Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (40)

5

Фараатаа си помисли, че триумфът е малък, но си заслужава да му се насладиш. Толкова години изгнание и скиталчество из джунглите, толкова години подигравки, ако въобще ти обърнат внимание — и сега Данипиур най-учтиво го кани да я посети в къщата на кабинетите в Илиривойн.

Отначало понечи да откаже и надменно да я покани тя да го посети в Нови Велализиер. В края на краищата тя беше само една обикновена функционерка, а той, бурно акламиран от множеството, бе Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е, ежедневно беседващ с водните крале и обгърнат с преданост далеч по-голяма от всичко, за което би могла да претендира Данипиур. Но после размисли, защото си каза, че ще е далеч по-ефектно да встъпи начело на своите хиляди в Илиривойн, за да видят Данипиур и лакеите й с каква сила разполага! Така да бъде. И се съгласи.

В своето най-ново местоположение столицата имаше суров, незавършен вид. Както винаги на открито място в гората с пълноводен поток наблизо. Но улиците бяха просто неясни пътеки, плетените къщи имаха бедна украса и покривите им изглеждаха набързо направени, площадът пред Къщата на кабинетите бе полуразчистен и лиани се виеха и преплитаха навсякъде. Само Къщата на кабинетите имаше нещо общо с предишния Илиривойн. Както бе обичаят, те бяха донесли сградата със себе си от стария град и я издигнаха в центъра на новия, където тя доминираше над всичко: висока три етажа, оформена от блещукащи пръти баникор и полирани дъски от блатен махагон за фасада, тя се извисяваше над грубите колиби на пиуриварците от Илиривойн като палат. Фараатаа си помисли, че когато прекосят морето и възстановят Велализиер, ще построят истински палат от мрамор и плочи — ново чудо на света, което ще украсят с прекрасни неща, които ще вземат като плячка от замъка на лорд Валънтайн. И тогава Данипиур ще клекне пред него, пред Фараатаа!

Но засега смяташе да спази протокола. Представи се пред Къщата на кабинетите и премина през петте Промени на покорността: Вятъра, Пясъците, Острието, Потока, Пламъка. Задържа се в последната форма, докато се появи Данипиур. За части от секундата тя издаде уплахата си от броя на поддръжниците, придружили го до столицата — те запълваха площада и преливаха и извън границите на града. Но бързо възстанови осанката си и го приветства с трите промени на Приема: Звездата, Луната и Кометата. При последната форма Фараатаа прие собствения си вид и я последва в сградата. Никога преди не бе влизал в Къщата на кабинетите.

Данипиур бе хладна, сдържана, благовъзпитана. Фараатаа усети слаба искрица страхопочитание — в края на краищата, тя царуваше откакто той се помнеше, — но бързо го овладя. Знаеше чудесно, че надменността и върховното й самообладание бяха само защитни оръжия.

Предложи му калимботи и гумба, както и бледо лаведрово вино, което предизвика неудоволствието му — пиуриварците никога не пиеха вино. Той дори не вдигна чашата си за поздрав, което не мина незабелязано.

Когато с формалностите бе приключено, Данипиур му каза рязко:

— Обичам непроменящите се колкото теб, Фараатаа. Но това, което желаеш, е недостижимо.

— И какво желая?

— Да освободиш света от тях.

— Смяташ, че това е недостижимо? — попита той с деликатно любопитство в тона. — Защо?

— Те са двадесет милиарда. Къде ще вървят?

— Няма ли други светове във вселената? Дойдоха от тях — нека се върнат обратно.

Тя докосна с пръсти брадата си — знак, с който показа насмешката и пренебрежението си. Фараатаа не си позволи да се раздразни.

— Когато дойдоха — каза Данипиур, — те бяха малцина. А сега са много на брой. Даваш ли си сметка колко време ще отнеме да се извозят двадесет милиарда от тази планета? Ако всеки час отлита кораб с по десет хиляди, пак няма да се отървем от всички, защото ще се размножават по-бързо, отколкото се товарят корабите.

— Тогава нека ги оставим тук и да продължим да воюваме. И те ще се избиват помежду си за храна, която след време ще свърши и всичко живо ще измре от глад. Техните градове ще станат градове-призраци. И ще се избавим от тях завинаги.

Отново докосване до брадата.

— Двадесет милиарда трупове? Бъди разумен, Фараатаа! Представяш ли си какво означава това? В Ни-моя има повече народ от целия Пиурифейн — а колко още градове има? Помисли си само каква смрад ще се носи! Помисли си за болестите при толкова много разлагаща се плът!

— Плътта ще бъде оскъдна, ако измрат от глад.

— Говориш твърде лекомислено, Фараатаа.

— Така ли? Добре, говоря лекомислено. Лекомислено разбих един потисник, под чието иго сме от четиринадесет хилядолетия. Лекомислено ги хвърлих в ужас, лекомислено…

— Фараатаа!

