.

Щракна ключалка и в спалнята цъфна Алзимир, явно не на себе си.

— Милорд…

— Какво става?

— Градът е нападнат, милорд!

Хисун внезапно се почувства по-буден от всякога.

— Нападнат? От кого?

— Странни чудовищни птици — каза Алзимир. — С криле като на дракони, човки като сърпове и нокти, от които капе отрова.

— Няма такива птици!

— Сигурно са някакви дяволски изчадия на метаморфите. Нахълтваха в Ни-моя малко преди изгрев от юг — огромно гнусно ято, може би хиляди. Вече дадохме към петдесет жертви, а през деня ще стане много по-зле. — Алзимир отиде до прозореца. — Ето, няколко вече кръжат над стария дворец на херцога…

Хисун погледна. Чистото утринно небе гъмжеше от призрачни създания, по-големи от гихорни, по-едри от милуфтите и доста по-грозни. Крилата им наистина наподобяваха драконовите, огненочервените човки бяха зловещо закривени, а яркозелените нокти — застрашително дълги. Те трескаво се гмуркаха надолу в търсене на плячка, а народът по улиците бягаше отчаяно в търсене на убежище. Разигра се ужасна сцена — пред очите на Хисун грозилищата убиха едно непредпазливо момче, което излезе от една сграда точно под човката на една от тварите.

Хисун изрече проклятие.

— Добре, че ме събуди. Предприе ли нещо?

— Вече изпратих петстотин стрелци с лъкове на покривите, милорд. Ще действаме и с далекобойни енергомети.

— Не е достатъчно. Никак. Трябва първо да овладеем паниката. Какво ще стане, ако по улиците хукнат двайсетте милиона уплашени граждани? Жизненоважно е веднага да покажем, че овладяваме положението. Нека стрелците да са пет, не, десет хиляди, ако имаме толкова.

— Да, милорд.

— Издай заповед всичко живо да си стои у дома до второ нареждане. Никой да не излиза. По никакъв повод. Нека Стимион извести Дивис, че сме леко затруднени и не е зле да внимава, ако все още смята да влезе в Ни-моя тази сутрин. Изпрати ми онзи старец, надзорника на зоопарка, с когото говорих преди дни. Гитаин, Китаин — нещо такова. Кажи му за случилото се, докарай го под стража и нареди да донесат няколко мъртви птици, за да може той да ги изследва.

Хисун се обърна към прозореца отново, като гледаше намръщено. Грозна, покъртителна гледка.

— Променливите! — възкликна горчиво той. — Не жалят дори децата! Скъпо ще ни платят, Алзимир! Ще хвърлим Фараатаа на собствените му птици, нали? А сега побързай.

След малко заваляха донесения. Над сто смъртни случая, чийто брой лавинообразно нарастваше. И най-малко още две ята птици бяха връхлетели града, като по приблизителни изчисления тварите бяха вече най-малко хиляда и петстотин.

Но контраатаката от покривите вече даваше резултати. Бавни и тромави, птиците бяха лесни мишени, които нехаеха за стрелците. Това опростяваше още повече нещата и отърваването май беше само въпрос на време дори нови орди да летяха насам от Пиурифейн. По улиците на града почти не се мяркаха цивилни, защото новината за атаката и наредбата на коронала бяха достигнали и до най-отдалечените предградия. Тварите кръжаха мрачно над смълчаната, пуста Ни-моя.

Към обяд дойде вестта, че Ярмуз Китаин, зоологът, е доведен в Насиморн проспект и прави дисекция на едно мъртво пернато в задния двор. Преди няколко дни Хисун се беше срещал с него заради странните и смъртоносни създания, наводнили Ни-моя, и той бе дал ценни съвети как да ги озаптят. Намери Китаин — мъж със скръбни очи и хлътнала гръд, свит над останките на птица, толкова голяма, че отначало Хисун я взе за няколко, пръснати по настилката.

— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита Хисун.

Блед и треперещ, Китаин вдигна очи.

— Никога, милорд. Това е създание от кошмарите.

— Метаморфски кошмари, не мислиш ли?

— Несъмнено, милорд. Явно е някаква сатанинска измислица.

— Искаш да кажеш някакво синтетично създание?

