Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (14)

14

След повече от час посланието най-сетне стигна до висшия говорител Хорнкаст в тясната му бърлога високо горе, малко извън обсега на Тройните сенки.

„Ела в тронната зала веднага“

Сепултроув

Висшият говорител гневно изгледа приносителите. Те знаеха, че не бива да го безпокоят в тази зала, освен в спешни, извънредни случаи.

— Какво има? Нима умира? Или вече е мъртъв?

— Не ни е известно, сър.

— Как ви се видя Сепултроув, беше ли смутен?

— Изглеждаше неспокоен, сър, но нямаме представа…

Добре. Няма значение. Идвам след малко.

Хорнкаст кисело си помисли, че ако събитието е настъпило, едвали би могло да се случи в по-неподходящ момент. След като Тиеверак бе издържал толкова десетилетия, не можеше ли да издаяни поне още час-два и след това да хвърли топа. Ако, разбира се, това наистина се беше случило.

— Да те изчакам ли? — попита златокосата му посетителка.

Той поклати глава.

— Не се знае кога ще се върна. Ако понтифексът е умрял…

Жената направи знака на Лабиринта.

— Да пази Божествения!

— дано! — сухо откликна Хорнкаст.

Той излезе. Високо горе сферата на тройните сенки излъчваше мистична синьо-бяла светлина и превръщаше минувачите в хартиени марионетки, носени от кроткия бриз. Като се стараеше да не изостава от пратениците, Хорнкаст бързо вървеше през площада, както винаги енергично, нищо че беше на осемдесет.

Спускането с лифта сякаш нямаше край.

Мъртъв ли е? Или умира? Немислимо. Хорнкаст разбра, че е съвсем неподготвен за внезапната кончина. Според уверенията на Сепултроув бе изключено апаратурата да се повреди и животът на понтифекса можеше да се поддържа, ако трябва, още двадесет, тридесет, дори петдесет години. И висшият говорител смяташе, че тази смърт би била последица от премислено политическо решение, а не някакво ужасно събитие, което да те изненада в средата на една инак обикновена сутрин.

Ами ако е така? Налага се лорд Валънтайн да бъде повикан незабавно от западните земи. За него ще е твърде неприятно да се погребе в Лабиринта, преди да е започнал истински своята обиколка! Но ще е длъжен да се оттегли, разбира се. И ще пожелае да си има свой собствен говорител — онзи дребосък с белега, Слийт, или дори вруна. Как ли ще премине подготовката на някой от тези двамата за поста, който той, Хорнкаст, бе изпълнал толкова дълго? Слийт, който е изпълнен с презрение и снизходителност, или онова ситно магьосниче, врунчето, с неговите огромни блещукащи зъркели, с тези негови пипала…

Това ще е последното му задължение — да подготви своя заместник. „И после ще се оттегля, помисли си той. И няма да живея дълго след като напусна кабинета си. Сигурно Елидат ще е новият коронал. Бил добър човек и лорд Валънтайн много държал на него, бил му почти като брат. Ще е странно след всичките тези години отново да имаме понтифекс, който да сътрудничи истински със своя коронал! Но аз не ще видя това. Няма да съм тук.“

Изпълнен с лоши предчувствия и примирение, стигна богато украсената с орнаменти врата на имперската тронна зала. Пъхна длан в отвърстието и стисна студената податлива сфера, която го разпозна и тутакси отвори дверите на големия глобус на имперските покои с величествения трон над трите широки стъпала, със сложните механизми на животоподдържащата система. В сферата от бледосиньо стъкло, благодарение на която оцеляваше от години, в креслото си седеше самият понтифекс, безплътен и изсъхнал като мумия, но стиснал челюсти и с все още пламтящи от неугасима жизненост очи.