— Постигнах много по моя лекомислен начин, Данипиур. Не само без всякаква твоя помощ, а фактически при твоето директно противопоставяне. А сега…

— Слушай, Фараатаа! Ти освободи мощни сили, да, и ти разби непроменящите се по немислим за мен начин. Но е време да се спреш и да помислиш за последиците.

— Помислил съм — отвърна той. — Ще си възвърнем своя свят.

— Може би. Но на каква цена! Изпратихме болести по техните земи — мислиш ли, че толкова лесно ще ги озаптим? Същото важи за ужасните зверове. А сега предлагаш светът да се задуши от разлагащите се телеса на милиарди. Спасяваш ли нашия свят, Фараатаа, или го унищожаваш?

— Болестите ще изчезнат с изгиването на растенията, но с тях се хранят те, а не и ние. Новите животни са малко, а светът е голям и мутантите не са способни да се размножават, така че ще се отървем от тях след като си свършат работата. И за разлика от теб аз не се плаша от гниещите трупове. За тях си има лешояди, а ние ще построим храмове от купищата кости. Победата е наша, Данипиур. Светът е спечелен отново.

— Прекалено си самоуверен. Още не са започнали да отвръщат на ударите ни, но ако започнат, Фараатаа? Какво ще стане? Спомни си какво направи лорд Стиамот.

— Трябваха му тридесет години за да победи.

— Така е — каза Данипиур, — но го направи с шепа хора. Сега непроменящите се числено ни превъзхождат многократно.

— Но сега сме много по-силни и коварни отколкото по Стиамотово време. Численото превъзходство ще бъде срещу тях, когато свършат провизиите им. Как ще се борят с нас тридесет години — да приемем, че ще са трийсет — когато са заплашени от глад?

— Гладните войни са доста по-свирепи от ситите.

Фараатаа се изсмя.

— За какви войни говориш, Данипиур. Тези хора са мекушави.

— По времето на лорд Стиамот…

— Това е било преди осем хилядолетия. Оттогава са живели твърде лесно и са се превърнали в раса на глупаци и страхливци. И най-тъп от всички е техният лорд Валънтайн, този малоумник с благочестивото си отвращение от насилие. Защо да се боим от крал, който не понася кръвопролития?

— Съгласна съм: няма защо. Но можем да го използваме, Фараатаа. И точно това смятам да направя.

— Как?

— Знаеш, че той мечтае да се споразумее с нас.

— Знам — каза Фараатаа, — че влезе в Пиурифейн с глупавата надежда да преговаря с теб и ти мъдро избегна срещата.

— Той дойде да търси приятелство. И наистина го избягвах. Исках да разбера повече за твоите намерения, преди да преговарям с него.

— Сега ги знаеш.

— Да. И те моля да престанеш с тия чуми и зарази и да ме подкрепиш на срещата с коронала. Твоите действия застрашават моите цели.

— Които са?

— Лорд Валънтайн е различен от другите коронали. Той е свят правдолюбец. Смятам да извоювам от него такива отстъпки, каквито не би ни гарантирал никой от предшествениците му. Правото пак да се настаним в Алханроел, да притежаваме отново свещения град Велализиер, равенство с останалите на Маджипур.

— По-добре да разрушим изцяло ограниченията и да се заселваме където пожелаем.

— Разбери, че това е невъзможно. Няма как да изгониш двадесет милиарда от тази планета или да ги ликвидираш. Но можем да сключим мир с тях. И Валънтайн е залог за този мир, Фараатаа.

— Мир! Глупава лъжовна дума! Мир! Не, Данипиур, не искам никакъв мир. Интересува ме победата. И тя ще е наша.

— Жадуваната ти победа ще бъде край за всички ни — каза язвително Данипиур.

— Не мисля. И смятам, че преговорите ти с коронала са ялови. Ако ти обещае отстъпките, които искаш, собствените му принцове и херцози ще го свалят и ще го заменят с по-безмилостен човек. И какво тогава? Не, Данупиур, аз ще воювам, докато изтребя от нашия свят непроменящите се. Всичко друго е робство за нас.

— Забранявам ти.

— Забраняваш?

— Аз съм владетелката Данипиур!

— Да, така е. Но какво означава това? Аз съм Кралят, който е, за когото говореха пророците. Самите непроменящи се треперят пред мен. Ще ги унищожа, Данипиур. А ако ми се противопоставяш — и теб. — Той стана и с длан събори недокоснатата си чаша, като разля виното на масата. На изхода се спря и погледна назад, накратко прие формата, известна като Реката — жест на неуважение и предизвикателство. После възприе собствената си форма. — Войната ще продължи — каза той. — Засега ти разрешавам да запазиш кабинета си, но гледай да не предприемеш предателски стъпки. Колкото за светеца лорд Валънтайн, неговият живот е мой. С кръвта му ще пречистя Масата на Боговете при повторното освещаване на Велализиер. Внимавай, Данипиур. Или ще използвам и твоята кръвчица със същата цел.