Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (32)

6

На Милилейн й предстоеше да измине още половината квартал до къщата си, когато до слуха й долетяха ритмични викове от сорта на „я-та, я-та, я-та, вум“ — безсмислени, присмехулни крясъци, сякаш из улиците деряха гърла хиляди откачени. Спря се и уплашено долепи гръб до един порутен зид с чувството, че е хваната в капан. Отзад в градинката тайфа пияни маршируващи пейзани вдигаше врява, чупеше прозорци и досаждаше на минувачите. Някъде встрани, на изток, рицарите на Декерет провеждаха състезание в чест на лорд Семпетурн. И сега тази лудост — я-та, я-та, я-та, вум. Нямаше къде да се обърнеш. Нямаше къде да се денеш. Едничкото й желание бе да се прибере благополучно и да залости вратата. Светът бе полудял: я-та, я-та, я-та, вум.

Приличаше на послание от Краля на сънищата, само дето продължаваше час след час, ден след ден, месец след месец. Дори най-лошото послание, макар да разтърсва до дъното на душата, трае кратко. А на това не му се виждаше краят. И ставаше все по-кошмарно.

Метежи и обири. За кльопачка само пръжки и корички, или мръвка, случайно купена от планинците, които слизаха от своите зъбери, за да ти одерат триста кожи за месото, стига да ги имаш. А после пропиваха мангизите и търчаха побеснели из улиците, преди да се покатерят отново на високо. И постоянно се сипеха нови ядове. Разправяха, че морските дракони потопявали всеки кораб, дръзнал да пори вълните, така че търговията между континентите беше замряла. Да не говорим, че в Кинтор имаше вече не един, а двамина коронали — преподобният Семпетурн и хджортът, дето се беше самоназовал лорд Стиамот. И всеки маршируваше нагоре-надолу със собствена малка армия, крещеше лозунги и създаваше главоболия: Семпетурн с „Рицарите на Декерет“, хджортът с „Ордена на тройния меч“ или нещо подобно. Кристофон се писа рицар на Декерет и не беше му виждала очите втора седмица. В Ни-моя се беше пръкнал друг коронал, пък из околностите бродеха и два-три понтифекса. А сега това. Я-та, я-та, я-та, вум.

Каквото и да беше то, Милилейн не копнееше да го доближава.

Сто на сто поредният коронал с шайка хистеричави последователи. Милилейн предпазливо се заозърта, като се питаше дали да дръзне да търти по улица Дизмаул и да побегне към Маламола Роуд по задната алея, дето ще я изведе до нейната улица. Проблемът беше тази алея — чула бе няколко странни истории за ставащото там напоследък…

Нощта се спускаше. Започна да роси слаб дъждец, малко по-гъст от непрогледна мъгла. Милилейн не беше на себе си, замаяна от глад, макар да бе започнала да даяни на пости. От юг, откъм предградието Горещ Кинтор, където се намираха всички геотермични образувания, долетя глухото бумтене на гейзера Конфалюм, по който можеше да си сверяваш часовника. Милилейн механично погледна натам и видя към небето да се издига голяма корона от пара с обвилата го широка жълта мантия от серен дим, сякаш изпълнила половината хоризонт. Цял живот бе гледала гейзерите на Горещ Кинтор и ги приемаше като даденост, но тази вечер изригването някак втрещи и тя неколкократно направи знака на Господарката, докато гледката започна да избледнява.

Господарката. Дали още бдеше над Маджипур? Какво бе станало с милите й послания, които даваха вещи съвети и топло успокоение? Къде беше се покрил и Кралят на сънищата? Някога, в по-спокойните времена, тези две сили бяха поддържали живота на всички в равновесие, като съветваха, увещаваха, при необходимост — наказваха. Милилейн си помисли, че те може би още царуваха, но нито един от двамате не можеше да овладее положението, макар нищо чудно да се бъхтеха от зори до зори, за да върнат стария ред. Системата бе предназначена да действа безпогрешно в свят, в който повечето люде така или иначе охотно тачеха закона. Но сега едва ли имаше такива балами. Нямаше и закон.

Я-та, я-та, я-та — вум.

И от другата страна:

— Семпетурн! Лорд Семпетурн! Да живее, да живее, да живее лорд Семпетурн!

