Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (22)

7

Всъщност имението бе изоставено. Всички ратаи, повечето прислужници вече си бяха отишли. Никой от тях не си направи труда да се сбогува с Етоуан Елака, като прежалиха дори надниците, които им дължеше. Изнизаха се тихо, сякаш изпитваха ужас да останат още час в заразената зона и се бояха да не би господарят да намери начин да ги задържи.

С него останаха симуст, гхайрогът-надзирател, с жена си Ксама, главната готвачка, две-три от икономките и двамина градинари. Етоуан Елака не съжаляваше много за бягството на другите — нито имаше достатъчно работа за тях, нито можеше да им плаща прилично. И рано или късно щеше да се затрудни само да ги изхранва, ако бяха верни приказките за продоволствените затруднения в цялата провинция. Въпреки това възприе напускането им като укор. Чувстваше се като низвергнат крал, чиито поданици са се отказали от него и са отишли в друга страна, като са го оставили да обикаля из един празен дворец и да издава заповеди на безучастния въздух.

И все пак се опита да живее постарому. Някои навици остават непоклатими дори при най-ужасните бедствия.

В дните преди пурпурния дъжд Етоуан Елака ставаше всяка сутрин доста преди слънцето и излизаше в ранни зори до градината за малката си проверка, като винаги минаваше по един и същи път. Първо през албандиновата горичка към танигалите, после завиваше вляво при карамангите и продължаваше към избликналото от късия дебел дънер като фонтан от грациозни клонки с ароматни синьо-зелени цветове. сетне поздравяваше устовите растения, кимваше на лъскавите мехурести дървета, спираше да послуша пеещите папрати и лека-полека стигаше до жълтите мангахонови храсти, очертаващи границата между градината и фермата, за да хвърли поглед към плантациите със стаджа и глейн, хингаморти и нийк.

Във фермата и градината не бе останало почти нищо, но въпреки това Етоуан Елака продължаваше своите утринни обиколки. Спираше до всяко изсъхнало и почерняло растение, сякаш то все още растеше и бе готово да разцъфне. Знаеше, че е абсурдно и трогателно-безсмислено да го прави и че хората биха го сметнали за получял от мъка, изкуфял старец. И преди пет пари не бе давал за хорските приказки, какво оставаше сега. Нищо чудно наистина да се е чалнал, макар че Етоуан не беше на това мнение. И не смяташе да се отказва от обиколките си — какво друго му оставаше?

През първите седмици след смъртоносния дъжд градиналите изкаха да изскубнат всички изсъхнали растения, но той забрани, защото се надяваше да се съживят след като се справят с действието на отровата, донесена от пурпурния дъжд. Впоследствие дори Етоуан Елака се убеди, че повечето са загинали, но по това време градинарите се бяха поизнизали, а шепата останали едва смогваха да поддържат оцелелите кътчета на градината — да не говорим за изсичането и изскубването на мъртвите растения. Етоуан отначало смяташе, че лека полека сам ще се справи с тази тъжна задача, но мащабът й беше така съкрушителен, че той скоро заряза всичко и остави своята съсипана градина да стои като погребален паметник на загробената си красота.

месеци след пурпурния дъжд, по време на обичайната си утринна разходка Етоуан Елака намери в лехата с пинини нещо интересно: голям, дълъг към една педя лъскав резец на някакво едро животно. Измъкна го от пръстта, смаяно се взря в него и го пъхна в джоба си. Сред муолните откри още два такива зъба на три метра един от друг. Последваха още няколко подобни находки. В крайна сметка те образуваха ромб, който обхващаше доста голям район от земите му.

Етоуан бързо се върна в къщата при Ксама, която приготвяше закуската.

— Къде е Симуст? — попита той.

— В нийковата горичка, господарю.

— Нийковете отдавна са изсъхнали, Ксама.

— Да, господарю. Но той е там. Цяла нощ.

— Върви и му кажи, че го викам.

— Няма да дойде, господарю. А и яденето ще загори.

Етоуан Елака за миг загуби ума и дума. После се усети, чи нищо чудно в тези несигурни времена да назрява нова и смразяваща промяна, рязко кимна и мълчаливо излезе.

Бързо се спусна покрай унилите ниви със стаджа, после пое нагоре през вкочанените глейнови храсти и изсъхналата пепелява маса на хингамортите, и точно навреме се озова в нийковата горичка. Мъртвите дървета бяха толкова леки, че силните ветрове с лекота ги изкореняваха, ето защо повечето бяха изпопадали, а другите стояха под опасни ъгли, сякаш някакъв гигант ги беше пернал на шега с опакото на ръката си. Отначало не видя Симуст, после го зърна да броди в покрайнините на горичката, като си проправяше път между килнатите дървета и току спираше, за да изскубне някое. така ли е прекарал нощта? Гхайрогите прекарваха годишния си сън наведнъж за няколко месеца летаргия, ето защо Етоуан Елака никога не се учудваше, когато симуст работеше нощем, но сега не беше същото.

— Симуст!

— А, господарю! Добро утро!

— Ксама ми каза, че си тук. Добре ли си, Симуст?

