Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (45)

2

След като най-после стигнаха до Кинтор, Валънтайн нареди на Азенхарт да акостира не близо до централната част, а в южното предградие Горещ Кинтор с геотермичните чудеса — гейзерите, горещите езера и всичко останало. Трябваше да влезе в града бавно и отмерено, за се усети така нареченият коронал навреме.

Не че самозваният лорд Семпетурн щеше да се изненада особено. Валънтайн не криеше нито самоличността си, нито маршрута, който следва. Спираше в по-големите речни градове, срещаше се с останалите тук-там общински управници, които обещаваха да подкрепят войската, за да отблъснат заплахата на променящите се. И по протежение на цялото речно плаване, дори в градчетата, които подминаваше, по бреговете излизаха хора, за да приветстват с радостни възгласи своя император по пътя към Кинтор.

Но това бе и тъжно пътуване, защото дори отдалеч личеше, че реката, че някога оживените и процъфтяващи градове бяха заприличали на призраци с празните си и разбити пристанищни складове, с пусти базари, буренясали булеварди. А където слизаше на брега, виждаше, че народът е безнадеждно отчаян.

Но когато акостира на това фантастично място Горещи Киндор с думкащите гейзери и съскащите, гъргорещи езера, тънещо сред облаци бледозелен газ, Валънтайн забеляза друго изражение по лицата на събралите се на кея: тревожно, нетърпеливо любопитство, сякаш тълпата предвкусваше някакво спортно събитие.

Явно очакваха да видят що за прием ще му окаже лорд Семпетурн.

— Ще тръгнем само след две-три минути, Ваше Величество, — извика Шанамир. — Флотерите идват.

— Никакви флотери — отсече Валънтайн. — Ще влезем в Кинтор пеша.

Чу познатото ужасено пъшкане на Слийт, видя познатото отчаяние, изписано на лицето му. Личеше си, чи е останалите не са очаровани, но си замълчаха. От известно време никой не му възразяваше. Не толкова защото вече бе понтифекс. Замяната на една гръмка титла с нова бе нещо тривиално. А по-скоро защото смятаха, че той навлиза все по-дълбоко в област, която бе табу за тях. Станал бе неразбираем за тях. Колкото до него самия, той нехаеше за безопасността: чувстваше се неуязвим, непобедим.

— По кой мост ще минем, Ваше Величество? — попита Делиамбър.

Мостовете бяха четири: тухлен, от камък, строен, блещукащ и прозрачен, сякаш направен от стъкло, и ефирно верижен. Валънтайн гледаше ту тях, ту далечните квадратни върхове на кулите на Кинтор далеч над реката. Забеляза, че мостът с каменните сводове май е порутен при средната дъга. Каза си, че тона е баш работа за понтифекса, нали в древността титлата му бе означавала „строител на мостове“.

— Някога им знаех имената, добри ми Делиамбър, но съм ги забравил — каза той. — Ще ми ги припомниш ли?

— Вдясно е Мостът на сънищата, Ваше Величество, следващият е Мостът на понтифекса, после Кинторският, който май е неизползваем. Последният е Мостът на коронала.

— Да търгнем по Моста на понтифекса — каза Валънтайн.

Поеха бавно, следвани от непрестанно растящата навалица, която спазваше известна дистанция.

Малко преди Валънтайн да преполови разстоянието, една слаба, тъмнокоса жена с избеляло оранжево наметало се откъсна от зяпачите и се втурна към него с викове: „Ваше величество! Ваше величество!“ Но на дузина крачки от него Лизамон Хълтин я спря и я взе като детска кукла.

— Не, почакайте — измърмори жената, преди Лизамон да я захвърли назад към тълпата. — Не мисля нищо лошо… имам подарък за понтифекса…

— Остави я, Лизамон — каза Валънтайн спокойно.

Намръщена подозрително, Лизамон я пусна, но остана в пълна готовност до понтифекса. Жената трепереше, устните й се размърдаха, но за миг остана безмълвна. После каза:

— Вие сте истинският лорд Валънтайн, нали?

— Да, аз бях лорд Валънтайн. Сега съм понтифекс.

— Разбира се. Знаех си. Разправяха, че сте мъртъв, но никога не съм го вярвала. Никога! — Жената се поклони. — Ваше Величество! — Тя още трепереше. Личеше, че е доста млада, въпреки че беше изпосталяла, съсипана и бледа. Протегна ръка и продължи: — Аз съм Милилейн. Исках да ви дам това.