Китаин поклати глава.

— Не съвсем, милорд. Според мен това е генетична манипулация от съществуващи форми на живот. Основната форма е милуфтата, най-голямата лешоядна птица в Зимроел. Уголемили са я и са я превърнали в от лешояд в хищник. Отровните жлези в основата на ноктите са като на амазоар — едно пиурифейнско влечуго.

— А крилете? — попита Хисун. — Взети са морските дракони, нали?

— Наподобяват ги.

— Но драконите не летят. Защо са й драконови криле на една птица?

Китаин сви рамене.

— Явно не с аеродинамична цел. Може да е направено само за да изглеждат птиците по-ужасяващи. Когато някой иска да използва във войната…

— Да, разбрах. Значи смяташ, че тези изчадия са поредното оръжие на метаморфите?

— Несъмнено, милорд. Това нещо не е живяло в диво състояние. Подобна твар със сигурност не би останала незабелязана четиринадесет хилядолетия.

— Следователно още едно престъпление им се пише в сметката. Кой би могъл да предположи, Китаин, че противниците ни са толкова изобретателни учени?

— Те са древна раса, милорд. И могат да имат доста подобни тайни.

Хисун изтръпна.

— Дано не ни пратят нещо още по-зловещо — каза той.

Но в ранния следобед нападението май беше почти отбито. Застреляните птици, стотици на брой, бяха нахвърляни на централния площад, където образуваха огромна неимоверно воняща купчина, а оцелелите, най-сетне проумели, че в Ни-моя най-много да ги прониже някоя стрела, се спасиха към хълмовете на север и само единични екземпляри кръжаха все още над града. Петима стрелци бяха загинали при защитата на Ни-моя. Висока, но неизбежна дан. Най-големият град на Маджипур не биваше да остане заложник на ято птици.

Повече от час Хисун обикаля с флотер града, за да се увери, че е безопасно да се вдигнат ограниченията. После се върна в щаб-квартирата си тъкмо навреме, за да научи, че Дивис е наближил доковете на Странд Виста.

През всичките месеци, откакто бе получил короната от Валънтайн във Вътрешния храм, Хисун очакваше с опасение първата среща с победения си съперник за титлата. И знаеше, че Дивис ще възприеме и най-малкия признак на слабост като покана да го измести от трона, за който ламтеше. Макар Дивис да не бе давал основания да бъде заподозран в подобно предателство, Хисун нямаше особени причини да се доверява на добрата му воля.

Но преди да поеме към доковете, Хисун усети как го обзема странно спокойствие. В края на краищата, той бе провъзгласен за коронал чрез свободния избор на човека, който сега беше понтифекс. Дивис ще трябва да преглътне горчивия хап, независимо дали това му се нрави.

Размерите на армадата, събрана от Дивис, бяха поразяващи. Сякаш бе реквизирал всяко речно корабче между Пилиплок и Ни-моя, така че Зимър беше задръстена от кораби дорде стигаше погледът — наистина огромна флота.

Дивис очакваше на своя флагмански кораб пристигането на лорд Хисун.

— Да му кажа ли да слезе и да ви поздрави на брега, милорд? — попита Стимион.

Хисун се усмихна.

— Аз ще отида при него.

Пое тържествено, окичен с всички кралски реталии — впрочем, и съветниците, и свитата му се бяха издокарали най-официално. Дузина стрелци го пазеха за всеки случай от евентуални нападения на смъртоносните хвъркати. Вярно, фактът че Хисун отиваше при Дивис може би представляваше нарушение на протокола, но за сметка на това той грижливо си беше придал господарски облик на владетел, благоволил да окаже необикновена чест на лоялен поданик.

Дивис също се беше погрижил да за собствената си величественост, защото въпреки жегата бе надянал широка черна роба от фини хайгусови кожи и великолепен лъскав шлем, донякъде наподобяващ корона. Когато Хисун се изкачи на палубата, Дивис се извиси над него като великан. Ала твърдостта и хладнокръвието на Хисун доста смалиха разликата в ръста.

После Дивис — както си му е редът, защото противното би било изтълкувано като открито предизвикателство — направи звездния знак, падна на едно коляно и пръв приветства новия коронал.