— Много съм добре, господарю! Наистина много добре. — Но тонът му не звучеше убедително.

— Ще слезеш ли при мен? — попита Етоуан Елака. — Имам да ти покажа нещо.

Гхайрогът май внимателно обмисли предложението. После бавно слезе при Етоуан Елака. Змиевидните къдрици на косата му се гърчеха и силното му люспесто тяло излъчваше миризмата отдавна позната на Етоуан Елака като знак за голяма мъка и страх. Симуст работеше при него от двадесет години и за пръв път от него се носеше този мирис.

— Господарю! — възкликна Симуст.

— Какво те тревожи толкова?

— Нищо, господарю. Много съм добре. какво искахте да ми покажете?

— Това — каза Етоуан Елака и му подаде находката си от пипиновата леха. — Намерих го преди половин час, когато обикалях градината. Дали имаш представа какво е?

Симустовите зелени очи без мигли блеснаха неспокойно.

— Зъб на млад морски дракон, господарю. Така смятам.

— Нима?

— Съвсем съм сигурен, господарю. Имаше ли други?

— Ами доста. Още осем, струва ми се.

Симуст нарисува ромб във въздуха.

— Така ли бяха подредени?

— Да — каза Етоуан Елака и се намръщи. — Откъде знаеш?

— Такова е обикновеното подреждане. О, има опасност, господарю! Голяма опасност!

— Ти нарочно говориш със загадки, нали? — отчаяно каза Етоуан Елака. — Какво е това обикновено подреждане? Опасност от кого? В името на Господарката, Симуст, обясни ми просто какво става!

Миризмата на гхайрога стана още по-лютива — той бе ужасен, паникьосан, объркан. Симуст явно търсеше думи.

— Знаете ли къде отидоха всички, които работеха при вас, господарю? — попита той.

— Предполагам във Фолкинкип, за да си търсят работа, но какво общо…

— Не, не са там, господарю. Доста по на запад. В Пидруид. Ще очакват идват идването на драконите.

— Какво?

— Като при апокалипсиса, господарю.

— Симуст!…

— Ама нищо ли не знаете за апокалипсиса?

Етоуан Елака усети такъв пристъп на гняв, какъвто рядко бе изпитвал в своя спокоен и подреден живот.

— Не, нищичко не знам за апокалипсиса — каза той с едва сдържан бяс.

— Сега ще ви обясня, господарю, всичко ще ви обясня. — Гхайрогът остана мълчалив за момент, сякаш за да внесе в мислите си известна прецизност. После дълбоко пое дъх и каза: — Има старо поверие, господарю, че един ден големи нещастия ще сполетят Маджипур, който ще бъде тласнат към размирици. И тогава, както се говори, морските дракони щели да излязат от морето на сушата, за да провъзгласят ново царство и да преобразят из основи нашия свят. И това време щяло да бъде известно като апокалипсис…

— чия езмислица е това?

— Да, измислица е подходяща дума, господарю. Или басня, или, ако ви харесва, приказка. Не е научно. Знам, че морските дракони не излизат на сушата. Но поверието се шири сред някои хора и извънредно ги успокоява.

— Кого имаш предвид?

— Главно бедняците. Предимно лийманите, макар и други раси да се присъединяват. чувал съм, че го изповядват накои хджорти и скандари. Сред човеците не е много разпространена особено сред благородници като вас, господарю, но ви казвам, че вече мнозина твърдят как времето на апокалипсиса наставало, като напастите и гладът са първият признак, а короналът и понтифексът скоро ще бъдат свалени, за да дойде царството на водните крале. И онези, които вярват в това, сега са поели към крайбрежните градове, Пидруид, и Нарабал, и Тил-омон, за да видят пристигането на водните крале на брега и първи да се преклонят пред тях. Знам, че това е истината, господарю. Така е в цялата провинция, а доколкото знам — и в цял Маджипур. Милиони са поели към морето.

— Колко чудно — каза Етоуан Елака. Бил съм твърде невеж тук, в моя малък свят в света! — Той прокара пръст по ръба на драконовия резец. — А тези нещица за какво са?

— Според мен те ги слагат тук-там като знаци на апокалипсиса и пътепоказатели към брега. Поставят ги разузнавачите, които вървят пред отправилите се ан запад многобройни поклонници.

— А те как научават къде са зъбите?

— Те знаят, господарю. Не знам как разбират. Може би насън. Може би и водните крале изпращат послания, също като Господарката и Краля на сънищата.

— Значи скоро ще бъдем прегазени от орда скитници?

— Така мисля, господарю.

Етоуан Елака потупа с резеца дланта си.

— Симуст, защо прекара нощта в нийковата горичка?

— За да намеря кураж да ви кажа всичко това.

— Защо ти е кураж?

— Защото според мен трябва да бягаме, господарю, а знам, че вие няма да искате. Пък аз не искам да ви изоставям, но не искам и да умра. А смятам, че това ни чака, ако останем тук.

— Знаел си за драконовите зъби в градината?

— Видях, когато ги слагаха, господарю. Говорих с разузнавачите.