Зад трона се мъдреше познатата банда плашила: древният Дилифон, съсухреният и треперещ частен секретар на понтифекса, неговата съногадателка, вещицата Нарамир, и лекарят Сепултроув с потъмняла като пергамент кожа, клюнест нос на хищна птица. От всички тях, дори от Нарамир, която се поддържаше млада и неправдоподобно хубава със своите вълшебства, се стелеше на талази старост, разложение, смърт. И Хорнкаст, който се виждаше с тази пасмина ежедневно от четиридесет години насам, за пръв път усети с такава сила колко са страшни тези люде. Сигурно и той самият е не по-малко страшен. Изглежда е дошло времето до един да ги пръждосат оттук.

— Тръгнах незабавно — каза той. Погледна към понтифекса. — Е? Нима умира? Не му личи.

— Твърде е далеч от това да умре — отвърна Сепултроув.

— Тогава какво има?

— Слушай — каза лекарят. — Той започва отново.

Създанието в глобуса се размърда и започна да се поклаща бавно и методично като махало на часовник. Прозвуча нисък хриплив стон, последван от свистящо прохъркване и накрая бълбукане, сетне всичко се повтори отново и отново.

Тази зловеща музика бе до болка позната на Хорнкаст. Това бе азбуката на ужасното изкуфяване на понтифекса, понятна единствено на главния говорител. Почти думи или техни призраци, в които все още прозираше истинското значение. Други с годините се бяха превърнали в чист шум, но Хорнкаст, който бе наблюдавал различните стадии на това превръщане, разчиташе смисъла. В пъшкането, въздишките и хленченето липсваше словесно съдържание. Имаше и някои сложни бръщолевения, изглежда представляващи възгледи, които бяха възприети от Тиеверас в неговата дълга, побъркана безсънна изолация и бяха известни единствено на него самия.

— Не чух нищо ново — констатира Хорнкаст.

— Почакай.

Той се вслуша. Нишката от срички, които означаваха лорд Малибор — понтифексът бе забравил за двамата му наследници и още го смяташе за коронал, — после ято от други царски имена — Престимион, Конфалюм, Декерет. Пак Малибор. Думата за сън. Името на Осиър, който бе понтифекс преди Тиеверас. Името на Киникен, предшественик на Осиър.

— Пак бълнува за далечното минало. За това ли ме извикахте толкова спешно?…

— Почакай.

С растящо раздразнение Хорнкаст отново вниманието си към бръщолевенето на понтифекса и се смая, когато за пръв път след толкова години го чу да изговаря ясно и членоразделно цяла една дума.

— Живот.

— Чу ли? — попита Сепултроув.

Хорнкаст кимна.

— Кога започна това?

— Преди два часа. Два и половина.

— Величество.

— Записахме всичко — вметна Дилифон.

— Какво друго каза?

— Разбрахме седем-осем думи — отвърна Сепултроув. — Може би има и други, които само ти можеш да разбереш.

Хорнкаст погледна Нарамир.

— Буден ли е, или сънува?

— Нито едното, нито другото — отговори тя. — Понтифексът пребивава едновременно в двете състояния.

— Ела. Стани. Върви.

— Каза го и преди, и то неведнъж — измърмори Дилифон.

Настъпи мълчание. Понтифексът сякаш беше заспал, макар очите му да бяха отворени. Хорнкаст гледаше мрачно. В началния стадий на заболяването на Тиеверас, когато лорд Валънтайн отскоро се бе изкачил на трона, изглеждаше твърде логично именно така да се поддържа животът на стария понтифекс, и Хорнкаст беше един от най-ревностните поддръжници на схемата, предложена от Сепултроув. Никога преди не се беше случвало понтифекс да надживее двамина коронали, така че да е на преклонна възраст, когато третият дойде на власт. Това бе изкривило динамиката на имперската система. Тогава самият Хорнкаст бе посочил, че не може лорд Валънтайн да бъде изпратен в Лабиринта толкова скоро. Всички смятаха, че е съществено понтифексът да издаяни поне още няколко години. Сепултроув бе открил начин да го крепи жив, макар скоро да стана ясно, че Тиеверас е изпаднал в старческо оглупяване и се кандилка между живота и смъртта.