На дланта й лежеше нещо като кама от кост.

— Убийца, вижте! — изрева Лизамон и понечи да се хвърли отново.

Валънтайн вдигна ръка.

— Почакай — каза той. — Какво е това, Милилейн?

— Зъб… Свещен зъб… Зъб на водния крал Маазмурн…

— О!

— Да ви пази. Да ви води. Той е най-великият от водните крале. Този зъб е скъпоценен, ваше величество. — Тя вече се олюляваше. — Отначало смятах, че е грехота, богохулство, престъпление да ги боготворим. Но после научих много. Водните крале не са зли, Ваше Величество! Те са истинските господари! Ние им принадлежим — ние и останалите жители на Маджипур. И ви нося зъба на Маазмурн, на най-великия, висшата Сила…

Карабела каза меко:

— Трябва да продължим, Валънтайн.

— Да. — Той протегна ръка и внимателно взе подаръка, някак хладен и в същото време сякаш излъчващ светлина. За миг му се стори, че чува звън на далечни камбани, макар никога да не бе чувал точно тази мелодия точно на тези камбани.

— Благодаря ти, Милейн — сериозно каза той. — Ще запазя твоя дар.

— Ваше Величество — прошепна тя и се отдръпна в тълпата.

Той продължи бавно по моста към Кинтор.

Преходът трая повече от час. Дълго преди да стигне до отсрещния брягq Валънтайн видя, че там го чака тълпа, но не обикновена навалица, а издокарано с униформи в зелено и златно множество. Значи това беше прословутата войска на лъжелорда Семпетурн?

— Ваше Величество! — възкликна Залзан Кавол и се намръщи.

— Не спирай — каза Валънтайн. — Пропусни ме напред, когато стигнеш до тях, без да се отделяш от мен.

Усети как Карабела уплашено стиска китката му.

— Помниш ли — каза той, — че в началото на възстановителната война на портала на Пендиуейн ни чакаха десет хиляди въоръжени, а ние бяхме само няколко дузини?

— Сега не е същото. Пендиуейн не беше въставал срещу теб. На портала не те чакаше някакъв измислен коронал, а само дебел, ужасен провинциален кмет.

— Същото е — каза Валънтайн.

Той стигна до края на моста. Пътят беше препречен от униформените. Един офицер от предната линия с блестящи от страх очи кресна грубиянски:

— Кой си ти, дето влизаш в Кинтор без разрешението на лорд Семпетурн?

— Аз съм понтифекс Валънтайн и нямам нужда от ничие разрешение, за да вляза в някой град на Маджипур.

— Короналът лорд Семпетурн не ще ти позволи да пристъпиш отвъд моста, скитнико!

— Как може, ако короналът е истински коронал, да се противопоставя на понтифекса? Хайде, човече, дръпни се! — с усмивка каза Валънтайн.

— Няма, защото ти си толкова понтифекс, колкото и аз.

— Отричаш ме, така ли? Мисля, че твоят коронал трябва да го стори лично — промълви благо Валънтайн.

И тръгна напред, пазен от Залзан Кавол и Лизамон Хълтин. Офицерът-грубиянин хвърляше неспокойни погледи към войниците край себе си. После се изпъчи и показно сложи длан върху ефеса, същото сториха и подчинените му. Валънтайн продължи напред, нищо че настръхналата група продължи да го гледа кръвнишки.

Изведнъж редиците се отдръпнаха и срещу Валънтайн се изтъпани червендалест трътльо, издокаран като коронал, явно с имитация на звездна корона, цвъцната върху гъстата рошава черна туфа на косата.

Той театрално простря ръце и гръмко извика:

— Достатъчно! Дотук, самозванецо!

— И от чие име издаваш тези заповеди? — любезно се осведоми Валънтайн.

— От свое, защото аз съм лорд Семпетурн!

— А, значи ти си коронал, а аз — самозванец? Не знаех. И по чия воля си коронал?

— По волята на Божествения, който предопредели аз да управлявам в това запустение замъка Връхни

— Разбирам — каза Валънтайн. — Но не знам за таково запустение. Там си има коронал, името му е лорд Хисун, който е на власт със законно назначение.

— Един самозванец не може да прави законни назначения — отвърна Семпетурн.