— Хисун! Лорд Хисун! Да живее лорд Хисун!

— Дано и ти да си жив, Дивис, защото ще имаме нужда от смелостта ти в предстоящата битка. Стани, човече. Стани!

Дивис се изправи. Изгледа право в очите Хисун, а върху лицето му се изписаха какви ли не, донакъде необясними емоции — от сянката на завистта, гнева и огорчението, до нещо като уважение, дори възхита, и веселост — сякаш Дивис въпреки всичко се забавляваше със странните превратности на съдбата.

— Достатъчно войска ли съм довел, милорд? — попита Дивис, като стори широк жест към задръстената с плавателни съдове река.

— Наистина е невероятно, че си събрал такава многобройна армия. Но казва ли ти някой какво е достатъчно за битка с призраци? Променящите се са ни подготвили още не една грозна изненада.

Дивис се позасмя.

— Чух, милорд, за птиците, изпратени сутринта.

— Не е за смях, милорд Дивис. Гадните страшилища убиваха хора и ги изяждаха още неизстинали. Пред очите ми си отиде едно дете. Но май им видяхме сметката. И като му дойде времето ще избием и създателите им.

— Изненадва ме вашата жажда за мъст, милорд.

— Нима смяташ, че я питая? — каза Хисун. — Е, щом ти го казваш… Нищо чудно да съм станал отмъстителен след седмици престой в един разрушен град и битки с хвъркати изчадия, изтребващи невинни граждани. От Пиурифейн се излива всякакъв вид мерзост, заплашваща цивилизацията, ето защо възнамерявам да залича неприятелите от лицето на земята. И ти казвам, Дивис: с твоя помощ ще отмъстя жестоко на обявилите ни тази война.

— Когато говорите така, милорд, твърде малко приличате на лорд Валънтайн. Мисля, че той никога не е произнасял думата отмъщение.

— А има ли причина да приличам на него, Дивис? Аз съм Хисун, а не Валънтайн.

— Но той ви избра за наследник.

— Да, но така се отказа и от титлата. Едва ли си приличаме тъкмо по отношението си към врага.

— Какво е тогава вашето отношение?

— Мисля, че вече го знаеш. Смятам двамата добре да се развъртим от две стрени метежниците, да сгащим онази гад Фараатаа и да прекратим безобразията. А после понтифексът може да привика оцелелите бунтовници и по своя по-нежен начин да преговаря с тях за някакво решение във връзка с обоснованите им жалби по наш адрес. Но според мен първо трябва да покажем сила. И ако се наложи, да прибегнем до кръвопролития. Какво ще кажеш за това, Дивис?

— Казвам, че не съм чувал по-разумни приказки от един коронал, откакто баща ми остави трона. Но понтифексът едва ли е на същото мнение. Той знае ли за плановете ти?

— Още не сме ги обсъждали подробно.

— А ще ги обсъждате ли?

— Понтифексът понастоящем е в Кинтор, или на запад оттук. — каза Хисун. — И тъй като ще се позабави там, а пък аз ще се позабавя в Пиурифейн, малковероятно е да имаме много шансове за консултации.

В очите на Дивис блесна известно лукавство.

— А, ето че виждам как се справяш с проблема си, милорд.

— За какъв проблем говориш?

— За проблема да си коронал при един понтифекс, който на воля кръстосва страната, наместо достойно да слезе в Лабиринта. Вероятно това е голям препъникамък за един млад коронал и на негово място и аз никак не бих харесал подобно положение. Но ако короналът се държи на прилично разстояние от понтифекса и приписва всевъзможните различия между техните политики на същото това разстояние, той си развързва ръцете. Така ли е, милорд?

— Май стъпваме на опасна почва, Дивис.

— О, нима?

— Да. Освен това ти преувеличаваш различията между нашите възгледи. Валънтайн не е военолюбив, но може би точно затова остави на мен трона на Конфалюм. Добре се разбираме с понтифекса, така че нека прекратим тази тема. Хайде, Дивис. Смятам, че е редно да ме поканиш в каютата си на чаша вино, а в Нисиморн проспект ще ударим още по една-две. И после ще седнем, за да планираме стратегията на нашата война. Какво ще кажеш за това?