Дъждът заваля по-силно. Заповяда си да се маха час по-скоро оттук. Планинци отстрани в градинката и само Божественият знае каква дивотия вилнее отпред на пътя, и Рицарите на Декерет лудеят в гръб — ама че каша. И дори Кристофон да беше сред рицарите, не желаеше да вижда изцъклените му от преданост очи и вдигнатите за нов вид звездно приветствие ръце. Хукна. През Малибор към Дизмаул, по Дизмаул към малката алея, свързана с Маламола — нима бе дръзнала?

Я-та, я-та, я-та — вум.

Внезапно зърна маршируващи индивиди, които вървяха към нея по улица Дизмаул. Крачеха като роботи, по девет-десет рамо до рамо, удряха крак, леви-десни, леви-десни, и бълваха тези монотонни звуци в безкраен, настойчив, пронизващ ритъм. Щяха да я прегазят без дори да я забележат. Милилейн се шмугна в алеята — и се натъкна на задръстила противоположния й край орда мъже и жени със зелено-златни ленти на ръкавите, които ревяха хвалебстния за новия лорд Стиамот.

Заклещена! Всички луди бяха излезли наведнъж тази вечер.

Огледа се отчаяно, видя вляво някаква полуоткрехната врата и побърза да се мушне вътре в сградата. Озова се в тъмен коридор, от чието дъно долиташе слабо монотонно пеене и остра миризма на странен тамян. Налетяла бе на някакво светилище. Може би някой нов култ. Но поне нямаше изгледи да отнесе пердаха. И да изчака, докато разните побъркани тълпи навън се разкарат нанякъде.

Предпазливо пое по коридора и надникна в крайната стая. Тъмя. Ухание. В единия край подиум, украсен с нещо като два малки морски дракона, между които стоеше сериозен, мълчалив лийман, чиито три очи тлееха като въглени. На Милилейн й се стори, че това беше уличният продавач, от когото веднъж беше купила наденичка за пет крони. Но може и да не беше той. В края на краищата лийманите си приличаха като две капке вода.

Прегърбена фигура, която миришеше на гхайрог, се приближи и прошепна:

— Идваш навреме за причастието, сестро. Добре дошла и нека да ти дадат мир морските дракони.

Морските дракони?

Гхайрогът леко я хвана за лакътя и също така леко я въведе в стаята, за да заеме място сред коленичилата мърмореща сбирщина. Никой не я погледна — никой никого не поглеждаше. Всички очи бяха вперени в лиймана между двата спаружени морски дракона. Милилейн също го зяпна. Не посмя да се огледа от страх да не види тук свои приятели.

— Вземете — пийте — съединете се — заповяда лийманът.

Предаваха чаши с вино от проход до проход. С крайчеца на окото Милилейн забеляза, че всеки богомолец, щом се докопаше до чашата, я поднасяше към устните си и жадно пиеше, така че се налагаше постоянно да я пълнят отново, докато обикаля стаята. В този момент най-близката се беше заглавила четири реда пред нея.

Лийманът провъзгласи:

— Ние пием. Ние се съединяваме. Вървим напред и прегръщаме Водния крал.

Лийманите наричаха водни крале морските дракони и на Милилейн й просветна. Те боготворяха драконите, така се говореше. И си помисли, че може би в това има нещо. Всичко друго се беше сгромолясало: я да дадем света на морските дракони. Видя, че чашата с вино е само два реда пред нея, но се движеше все така бавно.

— Отивахме сред Водните крале, преследвахме ги, убивахме ги — изрече лийманът. — Ядяхме тяхната плът и пиехме млякото им. И това беше техният дар за нас и тяхната голяма доброволна саможертва — те са богове и е правилно и свойствено на боговете да отдават своята плът и своето мляко на по-дребните хорица, да ги хранят и да ги правят богоподобни. И сега идва времето на водните крале. Вземете. Пийте. Съединете се.

Чашата пъплеше вече по редицата на Милилейн.

— Те са великите на света — напевно говореше лийманът. — Те са господарите. Те са монарсите. Те са истинските Власти и ние им принадлежим. Ние и всички други обитатели на Маджипур. Вземете. Пийте. Съединете се.