Но първо дойде узурпацията, последваха трудните години на възстановяването, когато короналът се зае да отстрани хаоса от преврата, и се наложи старчето да остане в клетката си година след година. Макар че мъждукането на Тиеверас удължаваше властта на Хорнкаст, която поради безсилието на понтифекса, бе извънмерна, тази жестока агония отдавна трябваше да бъде прекратена. А лорд Валънтайн все молеше, молеше и молеше за още време, за да свърши делата си на коронал. И така цели осем години… За своя изненада Хорнкаст откри, че почти е готов да се моли да освободят Тиеверас от робството му.

— Ва… Ва…

— Това какво е? — попита Сепултроув.

— нещо ново! — прошепна Дилифон.

Хорнкаст им махна да мълчат.

— Ва… Валънтайн…

— Това наистина е ново! — възкликна Нарамир.

— Валънтайн понтифекс… Валънтайн понтифекс на Маджипур…

Последва тишина. Думите, ясно изговорени, лишени от двусмисленост, увиснаха във въздуха като експлодирали слънца.

— Мислех, че е забравил името на Валънтайн — каза Хорнкаст. — Смяташе, че Малибор е коронал.

— Очевидно не го е забравил — каза Дилифон. — Божественият не позволява той да си възвърне мисленето и да знае какво сме му сторили!

— Смятам, че това винаги го е знал — каза Хорнкаст. — А сега си възвръща способността да общува с нас членоразделно. Чухте го: Валънтайн понтифекс. Поздравява своя наследник и знае кой е. Умира ли той, Сепултроув.

— Апаратурата показва все същото. Още дълго ще изкара така.

— Не бива да го позволим — каза Дилифон.

— За какво намекваш? — попита Хорнкаст.

— Това продължи достатъчно дълго. Знам какво е да си стар, Хорнкаст. Този човек е половин живот по-стар от всеки от нас. И страда невъобразимо. Аз казвам да сложим край. Сега. Още днес.

— Нямаме право — каза Хорнкаст. — Не по-малко от вас съчувствам на мъките му, но ние ще вземаме това решение.

— Все пак да сложим край на това.

— Лорд Валънтайн трябва да поеме тази отговорност.

— Лорд Валънтайн никога не ще го стори — измърмори Дилифон. — Той ще поддържа този фарс още половин век!

— Изборът е негов по право — отсече Хорнкаст.

— Нему ли служим, или на понтифекса? — попита Дилифон.

— Управлението е едно, но сега само единият от двамата монарси не е компетентен. Като се подчиняваме на коронала, ние служим на понтифекса и…

От животоподдържащата клетка долетя бесен рев, после зловещото подсвиркване, гъргорене и бълбукане. И сетне думите, още по-ясни от преди:

— Валънтайн — понтифекс на Маджипур — да живее!

— Чул е разговора и се гневи. Копнее да умре — каза Дилифон.

— Или пък смята, че вече не е сред живите — подсказа Нарамир.

— Не. дилифон е прав — каза Хорнкаст. — Той ни е чул. И знае, че няма да стане така, както той иска.

— Ела. Стани. Върви. — Вой. Брътвеж. — Смърт! Смърт! Смърт!

Отчаян както никога досега Хорнкаст изтича при сферата, почти решен да изтръгне проклетите кабели и тръби. Усети се, че това би било безумие, и се спря. Очите му срещнаха погледа на Тиеверас и едва устоя да не трепне, когато върху него се изля тази безмерна тъга. Несъмнено понтифексът отново бе с всичкия си. И беше наясно, че му отнемат смъртта по държавни съображения.

— Ваше величество? — каза Хорнкаст с най-богатия си плътен тембър. — Чувате ли ме? Ако е така, затворете едното си око.

Отговор не последва.

— И все пак мисля, че ме чувате ваше величество. И ви казвам: ние знаем колко страдате. Няма да ви оставим още дълго да се измъчвате. Тържествено ви го обещаваме.

Мълчание. Тишина. Сетне последва:

— Живот! Болка! Смърт!

И отново брътвеж, свистене и крясък — досущ като песен от гроба.