— О! Кога?

— В полунощ. Двама лиймани и един хджорт. Казаха, че четиристотин хиляди души са поели по този път от изток.

— Толкова народ ще прегази земите ми?

— Така мисля, господарю.

— И ще оставят подире си пустош, нали? Като нашествие от скакалци. Представям си как ще очистят де що има храна, ще оплячкосат покъщнината и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Не от злоба, предполагам, а просто поради всеобщата истерия. И ти ли си го представяш така, Симуст?

— Да, господарю.

— И кога ще бъдат тук?

— След два, може би три дни, така ми казаха.

— Тогава двамата с Ксама трябва да си отидете още тази сутрин, нали? А и останалите. За да поемете към Фолкинкип, предполагам. Сигурно ще успеете да стигнете там преди да довтаса тълпата и ще сте спасени.

— А вие, господарю?

— Не.

— Умолявам ви…

— Не, Симуст.

— със сигурност ще загинете!

— Вече съм загинал, Симуст. Защо да бягам във Фолкинкип? Какво ще правя там? Вече съм загинал, Симуст, не забелязваш ли? Аз съм собственият си призрак.

— Господарю… Господарю…

— Няма време за губене — каза Етоуан Елака. — Трябвало е да вземеш жена си и да избягяте още в полунощ, когато си ги видял как нареждат зъбите. Върви, върви! Веднага!

Обърна се и заслиза по склона, като на минаване през градината остави на мястото му драконовия зъб.

След час-два семейството гхайроги дойде да го моли да тръгне с тях — Етуан Елака никога не бе виждал гхайроги да са толкова близо до плач, макар да са лишени по природа от слъзни канали, — но не склони, и те потеглиха сами. Събра другите си верни слуги и ги освободи, като им даде всичките си пари и повечето провизии.

Тази вечер за пръв път в живота си сготви сам. Доста сносно за един новак. Отвори последната бутилка огнено вино и изпи повече от обикновено. Твърде странни и неприемливи неща ставаха със света, но виното му помогна да ги понася по-лесно. Колко хилядолетия мир бе имало тук! Какъв приятен, колко уреден свят беше това! Понтифекс и коронал, коронал и понтифекс — ясен трафик между Замъка и Лабиринта, управление винаги със съгласие на мнозинството за общото благо. Разбира се, някои се възползваха повече от други, но никой не гладуваше, нне не мизерстваше. И сега този свят се рушеше. От небесата се сипеха отровни дъждове, градините изсъхваха, реколтата бе унищожена, започваше глад, изникваха нови религии, грабителски тълпи пъплеха към морето. Знае ли короналът? Или Господарката от Острова? Краля на сънищата? Предприема ли се нещо? Какво може да се предприеме? Ще напълнят ли приятните сънища на Господарката празните стомаси? Ще върнат ли заплашителните сънища на Краля тълпите обратно? Ще излезе ли понтифексът, ако наистина има понтифекс, от Лабиринта, за да отправи възвишени прокламации? Ще хукне ли короналът из провинциите, за да въдворява спокойствие? Не. Не. Не. Иде краят. Етоуан Елака съжали, че това става сега, а не е изчакало двадесет или може би тридесет години, за да умре той спокойно в градината, и то в градина, която все още цъфти.

Остана буден през нощта и всичко беше спокойно.

В зори му се счу трополенето на прииждащата от изток тълпа. Обиколи къщата, отключи всички врати, за да рушата колкото се може по-малко докато тършуват за храна и вино. Обичаше тази хубава къща и се надяваше тя да не пострада.

после излезе в опустошената градина. Доста от растенията всъщност бяха преживели убийствения дъжд — много повече, отколкото бе смятл, защото през всичките тези мрачни месеци бе виждал само щетите. В действителност устовите растения все още процъфтяваха, както и нощните дървета и някои андродрагми, дуики, сихонски лози, дори крехките мехурести дървета. Разхожда се сред тях с часове. Помисли си дали да не даде на някое от устовите, но това би било една грозна смърт, бавна и кървава, и лишена от финес, а той държеше на финеса, дори да нямаше свидетели, които да кажат, че си е отишъл елегантно от този свят. Вместо това отиде при сихорнските лози, окичени с все още жълти, неузрели плодове. Зрели, сихорнишите бяха най-изтънчен деликатес, а преди това преливаха от убийствени алкалоиди. Етоуан Елака дълго стоя до лозата. Не изпитваше страх, просто все още не беше съвсем готов. И в този момент чу гласове, този път наистина — това бяха грубите гласове на градското простолюдие. Сега вече беше готов. ЗНаеше, че би било по-изискано да ги покани в имението и да им предложи най-хубавите си вина и ястия. Но сам едва ли би им оказал кой знае какво гостоприемство, а освен това никога не бе харесвал истински гражданите, особено когато пристигаха като неканени гости. За последен път се огледа, видя дуиките, болната халатинга, която някак бе живнала, и просълзен, макар да не бе твърде подобаващо, повери душата си на Господарката. Поднесе към устните си жълтия плод и отхапа от сихорниша.