— Но аз съм Валънтайн, предишният коронал, а сега — понтифекс, също по волята на Божествения.

Семптурн мрачно се усмихна.

— Преди да се самопровъзгласиш за коронал, беше измамник и такъв си оставаш!

— Нима? А признанието на всички принцове и лордове от Замъка, на понтифекс Тиеверас, нека почива вечно при Източника, и на собствената ми майка — Господарката?

— Казвам, че ти ги измами всичките, и зачернилото Маджипур проклятие е най-доброто доказателство, че съм прав. Защото истинският Валънтайн беше мургав и тъмнокос, а ти имаш светла като злато коса!

Валънтайн се разсмя.

— Но това е стара история, приятелю! Сигурно знаеш, че заради магията съм с друго тяло!

— Това ти го разправяш.

— Признато е от властите в кралството.

— Значи си печен измамник — каза Семпетурн. — Но няма да си губя времето с теб, защото имам спешни задачи. Върви си. Връщай се в Горещ Кинтор, качвай се на кораба и заминавай. Ако утре по това време още си в тази провинция, ще съжаляваш най-горчиво.

— Ще си отида доста скоро, лорд Семпетурн. Но първо ще ти поискам услуга. Тези твои войници — „Рицарите на Декерет“, така ли ги наричаш? Имаме нужда от тях. Лорд Хисун събира армия на изток, до Пиурифейн. Върви при него, лорд Семпетурн. Мини под негово командване. Подчини му се. Няма да те лишим от предводителството над твоята войска. Но трябва да станеш част от голямото усилие.

— Трябва да си побъркан — каза Семпетурн.

— Аз мисля иначе.

— Да оставя града си без защита? Да измина хиляди километри, за да се подчиня на някакъв узурпатор?

— Налага се, лорд Семпетурн.

— В Кинтор само аз решавам какво се налага.

— Това трябва да се промени — каза Валънтайн. Той лесно премина в транс и докосна съзнанието на Семпетурн, който смутено сви вежди, като му изпрати образа на Доминин Барджазид, въплътен в някогашното Валънтайново тяло, с въпроса:

— Познаваш ли този мъж, лорд Семпетурн?

— Той… той… е някогашния лорд Валънтайн.

— Не — каза Валънтайн и съсредоточи духа си, за да го стовари върху съзнанието на лъжекоронала на Кинтор.

Семпетурн залитна и едва не падна.

— Кой е този човек? — попита отново Валънтайн.

— Братът на Краля на сънищата — прошепна Семпетурн.

— А защо има чертите на предишния лорд валънтайн?

— Защото… защото…

— Кажи ми.

Семпетурн почти се свлече на земята.

— Защото е откраднал тялото на коронала по време на узурпацията и то все още му принадлежи по милостта на човека, когото беше свалил…

— Така. И кой съм аз тогава?

— Ти си лорд Валънтайн — каза Семпетурн отчаяно.

— Грешиш. Кой съм аз, Семпетурн?

— Валънтайн — понтифекс. Понтифексът на Маджипур.

— Вярно. Най-после. А щом аз съм понтифекс, кой е короналът?

— Който… ти… кажеш… Ваше Величество.

— Казвам, че е лорд Хисун, който те чака в Ни-моя, Семпетурн. Върви. Събери рицарите си и вървете на изток, за да служиш вярно на коронала. Върви, Семпетурн. Върви!

Той изпрати за последен път енергията се към Семпетурн, който се разтрепера и най-после рухна на колене.

— Ваше Величество… Ваше величество… Простете ми!

— Ще прекарам в Кинтор ден или два — каза Валънтайн — и ще се погрижа всичко тук да е наред. После поемаме на запад, където ме чака още работа. — Той се обърна и видя Карабела да го гледа така, сякаш са му пораснали крила или рога. Усмихна й се и си помисли, че сега би изпил някоя друга чаша хубаво вино.

Погледна драконовия зъб, който бе държал в ръка през цялото това време, и пак долови гласовете на камбани, и му се стори, че усеща в душата си замаха на мощни криле. Внимателно уви дара на Милилейн в коприна и го подаде на Карабела.

— Пази добре това, господарке моя. Мисля, че ще ми върши добра рабонта. — Той потърси с поглед Милилейн и я видя в тълпата — очите й бяха приковани към него и горяха с плашеща сила, сякаш съзерцаваше с благоговение и екстаз някакво богоподобно същество.