Сега съседката вляво си сръбваше вино. Милилейн бе обзета от диво нетърпение — беше толкова гладна, толкова жадна! — че едва се сдържа да не издърпа чашата от ръцете й от страх, че за нея не ще остане нито капка. Но изчака. И най-после чашата се озова в ръцете й. Тя впери поглед във виното: тъмно, гъсто, блестящо. Изглеждаше странно. Колебливо отпи. Сладко и остро, тежко. Отначало си помисли, че никога не е пила нещо подобно, но после този вкус й се стори е познат. Отпи пак.

— Вземете. Пийте. Съединете се.

Ами това беше виното, което използваха съногадателите, за да се обединят с твоето съзнание и да изтълкуват смутилия те сън! Точно така. Макар Милилейн да беше ходила само пет-шест пъти да й гадаят, и то твърде отдавна, тя позна неповторимата миризма и вкус на напитката. Но как бе възможно? Само на съногадателите бе разрешено да използват и дори да притежават това вино, защото бе силен наркотик. Разрешено бе да се пие само под надзора на тълкувателите. Но неизвестно как в това забутано параклисче си имаха бъчви и бъчви от него, и сборището се наливаше с него сякаш поркаше бира…

— Вземете. Пийте. Съединете се.

Тя разбра, че бави трафика. Обърна се към мъжа вдясно с глуповата усмивка за извинение, но той вцепенено зяпаше напред и не й обръщаше капка внимание. Тогава Милилейн сви рамене, надигна съдината и гаврътна яка, безразсъдна глътка, и после още, и още, и предаде чашата на съседа.

Почти веднага усети въздействието. Олюля се, замига, положи усилия да не обори глава на коленете. Каза си, че така става когато се пие на празен стомах. Сви се, наведе се и заприпява със сборището тихо, без думи, безсмисленото повтарящо се мърморене — у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма, — също толкова абсурдно, колкото и онези крясъци на улицата, но някак по-кротко, един нежен, напевен, копнеещ призив: у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма. И както пееше й се стори, че чува далечна музика, странна, от друг свят, звън на безброй камбани, чиито мелодии бързо се припокриваха и губеха. У-уа-ва-ма припяваше тя, и когато отново долови песента на камбаните, усети присъствието на нещо огромно наблизо, може би в същата тази стая, нещо колосално, крилато, древно и невероятно умно, нещо, чийто интелект надхвърляше хилядократно нейните способности. То все обикаляше и обикаляше в обширни бавни орбити и при всяко завъртане разтваряше огромни криле, за да ги простре до краищата на света, а щом ги свиеше, докосваше портите на съзнанието на Милилейн — само леко гъделичкане, само най-лек допир, бръсване с перце, и тя се почувства преобразена, въздигната, превърната в част от организъм, обединил много съзнания, невъобразим, божествен. Вземете. Пийте. Съединете се. При всяко докосване на онези криле тя се съединяваше все по-здраво. У-уа-ва-ма. У-уа-ва-ма. Беше загубена. Вече я нямаше Милилейн. Имаше само воден крал, чийто звук беше звън на камбани, и съзнание от множество съзнания, от което бе станала част. У. Уа. Ва. Ма.

Това я плашеше. Упоена бе чак до морското дъно, дробовете й се пълнеха с вода, болката бе ужасна. Милилейн се бореше. Няма да се остави на огромните криле да я докосват. Дръпна се назад, заудря с юмруци и отскочи нагоре, нагоре към повърхността…

Отвори очи. Седна изправена, замаяна, ужасена. Навред край нея пеенето продължаваше. У, уа, ва, ма. Милилейн потрепери. Къде съм? Какво направих? Трябва да изляза оттук. Панически се изправи и се заклатушка към прохода. Никой не я спря. Виното още замъгляваше съзнанието й и тя, залитаща, клатушкаща се, се отправи към изхода. Запрепъва се по дългия, тъмен, ухаещ тежко коридор. Крилете все още се размахваха, обгръщаха я, посягаха към съзнанието й. Какво сторих, какво сторих?

Навън в алеята, в тъмата, в дъжда. Ония ли маршируваха още наоколо, Рицарите на Декерет, Орденът на тройния меч и какви бяха там? Не й пукаше. Да става каквото ще. Хукна, без да знае накъде. Надалеч ехтеше глух тежък тътнеж и дано това беше гейзерът на Конфалюм. Други звуци бумтяха в съзнанието й. Я-та, я-та, я-та — вум. У-уа-ва-ма. Усети как крилата я обгръщат и се затварят. Тичаше, спъваше се, падаше, ставаше и пак тичаше.